Валерия Вербинина
Милион във въздуха (28)

Глава 28: Тайникът над ангела

„Глава трета. Как да работим с улики“.

Мей нетърпеливо прелисти страницата от пособието за начинаещи полицаи, като търсеше раздел „хартиени улики“, към които се отнасяха: писма, бележки, картички, вестници, визитни картички и тям подобни предмети, които можеха да бъдат открити по време на следствието. Но новият Портос се интересуваше не от сухия списък, а от раздела „възстановяване на унищожени улики“.

Мей пъхна пръсти в косата си, намери в нея неизвестно откъде появило се сухо листо, измъкна го и потъна в четене.

„Ако престъпникът е изгорил хартиена улика, следва щателно да се съберат всички останали парченца и да се опита да се реконструира изходния текст, като се разположат парченцата върху чист лист хартия с достатъчно голям размер и по метода на подредбата да се определи последователността им в текста. За тази работа се препоръчва да се използва пинцета, тъй като хартиените парченца, оцелели в огъня, стават много крехки и ако се пипат с ръка, те могат окончателно да се разсипят в прах. Също така е нежелателно в помещението да се допускат течения, които могат да отнесат леките парченца и да направят безполезни всички усилия да се възстанови текста“.

Изразът „по метода на подредбата да се определи последователността им в текста“ заплени Мей със своеобразния си полицейски романтизъм и тя по никакъв начин не можеше да се накара да чете по-нататък. Впрочем, по-нататък нямаше нищо интересно, с изключение на съветите по повод на това как да се чете текст на писмо по попивателна хартия, в случай че самото писмо е било унищожено.

Мей въздъхна и затвори книгата, погледна си часовника, който показваше четири сутринта, легна си и затвори очи. Точно след осем минути и половина тя стана, облече се набързо и слезе долу, където Нейно преосвещенство баронеса Амалия Корф, въпреки късния час, обсъждаше с верните си мускетари какво да правят сега.

Щом Мей отвори вратата, до нея долетя гласът на Амалия:

— От мръсотията и водата хартията е подгизнала, а мастилото се е разтекло. Сега хартията изсъхна, но едва ли ще ни се удаде да извлечем много от нея.

Тя мимоходом се усмихна на Мей, извади от чекмеджето лупа и се склони над бележката, разположена на масата под лампата.

— Милейди — попита Уолтър, — а какво именно се съдържа в записката?

— Предполагам — отвърна Кристиан, който стоеше и гледаше над рамото на Амалия, — че това е инструкция как да бъдат намерени чертежите. Малѐ веднага е попаднал под подозрение и не е могъл открито да се срещне с шпионина. Ето защо той е измислил обиколен начин: чертежите са в тайник, указанието къде е тайникът е скрито на място, където малко хора биха се сетили да го търсят, а квитанцията, даваща правото да се получи указанието, би трябвало да достигне до адресата. Заради това, че Малѐ е попаднал под каретата, веригата се е нарушила и в края на краищата указанието попадна при нас.

— Три и половина реда сбит почерк — измърмори Амалия, изучавайки хартиения къс с разтекло се мастило. — Първата дума е „les pap“, тук всичко е ясно. Това е „les papiers“, книжата. По-нататък следва по-неясното „s“, след което има някаква закръглена буква — „о“ или „е“.

— „Sont“ — подсказа Мей. — „Се намират“.

— Разбира се, защото думата е кратка и по правилата на френския тя трябва да е глагол. А вече по-нататък става съвсем лошо. Пълна каша от разтекли се ченгелчета. Освен това, записката е била сгъната на две и мастилото от единия край се е отпечатало върху другия. Ако този мерзавец Малѐ не беше използвал евтино мастило, щяхме да имаме по-голям шанс да разберем къде е дянал копието от чертежите на Адер. А сега, боя се, три четвърти от текста са нечетими.

Тя отстъпи лупата на Кристиан и уморено се облегна в креслото. Мей седна по-близо. Уолтър се настани близо до нея и незабелязано стисна пръстите й. Наведени над бележката, мускетарите разшифроваха текста, като спореха и се съмняваха за всяка буква.

— Това според мен е „b“ — казваше Уолтър.

— Не, това е „е“ с „accent aigu“ върху него — възрази Кристиан. — Защото следващата буква е „g“, а във френския няма дума, която да започва с „b“ и „g“ една след друга.

— Тогава следващата също е „е“ — отбеляза Мей.

— Не, около нея има петно от другата част на бележката. Мисля, че това всъщност е „l“.

— Тогава какво се получава — изненада се Уолтър. — „Egl“… това е началото на думата „église“, църква?

— А защо пък да не е скрил чертежите в църква? — попита Кристиан. — Нали госпожа баронесата казваше, че според отзивите на слугите Стефан Малѐ бил много набожен. Освен това църквата е място, което не предизвиква подозрения.

— Ако в бележката е указана църква — намеси се Амалия, — значи трябва да следва името й. То трябва да започва или със „Saint“, тоест „Свети“, или със „Sainte“ — „Света“, или с „Notre Dame“ — посветена на Богородица.

Тя взе лупата от Кристиан и се вгледа в мастилените петна по късчето хартия.

— Струва ми се — несмело промълви Уолтър, че не е „Notre Dame“, защото думата в бележката е по-кратка.

— Значи, „Saint“ — мрачно рече Амалия. — В края на думата със сигурност се вижда опашчицата на „t“, тоест, светиците можем да ги изключим. Бедата е в това, че следващата дума изобщо не се чете. Уолтър!

— Да, милейди?

— Донесете ми от библиотеката справочника на Париж. Там трябва да има списък с всички църкви.

— Всичките ли ще ги обхождаме? — ужаси се Мей. — Нищо не искам да кажа, но според мен в Париж те са няколкостотин!

— А ето какво мисля аз — обади се графът. — Нали Стефан Малѐ е католик? Излиза, че можем да изключим веднага част от църквите, защото той не би скрил чертежите в лютеранска или православна църква, това би привлякло внимание. И освен това трябва да се заемем първо с църквите, които са най-близо до дома му и до лавката на жена му.

— Вие сте напълно прав, графе — съгласи се Амалия, докато изваждаше от чекмеджето на масата малка линийка. — Но първо ще направим някои разчети. Думите, както е известно, съдържат различно количество букви, и с колкото и сбит почерк да е писал господин Мале… ами да, църквата Сен Пол — Сен Луи например ще бъде два пъти по-дълга от църквата Сен Елуа. Да видим сега… Мисля, че и двете църкви веднага можем да ги изключим. В името на нашия светец, съдейки по всичко, трябва да съдържа от 6 до 8 букви.

— „Saint Eustache“, църквата на Свети Евстахий? — предположи Кристиан.

— Сен Жермен? — предположи заинтригувана Мей.

Амалия се намръщи.

— Бедата е в това, че името не е даже половината работа, а само една трета от нея — измърмори тя. — Ако сме прави, той действително е скрил чертежите в църква. Но къде именно в църквата?

Уолтър донесе справочника и Амалия, въоръжена с молив, се зае да преписва на отделно листче църквите, които подхождаха. През това време мускетарите дочетоха бележката и се спогледаха.

— Ange — това е ангел — заяви Кристиан.

— Нещо е скрито зад ангела — добави Уолтър.

— По-нататък е имало дълго пояснение, кой точно ангел се има предвид — добави Мей. — Но мастилото е измито от водата.

— Все пак ми се струва, че тези чертички ето тук са „m“ и „u“ — намеси се Кристиан. — Mur или Muraille, тоест във всеки случай стена.

Амалия си погледна часовника.

— Шест и четвърт… Какво пък, добре поработихме. Знаем, че става дума за църква на името на светец, в чието име има от 6 до 8 букви. Тайникът се намира някъде над ангел, където има стена. Ако се вземе предвид местожителството на Мале, местонахождението на лавката на жена му, както и местоработата на Мале… тоест, парижката квартира на Клеман Адер, излиза, че трябва да се съсредоточим върху 12-ти, 4-ти и 8-ми окръг.

Тя погледна списъка, който лежеше пред нея.

— Да… Няма да е лесно.

— А сега какво? — попита Кристиан, който въпреки безсънната нощ, гореше от жажда за действие, както и останалите.

— Сега трябва да поспим — изуми го Амалия. — Поне три часа. За да се запасим със свежи сили и да завършим тази крайно изморителна работа.

И, не смеейки да спорят с предводителката си, всички се разотидоха по стаите си.

Впрочем, следва да се признае, че краткият сън наистина изигра ролята си, като позволи на измъчените мускетари поне малко да си отдъхнат. Сега те просто нямаха търпение да се впуснат в бой, но Амалия настоя първо да закусят и да пият кафе. Никога преди това в своя живот Мей не беше изгълтвала закуската си така бързо — толкова нетърпелива беше отново да се заеме с търсенето.

— А сега — каза Амалия, щом със закуската беше приключено — да започваме.

И те започнаха. Една след друга се заредиха църквите „Saint Pierre“, „Свети Петър“, „Saint Antoine“, „Свети Антоний“, „Saint Esprit“, „Свети Дух“, „Saint Augustin“, „Свети Августин“, „Saint Philippe“, „Свети Филип“, и още десетки светии, чийто имена излетяха от главата на Мей. Във всички църкви имаше някакво неимоверно голямо количество ангели, но Амалия още в началото се изрази така:

— Мисля, че нашият ангел се намира някъде в пределите на досегаемостта, защото Стефан Малѐ е вече стар човек и няма да започне да се катери под тавана или на нивото на витражите. Накратко, това трябва да е ангел, до който може да се стигне с ръка.

Но всички ангели, които видяха, по една или друга причина напълно не им подхождаха. Когато излизаха от църквата „Свети Августин“, Кристиан забеляза пред тях рижа жена и трепна.

— Какво ви е? — попита Амалия.

— Стори ми се, че тя прилича на Жоржет Бриол — призна младият човек. — Впрочем, всички рижи малко си приличат.

— Да — разсеяно отвърна Амалия, — прав сте.

От Сена духаше вятър и тя, намръщена, се загърна по-плътно с палтото си.

— Какво ще правим — ще ходим да огледаме останалите църкви? — предложи Кристиан.

— Не — каза Амалия. — Трябва да помисля.

И те седнаха на една пейка и потънаха в мълчание.

— Ако сме разшифровали всичко правилно… — започна Амалия.

— Не мисля, че сме сбъркали — отбеляза Кристиан.

— Разбирате ли, за да скриеш нещо в църква, трябва добре да я познаваш — поясни Амалия. — Не просто да си отишъл един-два пъти в нея, а именно да я познаваш. Ние огледахме църквите там, където той живее, където работи и където работи жена му. Какво остава?

— Може би дружи с някой свещеник на някое друго място? — предположи Уолтър. — И затова добре познава скритите места там.

— Възможно е — съгласи се Амалия. — Впрочем, има още един вариант. Кристиан! Вземете автомобила, навестете мосю Адер и разберете — от него или от прислугата, няма значение — има ли Стефан Малѐ приятели сред свещенослужителите и в коя църква е ходел в детството си. А ние засега ще ви почакаме.

— Веднага — обеща младият човек и изчезна.

Той се върна след по-малко от час и доложи:

— Стефан Малѐ има приятели в църквите „Свети Дух“ и „Свети Августин“, където вече бяхме. А в детството си е принадлежал към паството на Свети Северин и даже е пял в местния хор.

— Значи, отиваме в църквата „Свети Северин“ — каза Амалия и се изправи.

Както знаете — а ако не знаете, ще научите, — църквата „Свети Северин“ се намира в Латинския квартал, недалеч от най-важните учебни заведения в Париж. Сама по себе си църквата изглежда твърде скромно, да не кажем аскетично. Възможно е именно поради това появата на две дами и двама господа със собствен автомобил да предизвика известна суматоха и едва пристъпили през прага, пред тях изникна свещеник по-млад и от Уолтър.

— Господа, с какво мога да ви бъде полезен? Струва ми се, че не сте оттук?

— Аз съм граф дьо Ламбер — представи се Кристиан, — а това са мои приятели. Не бихте ли могли… ъ… — той погледна към Амалия, която едва забележимо кимна с глава, — да, не бихте ли могли да ни покажете църквата? Мосю Фрейзър… ъ… е голям специалист по църковна архитектура.

Мистър Фрейзър се ужаси, но погледът на Мей му вдъхна храброст и той каза, че ще бъде щастлив, ако неговият колега (тук Мей го ощипа по ръката и той бързо се поправи)… неговият нов познат им окаже тази любезност.

— Разбира се! — с въодушевление възкликна свещеникът и поведе гостите из църквата. — Стилът на зданието, както вие навярно вече сте забелязали, е готически.

— О — каза Мей, — обожавам готиката!

— Един от куполите е била построена от Мансар — добави свещеникът. — И освен това имаме забележителни камбани. Например, най-старата камбана в Париж, която действа от 1412 година.

— Кажете — с умен вид попита Мей, за да отвлече вниманието от Амалия, която изостана и се скри зад една колона, — а Свети Северин… струва ми се, е бил австриец?

Свещеникът се изпъна с достойнство.

— Не, госпожо — сухо каза той, — вие говорите за Свети Северин, който е от Норик, а тази църква е посветена на нашия Свети Северин Парижки. Дали ще пожелаете да разгледате витражите отблизо? Някои от тях са съвременни, но някои датират от времето на построяването на църквата.

И той с големи познания по темата започна да обяснява на гостите какви сцени са представени по витражите, след което разказа, че мраморният олтар е бил създаден със средствата на херцогиня дьо Монпансие, братовчедката на крал Луи XIV.

— Това е тази дама, която по време на Фрондата е стреляла с оръдие? — заинтересува се Мей. — Струва ми се, че съм чела за това у Дюма.

— Да, мадмоазел, именно тя!

Докато младият свещеник разказваше на графа, „архитекта“ и Мей историята на създаването на църквата, Амалия незабелязано огледа зданието, убеди се, че всички налични ангели се намират извън пределите на досегаемост на обикновен човек, и се разсърди на себе си. За да й е чиста съвестта, тя обиколи църквата още веднъж и отново без резултат.

След минута към нея се присъединиха верните й мускетари.

— Намерихте ли ги, милейди? — шепнешком попита Уолтър.

— Не — с досада отвърна Амалия. — Жалко, че се наложи напразно да обезпокоим славния свещеник. Да вървим, господа!

Кристиан за последен път се огледа в царящия под свода полумрак, в който се виждаха редки горящи свещи, и въздъхна. В църква винаги го посещаваха мисли, които той не споделяше с никого в обикновения си живот, и на душата му ставаше светло и тъжно едновременно. Преди да излезе, той се приближи към чашата със светена вода и пъхна пръсти в нея.

В следващия миг цветен слънчев лъч проряза витража и падна на стената. Кристиан дьо Ламбер вдигна очи — и замря.

От стената над чашата със светена вода възлизаше очарователен ангел с пухкави бузи. Той гледаше право в Кристиан.