Кейт Мортън
Пазителка на тайните (31)

31

Лондон, 2011 г.

Лоръл отиде най-напред на Кампдън Гроув. Не знаеше точно защо, просто беше убедена, че трябва да постъпи така. Явно дълбоко в себе си се надяваше да почука на вратата и да установи, че човекът, изпратил благодарствената картичка на мама, все още живее тук. Преди й се струваше нелогично, но сега, докато стоеше във фоайето на сградата на номер седем — понастоящем сграда с апартаменти за краткосрочно отдаване под наем, — вдишваше лимоновото ухание на ароматизатора и мириса на изморени пътници, се почувства доста глупаво. Жената на малката разхвърляна рецепция отново я погледна иззад телефона и я попита дали е добре. Лоръл я увери, че е. После продължи да разглежда мръсния килим, отдадена на обърканите си мисли.

Лоръл изобщо не беше добре, всъщност беше ужасена. Предишната вечер, когато мама й разказа за Хенри Дженкинс, за това що за човек е бил, я обзе въодушевление. Всичко намери обяснение и тя беше сигурна, че са стигнали до края, че най-сетне е проумяла случилото се през онзи ден. После забеляза пощенското клеймо върху марката и сърцето й подскочи — сигурна беше, че е важно, нещо повече, усещаше откритието като нещо лично, сякаш тя, Лоръл, беше единственият човек, способен да развърже този последен възел. Но ето я сега, стои насред пансион с три звезди в края на дългото си тичане за зелен хайвер и няма къде да потърси, няма човек, живял тук по време на войната, с когото да поговори. Какво означаваше картичката? Кой я беше изпратил? Изобщо имаше ли някакво значение? Лоръл започваше да подозира, че няма.

Махна на служителката на рецепцията, която й каза „довиждане“ само с устни, говорейки по телефона, и Лоръл излезе навън. Запали си цигара и запуши нервно. По-късно трябваше да вземе Дафни от „Хийтроу“ — поне нямаше да е пътувала до града напразно. Погледна часовника си. Оставаше й да убие още няколко часа. Беше прекрасно и топло, небето беше синьо и ясно, набраздено само от съвършени следи от реактивни самолети, пълни със запътили се нанякъде хора, затова Лоръл реши, че трябва просто да си вземе сандвич и да се поразходи из парка покрай езерото Сърпънтайн. Дръпна от цигарата си и в същия момент си спомни кога за последен път е идвала тук. В деня, когато стоеше пред къщата на номер двайсет и пет и видя момченцето.

Лоръл огледа къщата. Домът на Вивиан и Хенри — мястото на тайно разигравали се сцени на насилие, мястото, където Вивиан бе търпяла с твърдост. По някакъв странен начин и след всичко, което беше прочела в дневниците на Кейти Елис, Лоръл знаеше повече за живота в тази къща, отколкото за къщата зад гърба си. Допуши цигарата си замислено и хвърли фаса в пепелника до входа на апартамента. Когато се изправи, вече беше взела решение.

* * *

Потропа на вратата на Кампдън Гроув номер двайсет и пет и зачака. Украсата за Вси светии беше свалена от прозореца и на нейно място бяха окачени оцветени отпечатъци от детски ръчички — най-малко четири различни големини. Беше хубаво. Хубаво беше, че сега тук живее семейство. На мястото на грозните спомени от миналото сега се пишеха нови. Чуваше шумове вътре, някой определено си беше у дома, обаче никой не идваше да отвори, затова тя отново почука. Обърна се на покритата с плочки площадка и погледна отсреща към номер седем, мъчейки се да си представи как майка й като млада компаньонка е изкачвала тези стълби.

Вратата се отвори и красивата жена, която Лоръл беше видяла предишния път, застана пред нея с бебе в ръце.

— О, боже! — примигна тя с големите си сини очи. — Ама това сте вие!

Лоръл беше свикнала да я разпознават, но в израза на тази жена имаше нещо различно. Тя се усмихна, жената се изчерви, изтри ръка в джинсите си и я протегна към Лоръл:

— Извинете. Къде са ми обноските! Аз съм Карън, а това е Хъмфри — потупа тя дупето на детето и шепата руси къдрици на рамото й се поразмърдаха, а едно небесносиньо око стеснително се впери в Лоръл. — Разбира се, вас ви познавам. За мен е чест да се запознаем, госпожо Никълсън.

— Лоръл, моля ви.

— Лоръл. — Карън леко захапа долната си устна от удоволствие, после поклати невярващо глава. — Джулиан спомена, че ви е видял, но си помислих, че… понякога той… — усмихна се жената. — Няма значение, ето ви и вас. Съпругът ми ще е на седмото небе да се запознаете.

Ти си жената на татко. Лоръл остана с непоколебимото усещане, че се случва нещо повече от видимото.

— Знаете ли, той дори не ме предупреди, че ще идвате.

Лоръл не спомена, че не се е обадила предварително, но все още не знаеше как да обясни посещението си, затова просто се усмихна.

— Заповядайте, моля. Само да повикам Марти от тавана.

Лоръл последва Карън в разхвърляния вестибюл покрай подобна на космически кораб бебешка количка, през море от топки и хвърчила и най-различни обущенца и влезе в топла и светла дневна. От пода до тавана имаше лавици с книги, из цялата стая също бяха пръснати книги, а на стената до семейните снимки на усмихнати и щастливи хора висяха детски рисунки. Лоръл едва не се спъна в едно малко телце на пода — момчето, което беше видяла предишния път, лежеше по гръб със свити колене. Едната му ръка беше вдигната във въздуха и движеше самолетче „Лего“, а детето беше напълно погълнато от полета, който съпровождаше с тиха имитация на бръмчене.

— Джулиан — повика го майка му, — изтичай горе, дребосъче мило, и кажи на татко, че имаме гост.

Момчето ги погледна, примигна и се върна в действителността. Видя Лоръл и по погледа му пролича, че я е познал. Без да каже нито дума, без дори да направи пауза в бръмченето на самолета, което имитираше, то насочи машината по нов курс, изправи се на колене и после последва играчката си по застланите с килим стълби.

Карън настоя да донесе чай, а Лоръл се настани на удобен диван с драскулки от флумастер по червено-бялата карирана покривка и се усмихна на бебето, което вече седеше на килимче на пода и подритваше някаква дрънкалка с дебелото си краче. Стълбите заскърцаха от бързи стъпки и на вратата на дневната се появи висок мъж, небрежно красив с въздългата си кестенява коса и очилата си с черни рамки. Неговият син пилот го следваше. Мъжът протегна голямата си десница и се усмихна, когато видя Лоръл, поклати смаяно глава, като че ли в дома му се беше материализирало привидение.

— Мили боже — възкликна той, когато дланите им се докоснаха и той се увери, че тя е от плът и кръв. — Мислех, че Джулиан ме поднася, но ето че сте тук.

— Да, тук съм.

— Аз съм Мартин — представи се той. — Викайте ми Марти. И простете смайването ми, но… Разбирате ли, преподавам драма в колежа „Куин Мери“ и докторатът ми е посветен на вас.

— Наистина ли? — Ти си жената на татко. Е, това обясняваше нещата.

— „Съвременни интерпретации на Шекспировите трагедии“. Беше доста по-суховато, отколкото звучи.

— Допускам.

— А сега ето ви тук. — Той се усмихна, после леко се намръщи и накрая отново се усмихна. Засмя се — прекрасен звук! — Извинете, но съвпадението е невероятно.

— Каза ли на госпожа Никълсън… на Лоръл… — изчерви се Карън, когато отново влезе в стаята — за дядо? — Плъзна поднос за чай върху ниската масичка, като прокара пътека сред гората от детски играчки, и седна до съпруга си на дивана. Без дори да погледне настрани, подаде бисквита на момиченце с кестеняви къдрици, което изникна неочаквано, предусетило поднасянето на сладкишите.

— Дядо ми — поясни Марти. — Той ме запали по вашата работа. Аз съм ви почитател, но той ви обожава безумно. Не е пропуснал нито една ваша постановка.

Лоръл се усмихна доволна, макар да се постара да го прикрие. Беше очарована от това семейство и от приятно безредния им дом.

— Все нещо е пропуснал.

— Нито едно.

— Разкажи на Лоръл за крака му — нежно потърка Карън ръката на съпруга си.

Марти се засмя.

— Една година си счупи крака и ги принуди да го изпишат от болницата по-рано, за да ви гледа в „Както ви харесва“. Води ме със себе си още като бях съвсем малък и ми трябваха три възглавници, за да виждам сцената над предната седалка.

— Явно е човек с превъзходен вкус. — Лоръл флиртуваше, но не само с Марти, а с всички тях. Почувства се високо ценена. Добре, че Айрис не беше тук да види това.

— Така е — призна Марти с усмивка. — Много го обичах. Изгубихме го преди десет години, но не е минал нито ден, без да ми липсва. — Той побутна черните рамки на очилата си малко по-нагоре по носа си и каза: — Но стига сме говорили за нас. Простете, от изненада още не съм ви питал на какво дължим посещението ви. Сигурно не сте тук, за да ви разказвам за дядо си.

— Всъщност е доста дълга история — каза Лоръл, пое поднесената й чаша чай и разбърка млякото. — Проучвам семейната си история, по-конкретно по майчина линия, и се оказа, че някога тя… — Лоръл се поколеба, преди да намери думата, — … е била близка с хората, които живеели в тази къща.

— Знаете ли кога е било това?

— В края на 30-те години и през първите години от войната.

Веждата на Марти трепна.

— Невероятно!

— Как се казва приятелката на майка ви? — попита Карън.

— Вивиан — отвърна Лоръл. — Вивиан Дженкинс.

Марти и Карън се спогледаха и Лоръл изгледа първо единия, после другия.

— Нещо странно ли казах? — попита.

— Не, не е странно, само че… — Мартин се усмихна, свел поглед към ръцете си, докато си събираше мислите. — Ние тук много добре познаваме това име.

— Така ли? — сърцето на Лоръл започна шумно да тупти в гърдите й. Те бяха потомци на Вивиан, естествено. Дете, за което Лоръл не беше намерила сведения, племенник…

— Всъщност историята е доста странна, смятаме я почти за семейна легенда.

Лоръл кимна оживено, за да го насърчи да продължи, и отпи от чая си.

— Моят прадядо Бърти наследил тази къща през Втората световна война. Говори се, че не бил добре, бил много, ама много беден. Работел, откакто се помни, но времената били трудни — бушувала война, — той живеел в малък апартамент до Степни и за него се грижела възрастна съседка, когато изневиделица го посетил лъскав адвокат, който го осведомил, че тази къща му е завещана.

— Не разбирам — каза Лоръл.

— Той също — увери я Марти, — обаче адвокатът бил съвсем ясен. Жена на име Вивиан Дженкинс, за която прадядо ми изобщо не бил чувал, го била направила свой единствен наследник.

— Не я ли познавал?

— Изобщо не бил чувал за нея.

— Но това е много странно.

— Съгласен съм. Отначало не искал да се мести тук. Страдал от деменция и не обичал промените, а си представяте какъв шок било за него, затова си останал в апартамента и къщата стояла празна, докато синът му, моят дядо, не се върнал от фронта и не убедил стареца, че това не е никакъв номер.

— Значи дядо ви познавал Вивиан?

— Да, но никога не говореше за нея. Дядо беше много общителен човек, но по няколко теми не обелваше нито дума. Тя беше едната, а другата беше войната.

— Струва ми се, че нерядко става така — отбеляза Лоръл. — Клетите хора са се нагледали на какви ли не ужасии.

— Да — печално помръкна лицето на Марти. — Обаче в случая с дядо ставаше дума за нещо повече.

— Така ли?

— Мобилизирали го за армията от затвора.

— О, разбирам.

— Не ни казваше почти никакви подробности, но аз се поразрових. — Марти леко се смути и снижи глас, преди да продължи: — Намерих полицейските архиви и научих, че една нощ през 1941 година дядо бил изваден от Темза, премазан от бой.

— От кого?

— Не съм сигурен, обаче докато лежал в болницата, полицията се обърнала срещу него. Втълпили си, че е участвал в някакъв опит за изнудване, и го отвели за разпит. Той се кълнеше, че било недоразумение, а ако познавахте дядо ми, щяхте да знаете, че той не лъже. Ченгетата обаче не му повярвали. Според архива, когато го намерили, носел чек за голяма сума, но не искал да обясни как се е сдобил с него. Хвърлили го в затвора, понеже не можел да си позволи адвокат, естествено, обаче накрая се оказало, че полицията няма достатъчно доказателства, затова го изпратили в армията. Интересно, но той винаги твърдеше, че са му спасили живота.

— Как са му спасили живота?

— Не знам, така и не узнах. Може и да се е шегувал, дядо много обичаше да се шегува. Изпратили го във Франция през 1942 година.

— Не е бил във войската преди това, така ли?

— Не, но е виждал бойни действия — всъщност е бил в Дюнкерк, само че дядо не носел оръжие, а фотоапарат. Бил военен фотограф. Елате да разгледате някои от снимките му.

* * *

— Мили боже! — възкликна Лоръл, докато разглеждаше цялата стена с черно-бели снимки. — Дядо ви е Джими Меткалф.

Мартин се усмихна гордо.

— Точно той. — И оправи рамката на снимката.

— Тези ги знам. Видях ги на една изложба в музея „Виктория и Албърт“ преди десетина години.

— Точно след смъртта му.

— Работата му е невероятна. Знаете ли, майка ми държеше една репродукция на стената, като бях малка, всъщност още я държи. Твърдеше, че снимката й помага да си спомня за семейството си, за случилото се с тях. Загинали по време на бомбардировките в Ковънтри.

— Много съжалявам — каза Мартин. — Ужасно. Не мога дори да си представя.

— Снимките на дядо ви до известна степен помагат да си представим. — Лоръл разгледа всяка снимка поотделно. Наистина бяха изключителни: хора, останали без дом заради бомбардировките, войници на бойното поле. Имаше и едно момиченце със странни дрехи, обувки за степ и твърде големи за нея дамски кюлоти. — Тази много ми харесва — отбеляза тя.

— Това е леля ми Нела — усмихна се Марти. — Е, ние така я наричахме, макар да не ни беше роднина. Беше сираче от войната. Снимката е направена през нощта, когато загинало семейството й. Дядо продължил да поддържа връзка с нея, а когато се върна от фронта, я издири при приемното й семейство. Останаха си приятели до края на живота му.

— Прекрасно.

— Такъв беше той, невероятно предан. Знаете ли, преди да се ожени за баба ми, отишъл да потърси своя стара любов само за да се увери, че тя е добре. Нищо не можело да го спре да се ожени за баба — двамата много се обичаха, — но той казал, че просто трябва да отиде. Войната го разделила от предишната му любима, а след като се върнал, я видял само веднъж, и то отдалече. Била на брега на морето със съпруга си и той не искал да им пречи.

Лоръл го слушаше и кимаше, а после изведнъж парченцата на мозайката се подредиха: Вивиан Дженкинс беше завещала къщата на семейството на Джеймс Меткалф. Джеймс Меткалф с неговия възрастен и болен баща — това беше Джими, нали? Би трябвало. Джими на майка й и мъжът, в когото се влюбила Вивиан въпреки предупрежденията на Кейти, която се опасявала Хенри да не научи. Следователно мама е жената, която Джими издирил, преди да се ожени. На Лоръл й прималя, но не само защото ставаше дума за майка й, а защото нещо се прокрадваше в собствените й спомени.

— Какво има? — попита загрижено Карън. — Изглеждате така, все едно сте видели призрак.

— Аз просто… — заекна Лоръл. — Просто… Имам представа какво може да се е случило с дядо ви, Марти. Мисля, че знам причината за побоя и кой го е оставил да умре.

— Наистина ли?

Тя кимна, чудейки се откъде да започне. Толкова много имаше да му разказва.

— Да се върнем в дневната — подкани ги Карън. — Пак ще сложа чайника. — Тя потръпна от вълнение. — О, съзнавам, че е глупаво от моя страна, но не е ли прекрасно да разплетеш една загадка?

На излизане от стаята Лоръл видя една снимка, от която ахна.

— Красива е, нали? — попита Мартин с усмивка, като забеляза накъде гледа тя.

Лоръл кимна и на върха на езика й бе да каже „Това е майка ми“, когато Мартин настоя:

— Това е тя, това е Вивиан Дженкинс. Жената, завещала на Бърти тази къща.