Валерия Вербинина
Милион във въздуха (16)

Глава 16: Подправка и мисли с четиридесетгодишна давност

Мосю Раймон Босежур винаги беше считал, че неговата работа е една от най-трудните на света. Той се убеди в това още веднъж, когато докладваше на Клариса резултатите от поредното следене на нейната внучка.

— На сутринта отиде в пощата и изпрати пари на родителите си в Англия. После…

— Много ли изпрати? — избуча Клариса.

Мосю Босежур помисли малко.

— Повече от половината от това, което спечели в казиното — каза той.

— А с останалото е отишла да играе пак? — свадливо попита Клариса.

— Не — отвърна детективът. — Отправи се към „Гранд хотел“ и там се срещна с граф и графиня дьо Мирамон, а после, съпроводена от граф дьо Ламбер, отиде във вилата на баронеса Корф. След известно време там пристигна и мистър Фрейзър.

— Пак! — викна Клариса. — И за какво разговаряха?

Босежур разпери ръце.

— Ако бяха водили беседата в градината, щях да чуя за какво става дума, но в къщата…

— вас не са ли ви учили как да подкупвате слугите? — поинтересува се Клариса, чието настроение, изглежда, се менеше от лошо на по-лошо.

— Слугите на баронеса Корф получават много добри пари — дипломатично отвърна Раймон. — Всички те са свикнали да си държат езика зад зъбите, защото на никого не му се иска да загуби добро място за работа.

— Не разбирам за какво ви плащам — раздразнено обяви Клариса. — Разбрахте ли поне за какво са й притрябвали дьо Мирамоновци?

— Тя разговаря с тях за идването на полицаите и произшествието във влака — обясни детективът.

— С чужди хора? — изуми се старицата. — А защо да не поговори за това с мен, например, ако тази глупава загуба толкова я е развълнувала?

При желание мосю Босежур би могъл да обясни на Клариса защо внучка й не желае да споделя преживяванията си с нея, но такова желание у мосю Босежур не възникна и той просто си замълча.

— Ако няма какво повече да ми кажете, можете да си вървите! — обяви Клариса.

Едва-що детективът си тръгна, тя се обърна към вратата, която водеше към вътрешните покои.

— И какво мислиш за всичко това? — попита я старата дама. — Отлично знам, че подслушваш!

— Изобщо не подслушвам — отвърна вратата с гласа на Бланшар. Тя се открехна и се оказа, че адвокатът наистина стои на прага й. — Просто минавах оттук.

— Юбер!

— Не исках да те безпокоя!

— Юбер Бланшар, вие сте негодник — капризно обяви Клариса, прилягайки върху софата, — а моята внучка, съдейки по всичко, е снобка. Родната й баба, виждате ли, не е достатъчно добра, затова пък да си шушука с графове, баронеси и графини е идеално.

— Клар…

— Да, снобка! А тъй като снобизмът е подправка за отсъствието на ум, както винаги се шегуваше… кой беше, Юбер? Моят приятел писателят Лемер или моят приятел академик Гале?

Бланшар отвори уста, за да каже, че за пръв път чува тази фраза, но Клариса го изпревари:

— Няма значение, общо взето, и двамата бяха прави. И защо тя не е отишла пак в казиното? Трябваше да проиграе всичко, до лентите на шапката си, и после цяла седмица да се оплаква, че успехът е непостоянно нещо. Юбер!

— Да, любима? — откликна адвокатът, гледайки я с обожание.

— Не ме гледай така, че в главата ми започват да се появяват мисли с четиридесетгодишна давност — спря го Клариса. — Аз съм напълно разбита, напълно! Толкова много исках да ме оставят на мира и сега, когато желанието ми се изпълни, съм просто в ярост! Но най-главното е, че този мерзавец Кристиан, съдейки по всичко, е на нейна страна. А аз го приемах в дома си!

 

 

Докато във вила „Маршал“ Бланшар се опитваше да убеди стопанката, че не всичко е толкова лошо, колкото изглежда, в съседната вила мерзавецът Кристиан, изчакал Уолтър и Мей да си тръгнат, се опитваше да отстоява интересите на Клариса. Той отново отвори дума за връщането на избягалите пауни на тяхната законна притежателка и този път изглеждаше, че Амалия го слуша по-благосклонно.

— Е, добре — каза тя, — елате да видим за какво става дума. Защото не съм видяла нито един паун в градината си.

Така те двамата се разходиха до романтичните развалини, за чието съществуване, честно казано, Амалия беше успяла да забрави. Впрочем, сега живописните руини смело можеха да бъдат наречени Пауновия остров — толкова много от тези забележителни птици имаше там.

— Да — каза Амалия с усмивка.

Вятърът, духащ откъм морето, си играеше с копринената й рокля и развяваше зелената лента, с която тя беше украсена вместо с пояс, и Амалия я придържа с ръка. Голям паун, щом забеляза младата жена, първо се отдалечи на няколко крачки, но после стана по-смел, разпусна опашка и зае горделива поза. Амалия продължи напред, но паунът изтича на пътеката пред нея и започна да се върти, показвайки опашката си от всички страни.

— И всички тези пауни са на мадам Клариса? — попита Амалия.

— Тя имаше двадесет и седем птици — обясни Кристиан. — Когато бях тук предишния път, преброих над двадесет. Виждате ли този унилия? Той избяга последен.

— И добре е направил — неочаквано каза Амалия. След което зашемети граф дьо Ламбер като съобщи, че няма да върне пауните.

Кристиан започна да я призовава към здравия разум, към чувствата, включително законното чувство за собственост, напомни как тихата стара жена (Клариса, разбира се) мечтае да седи в градината си и да гледа пауните, но напразно: Амалия не искаше и да чуе.

— Тя може и да иска да ги вижда — каза баронесата с блеснали очи, — но въпросът е те дали искат да я виждат.

И с тези думи се обърна и тръгна обратно към къщата.

Кристиан разбра, че или ще му се наложи да пропусне следващата гонка, или ще трябва да моли баща си за пари. Да се договори с Амалия изглеждаше по-лесно и той реши да предприеме още един опит.

— Госпожо, но нали това все пак не са ваши птици!

— Достатъчно е, че са на моя земя — възрази Амалия, — защото всичко, което се намира тук, е под моя защита.

Кристиан тутакси видя логическо несъответствие и веднага я атакува:

— Но това е абсурд, госпожо баронесо… Ето, аз например се намирам на ваша земя. И какво означава това?

Амалия се усмихна.

— Това означава, че вие също сте под моя защита — сериозно каза тя. — Докато сте тук.

Кристиан се нацупи. Надеждата за помощ от ексцентричната стара дама се изпаряваше с всяка секунда, а освен на нея нямаше на кого да разчита.

— Много съм ви благодарен за вашето намерение, госпожо — сдържано започна той, — но от кого възнамерявате да ме защитавате?

— Ами, може би от същия, от когото и пауните — отбеляза Амалия и в очите й се светнаха искри. — А вярно ли е, че на автомобилите, както и на конете, стопаните им дават собствени имена?

Малко изненадан от такъв обрат на беседата, Кристиан все пак потвърди, че това е така.

— Тоест, ако някой ви предостави автомобил за състезания, но пожелае да го нарече по определен начин, това е възможно?

Кристиан мрачно я погледна.

— Никой няма да ми даде автомобил за състезания — каза предизвикателно той, — дори и само заради това, че може да се разбие.

— Аз ще ви дам — каза Амалия така просто, че можеше да се помисли, че през 1897 година автомобилът не беше предмет на разкош, а най-обикновена вещ като чифт ръкавици или ветрила.

— Но вие нямате автомобил!

— Значи ще ми помогнете да го купя — безметежно отвърна баронесата.

Тук, трябва да признаем, Кристиан се разсърди не на шега.

— Струва ми се, госпожо — измърмори той, — че се опитвате да ме подкупите като… като мис Уинтърбъри. Вие подарихте на бедната девойка скъпа рокля и сега тя е готова на всичко за вас, защото преди това никой не й е подарявал подобно нещо. Но аз…

— Вие сте просто глупаво момче — все така безметежно каза Амалия. — Ако исках да ви подкупя, със сигурност нямаше да използвам пари.

И тя с удоволствие видя как храбрият д’Артанян поаленя като зряла вишна.

— По-добре помислете над предложението ми — продължи Амалия. — Колата ще е моя, но ще я изберете вие. На гонките ще носи това име, което аз кажа. А за всичко останало предпочитам да разчитам на вас, защото нищо не разбирам от марки и типове мотори.

На Кристиан ужасно му се искаше да произнесе дълга реч за това, че той все пак не е дете и с него не бива да се държат по този начин, но вече бяха стигнали до къщата. Лакеят излезе и връчи телеграма на Амалия. Щом я разпечата, тя се намръщи.

Отговорът гласеше:

„СЪЖАЛЯВАМ С НИЩО НЕ МОГА ДА ПОМОГНА ИСКРЕНО ВАШ“.

Сутринта Амалия лично беше ходила до пощата, за да изпрати в Париж на руския резидент О. телеграма с предварително заплатен отговор. Телеграмата съдържаше шифрован въпрос кой от враждебните агенти скоро е бил в Париж и може да има интереси в Южна Франция. Според Амалия, всичко случило се във влака имаше съвсем конкретна окраска и това беше предишната й дейност, а щом беше така, всякакви сведения щяха да се окажат съвсем на място.

И ето сега О., когото тя познаваше от много години, О., който в очите и в нейно отсъствие я беше наричал „гордостта на нашата Особена служба“, просто отказва да й помогне — същият този О., който тя беше измъквала от няколко сериозни неприятности и който някога й се беше клел в дружба до гроба.

Внезапно й стана толкова обидно, все едно полученият отказ обезсмисляше и зачеркваше тази част от живота й, която беше свързана с приключения, тайни, деликатни поръчения и трудна, напрегната дейност, която неведнъж би могла да й струва здравето, че и живота. Но в този миг Амалия си спомни някои неща и си каза: „Ами ако този отговор съвсем не е от О.?“

Работата беше там, че сутринта в пощата беше усетила нещо. У хората, които дълго и упорито се занимават с някаква опасна, сложна работа — залавят престъпници например или служат в разузнаването — инстинктите се развиват по-различно, отколкото у другите хора, изострят се, усъвършенстват се и понякога приемат мащаба на истинско ясновидство. Сутринта на пощата всичко беше както обикновено и служителите, които седяха зад гишетата бяха най-обикновени, но Амалия благодарение на някакъв свръхестествен усет позна, че нещо не е наред. И това усещане не я напусна, докато тя самата не напусна сградата на пощата.

Папийон я подозира, това е ясно. Ами ако е решил да преглежда кореспонденцията й? Разбира се, в телеграмата ставаше дума за коприна, а не за агенти, но да се досети, че едното е подменило другото не е толкова сложно, особено ако разбере до кого е отправена телеграмата.

— Нещо не е наред ли? — попита Кристиан.

„Трябва да отида в Париж — помисли си Амалия — и да се срещна с О. лично. Дали той или не той ми е пратил отговора, но при среща ще му се наложи всичко да ми разкаже.“

Тя обаче си спомни, че на другата сутрин се отправя в противоположна посока с експрес „Златната стрела“, за да разбере какво се е случило във влака. Това поръчение нямаше на кой друг да бъде възложено.

— Не забравяйте да купите билети — каза тя на Кристиан. — Чакам Ви на гарата утре сутрин, няма нужда да ме вземате от дома.

И, кимайки му на прощаване, с бързи стъпки изкачи стъпалата.

 

Чернова на второ писмо, намерена в марокеновото тефтерче на Мей Уинтърбъри

Скъпа Флора!

Радвай се, бях в Монако и спечелих в казиното. Разбира се, половината пари веднага изпратих вкъщи, но все едно, ще стигне за нова рокля и шапка за теб, а ще ти пришия и нови ръце.

Тук се случват много странни неща, ние строим версии, а освен това станах и Портос. Участвах в разследване, представи си! Джек сигурно никога няма да повярва! Но засега разследването е прекратено, защото А. трябва да изясни нещо и каза, че до нейното връщане не бива да се предприема нищо.

Казаха ми, че Уолтър ще се жени, а после на вечеря Бланшар каза, че едва ли. Мисля, че на адвокатите напълно може да им се вярва за такива неща. Той всъщност добави, че Уолтър по-скоро ще се обеси, отколкото да се свърже с някоя мис Б., но защо го каза, така и не разбрах.

Баба все ме разпитва къде съм ходила, а после започна да се оплаква, че изобщо не искам да я знам. Предложи ми да й посвиря на фортепианото, но то е толкова красиво, цялото в позлата, че аз малко се уплаших и казах, че не мога да свиря. Според мен не ми повярваха.

Освен това баба се скара с граф дьо Ламбер, тоест искаше да се скара, но той веднага съобрази накъде духа вятъра, сбогува се и си отиде. Надявам се това да не повлияе на неговото решение да бъде нашия д’Артанян. Макар че според мен от всички нас най-добър е кардинал Ришельо. И защо ли мистър Дюма не е писал нищо за това?