Валерия Вербинина
Милион във въздуха (26)

Глава 26: Слуги и господари

— С вашето поведение, господине — заяви херцогът, — вие ни поставихте в неловко положение. Извънредно неловко!

Той беше толкова ядосан, че даже не се опитваше да скрие чувствата си.

— Можете ли да ми обясните къде изчезнахте така внезапно без обяснения и къде бяхте цяла нощ? — продължи той. — Майка ви вече започна да се безпокои. И изобщо, това е напълно нечувано!

Този разговор се водеше на следващата сутрин, след като граф дьо Ламбер, по подобие на гоголевския персонаж, скочи през прозореца и се отправи първо към Понтале, а после и към баронеса Корф. Той обсъжда няколко часа с нея бъдещите им действия, а когато накрая се разбраха за всичко, навън беше вече нощ и Амалия каза, че може да пренощува у нея, ако желае.

— Ще кажа на Мадлен — добави тя — да ви постели в синята спалня.

И тъй като Кристиан съвсем не гореше от желание да се връща вкъщи, а от друга страна нямаше нищо против да се задържи по-дълго около баронесата, той с радост се съгласи.

Прекара превъзходно нощта в меката постеля (за особено любопитните читатели съобщаваме, че все пак графът спа сам), а на сутринта се върна под родната стряха, предчувствайки леден прием и град от упреци за вчерашното си бягство.

— Бях на гости — отвърна Кристиан на баща си. — У моя позната.

Херцогът погледна лицето му, разбра, че по упоритост няма да надмине сина си, и се намръщи.

— Надявах се, че ще ни се удаде да избегнем този разговор — каза херцогът след неголяма пауза, по време на която той поправи една фигурка на шкафа, която се осмеляваше да стои неправилно и нарушаваше законите на симетрията. — Но госпожа баронеса Корф не може да се похвали с безупречно поведение. Нещо повече, ако назоваваме нещата с истинските им имена, тя е авантюристка… да, обикновена авантюристка. И бих бил много признателен, ако вие…

— Какво общо има баронеса Корф? — нетърпеливо го прекъсна Кристиан. — Моята позната, за която говорех, е Мей Уинтърбъри.

Тук херцогът се обърка, което, честно казано, се случваше с него извънредно рядко. Той почувства, че напълно е изостанал от живота, щом не е в състояние да проследи увлеченията на сина си. За да скрие смущението си, той се покашля.

— Струва ми се, че съм чувал това име. Тя е англичанка? Или американка?

— Тя е внучка на мадам Бланшар — отвърна Кристиан — и е много достойна личност. Обещах да я поканя заедно с неин приятел на вечеринка у дома. Мисля, че можем да поканим също така семейство д’Авенал, Гастон, някои от вашите приятели, познати на майка ми, общо взето, когото искате. А аз бих искал да поканя и един човек на име Клеман Адер.

— Искате да устроите вечеринка? — изуми се херцогът. Доколкото си спомняше, Кристиан никога не беше проявявал интерес към светските развлечения. — Но това не става така бързо. Поканите трябва да бъдат изпратени месец по-рано или поне няколко седмици! Какво ще си помислят за вас хората?

— Това ще бъде малка вечеринка — учтиво промълви Кристиан. — Само за свои хора. Никакви писатели, никакви актриси, никакви салонни звезди. И, честно казано, не мога да си представя, че някой би ви отказал.

— Може би ако е съвсем малка вечеринка — промърмори херцогът, който беше обзет от съмнения. Той хвърли кос поглед на сина си, но Кристиан му отвърна с безметежния поглед на сит котарак, излапал любимото папагалче на стопанката и преструващ се, че няма никаква представа защо по муцунката му са полепнали пъстри пера. — А за какво ти е потрябвал този Адер? Доколкото си спомням, той е обикновен вулгарен промишленик и при това от напълно незначително семейство.

— Той създава мотори — поясни Кристиан. — А аз искам да спечеля следващата гонка Париж — Руан и трябва да обсъдя нещо с него.

Херцогът се поколеба.

— Надявам се — каза накрая той, — че не сте сгоден за тази мадмоазел Мей?

— Вие пък! — възкликна Кристиан. — Между нас казано, тя предпочита свещенослужители. Поканете на вечеринката Парижкия кардинал и тя ще бъде абсолютно щастлива.

Бързаме да кажем, че херцогът не рискува да покани кардинала, който се отнасяше към него доста прохладно. Затова пък другите гости дойдоха, общо тридесет човека, което не беше никак лошо число за една „малка вечеринка“.

Сред тях се оказа и Йоланда д’Авенал, която вече знаеше за идеята да я омъжат за Кристиан и горещо поддържаше намерението на родителите си. Графът винаги й беше харесвал, а що се отнасяше до страстта му към автомобилите, тя вече отдавна беше решила, че ще го накара да забрави за всички тези глупости.

Впрочем, тя не прибърза, а се държа изключително внимателно.

— Скъпи Кристиан! — изчурулика Йоланда. — Откога не сме се виждали! — (честно казано, от два месеца) — Вярно ли е, че ще участвате в следващата гонка? Колко очарователно! Представете си, винаги съм харесвала автомобилите. В тях има нещо такова… мощно!

Кристиан, който разговаряше с немлад господин, я попита дали познава мосю Адер и я представи на изобретателя. Но в този момент сред гостите настъпи леко движение и Йоланда се обърна.

Тя отбеляза машинално разкошната копринена рокля, а после и още по-разкошните украшения — на корсажа във вид на клонче глициния, искряща от брилянти, на шията, в косите. „Тази диадема! — пробягна в главата на Йоланда. — Къде съм я виждала преди?“

Що се отнася до мъжете, те видяха прелестна девойка, тъмнокоса, къдрокоса, която се усмихваше малко смутено, здраво стиснала чантичка, обшита с дантели. Изобретателят, който притежаваше присъщата на хората от неговия тип способност преди другите да вниква в същността на нещата, си помисли, че денят му не е минал напразно, и се развесели. Не стига, че синът на херцога се оказа доста смислен младеж и разсъждаваше за моторите като познавач, а и на вечеринката се оказа такава очарователна особа.

Край девойката стоеше напълно объркан млад човек, с нещо недоловимо приличащ на свещеник. Щом видя, че Уолтър се намира в затруднение, а Мей просто не знае какво да прави, Кристиан се приближи към тях и ги поведе към стопанина на къщата.

— Това е мадмоазел Мей, за която ви говорих — каза той на баща си. — А това… хм… е нейният братовчед Уолтър.

Херцогът погледна към клонката от глициния, която трептеше и се преливаше на гърдите на Мей, на порозовялото от смущение лице на девойката и в главата му, докато произнасяше изискваните от приличието любезни думи, се зароиха най-странни мисли. Той си спомни за милиона на Клариса, а след това някак си незабележимо за това, че виконт д’Авенал, ако бъдем откровени, не може да се похвали с голямо състояние. Освен това си помисли, че Мей по нищо не прилича на баба си и че, съдейки по украшенията, тази англичанка скоро ще стане извънредно богата наследница. За това, че украшенията, както и роклята, са заети за вечерта от баронеса Корф, херцогът, разбира се, не подозираше.

Докато на втория етаж на къщата Йоланда, хапейки устни, ревниво гледаше към Мей, станала център на всеобщо внимание, Адер пиеше шампанско, Кристиан говореше с него за мотори, автомобили и летателни апарати, Гастон дьо Монфере, потривайки увисналия си мустак, горестно си мислеше, че Кристиан, когото той считаше за не особено умен, е измамил всички и си е хванал неприлично богата партия — та, докато горе ставаха всички тези невероятно важни събития и вечеринката набираше обороти, долу слугите трепетно чакаха кога ще свърши всичко това, господарите ще се уморят да се веселят и ще могат да се върнат вкъщи. Камериерката на Мей седеше на стол и държеше палтото на господарката си. Ако при думата „палто“ си представяте нещо практично и скроено от парче тъмна тъкан, вие грешите. Бялото палто на мадмоазел Мей беше произведение на шивашкото изкуство, в което практичността не беше по-голяма, отколкото в златна статуетка, обсипана с елмази. То беше украсено с бродерия, осеяно с блестящи камъчета и събуждаше комунистически мисли у всеки, който го видеше — даже и у тези, които се считаха за противници на комунизма. Общо взето, в това палто имаше нещо, което призоваваше то незабавно да бъде експроприирано, а собственикът му да бъде затворен някъде, където никакви дрехи няма да му потрябват.

— Може да окачиш палтото на господарката си там, където са и останалите? — попита милозлив лакей, поглеждайки симпатичната камериерка на англичанката. — Че те дълго има да седят горе.

— Ама то е бяло — горестно каза камериерката. Тя беше брюнетка с кафяви очи, много хубава брюнетка, само едната й буза беше малко подута. — Едно петно и сбогом, служба. По-добре да поседя тука, така ще съм по-спокойна.

— Да, тежка ни е работата — включи се в разговора възрастен слуга, който седеше недалеч.

— Дума да няма! — възкликна камериерката. — А вие чий сте?

— На господин Адер — важно отвърна слугата. — Чувала ли си за него?

Камериерката смръщи чело.

— Чорапен фабрикант ли беше? — не съвсем уверено предположи тя.

— Ти пък — отвърна й събеседникът й. — Той е инженер, изобретател. У нас такива господа идват!

— И какво, добре ли плаща? — запали се камериерката.

— Много добре — потвърди слугата.

— Значи, придиря много — разочаровано промълви камериерката. — Знаем ги ние тези богати места. Душичката ти ще извадят, докато си получиш парите.

— А не, не придиря много. Но обича реда — което си е, така си е.

— А според мен — заяви първият лакей — няма нищо по-добро от знатните господа. Каквото и да разправят за тях, те знаят как да се държат. Не плащат, разбира се, чак толкова добре, затова пък такива работи, като у вашия Адер, у нас не се случват.

— По-добре мълчи — обади се възрастният слуга. — Всезнайко!

— А какво е станало у вас? — с любопитство попита камериерката. — Да не би стопанинът ви да е набил някого?

— Ти пък! — ужаси се слугата на Адер. — Не, при нас друга случка стана. Само че това е тайна.

— Тайната на Полишинел^[1] — обяви лакеят на херцога. Изглеждаше, че той сериозно се е заел да завладее вниманието на камериерката с кафявите очи. — Мосю Адер открил, че някой е копирал чертежите му, а те са секретни. И настанала суматоха: кой, как, ама кой е посмял, ама как е посмял. А по всичко изглеждало, че освен своите, никой друг не е можел да го направи. Мосю Адер не ползва помощници, всичко сам си чертае.

— Ти пък откъде знаеш? — недоверчиво попита слугата на изобретателя.

— Слугата на префекта ми разказа — обясни лакеят. — У префекта стените са тънки, всичко се чува.

— И какво, обвиниха ви в кражба? — със съчувствие попита камериерката стария слуга. — Какъв ужас!

— Опазил ни господ, никой не ме е обвинявал! Но бая страх брах. Полицаите се пъхаха навсякъде, задаваха въпроси…

— Бихте ли ми донесли чаша вода? — помоли камериерката херцогския лакей. — Много е горещо у вас!

Той се ухили, каза: „Ще бъде изпълнено, мамзел“ и се изпари.

— Веднъж бях в една къща, където стана кражба — каза камериерката, като гледаше доверчиво стария слуга. — Ух, как викаха стопаните! На никого не пожелавам да преживее подобно нещо!

— Той стопанинът не ни е викал — отвърна слугата. — И полицаите бяха толкова вежливи, че страх да те хване. Особено тоя, как беше… Папийон.

— Бре! — камериерката отвори уста. — Че той е знаменитост, за него пишат по вестниците! И ти си го виждал?

— Както виждам тебе — потвърди слугата, доволен от ефекта. — Те ни поделиха, имам предвид, че полицаите ни поделиха помежду си кой с кого да работи, а ние бяхме като заподозрени. Бяха четирима, и все важни личности, защото и работата е важна! Папийон, Легран, после още един, забравих му фамилията, и оня, как беше… Монере. Тоя беше най-противния, да ти кажа. Захвана се със Стефан…

— Кой е Стефан?

— Слугата на мосю Адер. Той по фамилия е Малѐ, но винаги му викам Стефан. Той е най-старият след мен, тоест, аз съм най-стар, защото най-дълго служа у господина, а той дойде след мен вече. Да… Та на Монере някой му казал, че е видял Стефан край работния кабинет на стопанина и то точно тогава, когато в кабинета не е имало никой. А Стефан е честен младеж, само че каква полза от честността му, като тя още никого не е защитила в съда. Даже мосю Адер разправял на Монере, че не подозира Стефан, но той пък твърдял, че Стефан е имал ключове от кабинета, че са го видели наблизо, че е можел да снеме копия. Закачи се за него като репей и това сигурно го и умори, бедничкия.

— В какъв смисъл го умори? — изуми се камериерката.

— Ами на Стефан му станало лошо на улицата и паднал под една карета — поясни с въздишка слугата. — Монере все заплашваше, че ще го изобличи. Ти, вика, няма да ме измамиш с твоята фалшива преданост, ясен си ми. Жестоки хора са все пак тези детективи.

— А Стефан какво, умря ли? — камериерката деликатно се прозя, докато говореше.

— Не. Лежи в болница, целият изпотрошен. Мосю Адер обеща, че ще му плаща пенсия. Все пак той за нищо не е виновен, за какво така го тормозиха?

Лакеят на херцога донесе чаша вода за камериерката, но щом тя протегна ръка, той бързо дръпна своята.

— Това пък сега какво е? — сърдито попита камериерката.

— А целувка? — попита наглецът.

— Как ли пък не — изсумтя камериерката.

— Ай-ай-ай! — с укор каза лакеят, след което наклони чашата и изля водата върху бялото палто на Мей.

— Ах, ти, гадино! — изпищя камериерката, скочи от мястото си, замахна и го удари с юмрук под диафрагмата, а после го перна с длан по шията така, че лакеят почти в безсъзнание падна на пода.

— Мадмоазел! — опули очи слугата на изобретателя.

— Какво става тук? — с тези думи в стаичката се появи немлад човек с жлъчно лице и осанка на военен, която не можеше да се сбърка с никоя друга.

— Господин полковник! — простена слугата на Адер. — То… ами… той изцапа палтото на господарката й, а тя го наби.

Лакеят лежеше на пода, държеше се за шията и слабо стенеше.

— И добре е направила — одобри господин полковникът, пробягвайки с очи по скъпото палто. Петното се разпростираше. — А всъщност, вече цяла минута някой звъни на вратата. Съвсем ли няма прилични слуги в тази къща?

И, без да удостои с поглед бойната камериерка, която си оправяше прическата, той излезе.

— Дяволица! — простена лакеят. — Защо се биеш, а? Водата ще изсъхне и палтото ще е като ново!

— Аха, ще изсъхне — изръмжа камериерката. — А ако тя поиска да си тръгне сега, аз какво, мястото си ли да загубя?

— Къде ще ходи пък тя — с отвращение отвърна лакеят, надигайки се от пода и отърсвайки дрехите си. — Нали трябва и графа да хване.

По това време графът, когото според прислугата, Мей задължително трябваше да хване, вежливо, но твърдо пресече опитите на Гастон да накара девойката да танцува и я отведе в ъгъла. Скоро съм тях се присъедини Уолтър Фрейзър. Противоречиви чувства раздираха младия свещеник. Той никога не беше виждал Мей толкова ослепителна — и искрено се гордееше с нея. Но също така забелязваше и погледите на мъжете, отправени към нея, и се терзаеше от сериозна ревност.

— Много е мило у вас — каза Мей на Кристиан. — И родителите ви са много любезни. Но все едно, не се чувствам на мястото си. Чувствам се измамница!

Щом чу тези думи, Уолтър внезапно се успокои. Каквато и рокля да облечеше Мей, в дъното на душата си тя все пак си оставаше същата — такава, каквато той толкова обичаше.

— Успяхте ли да говорите с Адер? — попита Мей.

— Както Ам… тоест, баронеса Корф и предполагаше, щом само заговорих за полети, той започна да отговаря с общи фрази — отбеляза младият човек. — Да се надяваме, че на нея й се е удало да разбере много повече.

— На мен кой знае защо ми се струва — рече Уолтър, — че на нашия кардинал всичко ще му се получи.

Той се усмихна на Мей и тайно я взе за ръка.

„А така! — Гастон дьо Монфере, който наблюдаваше тази сцена, едва не изпусна монокъла си. — Кристиан позволява на този мъж да я държи за ръка! Е, значи ще ходи с рога! Не, ако остане на мен, аз и на километър не бих пускал такива… братовчеди!“

Но Мей, напълно забравила за ролята си, топло се усмихна на Уолтър. А щом извърна глава, се случи нещо ужасно.

На вратата тя видя баба си Клариса.