Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Амалия – тайният агент на императора (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Миллион в воздухе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon (2024)

Издание:

Автор: Валерия Вербинина

Заглавие: Милион във въздуха

Преводач: Ася Петрова

Година на превод: 2023

Език, от който е преведено: руски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2023

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19895

История

  1. — Добавяне

Глава 30: Похищението

— Мей!

— Мадмоазел Уинтърбъри!

— Мей, къде сте?

Но девойката не се обаждаше и не се обаждаше. Уолтър си спомни, че на покрива църквата „Свети Северин“ има някакви необикновено забележителни гаргойли, за които им беше говорил свещеникът, и предположи, че Мей може да е решила да се разходи около зданието, за да ги разгледа. Мускетарите, а също така и Нейно преосвещенство, три пъти обиколиха около църквата и се върнаха на входа, като констатираха, че гаргойлите са си на местата, а Мей никъде я няма.

— Трябва да ви кажа — отбеляза Амалия, — че всичко това никак не ми харесва.

Тогава тя забеляза бедно облечено луничаво момченце на около десет години, което стоеше недалече и я гледаше с любопитство.

— Слушай — попита го тя, — не си ли виждал наоколо една девойка в бежова рокля? Излезе от църквата преди десетина минути.

— Не, не съм я виждал — отвърна момчето. — А вие сте Амалия, нали?

— Откъде знаеш? — изненада се Кристиан.

— Един господин ме помоли да ви предам бележка — обяви дрипльото и действително извади от джобчето на панталонките си късче хартия с надраскани на него букви. — Каза, че е спешно. Ето!

С тези думи той пъхна листчето в ръцете на Амалия и хукна да бяга с всички сили.

— Ще убия Папийон — кратко каза баронесата, щом прочете това, което беше написано на листчето. — „Напуснал Франция“, „напуснал Франция“ — повтори ядосано тя. Граф дьо Ламбер никога досега не я беше виждал в такава ярост. — Уолтър! Бързо в колата! Кристиан! Карайте към Ке дез Орфевр!

— Ами… — започна свещеникът.

— Мадам Бланшар ли? Повярвайте ми, някак си ще се оправи и без нас… както и ние без нея — добави тя все едно на себе си.

След половин час Амалия кратко преразказа това, което им беше известно, в кабинета на Папийон. Ако се вярваше на бележката, Оберщайн беше похитил Мей и заплашваше да я убие, ако не му предадат чертежите. Място на срещата — след два часа във Венсенската гора между Златните врати и езерото. Щом изслуша Амалия, Папийон въздъхна.

— Госпожо баронесо — каза той. — Вие трябва да разбирате, че сега, когато получихме чертежите, вече няма да ги изпуснем от ръцете си. Между нас казано, министърът на вътрешните работи вече ми звъня — той изразително хвърли поглед на телефонния апарат, който стоеше на масата — и е радостен до смърт, че толкова евтино се отървахме.

— Не са ми нужни чертежите — отсече Амалия. — Дайте ми книжа, които външно приличат на тях. Все едно, Оберщайн не разбира от летателни апарати и се съмнявам, че ще има време да проверява истински ли са или не.

Папийон я погледна в лицето, извика помощника си, шепнешком му даде някакво указание и се обърна към картата на Франция, която висеше на стената.

— Хм… Венсен — това е на изток. Да допуснем, че Оберщайн иска да се добере до германската граница, но пътят до там във всички случаи е дълъг.

Той се намръщи.

— Той няма да ви предаде заложницата, госпожо баронесо. Тя му е нужна, за да стигне до границата. Решил е да играе на едро и не е играч, който би се поколебал, ако става дума за нечий чужд живот.

— Всичко това ми е пределно ясно — каза Амалия. — Но трябва да спасим Мей на всяка цена.

— Предполагам — рече Папийон, — че ще мога да изпратя във Венсен наши хора, които да могат да ви окажат помощ на място. Самият аз, разбира се, също ще дойда.

— В бележката се казва да не се обръщам към полицията — напомни Амалия. — Иначе Оберщайн за нищо не отговарял… и така нататък.

— Но вие вече се обърнахте към мен — сериозно каза Папийон. — Аз съм виновен, че ви заблудих. Разбира се, Оберщайн е измамил моя човек, правейки се, че заминава. Не отричам вината си.

— Боя се — твърдо отговори Амалия, — че в тази работа не мога да разчитам на никого, освен… — тя се замисли, а после продължи уверено — … на джокер. Разбира се, нужен ми е джокер.

— Простете? — изуми се Папийон.

— Вие сам казахте, че Оберщайн е решил да играе на едро. Трябва да загуби тази партия.

И тя изложи плана си на Папийон.

— Да — промълви замислено комисарят, — това може да сработи.

— Пожелайте ни тогава попътен вятър — усмихна се Амалия и се изправи. — Всъщност, аз така и не ви казах кой и защо се е погрижил да изхвърли вашия колега Монере от вагона.

— Аз вече знам, представете си — въздъхна Папийон. — Но за беда, нямам никакви доказателства.

— Доказателствата са дреболия — махна с ръка Амалия. — Достатъчно е да се изпрати едно писмо и те сами ще ви паднат в ръцете.

— Що за писмо? — с любопитство попита комисарят.

— От името на трета дама, която не е участвала в убийството, но се е съгласила да изиграе ролята си. Само първо трябва да проверим дали не са ни изпреварили. Още ли не се досещате, комисарю? — погледна си часовника Амалия. — Така да бъде, все още имам пет минути и всичко ще Ви обясня.

Тя така и направи.

— Трябва да работите при нас, честна дума — заяви Папийон, след като я изслуша. — Значи, вие предполагате…

— Разбира се, може да се мине и без писмото — кимна Амалия. — Но тогава ще се наложи да се прегледат всички познати на семейството, които отговарят на описанието, а това може да отнеме време. Всичко зависи само от вас, комисарю. Да, кога мога да дойда за чертежите?

— След половин час, предполагам — отвърна Папийон.

Но фалшивите чертежи се появиха само след четвърт час. Амалия поблагодари на комисаря и си тръгна. Днес трябваше да успее да свърши още много неща и освен това възнамеряваше да даде някои разпореждания.

Няколко минути преди указаното в бележката време Амалия вече беше на мястото, край удареното от мълния дърво, което беше посочено за ориентир. Трябва да се отбележи, че до Венсен Амалия се добра с автомобил, като взе със себе си само младия свещеник. Що се отнася до граф дьо Ламбер, то е твърде възможно той да имаше други, по-важни дела.

Но Оберщайн не се появи. Уолтър блуждаеше по поляната като самотно привидение, сверявайки времето по часовника си всяка минута. Колкото до Амалия, тя отбеляза за себе си, че днес слънцето свети особено ярко, усмихна се с тайно удовлетворение и отвори ажурно чадърче. Ако времето беше лошо, джокерът й можеше да не сработи.

— Уолтър, престанете да утъпквате нова пътечка — капризно рече тя. — Имате такъв вид, все едно сте решили да спечелите дерби, при това като кон. Никъде няма да се дене мосю Оберщайн, ние сме му нужни не по-малко, отколкото той на нас.

— Трябва да ви кажа, госпожо — промълви Уолтър, на когото опитите на Амалия да се пошегува направиха най-тягостно впечатление, — че понякога ми се случва да съжалявам…

Той се запъна и не добърши изречението.

— Нищо — рече Амалия, — ето, ще се върнете в Ница и ще произнесете в църквата проповед, че всичко, каквото се случва, непременно е за добро. И лейди Брекенуол ще се просълзи и ще ви прости невниманието ви към нейните дъщери.

— Боя се — въздъхна Уолтър, — че Ница вече е затворена за мен.

— Глупости, глупости! Нали не искате да кажете, че ще се откажете от мястото, след като с такъв труд ви го осигурих?

— Вие? — отрони Уолтър. — Осигурили сте ми мястото?

— Ами да, като заобиколих лейди Брекенуол — сви рамене Амалия. — Нищо лошо не искам да кажа, но тази дама в Ница само може да се прави, че много неща зависят от нея. Да, и да не забравите да ме поканите на сватбата, мистър Фрейзър, че иначе ще се обидя.

— Милейди! Аз… ние… винаги! Разбира се!

Уолтър притисна двете си ръце към гърдите, лицето му сияеше. Сега, когато всичко се уреди по такъв вълшебен начин, той даже някак си забрави за всички неприятности, които се бяха случили с Мей.

— Виж ти, колко трогателно — произнесе край тях нечий надменен скърцащ глас. — Интересно, а аз ще получа ли покана?

Иззад обгорелия ствол излезе самият господин Оберщайн. Белезите от фибата на Мей по лицето му още не бяха докрай зараснали. Той стоеше с ръце в джобовете и насмешливо се поклащаше напред-назад.

— Къде е Мей? — попита Амалия.

— На сигурно място — отвърна агентът. — Къде са чертежите?

— На сигурно място — повтори думите му Амалия.

Очите на агента се присвиха.

— Госпожо — каза той, — не ме ядосвайте. Ако не се върна с чертежите след две минути, моят приятел ще бъде принуден да убие съучастницата Ви.

— Това не е честно! — възмути се Уолтър. — Ние даже не знаем в какво състояние е Мей и дали е жива!

— Очевидно, вие още недостатъчно добре познавате баронеса Корф — язвително отбеляза агентът, — иначе тя отдавна да ви е обяснила, че честността в живота е само пречка. Та ще ми предадете ли чертежите или не?

— Дръжте — тросна се Амалия, като му протегна пакет.

— Горе-долу така и предполагах — замислено провлече Оберщайн, докато вземаше пакета. — Вие сте пробутали на онова магаре Папийон фалшиви чертежи, а истинските незабелязано сте прибрали. Но ако разбера, че сте се опитали да ме измамите — измени се гласът му и в него зазвучаха заплашителни нотки, — ще съжалявате.

С бързо движение той скри чертежите в джоба си, извади револвер и със свободната си ръка хвана за яката Уолтър, който се намираше по-близо до него.

— Това пък какво е? — сърдито попита Амалия.

— За всеки случай — поясни мерзавецът със студена усмивка. — Нека мосю ме изпрати до каретата. Всичко хубаво, госпожо баронесо. Надявам се, че ще се видим на погребението ви.

— Гледайте да не се простудите там — с недобра усмивка отвърна Амалия. — Че ще се видите с мен къде по-бързо, отколкото ви се иска.

— Обещавам да се облека много топло — парира Оберщайн озъбен и в следващия момент стреля. Куршумът прелетя над главата на Амалия, младата жена успя да се наведе и да се скрие зад колата. Но Оберщайн не се задоволи с това и още два или три пъти стреля по колелата.

— Това е, за да не може да ме последвате, госпожо баронесо! — извика той, отстъпвайки и влачейки със себе си Уолтър.

Оберщайн домъкна свещеника до мястото, където стоеше каретата на агента. Щом хвърли поглед през прозореца, Уолтър видя на седалката Мей, която спеше, облегната на стената.

— Махай се! И не ми се мотай в краката, че ще те гръмна!

Оберщайн го отблъсна и скочи на капрата. Изплющя камшик и конете хукнаха по пътя.

— Мей! Мей! — отчаяно завика Уолтър. — Мей!

Той хукна, но конете бягаха твърде бързо. Уолтър се хвана за главата и се хвърли обратно. Амалия вече включваше мотора. Струва се особено да отбележим, че за човек, когото току-що са се опитали да убият, тя изглеждаше поразително спокойно.

— Сядайте, Уолтър! Едната шина е счупена, но моторът е цял, а това означава, че всичко все още предстои.

— Няма да ги догоним! — отчаяно извика свещеникът. — Много са му бързи конете!

Амалия остро зави с автомобила и излезе на пътя. Заради простреляната шина колата немилосърдно се тресеше и подскачаше по всяка неравност, но Уолтър нищо не забелязваше.

— Само да успеем да ги стигнем! Боже, колко е бавна тази трошка! Госпожо баронесо, не може ли да върви по-бързо?

— Вие, Уолтър, съвсем сте изостанали — въздъхна Амалия. — Ако аз казвам, че Оберщайн никъде няма да ни избяга, значи, няма къде да се дене!

— Но… но… — започна свещеникът.

Той искаше да каже, че разстоянието между тях и агента съвсем не се съкращава, а даже напротив. Но в този момент Амалия намали скоростта, вдигна глава и се усмихна.

Иззад дърветата се показа голям балон. Той беше пъстър като перата на райска птица и толкова красив, че сърцето замираше. Блестейки на слънцето с всички цветове на надеждата, той се поклащаше във въздуха и Амалия не се удържа да му помаха с ръка.

— Какво означава това? — отрони накрая обърканият Уолтър.

Той видя, че балонът виси над пътя, по който летеше каретата на Оберщайн. Внезапно в кошницата под балона настана някакво движение и аеростатът започна плавно да се снижава.

— Какво става там? — обезпокоено попита Уолтър. Изправен на мястото си, той въртеше глава, но автомобилът сега се движеше сред гора и нито каретата, нито балонът се виждаха. — Какво се случва? Това са полицаите, нали?

— Не — сериозно отвърна Амалия, — това е моят джокер.

И тя натисна клаксона, за да уплаши една сърна, която безразсъдно се метна през пътя.

Уолтър се обърна след сърната, която, изпънала врат, гледаше след невижданото самодвижещо се чудовище на колела, и реши да се покори на съдбата. Дърветата започнаха да оредяват и Амалия увеличи скоростта.

— Ето! — развълнувано завика Уолтър. — Това е той! Неговата карета!

Амалия натисна спирачката и се приближи. Бясната гонитба приключи. Кристиан държеше конете за поводите, а те пръхтяха и ровеха земята с копита. На петдесетина метра над тревата висеше балона и някаква дама се опитваше да излезе от кошницата му с помощта на двама мъже, като съпровождаше всяко свое движение с мърморене. Уолтър се опули.

— Мадам Клариса? — отрони той.

Но тозчас си спомни за девойката в каретата и се хвърли към нея.

— Мей! Мей, чуваш ли ме?

Тя дремеше, но когато Уолтър я измъкна от каретата, отвори очи.

— Ах! Уолтър! Ти ли си? А какво се е случило? — тя привдигна глава. — Що за място е това?

— Мей, нима не помниш какво се случи с теб? — с тревога попита Уолтър. — Оберщайн те похити! Искаше да те отведе със себе си като заложница!

— Нищо не помня — призна Мей, примигвайки. — Струва ми се, че излязох от църквата… ами да! И още, някакъв парцал върху лицето ми… шал или нещо такова… с такъв неприятен мирис…

— Съдейки по всичко, Оберщайн я е упоил с хлороформ — намеси се Амалия. — Откарал я е със себе си и ни е заблуждавал, че не е сам и че има съучастници.

Тя се обърна към Кристиан.

— А къде е той, всъщност?

Графът се запъна.

— Лежи край пътя недалеч оттук — призна накрая той. — Той… ъ… на главата му падна чувал с пясък, който държим в балона за баласт.

— Хвърлили сте отгоре му чувал с пясък? — изуми се Амалия. — Браво, графе! Вие се оказахте много находчив!

— Не бях аз — усмихна се Кристиан. — Баба й беше.

Междувременно Клариса, охкайки и държейки се за хълбока, най-накрая се измъкна от кошницата и се приближи до внучка си.

— Така! — обяви тя с блеснали очи. — Първо, аз не съм млада жена! — Тя отлично знаеше, че нелош още не значи хубав, а немлад не означава задължително стар. Въпреки че Клариса беше вече на 65, нищо на света не можеше да я застави да се признае за старица. — Трябва да си пазя здравето, а заради тебе ми се наложи да летя с балон! И тези негодници не искаха да ме пуснат в него, въпреки че с такъв труд ги открих!

Тя свирепо изгледа Жак Понтале и втория въздухоплавател, който се оказа невисок млад човек с южняшка външност и пищни мустаци. Последният обаче изтълкува погледът на старата дама в своя полза, защото се поклони, притиснал ръка до гърдите си, и широко се усмихна.

— Няма какво да се усмихваш — възмути се Клариса, — за малко да умра от страх там горе! Второ… да, какво беше второто? — Тя си пое въздух. — Желая да ми се обясни всичко! Ту бягаш от баба си, ту ходиш в диаманти, ту те вземат за заложница… И трето, Флора куклата ти ли е?

— Да — промълви Мей и силно се изчерви.

Клариса разпери ръце.

— И ти си тръгнала да се омъжваш! Боже мой, как ще живееш? Нали бракът — това е…

Съдейки по всичко, Клариса възнамеряваше да изкаже възгледите си за брака, които никак не можеха да се нарекат толерантни, но Мей я прекъсна.

— Това е нещо много хубаво — каза сериозно тя. — Защото до мен ще бъде Уолтър.

И тя го погледна влюбено, а той се изчерви и целуна малките й пръстчета.

— Свещеник! — изстена старата дама. — Моята внучка ще се омъжва за свещеник! Слушай, може пък да размислиш, а? В края на краищата, има и други варианти. Граф дьо Ламбер, например…

Кристиан се закашля и отпусна юздите. Впрочем, вече нямаше никаква нужда да се държат конете, които се бяха напълно успокоили.

— Аз, да ви кажа, ще ида да видя как е там мосю Оберщайн — заяви той. — Току-виж изведнъж е решил да дойде на себе си и да направи още някоя пакост.

И той бързо се отдалечи.

— Не, не мисля, че е дошъл в съзнание — забеляза младият въздухоплавател, който говореше на френски със забележим акцент. — Сигурен съм, че здравата си изпати.

— Трябва да ви благодаря — каза Амалия. — Вие сте Жак Понтале, нали?

— Не — живо отвърна събеседникът й, — аз съм Сантос-Дюмон. Алберто Сантос-Дюмон, за вас — просто Алберто. Той е Жак — и той посочи към втория въздухоплавател, който стоеше недалеч от тях.

— Вие сте забележителни хора — сериозно каза Амалия. — Нищо нямаше да ми се получи, ако бяхте отказали да ни помогнете. Така че — благодаря ви.

— Вие пък — смути се Жак. — Все едно, трябваше да изпитаме този балон рано или късно. Нали, Алберто?

— Самата истина — потвърди Алберто, усмихвайки се като дете.

Междувременно край нашите приятели започнаха да се събират хора. Пръв, колкото и да е странно, се появи Бланшар. Той пристигна на кон, който целият беше потънал в пяна, и буквално се свлече от седлото.

— Клер! Клер! Всичко наред ли е? Мила, добре ли си? Толкова се боях, че ще ти се случи нещо!

— И от какво се боеше? — тросна се Клариса, веейки си с ветрило. — Завещанието така или иначе е в твоя полза, щеше да станеш богат вдовец и да си живееш живота.

— Клер — жално отвърна Бланшар, хванал ръцете й, — какво говориш! Как ще живея без теб? Никого другиго си нямам!

Старата дама, вярна на себе си, искаше да пусне някоя острота, но прихвана погледа на Амалия, пълен с разбиране — и прехапа език.

— Престани, Юбер — смутено каза Клариса. — Видя ли, аз даже летях с балон, макар че до смърт се боя от високото. Животът е прекрасен!

Тя се усмихна.

— Знаеш ли, а аз, между впрочем, бях тази, която удари с чувала този негодяй, който отвлече внучка ми.

— Никога не съм се съмнявал в това! — пламенно я увери Бланшар, макар че за пръв път чуваше този факт.

Междувременно идваха още и още хора. Появиха се любопитни, привлечени от балона, после дойде и полицията. Папийон огледа Оберщайн, който лежеше и слабо стенеше, изслуша историята за чувала с пясък, който храбрата Клариса Бланшар беше хвърлила отгоре, и уважително поклати глава.

— Дами и господа — заяви комисарят, след като откараха Оберщайн, — сега ние ще се върнем в Париж и участниците в тази работа ще дадат показания за протокола. От своя страна…

Жак Понтале се намръщи.

— Чуйте, мосю — заговори той със зле скрито раздразнение, — не можем да оставим балона тук. Ние с Алберто трябва да го върнем на мястото му. Така че дайте да изберем за вашите протоколи някакво друго време.

— Аз мисля — намеси се Амалия, — че това наистина може да почака до утре. Още повече че господин комисарят има още една недовършена работа в Париж.

И те с Папийон си размениха многозначителни погледи.

— Тогава, предполагам — каза комисарят, — че наистина можем да отложим официалната част за утре. В края на краищата, не мисля, че за няколко часа Оберщайн ще се дене някъде.

Така и стана.

Що се отнася до неотложната работа, за която спомена Амалия, то със сигурност е известно, че вечерта на същия този ден на граф дьо Мирамон му доставиха кратко писмо в запечатан плик. Обратен адрес отсъстваше, но човекът, който го достави, каза, че особата, която го е изпратила, е помолила да предаде, че добре познава графа.

Щом прочете посланието, графът леко промени изражението си и се качи при жена си. Прислугата чу, че съпрузите си шепнат нещо, след което и двамата се облякоха и излязоха, като заявиха, че отиват в театъра.

Впрочем, въпреки че те наистина си купиха билети, да гледа спектакъла в ложата се отправи само графинята. Що се отнася до графа, той отида на улица „Лепик“, огледа се и щом се убеди, че изглежда никой не го е забелязал, се качи на третия етаж и почука на вратата.

— Кой е там? — попита иззад вратата тревожен женски глас.

— Аз съм, Йолали — отвърна графът. — Отворете, трябва да поговорим.

Затракаха резета. Жената на прага се оказа млада и тъмнокоса, не много красива, не много грозна, общо взето, обикновена, каквито в Париж може да се намерят стотици хиляди, ако не и повече.

— Дойдохте навреме — отбеляза жената и направи място да влезе графа. — Утре се местя на булевард „Осман“, в нова квартира.

Графът се озъби.

— А вие нелошо забогатяхте — отбеляза той. Гласът му трепереше от едва сдържан яд. — Само че напразно мислите, че това ще продължава вечно.

— Какво? — изненадано попита жената.

Но явно граф дьо Мирамон не беше разположен да дава обяснения. Вместо това той скочи върху събеседницата си, повали я на пода и започна да я души.

Жената захриптя, започна да се отбранява… Тя отчаяно се извиваше и едва не пъхна нокти в очите му, но графът се извърна, стисна устни и още по-силно впи пръсти в гърлото й.

А после се чу тихо покашляне — и той изумен вдигна очи.

На прага стоеше комисар Папийон.

— Здравейте, господин графе — спокойно каза той. — И вие, мадмоазел Менар. Така, какво става тук?