Валерия Вербинина
Милион във въздуха (2)

Глава 2: Дамата в люляково

По природа Мей беше срамежлива. Веднага си признаваме: младата англичанка напълно я устройваше да е сама в купето. Не стига, че се намираше в непозната страна, където всичко й се струваше непривично или във всеки случай не като вкъщи — ами ако на всичко отгоре й се наложеше да се намира в затворено пространство с непознат човек, с когото трябва някак си да поддържа беседа, за да не изглежда невежа, и да се интересува от неговите работи, когато от нейните собствени просто й се върти главата. И изобщо, когато пътуваш сама, всичко е много по-просто. Може да си сложиш куфарите на чуждото място, да си подредиш вещите, както си искаш, и да не се притесняваш, че нечий нескромен поглед ще забележи нещо — пък било то и че на гребена ти му е пукната дръжката, но това е стар гребен, любим и в известен смисъл уважаем, когото не могат да заменят и сто нови. И изобщо…

Но какво „изобщо“, Мей не успя да домисли, защото срещна ясния и открит поглед на дамата, която вече седеше в купето. Стана ясно, че няма да се получи да пътува сама.

— О! — смотолеви Мей.

И, като всички срамежливи хора, съвсем нелепо попита:

— Pardon, madame, est ce que c’est un compartiment numéro sept?^[1]

Въпросът беше излишен, тъй като седмицата на вратата се мъдреше точно под изображението на златна стрела. Дамата погледна Мей. В очите на непознатата проблеснаха златни искрици.

— Можете да говорите на английски — любезно съобщи тя на чист английски език без ни най-малък акцент. — Мис…

В тона й се прокрадваше намек на въпрос и Мей побърза да отговори:

— Казвам се Мей. Мей Уинтърбъри.

— Много ми е приятно — отзова се дамата, но без да назовава собственото си име. — За къде пътувате, мис Мей?

— За Ница — отвърна Мей, внимателно наблюдавайки събеседницата си.

— За да поправите здравето си?

— Не съвсем, тоест… — Мей порозовя. — Поканена съм на гости, милейди — изтръгна най-накрая от себе си тя.

— А — отрони дамата и се зае да наблюдава как Мей се суети с куфарите си. Изглеждаше, че те, от своя страна, точно като един френски писател^[2], нямаха нищо против пътешествията, но не можеха да търпят местенето, защото, макар че в купето имаше достатъчно място, Мей не успяваше да ги постави така, че да не опитват да се накланят, да падат и да й затиснат краката. Дамата в люляково почувства, че е време да се намеси.

— Не, големия куфар го поставете до моя, иначе през цялото време ще се спъвате в него. Да, мис, точно тук.

— Благодаря, милейди — смотолеви Мей. — Просто аз… ами… не обичам да слагам багажа си на полицата.

Леля Сюзан хиляди пъти й беше повторила: ако по пътя се случи нещо, най-тежкият куфар непременно ще падне на главата на Мей, след което животът й ще стане крайно проблематичен. Ето защо на полицата Мей сложи шапката си, седна на кадифения диван и започна прилежно да гледа през прозореца. Възпитанието учи англичаните, че е неприлично да зяпаш непознати хора, все едно си някакъв селяндур.

Както и можеше да се очаква, през прозореца не се виждаше нищо интересно и след известно време Мей се осмели да премести поглед към спътницата си. Това беше дама, реши Мей, на около двадесет и пет години, и то не обикновена, а Дама с главна буква — дотолкова всичко в нея лъхаше на сдържано достойнство, изтънченост и изящество. Непознатата носеше люлякова рокля и люлякови обувки, в ъгъла висеше люляково палто, на сгъваемата масичка лежаха дълги ръкавици със същия оттенък и шапка с небрежно развързани ленти — съвсем неприличаща на кошница цветя като на простодушната леличка Сюзан, а изящна като собственичката си, шапка-аристократка, истинска comme il faut^[3]. И Мей, която разбираше нещо от мода, веднага се досети колко е струвало да се подберат заедно рокля, палто и шапка с такъв рядък цвят като люляковия и какви усилия са положени за това. Парфюмът на непознатата също беше comme il faut, не рязък, не тежък, не изкуствен; той я обвиваше във възхитителен облак и й придаваше още повече чар. Накратко, непознатата й спътница се нравеше на Мей все повече и повече и то не само за това, че е изискано облечена и умее да избира аромати. Дамата в люляково имаше прекрасна светлоруса коса, точно такава, за каквато Мей мечтаеше от дете — тя не можеше да търпи своите тъмнокестеняви къдрици. И изобщо спътницата й беше много хубава, но у нея го нямаше онова неприятно осъзнаване на собствената красота, което нерядко хвърля сянка на надменност и разваля и най-привлекателните лица. Напротив, и тонът й беше дружелюбен, и усмивката — предразполагаща. Тя се усмихна на Мей и девойката се хвана, че й се усмихва в отговор. Въпреки че английското възпитание приучава хората към сдържаност, изглежда, тук то беше безсилно.

— Струва ми се, че ще пътуваме заедно до Ница — приветливо каза дамата. — Били ли сте там и преди?

Мей се поколеба. Кой знае защо в този миг тя остро усещаше своята ограниченост. Ами как, кажете моля ви се, да признае на така мила и любезна събеседница, че почти целия си живот е прекарала в забутаното градче Литъл Хил и даже до Лондон, който не е толкова далеч, е ходила само по големи празници? Да не говорим пък за чужбина, с която до този момент Мей се беше срещала само по страниците на романите.

— За пръв път съм във Франция, госпожо — каза накрая тя.

— И никога преди не сте били извън Англия, нали? — попита дамата.

Мей смирено потвърди. Макар че в тона на непознатата нямаше и намек снизходителност, кой знае защо на Мей й се струваше, че дамата в люляково със сигурност не е стояла на едно място и е обиколила цяла Европа, а може би и не само нея.

— Харесва ли Ви да пътувате? — продължаваше дамата.

— Още не знам — честно си призна Мей.

Дамата се усмихна.

— Много е просто — обясни тя. — Ако броите дните и не можете да дочакате момента, когато ще се приберете вкъщи, значи, пътешествията не са за вас.

Мей се замисли. Разбира се, вкъщи я чакаха понито мистър Пикуик, питомният таралеж Джек, който тичаше след нея като кученце, любимата й кукла и двамата й по-малки братя, но, с ръка на сърцето, не можеше да се каже, че в този момент непреодолимо я тегли към тях. Съвсем друго беше в началото на пътешествието, когато замина от Лондон по посока Дувър. Тогава — о, тогава тя безумно тъгуваше и оросяваше нощем възглавницата с горещи сълзи. Но щом само премина пролива, новите впечатления я заляха през глава. Толкова беше забавно да откриеш, че французите наистина говорят френски, също като гувернантката й мадмоазел Клерфон. А парижките магазини! Какви шапки, парфюми, ветрила, прелестни дреболии, които учестяват пулса на всяко женско сърце!

— Харесва ми Франция — каза Мей. Ала английското благоразумие и сега се опита да вземе връх. — Но ми се струва — несмело продължи тя, — че на света няма нищо по-хубаво от родината.

— На света не може да има по-хубаво място от там, където Ви е добре — отбеляза дамата. — А дали това е родината или не, съвсем не е важно. Границите ги установява политиката, а щастието е лично понятие. Не сте ли съгласна?

Тя с любопитство очакваше отговора.

Мей се смути. Упоритият английски дух изискваше да отстоява своята гледна точка до последно, но девойката отлично осъзнаваше, че доводите на осемнадесетгодишна провинциалка от Литъл Хил едва ли ще направят впечатление на дама, която все пак е малко по-възрастна и прави впечатление на човек, познаващ живота къде по-добре от Мей.

— Но — несмело провлече Мей, — на мен ми е много добре в родината ми. И ако не беше… — спря се тя.

— Не искате ли да си свалите палтото? — меко попита дамата с люляково. — Тук съвсем не е студено.

Мей се опомни и се зае да се съблича. Когато отново седна на мястото си, в очите й се наби драскотината върху купения съвсем наскоро куфар. Девойката се изчерви, все едно бедната драскотина можеше по някакъв начин да урони престижа й в очите на загадъчната й спътница.

„Но коя е тя? — мислеше Мей. — Разбира се, не е англичанка, маниерите й са съвсем различни; може да е била омъжена за англичанин?“

Тук в главата й се зароди още една догадка:

„Тя се държи така непринудено, че аз съвсем не изпитвам неловкост, въпреки че обикновено в обществото на непознати хора ми се иска само да си мълча; може би това е част от професията й? Ами ако е знаменита актриса или певица, а аз не съм я познала?“

Мей я побиха тръпки. Сега й се струваше, че със сигурност е виждала някъде портрета на спътницата си, а може би даже нейна снимка в списание. Девойката се измъчваше от неловкост, че не може да познае една толкова, без съмнение, забележителна особа. „Как да разбера коя е? — мислеше си Мей. — Хората обикновено се обиждат, ако ги попиташ направо!“

— Утре сутрин ще бъдем вече в Ница — каза дамата с неизменния си благожелателен тон. — Този град е очарователен по всяко време на годината и даже през септември има какво да се види в него.

Тя ободряващо се усмихна на Мей:

— Мисля, че няма да Ви се наложи да скучаете с вашия годеник.

Мей, която тъкмо беше отворила куфарчето с монограма, застина на място.

— Аз не съм сгодена, милейди — призна тя, порозовяла от вълнение. Кичур къдрава коса се беше измъкнал от прическата й и Мей нетърпеливо го постави зад ухото с лявата си ръка. Дясната все така придържаше капака на куфарчето.

— А, значи не съм Ви разбрала правилно — усмихна се дамата. — Помислих, че отивате в Ница при него. Но нали имате годеник?

Непокорният кичур отново се измъкна от прическата и сега се мъчеше да й влезе право в очите. Мей направи движение с дясната ръка, за да го постави на място веднъж завинаги, но съвсем забрави, че държи на коленете си куфарче, което по капризния си нрав напълно можеше да се сравнява с някой принц престолонаследник. Капакът се отвори, наклони се и увлече със себе си злополучното куфарче, което се прекатури. Съдържанието му се изсипа в безпорядък на пода и през потракването на колелата до Мей достигна печалния звън на стъкло. Флакончето с парфюм, което тя носеше за подарък, се беше разбило.

— О, боже! — изтръгна се от нея.

Алена като мак, тя започна да събира вещите си от пода. Най-много й се искаше да се провали вдън земя, но в следващия момент вече й се щеше да се озове някъде още по-дълбоко, защото дамата в люляково се наведе и започна да й помага да събира шноли, изрядно омачкани книжки, малка тетрадка в марокенова подвързия и даже самия онзи гребен с пукнатата дръжка.

— Вие сте твърде добра, милейди… — смотолеви Мей. — Няма нужда, наистина, аз сама…

— Що за глупости — рече дамата. — Жалко само, че парфюмът се счупи.

След което внимателно, за да не се пореже, вдигна от пода най-голямото парче стъкло и погледна етикетчето.

— „Убиган“^[4], разбира се. Не се притеснявайте, ще купите съвсем същия в Ница.

— Да, но… но… — Мей търсеше думи, които да изразят обхваналите я чувства, и не ги намираше.

— Беше за подарък? — досети се дамата.

Мей кимна.

— За баба ми — каза тя.

Ужасно й се искаше да заплаче, но фамилната гордост на Уинтърбъри победи. Мей седеше, изпъната като струна, и само ресниците й предателски трепкаха.

— Баба ви живее в Ница? — разсеяно попита дамата. — Не, не мисля, че да събираме стъклата с голи ръце е добра идея. Почакайте, ще извикам кондуктора, нека той да почисти всичко тук.

Кондукторът се яви, изслуша разказа на феята в люляково за гибелта на шишенцето — всичко разбиращият, чудесен кондуктор — и след няколко минути в купето беше чисто. Само настойчивият мирис на цветя, витаещ във въздуха, напомняше за скорошната гибел на крехката стъкленица.

— Не бих искала да разочароваме баба Ви — отбеляза дамата в люляково, бръквайки в чантичката си, която лежеше на дивана до нея. — Вземете, мис Мей.

Това беше друг парфюм, в друга кутийка, и флаконът му беше запечатан със златна нишка. Нито една баба на света не би отказала такъв подарък, но Мей беше смутена.

— Не, не мога! — възкликна тя. — Толкова съм неловка, а вие…

— Защо да не можете? — попита дамата.

— Аз изобщо не Ви познавам — със замаяна глава избъбри Мей.

— Нима не се представих? — вдигна тънките си вежди непознатата. — Аз съм Амалия, баронеса Корф. Така че сега ме познавате, нали така?

И с меко, котешко движение сложи в ръката на Мей кутийката с парфюма.

Феята пред очите й се превръщаше в ангел с крила. И в този момент Мей разбра къде именно е срещала преди тази великодушна дама. Наистина беше виждала, и то неведнъж, нейни снимки в списанията. Струваше й се, че май беше рускиня, но редовно идваща в Англия. Мей даже се сети, че баронеса Корф се занимава с благотворителност и преди няколко месеца беше откривала благотворителен базар заедно с херцог Олдкасъл, известен английски аристократ.

— О! — промълви Мей, гледайки Амалия с широко отворени очи. — Простете, милейди, не Ви познах! Четох за онази вечер, където вие и херцог…

Амалия извърна глава и в кафявите й очи проблеснаха загадъчни златни искри.

— Да, ние с Негова светлост сме стари приятели — спокойно потвърди тя.

Тонът на госпожа баронесата беше дяволски двусмислен^[5], но безхитростната Мей не долови нищо такова. Напротив, тя искрено се зарадва за херцог Олдкасъл, който имаше такива чудесни приятели.

— Но аз не мога да приема този подарък, госпожо баронесо! — опомни се Мей. — Вие сте много, много добра, но аз…

— Вие искате да огорчите баба си като пристигнете при нея с празни ръце? — спокойно се осведоми Амалия.

Мей се обърка. Честно казано, най-малко от всичко на света й се искаше да огорчи баба си. Но скрупулите й не позволяваха просто ей така да вземе и да приеме толкова скъп подарък като парфюм от толкова любезна лейди като Амалия. Защото това би означавало да злоупотреби с чуждата доброта.

— Нека да направим така — предложи Амалия, която с лекота прочете мислите на Мей по нейното лице. — Вие ще подарите на баба си този парфюм, за да зарадвате старата дама, а после, ако толкова не ви се иска да се чувствате задължена, ще ми купите в замяна друг. Разбрахме ли се?

И тя меко, но решително прекъсна несвързания поток благодарности. Ако оставиш стеснителен човек да се изрази, той може да говори до утре.

— Трябва да Ви кажа — добави баронеса Корф, — че разлетият парфюм е с доста силна миризма. Ако не проветрим купето, не е ясно дали ще успеем да заспим през нощта. Отдавна ли обядвахте? Ако да, можем да отворим прозореца и за известно време да се преместим във вагон-ресторанта.

Мей се намираше в такова състояние, че беше готова да последва Амалия до края на света. Скоро двете събеседнички вече седяха край масичка и изучаваха менюто, докато влакът неотклонно се движеше в посока Дижон.

— Риба — това със сигурност е забележително, но да я яде човек във влак не е твърде удобно — отбеляза Амалия. — Всъщност, как се казва баба Ви? Може би я познавам?

От острия й поглед, който изглеждаше измамно разсеян, не убягна, че Мей някак си започна да нервничи, при това вече не за пръв път. Интересно защо, помисли си бегло Амалия. По природа баронеса Корф беше така устроена, че никак не харесваше тайните, колко и дребни да изглеждаха те.

А Мей в този момент си мислеше, че когато истината за баба й излезе наяве, чудесната, щедра Амалия не само не би й подала ръка, но и не би я погледнала повече. Нежното сърчице на Мей трепкаше. Ако тази наивна, стеснителна девойка умееше да лъже, тя, естествено, би излъгала, но Мей беше твърде искрена и освен това отлично съзнаваше, че лъжата е само временно спасение, което неизменно влече със себе си крах.

— Едва ли я познавате — проговори развълнувано тя накрая. — Искам да кажа… тоест, мисля, че тя съвсем не е от вашия кръг познати.

Долната й устна обидено трепна и тя завърши:

— Работата е там, че моята баба е Клариса Фортескю.