Валерия Вербинина
Милион във въздуха (6)

Глава 6: Вик в нощта

Ако на англичанин му се случи да стане свидетел на скандал, той непременно ще се опита да се превърне в стълб, шкаф или стол или в нещо също така дървено и неодушевено. Сърцата ще се разбият, съдбите на хората вече никога няма да бъдат същите и в този момент англичанинът ще се оживи, ще се обърне към вас и учтиво ще Ви каже нещо от сорта на: „Времето днес е чудесно, нали?“

Мей с всички сили се опитваше да не показва, че е чула и видяла станалото. От нейна гледна точка, това изискваше приличието, но душата й се разкъсваше между любопитството, негодуванието и съчувствието. Честно казано, тя за пръв път в живота си изобщо виждаше семейна разпра, защото родителите й живееха в мир и съгласие, а техните съседи и познати бяха — или поне изглеждаха — порядъчни до отвращение. И младата Мей сега се чувстваше като Ливингстън, стъпващ за пръв път в дебри, гъмжащи от невидими чудовища. В този момент до нея достигнаха думите на Амалия.

— Скандалът е като игра на карти — замислено отбеляза баронесата. — Играете ли карти, мис Мей?

Малко шокирана от сравнението, Мей призна, че понякога играе с братята си, но на шега. Амалия кимна.

— Може да се каже, че скандалът в отношенията е нещо като основен залог и той трябва да се разиграва, на първо място, хладнокръвно, а на второ — умело, когато държите всички козове. Ако нямате нищо, освен шестици и съмнителни ниски бои, то по-добре е да се въздържите. Иначе резултатът неминуемо ще е такъв, какъвто наблюдавахме.

— Вие се шегувате? — недоверчиво попита Мей, хвърляйки поглед към съседната масичка.

Теодор и рижата му спътница разговаряха тихо, все едно нищо не е станало, смееха се и си ядяха десерта. Търговският пътник, на когото бяха донесли поръчката, от време на време ги поглеждаше и се усмихваше на себе си. Децата възхитено гледаха гърба на рижата дама, белеещ се в разреза на разголената й рокля. Появиха се още няколко пътници и седнаха край свободните масички.

— Съвсем не — отвърна Амалия. — Какво видяхме? Дама хваща мъжа си с любовница във влака. Това не е асо коз, но при умело разиграване би могло да стане. За какво й беше да губи контрол над себе си и да разиграе всичко толкова отвратително зле, че да претърпи пълно поражение и да чуе от съпруга си, че той мечтае да овдовее час по-скоро?

— Според мен, той е просто негодник — пламенно рече Мей.

Амалия се усмихна.

— Скъпа мис Уинтърбъри — каза тя, — аз рядко давам съвети, но този път все пак ще рискувам. Не искайте от хората повече от това, което са склонни да дадат, особено ако тези хора са ви напълно непознати. От сътворението на света мъжете мамят жените си, а жените — мъжете си, и това съвсем не е най-лошото, което може да ви се случи в живота. Смъртта на близките, болестите на децата, природните катаклизми — всички те са къде по-трагични и по-страшни от факта дали Джон е бил верен на Мери или обратното. Има само едно средство да привържеш човек към себе си: неговата собствена добра воля. Ако тази воля я няма, няма да ви спасят никакви клетви пред олтара.

Мей се изчерви и глътна наведнъж шаблито си. Тя беше максималистка по природа и за нея всичко, което не беше бяло, беше черно.

— Все едно — упорито рече девойката, — не смятам, че е хубаво да предаваш близките си. А това… — гласът й трепна — си е просто предателство.

— Когато пораснете, ще разберете: често няма на света по-далечни хора от близките — меко каза Амалия.

Мей се сети за баба си и замлъкна.

— Разбирам, че не е моя работа — отново заговори тя след няколко минути, ровейки с вилицата в чинията си. — Просто много ми е жал за нея.

— За кого? — попита Амалия.

— Ами… За дамата в синьо — порозовя Мей.

— Защо? — безмилостно попита Амалия. — Защото не е стара и носи красива рокля от Жана Пакен^[1]? Ами ако беше на петдесет години и лошо облечена?

Мей се нацупи.

— Не мога да разсъждавам за нещо, което го няма. Това, което той й каза, е просто ужасно!

— Мислите, че е способен наистина да я блъсне под влака? — усмихна се Амалия. — Не, мис Мей. У хората, които много говорят, всичко се изчерпва с говоренето. Просто беше ядосан и каза нещо, за което вече съжалява. Защото наистина прекали.

Мей се умисли.

— И какво ще стане сега? — плахо попита тя. — Имам предвид, с тях… занапред? Как ще живеят с това?

Амалия сви рамене.

— Нямам понятие. Едва ли ще се стигне до развод, защото е много сложно и все пак твърде публично. Значи, ще се помирят и някак си, както удачно се беше изразил един белетрист, „ще влачат съвместното си съществуване.“

Мей тръсна глава и машинално отпи още шабли. Виното се оказа невероятно вкусно и точно охладено.

— Аз не бих простила такова нещо — решително заяви тя.

— Не мисля, че някога ще ви се наложи да правите такъв избор — безметежно отвърна баронесата. — Уверена съм, че изобщо няма да свържете съдбата си с човек, от когото може да чуете подобно нещо.

— Защо мислите така? — бързо попита Мей. — Та вие съвсем не ме познавате, милейди.

Още задавайки въпроса, тя със закъснение съобрази, че той излезе не точно дързък, но с намек на предизвикателство, и бързо остави чашата си. „Навярно, за всичко е виновно френското вино… И какво ме прихваща? Обсъждаме хора в тяхно присъствие, ох, да ме беше видяла сега леля Сюзан! Мей Уинтърбъри, държиш се неприлично. Веднага трябва да отклониш разговора на друга тема, например, какво е сега времето в Ница…“

— Според мен, вие сте много благоразумна — отбеляза Амалия в отговор на въпроса на Мей. — Греша ли?

И какво да отговори сега? Да каже „не, милейди, аз съвсем не съм благоразумна“? А ако каже „да“, ще се получи, че хвали сама себе си, което също не е добре.

Мей се улови, че се чувства като охлюв, когото са измъкнали от уютната му черупка. Щеше й се да се вмъкне обратно — и в същото време й се искаше Амалия пак да каже нещо такова, а това значеше, че не трябва да бърза с вмъкването. „И защо имам усещането, че я познавам от много години? — размишляваше Мей. — В края на краищата, ние сме само случайни спътнички, утре влакът ще пристигне в Ница, ще се разделим и никога повече няма да я видя…“

И тя искрено се огорчи. Ужасно й харесваше Амалия и, честно казано, не би имала нищо против да има именно такава по-голяма сестра — умна, великодушна и щедра.

Когато се връщаха от вагон-ресторанта в купето, те се сблъскаха в коридора с дамата в синьо, която се казваше Матилда. Очите й бяха червени, изглежда, беше плакала. Матилда хвърли поглед на Амалия и нейната спътница и се извърна, очевидно, спомняйки си, че те бяха присъствали на нейното унижение.

В купе номер седем беше прохладно. Влизайки, първата работа на Амалия беше да затвори прозореца.

— Скоро ще стане много по-топло и ще можем да си легнем — каза тя с усмивка. — Утре сутрин ще сме в Ница.

— А няма ли да пропуснем гарата? — разтревожи се Мей.

— Не, кондукторът ще ни събуди.

Остатъкът от деня някак си се разми в паметта на Мей — може би й се отразяваше това, че за пръв път в живота си беше пила вино, а може би просто беше изморена. Колелата тракат по релсите — почукването става по-рязко и по-силно, значи, минават по мост — глухото почукване означава, че минават през тунел — а ето го и нейният таралеж Джек, тича, ситнейки с лапички, и в следващия момент вече не е Джек, а сервитьорът от вагон-ресторанта, но с ушички като на таралеж, и в лапичката му има бутилка шабли, но щом се заглежда, Мей вижда, че това съвсем не е вино, а флаконче парфюм.

— Най-доброто вино! — жизнерадостно я уверява Джек, като отново се превръща в таралеж и неочаквано вагон-ресторантът се скрива от очите така бързо, както това се случва само насън.

— А-а-а!

Мей отвори очи.

… катастр…

… бельо!

… дерайлирахме…

Зад прозореца се виждаше гъста като мастило тъмнина. Никой не крещеше, не викаше за помощ, накратко, нямаше никакви признаци за железопътна катастрофа. Мей въздъхна с облекчение.

— Какво става? — попита баронеса Корф на руски, без да отваря очи.

— Какво? — плахо попита Мей. — Извинете, милейди… Стори ми се, че някой викаше. Събудих ли ви?

Амалия не започна да уточнява, че спи леко и също се е събудила от вика в коридора, а само каза:

— Може би някой се нуждае от помощ? Ще ида да погледна.

Тя стана и открехна вратата.

В приглушената светлина на лампите видя позната фигура в синя рокля.

— Случило ли се е нещо, госпожо? — много вежливо попита Амалия. — Счу ни се някакъв вик.

Матилда се обърна. На лицето на младата жена беше изписано вълнение, но тя се опита да се усмихне.

— Извинете, госпожо — каза тя, — сигурно всичко е от нерви. Не обичам влакове, а този път ми се присъни нещо съвсем нелепо. Сигурно заради… — и замлъкна.

— Извинете любопитството ми — рече Амалия. Поколеба се и добави — И… лека нощ. Утре ще бъде нов ден и всичко някак си ще се нареди.

Матилда тъжно се усмихна.

— Да — каза тя, — само на това се надявам. Лека нощ, госпожо.

Тя кимна на Амалия и се скри в купето си.

Щом баронесата затвори вратата, тя видя, че Мей се е приповдигнала на лакът и я гледа въпросително.

— Тя ли беше? — попита Мей с драматичен шепот. — Какво й е?

— Каза, че й се е присънил кошмар — промърмори Амалия, скривайки се под завивките. — Спете, Мей. До Ница е още далеч.

Мей искаше да зададе още хиляди въпроси за Матилда, за чиято съдба много се тревожеше, но по лицето на Амалия разбра, че не й се говори. Девойката въздъхна, дръпна нагоре одеялото и затвори очи. „Златната стрела“ тържествено разсичаше нощта.