Валерия Вербинина
Милион във въздуха (20)

Глава 20: Перуката и куршума

— Трябва да ви кажа… — започна граф дьо Ламбер.

— Можете да не казвате нищо — отзова се Амалия. — Да, не е хубаво да се разпитват деца. Но затова пък сега можем да сме сигурни, че кондукторът не ни е излъгал. Изчезналият пътник наистина се казва Пиер Монере, живее в тази къща, а неотдавна заминава и не се връща. Скоро се появява Папийон със своя помощник и, съдейки по всичко, довежда до знанието на стопанката, че със съпруга й се е случило нещастие. Въпросът е в това как то е свързано с професията на пътника от десето купе, а също така и с незнайния аквилон и с господина, който навести Мей без покана.

— Аз мисля, че връзката е много проста — каза Кристиан. — Пиер Монере води някакво разследване и в неговия ход открива нещо много важно. Какво именно, засега можем само да гадаем.

— Вярно — съгласи се Амалия. — Остава само да направим извод, че разследването някак си е свързано с Ница, щом Монере е пътувал именно за там. Освен това, разследването е много важно, иначе Монере нямаше да пътува в първа класа. Макар че… — тя се замисли.

— Какво? — попита Кристиан, поглеждайки я с любопитство.

— Защо е бил сам? Ако работата наистина е важна, някой е трябвало да го прикрива, но той е пътувал сам. Защо?

— Може би е имал причини да действа сам? — предположи Кристиан. — Да допуснем, че не се е доверявал на колегите си или… или просто е искал да обере всички лаври.

— Това са само предположения. Трябва да разберем с какво именно се е занимавал Монере, какво отношение има това към Ница и, разбира се, какво общо има аквилонът. Разбира се, аз имам познати в съответните кръгове в Париж, но, съдейки по тайнствеността, която обгръща ставащото, няма да е лесно да узная нещо.

— Ще се опитам да направя справки чрез приятели — каза Кристиан. — Може би на мен ще ми провърви повече. Макар че си мисля, че накрая ще се изясни, че става дума за шантаж, който поставя под угроза репутацията на някой политик.

— Какво пък, опитайте — рече Амалия. — Всъщност, не забравяйте, че имате още една задача в Париж: да намерите автомобил, който ще изпревари всички на следващата гонка. Трето място не ме устройва, да знаете!

— Не се притеснявайте, госпожо — отвърна графът с поклон. — Автомобилът, който носи вашето име, просто е длъжен да пристигне пръв!

— Защо решихте, че ще носи моето име? — доста сухо попита баронесата. — Мисля да го кръстя Аделаида, в чест на майка ми.

Кристиан беше толкова поразен, че чак се спъна. Според него, едва ли можеше да се намери същество по-далечно от света на моторите, автомобилите и състезанията от майката на Амалия — Аделаида Станиславовна. Тя беше ексцентрична, емоционална особа, която се обличаше не според възрастта си ярко и притежаваше дарбата да изкарва от кожата му всеки, който по някаква причина не й харесваше. Хората, които не я познаваха добре, я считаха за ограничена и, да си го кажем направо, глуповата. Хората, които я познаваха по-добре, уверяваха шепнешком, че тя е много умна и е способна да надмине всеки, просто се прави на глупава, за да заблуди околните. Истината, както обикновено, беше някъде по средата, но къде именно, никой не можеше да определи.

— Какво? — попита Амалия, от която не убягна смущението на спътника й.

— Никога не съм мислил, че вашата майка… — започна Кристиан и се запъна, не знаейки как да завърши изречението така, че да не засегне без да иска младата жена.

— О — отрони Амалия, — лошо я познавате. Всъщност, тя ми съобщи, че сте пристигнал трети в гонката Париж — Руан. Тя изобщо е голяма привърженичка на техническия прогрес.

— А вие, значи, не сте? — попита графът.

— Сложно е да се обясни — сериозно отвърна Амалия. — Виждате ли, аз съм за прогреса с цялата си душа. Но заедно с това се придържам към мнението, че когато мистър Дарвин е измислил своята остроумна теория за произхода на хората от маймуните, той е обидил маймуните. Човекът притежава потресаващата способност да превръща в зло всичко, до което се докосне, и се боя, че нито прогреса, нито цивилизацията нищо не могат да направят срещу това.

— Струва ми се — отбеляза Кристиан, — че сте твърде песимистична. Ако сравним живота през миналия век с нашия, то подобренията са неоспорими. И това не са само водопроводът, локомотивите, автомобилите и тези… движещите се картинки.

— Синема — кимна Амалия. — Разбира се, животът не стои на едно място, но като общо и като цяло хората, драги графе, не се променят. Те обичат все така, както и предците им, все така ненавиждат и все така ревниво следят за най-малката изгода, а за голямата — о, за нея те са готови на всичко, чак до убийство.

Тя се намръщи.

— Надявам се, че ще се справите с покупката на автомобила? Ако още не съм се върнала, кажете на портиера или на жена му, те ще ви донесат всичко.

Тя направи крачка напред.

— А нима вие няма да дойдете да избирате кола? — попита напълно объркан Кристиан.

— Нищо не разбирам от това — отвърна Амалия, свивайки рамене. — По-лесно ми е да разчитам на специалист, тоест, на вас.

И тя се отдалечи, потраквайки с токчета. От Кристиан не убягна, че поне двама случайни минувачи с интерес се загледаха след нея.

Сърдит на себе си, на Амалия и на нейните тайни, той все пак взе фиакър и се отправи да оглежда подходящи автомобили, но мислите му бяха далеч.

През това време Амалия стигна до авеню „Генерал Ош“ и, влизайки в една от къщите, помоли лакея да предаде на господаря си бележка, която беше написала още сутринта.

След час и половина, когато Амалия разглеждаше украшенията в един от ювелирните магазини, към нея се приближи немлад господин, подпиращ се на бастун. Външността на господина беше съвсем обикновена и страничният наблюдател можеше да отбележи само бръчиците под очите му, побелелите му слепоочия и леко ироничната му усмивка. Това именно беше въпросният О., руският резидент, на когото Амалия беше изпратила телеграма от Ница и от когото беше получила абсолютно нищо не разясняващ отговор. Поглеждайки часовника си, Амалия видя, че О. закъсня с петнадесет минути, което за толкова пунктуален човек можеше да означава само едно: желание да я постави на място.

— Мадам се интересува от гривни? — попита учтивият продавач.

— Не — каза Амалия, — търся украшение за корсаж… може би.

Тя поздрави О., за да създаде впечатление — пак за възможния наблюдател, — че са се срещнали в магазина напълно случайно. О. беше любезен както винаги, но сух като застоял се във ваза букет и Амалия, мило усмихвайки се, реши, че няма да допусне това да му се размине. По природа тя беше крайно злопаметна и не забравяше нищо — нито хубаво, нито лошо.

— Писах ви — рече Амалия — и получих отговор, но веднага ви признавам, че той не ме устройва.

О. въздъхна.

— Амалия Константиновна, Вие просто ме удивявате… Вие сама трябва да разбирате, че в настоящите обстоятелства… при това, че вече не стоите, така да се каже, в нашите редове…

— Известно ли ви е нещо за Оберщайн? — прекъсна го Амалия. — С какво се занимава сега?

— Нима Оберщайн е във Франция? — изуми се О. с такъв безупречен тон, че Амалия веднага разбра, че лъже.

— За кого работи сега? — продължи Амалия. — Или това също е секретна информация?

— Страхувам се — дипломатично промълви О., — че нас не ни интересува нито този авантюрист, нито с кого си сътрудничи. Впрочем, вие и сама знаете, че той винаги се продава на този, който заплати най-много.

Амалия въздъхна.

— Мислех, че няма да откажете да ми помогнете — каза накрая тя. — Много ми е нужна информация.

О. започна да я уверява, че е готов веднага на всичко, за да угоди на госпожа баронесата. Но Амалия отлично разбираше, че това са само думи. Обхвана я досада.

— Боя се — каза О., — че трябва вече да тръгвам, госпожо. Сама разбирате: дела… Щастлив съм, че се видяхме, госпожо баронесо.

Той не бързаше да си тръгне, не бягаше от нея: не, такива хора достатъчно се владеят, за да се отдалечат постепенно, спокойно и без да бързат. Те се оттеглят с достойнство, а на вас Ви остава само раздразнението и смутното усещане, че са Ви измамили, ловко са Ви изпързаляли и даже няма на кого да се оплачете как са се отнесли с вас. Но последната дума в този невидим дуел все пак остана за Амалия.

— Случайно не ви ли интересува аквилонът? — високо попита тя в гръб отиващия си резидент.

Разбира се, това беше пакост, породена от досадата, но тя сработи. Гърбът трепна и щом О. се обърна, Амалия видя на лицето му предпазливо любопитство.

— Защо, да не би да ви е известно къде се намира аквилонът? — опита се чрез тона си да обърне всичко на шега О., но Амалия виждаше, че той изобщо не се шегува.

— Предполагам, че там, където и Еол — подсмихна се тя. — Всичко хубаво, господине.

Тя се обърна към продавача и го помоли да й покаже украшение за корсаж във вид на гирлянда като глициния с брилянти, аметисти и перли. О. нерешително запристъпва на място, премести бастуна си от едната ръка в другата, а после си тръгна с поразително бърза за възрастта му крачка.

„Не, разбира се, не е шантаж… — размишляваше Амалия, правейки се, че разглежда украшението. — Но е нещо по нашата част, определено, щом О. знае за това. Quod erat demonstrandum^[1]. Само че каква е ролята на полицай Монере? Да беше на негово място някакъв агент от сорта на Оберщайн, щеше да е ясно, но Монере? Колега на Папийон? Или пък случайно е разбутал гнездото на осите?“

В края на краищата й омръзна да си блъска главата над загадките и тя просто купи украшението, което разглеждаше, а в добавка към него — и пръстен.

Докато Амалия си прекарваше времето в ювелирния магазин, Мей обсъждаше с Уолтър по какъв начин ще е най-добре да се подберат близо до Луи Норвен. Те вече бяха разпитали съседите и бяха разбрали, че кондукторът има три деца и трябва да се върне вкъщи привечер, след като влакът пристигне в Париж. След това, очевидно, Норвен трябваше да бъде следен, както предписваха правилата в детективните романи, но в този миг Мей хвърли поглед на огледалната витрина, покрай която преминаваха двамата с Уолтър, и трагически каза:

— Той ще ме познае!

Тя носеше бежово палто, което й зае Амалия, а също така и шапка с воалетка, закриваща половината й лице. Мей се измъчваше от непрекъснат страх, че остроокият Норвен ще я познае, ще избяга, ще се скрие, ще се затаи в парижките улици и тогава разследването ще се провали, и то изключително заради нея, а щом е така, баронеса Корф (по съвместителство кардинал Ришельо) няма да пожелае да говори с нея до края на дните си. Напразно Уолтър твърдеше на Мей, че изглежда прекрасно и че Норвен никога няма да я познае дори само поради една причина — че изобщо няма да му мине през главата, че го следят. Мей беше обхваната от жажда за преображение, портфейлът пареше джоба й и тя дръпна своя спътник в един магазин.

След половин час от магазина излезе все същият Уолтър с открито, симпатично лице, но на ръката му висеше с десет сантиметра по-висока девойка, защото Мей беше купила обувки на високи токове. Освен това, сега тя беше със светлоруса коса. Да, да, Мей най-сетне беше сбъднала мечтата си, като си взе перука.

— Сега — обяви тя — съм по-висока на ръст и косата ми е в друг цвят. Може би трябва да изменя и гласа си, за да съм сигурна, че Норвен няма да ме познае?

Уолтър, когото накрая всички тези преобразявания бяха смутили и объркали, зауверява Мей, че кондукторът така или иначе няма да чуе гласа й, а щом е така, няма смисъл да се старае.

— Аз просто се опитвам да предвидя всичко — храбро отвърна Мей.

Уви, тя не беше предвидила, че високите токове са ужасно неудобни за ходене, а новите обувки непоносимо стискат. Мей започна да куца и забави крачка, Уолтър забеляза и се разтревожи. На всичко отгоре и перуката току се опитваше да разкрие чуждородния си произход и да се свлече на тротоара заедно с шапката. Мей беше отчаяна.

— Некадърен детектив съм аз, Уолтър! — със сълзи на очи каза тя на приятеля си. — Портос подведе всички!

Свещеникът я зауспокоява. Той намери хиляди доводи, един от друг по-убедителни. Всички те, впрочем, се свеждаха до това, че Мей е най-добрата на света, а значи, детективните й подвизи нямат абсолютно никакво значение.

— Може да се върнем вкъщи, ако ти е трудно да вървиш? — предложи Уолтър. — Не мисля, че госпожа баронесата ще ни се разсърди, че не сме изпълнили задачата.

— Да, но тя каза, че е много важно да проследим Норвен — възрази Мей. — Ами ако ни е излъгал за човека от десето купе?

Но след петдесетина крачки Мей беше принудена да се предаде. Тя претърпя поражение. Обувките победиха. Да върви по-нататък стана невъзможно.

— Трябва да вземем фиакър — каза Уолтър, но в този момент Мей го хвана за ръка и започна да върти глава.

— Той е тук! — каза тя с толкова висок шепот, че при желание можеше да се чуе до другия край на улицата.

— Кой? — попита напълно обърканият Уолтър.

— Кондукторът! По-бързо, Уолтър, отива си!

И, забравила за всичко на света, Мей хукна напред. На свещеника не му оставаше нищо друго, освен да я последва.

— Странно — промърмори Уолтър, хвърляйки поглед на часовника на най-близката църква, — ако съседите са ни казали истината, той трябваше да се върне най-рано след час.

Но Мей не грешеше: това действително беше Норвен, който се беше освободил по-рано, при което даже се беше преоблякъл и в нормални дрехи, за да не бие униформата му на очи. Кондукторът вървеше по улицата, оглеждайки се, и Мей от страх да не бъдат забелязани се притискаше в Уолтър. На едно място кондукторът внезапно спря, извади някаква хартийка от джоба си и започна да разглежда номерата на къщите, след което се обърна и закрачи обратно.

— Той отива на среща! — зашепна Мей в ухото на Уолтър. — Много важна! Назначили са му среща, но той не е сигурен къде!

Когато само десетина крачки го отделяха от доброволните детективи, които от паника се притиснаха към стената, Норвен свърна в странична уличка. Мей си пое въздух и хукна след него, влачейки със себе си и приятеля си от детинство. Нито токовете, нито разранените до кръв крака — нищо на света вече не можеше да я спре.

Уви, мястото, към което се беше отправил Норвен, се оказа крайно прозаично. То беше заложна къща. През прашното стъкло мускетарите видяха как Норвен показа на пълния, неспретнат старец, собственик на заложната къща, квитанция — същата онази хартийка, която разглеждаше на улицата, — заплати и взе някакъв неголям предмет.

— Уолтър! — прошепна Мей. — Уолтър, какво видя?

— Това е някаква кутийка — отвърна свещеникът. — А в нея имаше украшение, нещо като пръстен.

Мей разочаровано се отдръпна от стъклото.

— И какъв е смисълът? — попита тя.

— Смисълът е в това — сериозно каза Уолтър, — че той просто е заложил пръстена, а после се е върнал, плати залога с парите, които получи от кардина… от госпожа баронесата, и си го взе. Това е всичко, Мей.

Звънна камбанка, Норвен излезе от заложната къща и Мей спешно замъкна Уолтър зад ъгъла на къщата, за да не ги забележат. Но в този момент девойката толкова я заболяха краката, че тя изохка, олюля се и едва не падна. Уолтър я подхвана и й помогна да се добере до близката пейка. Плачейки, Мей извади от кутията старите си обувки и се опита да се преобуе, но нищо не виждаше през сълзите си. Тогава Уолтър коленичи и започна да й сваля новите обувки, а после й обу и завърза старите.

— Уолтър… — отрони Мей.

Тя седеше на пейката, той стоеше на колене и разстоянието между лицата им беше по-малко от един дъх. Мей дотолкова се смути, че чак ушите й пламнаха. Уолтър също се изчерви и замърмори нещо за това колко е хубаво времето днес (небето беше намръщено като лицето на безпаричен длъжник) и колко се радвал, че поне за нещо се е оказал полезен на Мей. Сигурно щеше да стигне до бог знае какви още глупости, ако острото ухо на спътницата му не долови някакъв шум наблизо.

— Уолтър!

Без съмнение, прадядото на Мей (онзи, който беше воювал с Наполеон) с умиление се взираше от небесата на подвизите на правнучка си, която показваше истинска английска твърдост. Току-що по лицето й се лееха непресторени сълзи от болка, а ето че вече скачаше от пейката като сърна и с всички сили се затича към шума.

В тясната уличка се бореха двама мъже. Единият беше познатият на Мей кондуктор Норвен, затова пък втория тя виждаше за пръв път. Той беше млад, невисок на ръст, а за лицето му не можеше да се каже нищо, защото то беше изкривено от усилие и злоба.

— Мей! — завика Уолтър, тичайки към нея. Той беше успял да забележи преди девойката, че двамата мъже се биеха, за да измъкнат един от друг револвер.

В следващия миг непознатият изви ръката на непривикналия към схватки кондуктор и натисна спусъка. Разнесе се изстрел, Норвен някак си омекна и започна да се свлича по стената.

— Мерзавец! — запищя Мей, възмутена до дъното на душата си от това, че в нейно присъствие убиваха човек.

Непознатият се обърна и, разбрал, че има свидетели на неговото престъпление, недобро се озъби. Но преди да успее да предприеме нещо, Уолтър Фрейзър тичешком се вряза в него и двамата мъже се затъркаляха по земята. Револверът отлетя настрани. Свещеникът, който, както се оказа, почиташе английския бокс не по-малко от заповедите на англиканската църква, удари врага в челюстта, но непознатият не се стресна и, щом улучи подходящ момент, ритна Уолтър в коляното. Младият човек завика.

— Не смей да го докосваш! — възмути се Мей, вдигайки револвера.

Той се оказа ужасно тежък и затанцува в треперещите й ръце. Все пак девойката се опита да се прицели, но Уолтър и непознатият продължаваха да се борят. Колко и да й се искаше да прекрати това, тя отлично разбираше, че шансовете й да улучи свой вместо чужд не са никак малки.

— Престанете или стрелям! — завика Мей.

Но непознатият със сигурност не възнамеряваше да спира; нещо повече, той захвана Уолтър с лакът за гърлото и започна да го души. Тогава Мей отпусна оръжието с дуло към паважа, натисна нещо със стиснати от ужас очи и се разнесе изстрел.

— А-а! — сподавено извика непознатият, хващайки се за крака.

Куршумът беше попаднал в паве и рикошира в глезена на врага. Мей, нищо неразбираща, гледаше с безумни очи ту димящото оръжие, ту Норвен, който беше застинал в подножието на стената, ту Уолтър. Отблъсквайки свещеника, раненият хукна да бяга. Той накуцваше, от крака му се стичаше кръв.

Кашляйки и разтривайки шията си, Уолтър се изправи и тогава към него се метна ухаещ на парфюм ураган от волани, поли и светлоруси коси, който увисна на врата му.

— Уолтър… о, Уолтър! Мислех, че той ще те убие!

Тогава перуката, улучила момента, все пак се свлече от главата на Мей заедно с шапката, но тя даже не забеляза това.

— За щастие, нищо страшно не се случи — смутено се прокашля Уолтър, внимателно измъквайки от пръстчетата на девойката револвера. — Но се боя, че кондукторът е сериозно ранен. Мисля, че трябва колкото се може по-бързо да съобщим за всичко на баронеса Корф.