Валерия Вербинина
Милион във въздуха (24)

Глава 24: Несъответствия

— Не — възкликна Амалия, — не може това да е вторият труп!

— Извинете? — Папийон дотолкова се изуми, че седна отново.

— Очаквах в тази работа да се появи втори труп — търпеливо поясни Амалия. — Но това не може да е Жоржет Бриол! Изключено!

— Предполагаме, че убийството й наистина няма никакво отношение към делото, с което се занимаваше Монере — кимна комисарят. — Преди няколко дни на свобода е излязъл любовник на Жоржет, фалшификаторът Русело. Известно ни е, че той е изпитвал сериозни чувства към нея и едва ли му се е понравил начина на живот, който е водила Жоржет, докато той е бил в затвора. Освен това преди да отпътува от Ница тя е получила крупна сума от графиня дьо Мирамон. Тези пари, както и някои вещи, са изчезнали. Днес колегата Дьопре ми телеграфира, че в един от евтините пансиони в Ница са видели човек, приличащ на Русело, скоро след като мадмоазел Бриол е изчезнала. Сега Дьопре търси фалшификатора и при тези новини не се съмнявам, че ще го намери.

— Известно ми е, че когато Жоржет е получила парите, тя е събрала багажа си и е отишла на гарата в Ница, където си е купила билет за влака до Париж — каза намръщена Амалия. — Какво излиза — че не се е качила във влака?

— Явно, щом да я намерили в морето с размазана глава. Възможно е Русело да я е прихванал на гарата, скарали са се и по време на свадата е станало убийство. Изплашен, той е взел парите и вещите, а трупа е хвърлил в морето, разчитайки, че никога няма да го намерят, и се е скрил.

— Това е само версия. Мислите ли, че само Русело е имал причина да се скара с Жоржет и да я убие? Щом говорим за това, то аз мога да ви назова още едно лице.

— Графиня дьо Мирамон? Вие сигурно ще се изненадате, но на Дьопре му е хрумнало същото, което и на вас — усмихна се Папийон. — Уви, графинята има неоспоримо алиби — тя не е напускала хотела след заминаването на Жоржет, за което има множество свидетели. След това от Париж е довтасал разяреният й баща и мадам не се е отделяла от мъжа си, боейки се, че мосю Стен ще сътвори със зет си… нещо недобро.

— Много лошо, че графинята има алиби — сухо каза Амалия. — Имам предвид, че ако се изясни, че Жоржет не е била убита от Русело, тогава може да се окаже, че гибелта й все пак е свързана с делото на Монере. Вие ме познавате, комисарю, и ще рискувам да ви дам съвет: не изпускайте това убийство от поглед. Някак си твърде неочаквано и не на място се е случило.

— Разбирам — сериозно каза Папийон. — Вие мислите, че Жоржет е могла нещо да види или чуе и това е решило съдбата й? Но граф дьо Мирамон уверява, че през нощта, когато е станало убийството, тя е спала и аз нямам основания да не му вярвам. А вечерта и на сутринта те са били заедно и тя е видяла същото, което и той.

— Защо графът е така уверен, че Жоржет е спала? Да не би да е бодърствал цяла нощ?

— По неговите думи, да. Обяснението с жена му толкова го било развълнувало, че не могъл да затвори очи.

Папийон се надигна от мястото си.

— Щастлив съм, че се видяхме, госпожо баронесо. Надявам се все пак да поразмислите над това, което Ви казах.

— Можете да не се съмнявате, господине — отвърна с усмивка Амалия. — А ако пък вие все пак размислите и решите да си сътрудничим, аз съм на вашите услуги.

Но когато вратата зад комисаря се затвори, изражението на лицето й се промени. Амалия беше убедена, че с помощта на верните си мускетари почти е разкрила този случай — с изключение на някои детайли. И сега неочакваната гибел на рижата любовница на граф дьо Мирамон я застави да се усъмни в правилността на своята версия.

„От друга страна, тя наистина е била свидетел, макар и не на това, за което мисли Папийон… Но какво да правя с алибито? Да убиеш човек на гарата — или да го примамиш от гарата, да го откараш на брега на морето, да му размажеш главата, да го хвърлиш във водата, и то така, че никой да не те види — за това е нужно време. Или все пак изпускам нещо?“

Тя взе колода карти и започна да нарежда сложен пасианс с четири бои, за да се отвлече поне малко. При това занятие я завари граф дьо Ламбер.

— Опитах се да открия Жоржет Бриол — каза той, — но я нямаше вкъщи и камериерката й уверява, че не знаела кога ще се върне.

— Няма да се върне — рече Амалия. — Убили са я.

Кристиан се отпусна на облегалката на креслото.

— Това е…

— Не, това не е вторият труп, за който говорех — изпревари го Амалия. — Второто убийство трябва да е станало още преди да убият Пиер Монере. Жоржет Бриол пристигна в Ница жива и здрава, самата аз я видях на гарата. Излиза, че не е тя. Но засега не мога да потвърдя, че нейната гибел не е свързана с нашата работа.

— Не съм чел във вестниците за нейното убийство — каза Кристиан, — макар че ги прегледах, докато бях в кафенето. Папийон ли ви каза?

— Откъде знаете, че е бил тук? — поинтересува се Амалия.

— Преди няколко минути видях как разговаряше с жената на вашия портиер — без угризения на съвестта доложи коварният граф. — При това тя се отдалечи на достатъчно разстояние от къщата, за да не можете да я видите през прозореца.

— А — провлече Амалия и се замисли. — Но това всъщност не е толкова важно.

— Това, че тя ви шпионира за полицията? — вдигна вежди Кристиан. — Простете, но ми се струва, че сте твърде снизходителна.

— Какво може да му каже тя? — сви рамене Амалия. — Какъв парфюм ползвам? Всичко това са глупости. Папийон, разбира се, е отличен полицай, но сега той е на неверен път, а това означава, че ние имаме преимущество. Бедата е в това, че не знаем най-важното.

Тя погледна към картите.

— Вече два пъти пробвахте този ход — напомни Кристиан. — Пасиансът не излиза.

— Трябва да излезе — отсече Амалия. — Просто ходът е неправилен. Сега ще опитам с друг.

И тя размести картите.

— Не, не — запротестира Кристиан, — така пък съвсем нищо няма да ви се получи.

— Цялата работа е в това — възрази Амалия — каква карта ще се отвори сега. Много ми е необходимо да освободя една колона, за да получа свобода за маневриране.

И за няколко хода тя стремително изкара пасианса.

— Ето това е — каза тя с усмивка. — Вие, струва ми се, споменахте, че можете да управлявате балон?

Малко изненадан, графът потвърди, че е така.

— Тоест, вие имате познати във Френското общество по въздухоплаване и други такива — направи извод Амалия. — Ще се наложи да се обърнете към тях.

— Какво именно трябва да науча? — бързо попита младият човек.

— Ами, интересуват ни Еол и аквилонът — усмихна се Амалия. — Накратко, трябва да се разбере кой от инженерите се занимава с разработване на летателни апарати за военните. Това може да е някакъв особен балон, дирижабъл… общо взето, не знам. Но той със сигурност лети и трябва да има военно предназначение.

— Боя се, че ще ви разочаровам — каза сериозно Кристиан, — но въздушните балони и дирижаблите нямат военно предназначение, освен за разузнаване от въздуха. Само че е твърде сложно и освен това такъв апарат може да бъде свален с всяко оръдие.

— Драги графе — търпеливо каза Амалия, — дълго мислих над това, но аквилонът е вятър, а Еол е богът на ветровете. Това, което е означено с тези названия, трябва да лети. И то интересува военните, щом те така щателно охраняват тези тайни. Според мен е ясно.

— Но какъв е смисълът за военните… — започна отново Кристиан.

— А вие помислете за бомбите, които могат да се хвърлят по градовете от въздуха — посъветва го Амалия. — Ами ако става дума за летателен апарат, който може да се издигне над досегаемостта на оръдията? Струва ми се, вече ви говорих какво мисля за теорията на мистър Дарвин. Струва си винаги да се изхожда от това, че всяко изобретение ще бъде използвано преди всичко за зло, а не за добро.

Не съвсем убеден от думите й, Кристиан все пак обеща да узнае всичко, което може.

— А как се чувства нашият Арамис? — попита той.

— Мистър Фрейзър? Оправя се, за щастие — усмихна се Амалия. — А Мей седи при него и изучава пособие за начинаещи полицаи. Когато наминах към тях предишния път, тя вече беше стигнала до техниките за водене на разпит.

— За какво й е това? — учуди се Кристиан.

— Тя кой знае защо е уверена, че ще й потрябва. А аз не я разубеждавах.

 

 

Главата „Разпит на заподозрения“ наистина се стори на Мей твърде занимателна. Освен всичко друго там се препоръчваше да се пропускат промеждутъчните етапи на въпросите и да се хваща противникът с дреболии. Например: разследва се убийство.

— Господин студент, вие ли убихте възрастната дама?

— Какво! Та аз имам алиби! Мен ме видяха двадесет човека в кръчмата и кучето до вратата.

— Тъй, тъй. Значи, десет хиляди в брой също не сте вземали?

— Какви десет хиляди? Изобщо нищо не съм вземал от квартирата й, аз… Ох!

— Ай-ай-ай, господин Разколников, колко лошо!

Щом прочете главата два пъти, при това много внимателно, Мей въздъхна и затвори книгата.

— Кога ще бъде сватбата ти, Уолтър? — попита тя, замислено гледайки през прозореца.

— Каква сватба? — изуми се бедният свещеник.

— С дъщерята на лейди Брекенуол — поясни коварната Мей със загадъчна усмивка. — Струва ми се, че всички говорят за това.

Уолтър, който се чувстваше все едно отново са го цапардосали по главата, се изчерви, побледня, подскочи на място и започна да уверява Мей, че той никога!… за нищо на света!… при никакви обстоятелства! Той така се развълнува, че Мей даже го съжали.

— Не се вълнувай така, Уолтър, лекарят ти предписа покой — каза тя, поправяйки възглавницата му. — Просто си помислих, слушах с крайчеца на ухото си някакви разговори у баба ми… Сигурно всичко съм объркала.

Уолтър въздъхна, стисна ръката на Мей и си призна всичко. Как мечтае да остане в Ница и как лейди Брекенуол го шантажира с възможността да бъде постоянен свещеник в местната църква. А засега стои на тръни и всяка минута се опасява, че ще бъде изместен от някой безпринципен негодник, който би се решил да стане зет на почтената дама.

— Трябва да разкажем за това на милейди Корф — отбеляза Мей. — Тя ще измисли нещо.

— Какво може да направи? — унило попита Уолтър. — Тя няма никакво отношение към нашата църква.

— Затова пък Уелският принц има и още как — възрази разсъдливата Мей.

Уолтър онемя.

— Мей, ти имаш предвид, че тя се познава с Негово височество и…

— Не — простичко обясни Мей. — Но херцог Олдкасъл й е добър познат, а принцът му е братовчед.

Честният Уолтър се ужаси при мисълта, че заради него ще тревожат братовчеда на Негово височество и помоли Мей нищо да не казва на милейди Корф. В края на краищата, всичко някак си само ще се оправи. Смятат го за добър свещеник и може би той все пак ще остане в Ница.

— Разбира се, щом така искаш, нищо няма да й кажа — обеща Мей, решена за себе си да поговори с Амалия при първа възможност. — А когато имаш постоянно място — добави тя, — ти сигурно наистина ще можеш да се ожениш.

— В целия свят — реши се Уолтър — има само една девойка, за която бих искал да се оженя.

— Така ли? — попита Мей. — И коя е тя?

— А ти не се ли досещаш?

Мей се замисли.

— Надявам се само, че е добра — предположи несмело тя.

— Най-добрата на света — сериозно отвърна Уолтър и я погледна в очите.

 

 

Когато Кристиан дойде в стаята на свещеника, Мей го посрещна с новината, че те с Уолтър са сгодени. Кристиан ги поздрави, но не можа да сдържи въздишката си.

— Добре сте вие — каза той, с неволна завист поглеждайки сияещите им лица. — А мен искат да ме женят.

— Ами не се женете — отбеляза Мей и сви рамене. Днес всичко й се струваше особено леко и достижимо.

— Лесно е да се каже! — възкликна Кристиан.

Щом се върна при Амалия, той й съобщи за това, че Мей, изглежда, е решила да свърже живота си със свещеника.

— Боя се, че лейди Брекенуол няма да остави това така — въздъхна Амалия. — Разбира се, че ще се постарае да си отмъсти. Трябва все пак да се потърси достойно място за мистър Фрейзър. Тъжно ще е, ако им се наложи да започнат съвместния си живот в бедност.

— А вие винаги ли се стремите да облагодетелствате всички? — сърдито рече Кристиан.

— Аз съм жестокосърдечен разчетлив циник — подразни го Амалия — и за всяка услуга плащам с услуга. Така по-добре ли е?

— Извинете — смирено каза графът. — Говорех, без да мисля.

— Хората вечно се оплакват от липсата на добро, само че откъде да се вземе то, ако те така подозрително се отнасят към него?

Амалия се изправи.

— Добре, да идем при нашата „Аделаида“. Вече мога да карам, а какво да правя, ако се счупи нещо?