Валерия Вербинина
Милион във въздуха (17)

Глава 17: Пътешественици без багаж

Когато на следващата сутрин Кристиан се появи на гарата, Амалия вече с нетърпение се разхождаше по перона, почуквайки с токчета.

— Успях да купя билети само за първи вагон, а не за втори — каза графът с извинителен тон.

— Това не е толкова важно — отвърна Амалия. — В края на краищата, можем да сбъркаме купето, изключително поради разсеяност.

Според графа, госпожа баронесата беше последният човек на света, който можеше да страда от разсеяност, но в този момент мислите му поеха в съвсем друга посока, защото Амалия понижи глас и с напълно нормален тон попита:

— Следят ли ни?

— Не мисля — отвърна малко смутен Кристиан, — във всеки случай, не забелязах никого.

— Лошо — отбеляза Амалия. — Защото, разбира се, са длъжни да ни следят. Папийон не трябва да го учат на такива неща.

Експрес „Златната стрела“ се гмурна под сводовете на гарата и от пръв поглед Амалия се убеди, че Кристиан не е сгрешил и е взел билети точно за този състав, който им беше нужен. Младата жена отлично помнеше, че на стрелата на техния локомотив липсваше една малка чертичка, символизираща оперение. Сега също я нямаше и Амалия, ободрена, се качи във вагона.

Искаше й се колкото се може по-бързо да се окаже в купе номер 10, за да провери своята догадка, но изчака влакът да тръгне и чак тогава даде знак на своя спътник, че е време да тръгват. Те се прехвърлиха в съседния вагон. Графът крачеше след Амалия, но неочаквано тя се спря и започна да разглежда дръжката на прозореца.

— Намерихте ли нещо? — полюбопитства Кристиан.

Без да отговори, Амалия огледа коридора, вратите на купетата, на които блестяха номера и емблеми на експреса. Изражението на лицето й графът не можеше да разгадае.

— Това не е същия вагон — каза тя накрая.

— Извинете — с удивление започна Кристиан, — но аз направих всички възможни справки и това е именно съставът, в който сте пътували. Не може да има грешка!

— Да, съставът е същият — въздъхна младата жена. — Само дето втори вагон в първа класа е заменен. Досещате ли се защо?

Макар че не му се искаше да си го признава, Кристиан все пак се разстрои.

— И какво ще правим сега? — попита той.

— Ще търсим кондуктора — отвърна Амалия — и ще се надяваме, че поне той ще може да ни изясни нещо.

— Ето го — каза Кристиан, кимвайки към висока фигура в униформа, която се движеше в коридора срещу тях.

Амалия си спомни, че вече е виждала този кондуктор, когато пътуваше за Ница. Това беше същият онзи вълшебник, който събра от купето им парчетата от разбитото шишенце. Най-интересното, впрочем, се заключаваше в това, че кондукторът, очевидно, също помнеше Амалия и видът му стана недоверчив и малко предпазлив. Той първо се стъписа и се опита да се направи, че отива в друга посока, но Амалия го извика и помага със сгъната хартийка във въздуха.

— Господине — весело попита тя, — искате ли да участвате в лотария? Наградата е сто франка.

Началото на беседата най-малко не можеше да се нарече обезкуражаващо. По лицето на кондуктора се появи интерес.

— Благоволявате да се шегувате, госпожо? — за всеки случай попита той, поглеждайки към банкнотата.

— Дори да е така, моята шега ще ви направи по-богат — отвърна младата жена. — Искате ли да пробвате? Нищо не рискувате.

Кондукторът облиза устни и се приближи.

— Ако това не е противозаконно…

— Как се казвате? — попита Амалия.

— Луи Норвен.

— Така, мосю Норвен, искам да знам какво е станало с втори вагон — каза Амалия. — Защо е заменен?

В очите на Норвен се заплиска паника, но преди тя да успее да стигне размерите на стихийно бедствие, Амалия някак си много ловко пъхна банкнотата в джоба на кондуктора. Щом си пое дъх, Норвен изкопчи от себе си:

— А какво му е на втори вагон, госпожо? Нищо не…

— Мосю Норвен! — промълви Амалия с укор и в ръцете й отново, незнайно как, се материализира хартийката, която току-що изглеждаше като да е получила постоянен адрес в джоба на кондуктора. — За сто франка бих искала да получа друг отговор. Правдив — уточни тя.

— Но мен ме помолиха… — прошепна кондукторът и угасна.

— Да не казвате на никого, разбира се — подхвана Амалия. — Нито дума, нито сричка, нито даже намек.

Тя присви очи.

— Разочаровате ме, господине. Повтарям: честен, правдив и пълен разказ — и тези пари са ваши. И така?

Кондукторът погледна Кристиан, Амалия, сгънатата хартийка и очевидно се реши.

— Всичко стана заради пътника — с бърз, накъсан шепот започна той. — Тоя, дето изчезна.

— Как изчезна? — изненада се Кристиан. Той очакваше да е имало съвсем друг развой на събитията.

— Обикновено — отвърна Норвен. — Господинът пътуваше в десето купе, беше купил и двете места, до Ница. В Ница почуках, после влязох — може би мосю спи — а него го няма. С него имаше куфарче, та и куфарчето го нямаше.

„Значи, действително е бил в десето купе! — с възхищение си помисли Кристиан. — Ах, госпожо баронесо, госпожо баронесо!“

— Как се казваше? — попита Амалия. — Имам предвид вашия изчезнал пътник?

Норвен някак си съвсем угасна и все да хвърля погледи наоколо в търсене на изход. Амалия реши да прекрати мъките му, пъхна банкнотата в джоба му и извади от чантичката си друга.

— Госпожо — прошепна Норвен, — аз съм женен човек! Може да ме уволнят! Полицаите най-строго…

— Името — тихо каза Амалия и погледът й присветна в златно.

— Пиер Монере — промълви кондукторът, окончателно сломен. — Казваше се Пиер Монере.

Амалия удовлетворено кимна и втората банкнота се присъедини към първата, която вече седеше в джоба на женения човек и образцов служител.

— Нататък — подсказа Кристиан, който нямаше търпение да узнае как е завършила тази история.

— А какво нататък, господине? — въздъхна Норвен. — Малко ли неща биха могли да станат — пътувал, например, за Ница, но размислил и слязъл по-рано. Или си спомнил, че има незавършени дела в Париж и решил да се върне.

Норвен замълча.

— Само че, ако е слязъл от влака, трябваше да го видя. А аз не съм го виждал.

— Може да е слязъл от друг вагон — отбеляза графът и Амалия му хвърли предупредителен поглед.

— Как изглеждаше този Пиер Монере?

— Обикновен господин — отвърна кондукторът. — 50 или 55 годишен, побелял брюнет, масивен, с мустаци като четка, добре облечен. Малко напомня търговски пътник, но според мен не е такъв.

„Търговският пътник в ресторанта! — внезапно си спомни Амалия. — Той седеше с разгърнат вестник… Той ли е или не е?“

— Кажете, мосю Норвен, Монере ходи ли във вагон-ресторанта? — попита тя.

Норвен удивено я погледна и потвърди, че пътникът действително е отсъствал от купето известно време, а когато се е върнал, от него е миришело на телешко и на вино и си е напявал под носа.

— Когато се качи във влака в Париж, той изглеждаше много доволен — добави кондукторът. — Все едно току-що е спечелил или е направил изгодна сделка.

— А какво именно си напяваше?

— Някакъв мотив от „Манон Леско“ — отговори, след като поразмисли, Норвен.

— Когато е ходил във вагон-ресторанта, той, разбира се, е взел куфарчето със себе си — намръщено отбеляза Амалия.

— Не — веднага отвърна кондукторът. — Със себе си носеше само неголяма чанта.

— Тоест, багажът му е включвал не само куфар, но и чанта — уточни Амалия. — А нещо да е оставял в багажния вагон?

— Не — отговори Норвен, — не помня такова нещо. Впрочем господа полицаите също не намериха нищо.

И така, неизвестен пътник, немлад, с представителен вид, пътува с багаж от два предмета от Париж до Ница, но по пътя по загадъчен начин се изпарява. Заедно с багажа си.

— Разговаря ли с някого по пътя?

— Не, госпожо.

— Може да е поздравил някого?

— Не, нищо такова не си спомням. Пък и господа полицаите вече ме питаха за това, та щях да си спомня, ако имаше такова нещо. Той просто влезе в купето си, помоли да не го безпокоят и затвори вратата.

— А после изчезна.

— Да, госпожо.

— А после — не се удържа Кристиан? — Какво стана после?

Норвен тежко въздъхна.

— После, мосю, всичко си беше, както обикновено: стигнахме до Вентимилия навреме и тръгнахме обратно. В Лион дойде полицията. Те изискаха списъка на пасажерите от предния курс и започнаха да разпитват всички кондуктори. И освен това — Норвен се поколеба — наредиха да се освободят две купета. Десето и седмо. А в Париж отцепиха втори вагон, обявиха, че го вземат за нуждите на следствието, и най-строго забраниха да се говори за станалото. Нашите, естествено, докараха друг втори вагон, но ми казаха… една позната ми каза, че никога не е виждала директора на нашата линия в такава ярост. Префектът даже не пожела да му обясни какво става.

Хм, помисли си Кристиан, женен човек, как ли не. Макар че малко ли познати има на света? Може пък това да е действително… приятелка на жена му, например. Или на сестра му. Кондукторите може да имат сестри, нали така?

— Кажете, мосю Норвен — попита Амалия, бръквайки в чантичката си, — а когато влязохте в десето купе, за да събутите Монере, не забелязахте ли нещо любопитно? Или нещо да е привлякло вниманието Ви?

Норвен се замисли.

— Ами нищо особено нямаше — отвърна той и сви рамене. — Чаршафът беше смачкан, на него явно бяха спали. Само обшивката на дивана беше скъсана на две места, но не мисля, че пътникът е избягал заради такава дреболия. Пътниците в другите класи ги глобяваме за повредено имущество, но не помня дори веднъж да са глобявали пасажер в първа класа.

— А до този курс обшивката беше ли цяла? — попита Амалия.

— Да, госпожо. Задължени сме да оглеждаме всички купета, когато влакът стигне на последната гара и пътниците слязат. Дотогава всичко беше наред.

— Ако говорим за обикновено купе първа класа, то в него е трябвало да има огледало, умивалник, лампа с оранжев абажур, сгъваема масичка и прочие — изреди Амалия. — Лампата или огледалото не бяха ли разбити? Масичката да е била счупена?

— Не, госпожо, нищо такова нямаше.

— Затова пък в умивалника не е имало вода — усмихна се Амалия.

Норвен зяпна.

— Честно казано, не знам откъде сте разбрали, но наистина нямаше вода. Не си мислете, че съм небрежен и съм забравил за водата, трябваше да е достатъчно, но…

— Може би сте забелязали още нещо, мосю Норвен? Помислете си хубаво, преди да отговорите.

Кондукторът се стъписа.

— Общо взето, не е моя работа — промълви той накрая, — но бих казал, че чаршафите миришеха на женски парфюм.

— Така ли? Какъв?

— Откъде бих могъл да знам, госпожо… Но приятен, това е сигурно.

— Когато Монере се качи в Париж, с каква връхна дреха беше?

— Палто, госпожо. Такова едно тъмно, с нищо незабележително.

— Когато изчезна с багажа си, палтото също ли изчезна?

— Да. Затова и не се развълнувах особено. Реших, че са възникнали някакви обстоятелства, които са му наложили да се върне. Случват се такива неща. А че не съм видял как е напуснал влака, може пък да е минал в друг вагон и да е слязъл от него.

— В десето купе, имам предвид, когато сте влезли в него, не забелязахте ли някакви чужди вещи? Ръкавици, например, или…

— Не — поклати глава Норвен. — Нищо нямаше. Всичко беше много акуратно. Искам да кажа… — поколеба се той, — пътниците биват различни… Но в неговото купе беше много чисто, дори не трябваше да бъде метено.

— Не като при някои, които изпускат флакони — усмихна се Амалия.

Норвен размаха ръце и я увери, че нищо такова не е имал предвид.

— Като стана дума, полицията разпитва ли Ви за мен? — с невинен тон се поинтересува младата жена. — Разпитвали са ви, нали?

Кондукторът сведе поглед.

— Честно да ви кажа, госпожо, душицата ми извадиха. Първо двамата местни, после комисарят от Париж, а после и още един, когото наричаха полковник. Всички разпитваха що за парфюм, защо парфюм, коя е била спътницата ви и защо сте излизали през нощта.

— А, значи сте видели — усмихна се Амалия. — Моята спътница чу вик. Вие също ли го чухте?

— Да си призная, бях позадрямал — каза Норвен. — Шумът ме събуди, почуках при госпожа графинята, но тя отвърна иззад вратата, че всичко с нея е наред, просто й се бил присънил неприятен сън.

— И последен въпрос — рече Амалия, държейки във въздуха поредната стофранкова банкнота. — Помислете добре, преди да отговорите.

„Ето — помисли си Кристиан, който не пропускаше и дума от беседата. — Така си и знаех, че най-важният въпрос си го е запазила за най-накрая.“

— Дори да не се е случило във вашия вагон — продължи Амалия, — вие си общувате с другите кондуктори, а те непременно е трябвало да забележат.

Графът направо хапеше устни от нетърпение.

— Кажете ми: в един от вагоните първа класа случайно да са изчезвали кърпи или постелно бельо?

Кристиан реши, че му се е счуло. Норвен се опули.

— Знаете ли, госпожо, много странно, че попитахте… Действително, кондукторът от трети вагон ми каза, че в едно от купетата е имало липса на бельо. Но когато пътуваме винаги имаме под ръка няколко запасни комплекта, ако се наложи. А кърпите, честно казано, честичко изчезват. В десето купе например не беше останало нито едно, макар че си спомням със сигурност как закачих две, както обикновено.

— Благодаря ви, че ми отделихте време, мосю Норвен — каза Амалия, пъхайки в джоба му третата банкнота. — Надявам се, че нашето общуване беше плодотворно за всички ни.

Тя погледна часовника си.

— За всеки случай трябва да ви предупредя, че ние с моя приятел имаме билети до Вентимилия, но ще слезем в Ментон. Казвам ви го, ако полицията ни изпусне от поглед. Впрочем, винаги можете да им кажете, че и очите ми не сте виждали.

И тя се усмихна очарователно и подръпна граф дьо Ламбер обратно в първи вагон.