Кейт Мортън
Пазителка на тайните (9)

9

Лондон, 2011 г.

Беше сива и мрачна сутрин и Лоръл остана доволна, че си е взела по-дебелото палто. Продуцентите на документалния филм бяха предложили да изпратят кола, но тя отказа — хотелът не беше далеч, предпочиташе да върви пеша. И го направи. Открай време обичаше да се разхожда, а напоследък допълнителната полза беше, че лекарите бяха доволни. Днес обаче й беше особено приятно да повърви, защото с малко късмет чистият въздух щеше да й помогне да проясни мислите си. Чувстваше се необичайно напрегната за интервюто този следобед. Само като си помислеше за блесналите прожектори, за немигащото око на камерата, за въпросите на приветливия журналист, и пръстите й се заравяха в чантата за цигара. Дотук с доволството на лекарите.

Тя спря на ъгъла на Кенсингтън Чърч стрийт, за да драсне клечка кибрит, и докато тръскаше клечката да я угаси, погледна часовника си. Бяха приключили с репетицията за филма по-рано, а интервюто беше чак в три. Замислено дръпна от цигарата си. Ако побързаше, все още имаше време да направи едно отклонение пътьом. Лоръл погледна към Нотинг Хил. Не беше далеч, нямаше да отнеме много време, но тя въпреки това се поколеба. Чувстваше се на своеобразен кръстопът, цял куп неясни последици се спотайваха зад привидно простичкото решение. Но не, тя го премисляше — разбира се, че трябва да отиде и да погледне. Стисна чантата си по-здраво и енергично се отдалечи от главната улица. („По-чевръсто, миличка — казваше майка й, — не се размотавай.“ Само защото думите я забавляваха.)

Лоръл се улови, че се взира в лицето на майка си, докато празнуваха рождения й ден, като че ли там щеше да открие отговорите на загадката. (Откъде познаваш Хенри Дженкинс, мамо? Явно не сте били близки приятели.) Организираха празненството в четвъртък сутринта в градината на болницата — времето беше хубаво и както изтъкна Айрис, след жалкото подобие на лято тази година би било престъпление да не се възползват от слънцето.

Толкова прелестно беше лицето на майка им. Тя беше красива като по-млада, много по-красива от Лоръл, много по-красива от всяка от дъщерите си, може би, с изключение на Дафни. Нея режисьорите със сигурност нямаше да я тласкат към характерни роли. Обаче единственото, на което човек можеше да се осланя — красотата, младежката красота, — беше нетрайно. Майка им също бе остаряла. Кожата й се отпусна, появиха се петна, а също загадъчни бръчки и изменения на цвета, костите й сякаш се свиха, тя цялата се смали и косата й изтъня. Обаче лицето си оставаше палаво грейнало дори сега. Очите й, макар и изморени, искряха като на човек, който неспирно очаква да бъде развеселен, а ъгълчетата на устните й бяха извити нагоре, сякаш току-що си е спомнила някаква шега. Такова лице винаги привлича непознати, омайва ги и събужда у тях желание да я опознаят по-добре. Само с леко потрепване на челюстта тя умееше да те накара да повярваш, че е страдала като теб, но сега всичко ще се оправи само защото си попаднал в нейната орбита. Точно в това се изразяваше истинската й хубост — в нейното присъствие, във възторга й, в нейния магнетизъм. В това и в прелестната й ненаситност да си измисля.

— Носът ми е твърде голям за лицето — каза тя веднъж, когато Лоръл беше мъничка и я наблюдаваше как се облича за някакво празненство. — Дадените ми от Бога дарби отидоха на вятъра. От мен щеше да излезе прекрасен парфюмерист. — После се бе отдалечила от огледалото с игривата усмивка, от която сърцето на Лоръл винаги забиваше учестено от очакване. — Можеш ли да пазиш тайна?

Приседнала на крайчеца на леглото на родителите си, Лоръл кимна, а майка й се наведе напред, така че връхчето на носа й да докосне подобното на копче носле на Лоръл, и прошепна:

— Така е, защото преди бях крокодил. Много отдавна, преди да стана майка.

— Наистина ли? — ахна Лоръл.

— Да, обаче много ми доскуча. Цялото това плуване и щракане със зъби. Пък и опашката е много тежка, особено като е мокра.

— Затова ли си се преобразила и си станала дама?

— Ни най-малко. Тежката опашка е неприятно нещо, но не е причина човек да пренебрегва задълженията си. Един ден си лежах на брега на реката…

— В Африка ли?

— Разбира се. Нали не мислиш, че крокодилите живеят в Англия?

Лоръл поклати глава.

— И така, тананиках си нещо, когато се приближи момиченце с майка си. Държаха се за ръце и аз осъзнах, че страшно ми се иска да направя същото. И го направих. Станах човек. И после те родих. Трябва да призная, че се получи доста добре, с изключение на носа.

— Ама как така? — примигна невярващо Лоръл. — Как се превърна в човек?

— Е, не мога да ти разкрия всичките си тайни, нали? — обърна се отново към огледалото Дороти и оправи презрамките си. — Не наведнъж. Попитай ме пак някой път. Когато пораснеш.

* * *

Мама открай време имаше развинтено въображение.

— Е, налагало й се е — изсумтя Айрис, докато ги караше у дома след празненството по случай рождения ден, — като е трябвало да ни търпи всичките. На нейно място друга, не толкова силна жена направо би полудяла.

С което Лоръл беше принудена да се съгласи. Сигурна беше, че самата тя би откачила. Пет деца, които врещят и се разправят подире й, ферма, която капе отвсякъде при всеки дъжд, гнездящи по комините птици. Същински кошмар.

Само дето не беше. Беше идеално. За такъв семеен живот пишеха сантименталните романисти в творби, които критиците заклеймяват като носталгични. (До онзи случай с ножа. Е, така е по-добре, биха изпухтели критиците.) Лоръл смътно си спомняше как отправя поглед от дълбините на своята тийнейджърска меланхолия и се пита как някой може да е доволен от толкова скучно семейно съществуване. По онова време думата „пасторал“ не беше известна, поне на Лоръл, която през 1958 година беше твърде заета с Кингсли Еймис, за да се занимава с брулените от бури майски цветя^[1]. Обаче тя не искаше родителите й да се променят. Младостта е арогантна и Лоръл идеално я устройваше да смята, че те просто не са толкова авантюристично настроени като нея. Нито за миг не й мина през ума, че зад поведението на Дороти като привидно щастлива съпруга и майка може да се спотайва нещо друго, че и тя самата някога е била млада, че може дори да се крие от нещо в миналото си.

Сега обаче миналото беше навсякъде. То сграбчи Лоръл в болницата, когато видя снимката на Вивиан, и оттогава не я беше пускало. Чакаше я на всеки ъгъл, шепнеше в ухото й посред нощ. Натрупваше се, натежаваше с всеки изминал ден и носеше със себе си лоши сънища и проблясващи ножове, момченца с тенекиени ракети и обещанието за връщане назад, за оправяне на нещата. Тя не можеше да се съсредоточи както трябва над нищо друго: нито над филмовата продукция, която трябваше да започне следващата седмица, нито над поредицата интервюта за документалния филм, които записваше. Единственото важно нещо й се струваше да научи истината за тайното минало на майка си.

А тайно минало имаше. Дори Лоръл беше вече сигурна, майка й го бе потвърдила. На празненството по случай деветдесетия й рожден ден, докато трите й правнучки виеха венци от маргаритки, внукът й превързваше с носна кърпа окървавеното коляно на сина си, а дъщерите й се стараеха да има достатъчно торта и чай за всеки, някой се провикна: „Реч! Реч!“, и Дороти Никълсън се усмихна блажено. Късните рози аленееха по храстите зад гърба й и тя сключи ръце и разсеяно започна да върти пръстените, виснали вече хлабави към кокалчетата й. И сетне въздъхна.

— Аз съм щастливка — каза тя бавно и колебливо. — Гледам всички вас, гледам децата си. И съм толкова признателна, такава късметлийка съм, че получих… — Старческите й устни трепнаха, клепачите й примигнаха и се затвориха, а всички се скупчиха край нея с целувки и възклицания: „Скъпа, мила майко!“, затова не я чуха, когато тя отрони: — … втори шанс.

Лоръл обаче я чу. И се взря по-настойчиво в прелестното, изморено, познато и потайно лице на майка си. Търсейки отговор. Отговори, които тя знаеше, че се крият там. Защото хората, които водят скучен и безукорен живот, не благодарят, че са получили втори шанс.

* * *

Лоръл зави към Кампдън Гроув и я посрещна голяма купчина от листа. Зарадва се, че уличният метач още не е минал оттук. Стъпките й изшумоляха през най-голямата купчина, времето направи остър завой назад и тя беше едновременно тук и сега, ала и осемгодишна, когато си играеше в гората зад Грийнейкърс. „Напълнете торбата догоре, момичета. Пламъците ни трябва да стигнат до луната.“ Мама в нощта на големите огньове на открито. Лоръл и Роузи са с гумени ботуши и шалове, Айрис е повито бебе, което примигва от количката си. Джери, който обичаше горите най-много от всичко, беше само шепот, далечна светулка на розовото небе. Дафни, също още неродена, присъстваше, като плуваше, въртеше се и се мяташе в корема на майка си. „Тук съм! Тук съм! Тук съм!“ („Това се случи, докато ти беше мъртва“, така й казваха, когато разговорът се насочваше към нещо отпреди раждането й. Разстройваше я не намекът за смъртта, а представата, че цялото шумно представление се е разигравало без нейно участие.)

Някъде по средата на улицата, точно до Гордън Плейс, Лоръл спря. Ето го номер двайсет и пет. Вклинен между двайсет и четири и двайсет и шест, както и трябваше. Къщата приличаше на другите — бяла викторианска постройка с черен железен парапет на балкона на първия етаж и капандура на ниския, покрит с плочи покрив. На застланата с мозаечни плочки алея се мъдреше бебешка количка, която на вид го докарваше и на лунен модул, а на прозорец на приземния етаж беше окачена гирлянда от детски рисунки на тиквени глави за Вси светни. Отпред нямаше синя табела, само номер на улицата. Лоръл се запита дали сегашните обитатели знаят, че къщата им някога е принадлежала на прочут писател. Вероятно не, пък и защо им е да знаят? Много хора в Лондон живеят в къща, която може да се гордее, че някога е била нечия, а славата на Хенри Дженкинс беше мимолетна.

Лоръл обаче го откри в интернет. Недостатъкът — човек не би могъл да се откопчи от тази мрежа дори с цената на цялата обич и всички пари в Англия. Хенри Дженкинс беше едно от милионите привидения, които живееха там и кръжаха призрачно, докато не въведеш правилната комбинация от букви, за да ги възкресиш. В Грийнейкърс Лоръл направи колеблив опит да сърфира из интернет с новия си телефон, но докато гадаеше къде трябва да въведе какво търси, батерията й свърши. И дума не можеше да става да вземе лаптопа на Айрис за тайната си цел, затова тя прекара последните си часове в Съфък в безмълвни терзания, докато помагаше на Роуз да изжули мухъла от банята.

Когато в петък според уговорката пристигна Нийл, си побъбриха приятно за трафика, за предстоящия театрален сезон, за вероятността пътните ремонти да приключат преди олимпиадата, чак до М11. След като се върна благополучно в Лондон, Лоръл остана в здрача с куфара си и му маха за сбогом, докато колата се скри от погледа й, после се качи спокойно по стълбите, отключи апартамента без никакво суетене и влезе. Затвори вратата безшумно зад гърба си и тогава, едва тогава, на безопасно място в собствената си дневна, пусна куфара, а с него остави да падне и маската. Без да спира дори да светне, тя включи лаптопа си и написа името в Гугъл. За частите от секундата, след които се появиха резултатите, Лоръл отново започна да си гризе ноктите.

Информацията за Хенри Дженкинс в Уикипедия не беше подробна, но даваше библиография и кратки биографични данни (беше роден в Лондон през 1901 г., оженил се в Оксфорд, живял на Кампдън Гроув 25, Лондон, починал в Съфък през 1961 г.). Споменаваше се на най-различни страници: като се започне от Списъка на възпитаниците на училище „Нордстром“ и се стигне до „Невероятно, но факт: литератори, починали от загадъчна смърт“. Лоръл успя да изкопчи някаква информация за произведенията му — полубиографични литературни творби с предимно мрачна обстановка и антигерои от работническата класа преди осъществилата пробива му любовна история през 1939 година, — а също и за работата в Министерството на информацията през войната, но имаше много повече данни за разобличаването му като преследвача от летните пикници в Съфък. Тя прегледа информацията страница по страница, люшкайки се на ръба на паниката, очаквайки познато име или адрес да изскочи и да я захапе.

Не се случи. Никъде не се споменаваше за Дороти Никълсън, майка на спечелилата „Оскар“ актриса и второ най-любимо лице в страната Лоръл Никълсън. Всъщност нямаше никакви конкретни географски данни, освен споменаването на „морава до Лавънам в Съфък“. Нямаше никакви пикантни сведения за рождени дни, ножове, ревящи бебета или семейни партита на реката. Разбира се. Разбира се, че няма да има. Джентълменската измама от 1961 година беше поддържана чудесно от авторите, които създаваха историята онлайн: Хенри Дженкинс беше автор, радвал се на успех преди Втората световна война, но с избледняла впоследствие слава. Той изгубил пари, влияние, приятели, а накрая и чувството си за приличие, но в замяна се сдобил с безчестие. Дори то обаче вече било доста помръкнало. Лоръл препрочете печалната история отново и отново и всеки път скицираната с молив картина ставаше все по-трайна. Въздъхна. Остави на мира палеца си, който дъвчеше. Самата тя почти повярва на измислицата.

Но после кликна отново с мишката. Наглед безобиден линк към уебсайт, озаглавен: „Имагинариумът на Рупърт Холдсток“. Снимката се появи на екрана като лице на прозорец: безспорно беше Хенри Дженкинс, но по-млад, отколкото, когато го видя да се приближава по алеята. Топли и студени вълни заливаха кожата на Лоръл. В нито една от статиите за времето, когато се беше случило, нямаше снимка, затова тя за пръв път виждаше лицето му след онзи следобед от къщичката на дървото.

Не се сдържа, пусна търсене по изображение. Само за 0,27 секунди Гугъл й сглоби екран, съставен от почти еднакви снимки с незначително различаващи се пропорции. Събрани накуп, снимките му придаваха зловещ вид. (Или пък се дължеше на нейните асоциации? Проскърца панта на врата, Барнаби изръмжа, белият чаршаф стана ръждивочервен.) Редици черно-бели снимки: официално облекло, тъмни мустаци, гъсти вежди, надвиснали над тревожно прям поглед. „Здравей, Дороти — сякаш се движеха многобройните тънички устни по екрана. — Много време мина.“

Лоръл затръшна капака на лаптопа и стаята потъна в мрак.

* * *

Не искаше повече да гледа Хенри Дженкинс, но си мислеше за него, мислеше си и за онази къща, току зад ъгъла до нейната, а когато първата пратка пристигна с нощната поща и тя остана будна и прочете всичко от кора до кора, се замисли и за майка си. „Някогашната слугиня“ беше осмият роман на Хенри Дженкинс, издаден през 1940 година, и разказваше любовната история между уважаван писател и прислужница на съпругата му. Момичето — казваше се Сали — беше хитра кокетка, а главният мъжки образ беше изтормозен човечец, чиято съпруга беше красива, но студена жена. Не беше лошо четиво, ако не обръщаш внимание на претенциозната проза. Образите бяха богато обрисувани, а дилемата на разказвача беше неизменната, особено след като Сали и съпругата се сприятелиха. На финала разказвачът бе на прага на решението да прекъсне връзката си, но се опасяваше от последиците. Горкото момиче беше безнадеждно обсебено от него, но нали разбирате, кой би могъл да я вини? Той беше добро попадение, както пишеше за себе си самият протагонист Хенри Джеймс.

Лоръл отново погледна към капандурата на Кампдън Гроув номер двайсет и пет. Знаеше се, че Хенри Дженкинс пише предимно въз основа на личния си опит. Освен това известно време мама беше работила като прислужница (така беше попаднала в пансиона на баба Никълсън), мама и Вивиан били приятелки, а накрая мама и Хенри Дженкинс определено не били приятели. Прекалено фриволно ли беше допускането, че историята на Сали може да е на майка й? Че навремето Доли е живяла в стаичката под плочите, че се е влюбила в работодателя си и е била изоставена? Това би ли обяснило случилото се в Грийнейкърс, на което бе станала свидетел Лоръл — изгарящата ярост на една жена и всичко останало.

Вероятно.

Докато Лоръл се чудеше как да разбере дали млада жена на име Дороти е работила за Хенри Дженкинс, входната врата на къщата на номер двайсет и пет се отвори — беше червена, а много неща може да ти допаднат у човек, който има червена входна врата — и отвътре се изсипа шумна мешавица от пълни крака, обути с чорапи, и плетени шапки с помпони. Обикновено собствениците на къщи не обичат никой да зяпа домовете им, затова Лоръл наведе глава и започна да рови из чантата си, мъчейки се да изглежда като съвсем обикновена жена, която изпълнява поръчка, а не като жена, която цял следобед преследва привидения. Като всеки истински любопитен нахалник, който си вре носа, Лоръл все пак успяваше да държи под око случващото се, наблюдаваше излязлата жена с бебешка количка, трите човечета в нозете й и — ама че работа! — и другото детско гласче, което припяваше отнякъде в къщата.

Жената пристъпваше странично, като и придвижваше количката към горната част на стълбите, и Лоръл се поколеба. Тъкмо се канеше да предложи помощта си, когато петото дете, момченце, което беше по-високо от другите, макар и на не повече от пет-шест години, излезе от къщата и застана отпред. Заедно с майка си смъкна количката долу. Семейството пое по Кенсингтън Чърч стрийт, като момиченцата припкаха отпред, но момчето изостана. Лоръл го наблюдаваше. Харесваше й как устните му лекичко се движат, като че ли си тананика нещо, допадаше й как жестикулира, как движи вълнообразно плоските си длани и после накланя глава, за да ги наблюдава как се носят една към друга като прелитащи листа. Момчето изобщо не знаеше къде се намира и съсредоточеността му беше хипнотизираща. Напомняше й за Джери като малък.

Скъпият Джери. Брат й открай време беше необикновен. Не отрони нито дума през първите шест години от живота си и хората, които не го познаваха, често допускаха, че е бавноразвиващ се. (А онези, които познаваха шумните момичета Никълсън, възприемаха мълчанието му като неизбежно.) Обаче грешаха. Джери не беше бавноразвиващ се, той беше умен, неистово умен. Научно умен. Събираше доказателства и факти, истини и теореми и отговори на въпроси, които на Лоръл дори не й хрумваше да зададе, относно времето, пространството и материята помежду тях. Когато той най-сетне се реши да общува с думи, на глас, го направи, за да попита дали някой от тях има мнение как инженерите смятат да не допуснат наклонената кула в Пиза да се катурне (новината се въртеше вече няколко вечери).

— Джулиан! — Споменът на Лоръл се разсея, тя вдигна поглед и видя като от друга планета, че майката вика момчето. — Джу-джу-бийн!

Момчето насочи лявата си длан към безопасно кацане, преди да вдигне поглед. Очите му срещнаха тези на Лоръл и се разшириха. Отначало изненадано, после в тях се изписа нещо различно. Позна я, тя беше сигурна. Често се случваше и невинаги беше осъзнато. (Познаваме ли се? Срещали ли сме се? В банката ли работите?)

Тя кимна и понечи да си тръгне, докато не чу:

— Ти си жената на татко — безучастно заяви момчето.

— Джу-ли-ан!

Лоръл се обърна с лице към дребното човече.

— Моля?

— Ти си жената на татко.

Обаче преди да успее да го попита какво има предвид, момчето изчезна, препъна се, докато вървеше към майка си, размахвайки двете си ръце, понесли се по невидимите течения на Кампдън Гроув.