Валерия Вербинина
Милион във въздуха (4)

Глава 4: Любящите роднини

Парите притежават власт. Както е казал един умен човек, парите са мярка за всяка вещ, а нашето съществуване — щеш, не щеш — зависи от същите тези вещи. Може, разбира се, да възпитаваш у себе си величие на духа, живеейки в мръсна бъчва, но къде по-комфортно е да се занимаваш със същото в уютна къщичка с изглед към морето и азалии в градината.

През 1895 година Клариса навърши 63 години. Настоящото й състояние напълно я устройваше и тя не очакваше вече нищо съществено от живота. От постоянните й приятели към онзи момент й оставаха адвокатът Бланшар, който беше замесен във всички скандали на Втората империя, и маршал Померен, който пък беше замесен във всичките й войни. Адвокатът, когото до неотдавна съдеха собствените му деца, едва не довеждайки го до разорение, идваше при Клариса да си спомня за император Наполеон ІІІ и звездите от неговата епоха. Какви финансисти беше имало тогава, какви жени, коне, моди! В очите на стария Бланшар се появяваха истински сълзи на умиление. Преди всичко беше много по-хубаво, да не говорим пък, че императорът никога не би позволил да обезобразят милата на сърцето му столица с тази желязна дангалачка, отвратителната кула на инженер Айфел. Клариса му пригласяше и двамата заедно оплакваха младостта си.

С маршала, когото тя помнеше още като лейтенант, всичко беше много по-просто: въпреки еполетите и славното си бойно минало, Померен беше скромен и немногословен. Той не се оплакваше нито от болните си бъбреци, от които страдаше, нито от жена си, от която страдаше още повече. Докато беше на гости при Клариса той се ограничаваше с четене на вестници или малко игра на карти. Вечер, целувайки ръка на стопанката, той си отиваше, за да се появи на прага й все така скромно и ненатрапчиво и на следващия ден.

Клариса беше привикнала към визитите му и когато един ден маршалът не дойде, тя не на шега се притесни. Бланшар, когото изпрати да разбере каква е работата, се върна с мрачно лице.

— Докторите казват, лоша работа — каза той и Клариса се разплака.

Скоро маршал Померен се отправи там, където вече пребиваваха и двамата френски императори, а след още някое време Бланшар с изцъклени очи, задъхан, прелетя по стълбите до четвъртия етаж и едва не счупи звънеца.

— Завещание! Милион! — простена бедният адвокат и припадна.

Така Клариса научи, че старият й любовник, който винаги повече беше вършил, отколкото говорил, не беше забравил да се погрижи за нея преди срещата си с двамата императори.

Тя дълго седя пред перголата, машинално разтривайки слепоочия. Бъдещето, от което, да напомним, тя не очакваше нищо, изведнъж засия в цветни тонове. Пред мисления й поглед изплуваха ту аквамариновата синева на Средиземно море, ту лавандуловите поля на Южна Франция, близо до Ница, ту алената дантела, с която беше обточена роклята от най-известния моделиер Жак Дусе — възхитителна, навяваща блянове рокля, която тя довчера не можеше да си позволи.

Бланшар се свести. Той лежеше на софата, тихо стенеше и разтриваше гърдите си с ръка. Клариса приседна до него и без заобикалки заяви:

— Имам нужда някой да защитава интересите ми.

Маршалът беше имал жена, че и деца, а това означаваше, че съществуват сериозни основания съдът да признае завещанието за недействително.

— За вас съм готов на всичко! — пламенно обяви Бланшар и целуна ръка на Клариса.

По такъв начин англичанката, която отдавна мислеше на френски и даже сънуваше само на този език, назначи Бланшар за главнокомандващ на армията, състояща се от тях двамата. И адвокатът се захвана за работа.

Той поднови някои свои стари връзки, завърза нови, без да му трепне окото изслуша няколко съмнителни комплимента по повод на това, че всичките му дела са останали в миналото, преди 1870 година. Също така изслуша множество съвети, поднесе купища дребни подаръци на камериерките и лакеите на заинтересованите лица, освежи в паметта си някои закони и даже си издейства да го приеме един министър, който би могъл да помогне.

После Бланшар честно си признаваше, че целият му труд можеше да е напразен, ако Померен не се беше оказал толкова предвидлив, колкото и немногословен. Работата беше в това, че френското правителство, което получаваше един милион при условие да бъде учреден морски музей на името на маршала, изобщо не беше заинтересовано от оспорване на завещанието, и благодарение на това Бланшар спечели делото.

Някъде по това време Клариса внезапно откри, че синовете й, които преди не си даваха труд да й изпратят даже картичка за Коледа, изведнъж са си спомнили за нейното съществуване. Те започнаха един през друг да я заливат с многостранични писма, пълни с уверения в любов и уважение. А щом спечели делото, писмата станаха още повече. Сега й пишеха не само синовете й, но и техните жени, на които Клариса и очите не беше виждала, а също така и децата им, за съществуването на които тя даже и не подозираше.

Най-много бяха посланията от най-големия, Джоузеф, когото Клариса беше запомнила като вечно хленчещо и доносничещо момче. Във въпросните послания той се разпростираше надълго и нашироко, изброяваше достойнствата на децата си, общо пет на брой, и ненатрапчиво настройваше майка си против братята си. По неговите думи, Хенри пиеше като смок, Уилям водеше осъдителен начин на живот и имаше по една любовница във всяко индийско село, а тихият Робърт биеше жена си и децата си. Впрочем, ако се съдеше по писмата на Хенри, пиеше не той, а Робърт, Уилям май беше присвоил държавни пари, а Джоузеф по цяла нощ се веселеше на Барбадос така, че местните жители викаха полиция. В писмата на Уилям, естествено, версиите бяха съвсем други. Що се отнася до Робърт, то неговите послания бяха най-кратки и в тях за братята си той не съобщаваше почти нищо.

Дълго време нито братята, нито техните домочадия не получаваха никакъв отговор. Най-после от името на секретаря на Клариса (в ролята на когото влезе все същият незаменим Бланшар) дойде кратко писмо, уведомяващо братята Уинтърбъри, че майка им за почти 40 години живот в Париж се е разучила да говори английски и най-покорно ги моли да й пишат на френски, а иначе остава напълно на техните услуги и почтително ги уверява в своето уважение.

Френският не беше силата на братята Уинтърбъри. Преди броени месеци те изобщо смятаха, че на света има само една достойна нация — британската, и към съседите си, живеещи от другата страна на Ла Манш, изпитваха нещо като снизходително презрение. Има си хас, та нали французите бяха толкова лекомислени, а французойките пък — толкова вятърничави. Но сега златният милион на маршал Померен удряше в гърдите им по-силно от пепелта на Клаас^[1] и подбуждаше към действия. Златото няма националност — само собственик. Джоузеф започна да учи френски. Хенри започна да учи френски. Уилям започна да си спомня френския, който някога като че ли знаеше, но в Индия беше успял напълно да забрави. Що се отнася до Робърт, то кроткият Робърт се предаде.

— Старо куче не се учи на нови номера — каза той, но за всеки случай изпрати на майка си фотография, на която бяха заснети той с жена си и техните деца: Мей и двамата по-малки. Мей беше сладурана и даже на снимка можеше да разтопи всяко сърце.

И така, тримата братя съчиниха нови писма на френски, които бяха отправени във Франция, но скоро се върнаха с клеймо, че адресатът е заминал в неизвестна посока. Провеждайки някои разследвания чрез приятели в посолството, Уилям откри, че майка му е продала квартирата си в Париж и се е преместила в Ница, като се е разпоредила цялата поща от Англия да бъде връщана обратно на подателите. В този момент дори най-оптимистично настроените членове на семейство Уинтърбъри разбраха, че Клариса не желае да има нищо общо с тях — точно така, както преди те не бяха искали да имат нищо общо с нея.

Мистър Джоузеф-младши хвърляше гръм и мълнии. Мистър Хенри изказа няколко необмислени думи против баща им, който така беше успял да настрои майка им срещу тях. Практичният мистър Уилям каза:

— Но нали още не е похарчила милиона! Значи, още има надежда.

За това, какво каза мистър Робърт, историята мълчи, но пък е напълно известно за какво говореше той малко по-късно с жена си Мери.

— Живеехме небогато, но да не би да ни беше лошо? И хоп, този милион… И майка ми! Та аз даже не я помня! Защо да се правя, че не ми е безразлична? Че нали тя ме е захвърлила като… като някакво котенце! Какво говоря — дори котката не зарязва така децата си!

— Скъпи — примирително каза Мери, — прав си, но трябва да мислим за Мей. Тя не е вече на десет години и добра зестра съвсем няма да й попречи.

— Когато се ожених за тебе, не съм се интересувал от зестрата ти — възрази Робърт. — А само от теб.

Мери се усмихна и го погали по ръкава.

— Не всички мъже са като теб, скъпи — рече тя.

Братята си блъскаха главите как да прилъжат капризната старица, забравила и чест, и роден език, но придобила милион. Джоузеф намери, както му се струваше, сигурно средство. Делата му не позволяваха да се отделя за дълго от Барбадос и затова той снабди с пари най-големия си син Джордж, за да може той да се яви пред светлите очи на баба си и да се опита да разтопи сърцето й.

— Мисля — говореше Джоузеф на сина си, — че някой я настройва срещу нас. Сам разбираш колко навлеци се увъртат край нея! Големи пари, Джордж, големи пари! Но ако й харесаш, кой знае? Може пък в завещанието си да остави всичко на нас, а братята ми да останат на сухо!

Синът замина за Ница — да изпълни задачата за привличането на баба си на своя страна.

— Тоя винаги е бил нахален! — мрачно рече Уилям, щом узна по заобиколни пътища за действията на най-големия.

Честно казано, самият той вече отдавна се беше опитал да получи достъп до майка си, още когато се беше оказал в Париж. Това се беше случило веднага след като Клариса спечели процеса. Уилям предполагаше, че е успял точно навреме, за да я поздрави пръв, но старата камериерка, която му отвори вратата, на развален английски му съобщи, че мадам е заминала и не е известно кога ще се върне.

— Кажете й, че Уилям, нейният син, е идвал да пита за здравето й — каза Уилям.

Камериерката кимна и затвори вратата.

— Кой беше? — викна Бланшар от гостната.

— Синовете ми са решили сериозно да ме обсадят — отвърна „камериерката“, влизайки в стаята. — Време е да се махнем от Париж. Изобщо нямам намерение всеки ден да приемам роднините си, които мечтаят само да умра, за да получат наследство!

Адвокатът се разсмя:

— Ти да беше видяла моите деца! — заяви той. — Как веднага станаха почтителни, щом спечелихме процеса! Преди пет пари не даваха за мен, а сега ги е страх дума да издумат: току-виж ми изпадне нещо от твоите пари!

— Моите синове нищо няма да получат от мен — отсече Клариса. — Твърде късно започнаха да ми се подмазват.

Съдейки по всичко, общуването с военните, известни със своя енергичен език, не беше минало безследно за старата дама.

— А ако започнат да ми досаждат, ще намеря начин да се отърва от тях.

Бланшар се усмихна. За последните няколко месеца, докато водеше работите на Клариса, той се беше подмладил с десет години, беше се освежил и разхубавил. Не се чувстваше вече изхвърлен от живота, напротив — сега самият живот беше готов да играе по свирката му, което доказваха десетките визитни картички с гръмки имена, които оставяха посетителите във вестибюла му. Що се отнася до неговата приятелка, за нея нямаше какво да говорим. Парите явно й отиваха. Тя обнови гардероба, прическата, цвета на косата и настроението си. Животът изобщо не беше свършен — напротив, той продължаваше и обещаваше още толкова много, че беше грях да не се възползва. В намеренията на Клариса обаче изобщо не влизаше да дели радостите му с непознати и, да го кажем направо, чужди за нея хора само затова, че те си оставаха нейни роднини.

Все пак, новоизпечената милионерка недооцени упоритостта на тези роднини. Щом само младият мистър Джордж се озова в Ница, той веднага се натрапи на гости на баба си. По неговите думи, Ница просто му била по път, но по какъв начин можеш да минеш през Ница от Барбадос на път за Девъншир, географията мълчи.

Джордж осведоми баба си, която той за себе си нарече забавната старица, че баща му се явява основен наследник на покойния Джоузеф Уинтърбъри и сега възнамерява да ликвидира делата си на Барбадос, за да се върне в родното гнездо. Освен това, в колониите климатът не бил толкова здравословен, и изобщо, баща му смятал да се захване с нещо ново. Не можела ли Клариса да помогне с пари?

— Ах — въздъхна баба му, любувайки се на блестящия диамант на средния си пръст, — какви пари? На мен едва ми стигат!

Бланшар, който присъстваше при разговора, важно кимна и поправи иглата на вратовръзката си, украсена с огромен изумруд. Той се чувстваше така, все едно се бяха върнали благословените времена на империята, когато господстваха ярките цветове, големите скъпоценни камъни, позлатата навсякъде, където е възможно, и незнайно откъде взелите се състояния.

— А въобще, разбира се, трябва да помисля — добави Клариса.

Джордж се ободри и реши, че най-важната част от опитомяването на забавната старица е завършила успешно. В мечтите си той вече се виждаше наследник на маршалския милион. Но де такъв късмет!

След две седмици Джоузеф получи известие, че синът му се е напил, разорил се е до шушка в казиното в Монте Карло и се е държал неприлично, вследствие на което — и с пълното одобрение на баба му — френската полиция го е изгонила от страната със забрана да се връща.

При това известие лицето на Джоузеф стана съвсем същото като на баща му, преди да получи удара, но този път се размина без трагедии. Джордж, завърнал се без пукната пара, се притискаше към стената и изплашено блееше, че не е имал намерение нито да пие, нито да играе, но Бланшар бил заявил, че е неприлично да е близо до Монако и даже да не се отбие в казиното, а баба му била дала даже пари за разходи. Джордж играл веднъж-два пъти, отбил се на едно-две места… а после си спомнял само, че се е бил с някого, но с кого и за какво си остава тайна и за самия него. Във всеки случай, баба му се беше простила с него крайно студено и му беше дала да разбере, че повече не очаква да вижда нито него, нито неговите близки.

— Ех, мило и драго бих дал, за да видя физиономията на Джоузеф в този момент! — извика Уилям, щом узна за крушението на плановете на по-големия си брат, и незабавно изпрати в Ница своя син Стивън — мил и възпитан юноша, който да докаже на Клариса, че съвсем не всички Уинтърбъри буйстват, играят и пият.

След известно време обаче Стивън също се върна вкъщи опозорен. Не, той напълно последва всички завети на баща си и заобикаляше на километър казината и веселите заведения. Но една сутрин лакеят на баба му откри в джоба му златните лъжички, които неизвестно как бяха изчезнали точно преди вечеря. Клариса подозираше слугите и им даде да го разберат, а всъщност кражбата беше извършена от собствения й внук.

— Идиот! — викаше Уилям, размахвайки юмрук пред лицето на разстроения си син. — Ти поне разбираш ли какво си сторил?

— Не съм ги вземал! — стенеше Стивън. — Кълна се, не съм! Нямам понятие как са попаднали в джоба ми!

— Какво си му се нахвърлил? — каза разплаканата жена на Уилям. — Като че ли не знаеш, че той просто не може да го е направил?

Уилям се замисли.

— Разбира се, това е работа на адвоката — мрачно рече той накрая. — Подхвърлил ти е лъжичките в джоба, а после слугата случайно ги бил намерил! И всичко това, за да те опорочи в очите на тази… тази мегера!

Клокочещ от ярост като индийска кобра, той се прибра в покоите си и написа на майка си дълго писмо на френски, пълно с извинения и уверения, че това повече няма да се повтори. Клариса хвърли писмото неразпечатано в камината.

— Ама че е досадно да се отърваш от собствените си наследници — оплака се тя. — Но до смърт ми омръзна тази постна физиономия в дома ми. Бях сигурна, че още малко и скъпият ми внук Стивън ще ме отрови с арсеник.

— А кого чакаме сега? — весело попита адвокатът.

— Не знам. Бих се радвала да не видя никой от тях, но какво ли не прави човек заради пари!

Щом узна за провала на двамата си по-големи братя, Хенри реши да играе вабанк и изпрати в Ница и двете си деца, близнаците Том и Джудит. Препоръките му бяха прости: никакво казино, никакви увеселения и зорко да следят джобовете си, за да не им подхвърлят нещо.

— Двама сте — рече Хенри, — така че ще ви бъде по-лесно. И в никакъв случай не показвайте, че мислите за парите на баба си!

И близнаците се отправиха на път. Първото писмо, получено от тях, доста озадачи мистър Хенри. Освен другото, в него се съобщаваше, че баба Клариса отлично говори английски и съвсем не е забравила този език.

— И за какво ни баламосваше и ни караше да й пишем на френски? — намръщи се Хенри. — Не разбирам!

Второто писмо, впрочем, го успокои. Том угаждаше на баба си, както можеше. Джудит свиреше на фортепиано и пееше песни, английски и френски. Том беше нарисувал портрет на баба си, с който безбожно я ласкаеше. Клариса беше изхъмкала и се беше изказала в смисъл че са я рисували и по-добри художници и че англичаните изобщо не разбират от изкуство, но след това все пак беше заявила, че младостта трябва да се поощрява.

— Юбер — каза тя на Бланшар — донесете от моята стая зелената ваза… Искам да я подаря на скъпия си внук!

Том се изпъчи. В мечтите си той вече се виждаше собственик на маршалския милион и Джудит му хвърляше ревниви погледи.

Щом погостуваха месец у милата си баба близнаците се застягаха да си ходят. Всичко вървеше отлично, не ги бяха подмамвали в казиното, не им бяха подхвърляли златни лъжички. А после се разрази катастрофа.

Тази катастрофа прие образа на мъничък слабичък човечец с печално увиснали мустаци, който се яви с непонятна хартийка, която му даваше право да обискира багажа на близнаците. Том протестира, но протестите му не бяха чути. Той се опита да разбере каква е тази работа изобщо, но тъй като говореше френски не много по-добре от леличка Сюзън, човечецът не го разбра.

Освен това той беше много зает да рови в куфара на Том. Внезапно човечецът издаде тържествуващ вик:

— Аха! Ето я и нея!

И извади на бял свят същата онази ваза, която баба Клариса така великодушно беше подарила на своя внук.

— Сър — възмути се Том, — това е подарък! Un cadeau!^[2]

Човечето въздъхна и жалостиво го погледна.

— Мосю, това е старинна китайска нефритова ваза — каза то — и тя струва колкото хубава къща в Ница. Вашата баба заяви, че вазата й е открадната и това може да сте направили само вие. Много съжалявам, но сте арестувани.

— Но това е подарък! — изстена Джудит.

— Имате ли свидетели? — вдигна вежди човечето. — И освен това, ако това е подарък, защо й е на собствената ви баба да пуска заявление срещу вас?

Но баба Клариса се оказа рядко непоследователна. По нейните думи, тя била щастлива, че са й върнали любимата ваза, която си мислела, че е загубила завинаги. Що се отнася до похитителите, тъй като те са й роднини, тя била съгласна да не завежда дело срещу тях, но при условие че те повече никога няма да я безпокоят.

Разплаканите близнаци бяха качени на влака и след няколко дни си бяха вкъщи. Изслушвайки епопеята с вазата, Хенри плесна с ръце.

— Какъв кошмар! В целия свят няма толкова жестокосърдечна майка!

И, напълно разстроен, той написа на Робърт писмо, заклевайки го да се държи по-далеч от зловредната Клариса.

Робърт би се радвал да последва този съвет, но делата на младшия Уинтърбъри далеч не вървяха блестящо. В желанието си да увеличи своя доход той се беше забъркал в спекулация със съмнителни акции и беше загубил пари. Съзнавайки вината си, Робърт ходеше навъсен като облак, като през цялото това време се терзаеше от мисълта, че само на няколкостотин мили от него живее богато собствената му майка, която би могла да му даде каквато и да е сума и да спаси семейството от нищета. Но, съдейки по приема, който беше оказала на племенниците му, Робърт нямаше на какво да разчита.

Той загуби апетит и не спеше нощем, гледайки в тавана. Жена му започна да се тревожи. Той не издържа и й разказа всичко.

— Моята сестра Сюзън и омъжена за юрисконсулта на нашето посолство — каза Мери. — Можем да се опитаме да заемем пари от тях.

— А как ще си върнем дълговете? — мрачно попита Робърт.

Мери се замисли.

— Мей съвършено не подхожда за това да моли майка ти за пари — каза тя.

— Съвършено — унило потвърди Робърт. Двамата му сина бяха още деца и на тях също не можеше да се разчита.

— Тя е твърде безхитростна — добави жена му.

— И добра — промърмори Робърт като си спомни как дъщеря му се грижеше за намерения в градината таралеж, който си беше счупил лапичката. Лапичката скоро зарасна, а таралежът стана постоянен спътник на Мей и я следваше навсякъде.

— Затова може и да се получи — разсъдително каза Мери.

Робърт подскочи.

— Да я пратя при… при майка ми? За нищо на света!

— Това е последният ни шанс — печално рече Мери. — Ще напиша на Сюзан писмо, тя ще посрещне Мей в Париж. Там Мей ще избере подарък за баба си, нещо за спомен, защото в Литъл Хил не може да се намери нищо подходящо.

— Ще я обвинят в кражба — сърдито каза Робърт. — Или пък ще й дадат скъпа ваза и след това ще кажат, че сама я е взела. Или още нещо ще се случи.

— Ще й разкажем всичко — успокои го Мери. — И ще я предупредим. Тя не ни е много практична, но ни е умна.

По вида на жена си Робърт разбра, че тя вече всичко е решила.

— Ти поне разбираш ли, че всичко това ще се окаже напразно? — попита той. — Моята майка ни е зачеркнала от живота си и цялото й поведение показва, че няма намерение да променя отношението си.

Преди да отвърне, Мери акуратно разглади с длан една гънка на полата си.

— Мисля, че за Мей ще е полезно да отиде до Ница — каза тя. — Твърде много време в Литъл Хил тя прекарва с нейния таралеж, с понито и книжките си.

Мери замълча и продължи:

— В нашето градче всички са твърде добри с нея и мисля, че сега е най-доброто време да разбере, че на света няма само приятели и че хората съвсем не са толкова добри, колкото тя си мисли.

— Ако е само за това… — нерешително започна Робърт.

— Разбира се, ще се радваме, ако й се удаде да направи нещо — отбеляза Мери. — Но ако майка ти откаже, ще се обърнем към сестра ми. А Мей нищо не я заплашва. Най-лошото, което може да й се случи, е да я обвинят в кражба, но тя ще е предупредена, нали така?

В този момент Мери, разбира се, не би могла да предвиди как ще се развият събитията в Ница. В противен случай тя, без съмнение, би настоявала Мей да си седи вкъщи, да си играе с таралежа и да чете книжки. Но жената на Робърт Уинтърбъри, макар и надарена с превъзходен здрав разум, съвсем не притежаваше пророческа дарба.

И така, Мей изслуша наставленията на родителите си, опакова багажа си и замина за Париж, където се задържа няколко дни у семейство Бенет. По-нататък тя възнамеряваше да пътува с втора класа, но леля Сюзан се възмути и настоя да купят билет за първа класа на „Златната стрела“.

— Ще изпратим телеграма на баба ти, за да могат слугите да те посрещнат на гарата — добави леля Сюзан.

Ако зависеше само от Мей, то тя би предпочела изобщо да не се среща с ексцентричната си баба, от която не чакаше нищо добро. Може би именно затова тя толкова бавно събираше вещите си, че в края на краищата едва не закъсня за влака.

Но всичко беше вече назад и сега тя седеше в бодро потракващия по релсите вагон-ресторант срещу баронеса Корф с нейните загадъчни златисти очи, а млад сервитьор почтително се приближи към тях, за да вземе поръчката им.