Кейт Мортън
Пазителка на тайните (16)

16

Лондон, краят на януари 1941 г.

Последните две седмици бяха ужасни и Доли не можеше да не обвинява Джими. Само ако не беше развалил всичко, като я притисна така! Тъкмо беше решила да го уговори двамата да я карат по-полека, а той да вземе да я помоли да се омъжи за него. В нея бе зейнала празнина, която не се затваряше. От едната страна беше Доли Смитам, наивното момиче от Ковънтри, което си мечтаеше да се омъжи за любимия си и да изживее живота си във ферма до някоя река, а от другата страна беше Дороти Смитам, приятелка на бляскавата и богата Вивиан Дженкинс, наследница и компаньонка на лейди Гуендолин Колдикот — зряла жена, която не се нуждаеше от това да си фантазира бъдеще, защото знаеше точно какви огромни предизвикателства я очакват.

Което не означава, че Доли не страдаше, докато излизаше от ресторанта пред учудените погледи на всички келнери. Обаче изпитваше натрапчивото усещане, че ако остане още малко, може да приеме предложението на Джими, само и само да го накара да стане от пода. И какво щеше да стане тогава с нея? Щеше да живее в тясното апартаментче заедно с Джими и с господин Меткалф и щеше непрекъснато да се тревожи откъде да намери чаша мляко. А как щяха да се развият нещата с лейди Гуендолин? Старицата беше проявила такава огромна добрина към Доли, смяташе я за своето семейство. Как би понесла да се окаже изоставена за втори път? Не, Доли беше постъпила правилно. Доктор Руфъс се съгласи с нея, когато на обяд тя се разплака — била млада, уверяваше я, целият живот бил пред нея, нямало смисъл да се обвързва още отсега.

Разбира се, Кити забеляза, че нещо не е наред, и в отговор тържествено и при всяка възможност мъкнеше в къщата своята изгодна партия, пилота от ВВС, перчеше се с евтиния си дребен годежен пръстен и целенасочено разпитваше къде е Джими. В сравнение с нея задълженията на Доли в столовата бяха направо облекчение. Или поне щяха да бъдат, ако Вивиан се появяваше, за да повдига духа й. Толкова отдавна не се бяха виждали, че Доли почти беше забравила лицето й. Бяха се срещнали само веднъж след онази вечер, когато Джими се появи изненадващо. Вивиан донесе кашон с дарени дрехи и Доли можеше да се закълне, че тя й се усмихна от другия край на стаята. Доли тъкмо се отправи натам, за да я поздрави, когато госпожа Уодингам й нареди да отиде в кухнята под страх от смъртно наказание. Вещица. Почти си струваше да се запише в Бюрото по труда, само и само никога повече да не вижда тази жена. А вероятността за това беше голяма. Доли беше получила писмо от Министерството на труда, но когато лейди Гуендолин научи, тутакси уреди служителите на най-високите нива да бъдат осведомени, че Доли е незаменима на поста си и тя не може да я пусне да произвежда бомби.

В този момент към плота се приближиха двама пожарникари с черни от саждите лица и Доли си лепна усмивка с по една трапчинка на всяка буза, докато им пълнеше купите със супа.

— Тежка нощ, а, момчета? — попита тя.

— Скапаният лед в маркучите — отговори по-нисичкият. — Само да видите какво е там, навън! Гасим пламъците в една къща, а по вратата на съседната се образуват ледени висулки, където водата я е поляла.

— Ужас! — възкликна Доли и мъжете се съгласиха, а после се стовариха на грубата дървена маса и тя отново остана самичка в кухнята.

Доли се облегна на плота и подпря брадичката си с ръка. Явно напоследък Вивиан е заета с онзи свой лекар. Доли малко се разочарова, когато Джими й каза — предпочиташе да научи за връзката направо от Вивиан, — обаче разбираше нуждата от потайност. Хенри Дженкинс не беше човек, който ще толерира забежките на жена си: само като го погледнеш, веднага си личи. Ако някой чуеше случайно изповедта на Вивиан или надушеше нещо подозрително и съобщеше на съпруга й, щеше да настане същински ад. Нищо чудно, че бе настояла пред Джими да не казва на никого какво е споделила с него.

— Госпожо Дженкинс? Ехо, госпожо Дженкинс?

Доли тутакси вдигна поглед. Дали Вивиан не беше пристигнала незабелязано?

— О, госпожице Смитам… — Гласът изгуби част от лъчезарността си. — Това сте само вие.

Спретнатата Мод Хоскинс беше застанала пред плота, а една брошка закопчаваше горе деколтето на блузата й стегнато като якичката на свещеник. Вивиан не се виждаше никъде и Доли посърна.

— Да, само аз, госпожо Хоскинс.

— Да… — изсумтя възрастната жена, — така е. Озърна се като шашардисана кокошка, която клопа с човка, и каза: — Ама че работа, дали сте я мяркали… госпожа Дженкинс имам предвид?

— Да видим — замислено потупа устни Доли, докато пъхаше краката си в обувките под плота, — не, струва ми се, че не съм.

— Жалко. Разбирате ли, нося й нещо. Сигурно го е изгубила при последното си идване тук и аз оттогава й го пазя с надеждата да я срещна. Обаче не е идвала от дни.

— Така ли? Не съм забелязала.

— Цяла седмица. Дано всичко да е наред.

Доли се зачуди дали да не каже на госпожа Хоскинс, че вижда Вивиан всеки ден, жива и в цветущо здраве, от прозореца на стаята си в къщата на лейди Гуендолин, обаче реши, че така само ще предизвика повече въпроси, отколкото отговори.

— Сигурна съм, че тя е добре.

— Вероятно имате право. Колкото изобщо може да е добре човек при тези обстоятелства.

— Да.

— Само една дреболия. Заминавам за Корнуол да постоя при сестра си и се надявах да й върна тази вещ преди това — озърна се несигурно госпожа Хоскинс. — Изглежда, ще трябва да…

— Да я оставите при мен? Разбира се, направете го — каза Доли с най-подкупващата си усмивка. — А аз ще се постарая тя да я получи.

— О… — погледна я зад чистичките си очилца госпожа Хоскинс. — Не ми беше хрумнало… Не съм сигурна, че трябва просто да я оставя…

— Моля ви, госпожо Хоскинс. С радост ще помогна. Скоро трябва да се видя с Вивиан.

По-възрастната жена си пое рязко дъх, когато забеляза, че Доли нарича Вивиан на малко име.

— Е, ако сте сигурна… — каза тя и в тона й се прокрадна възхищение.

— Сигурна съм.

— Благодаря ви, госпожице. Любезно ви благодаря. Вече съм спокойна. Струва ми се, че вещта е много ценна. — Госпожа Хоскинс отвори чантата си и извади малко пакетче, увито в салфетка. Подаде го в протегнатата ръка на Доли през плота. — Увила съм го за по-сигурно. Внимавайте, скъпа, не искаме да попадне в неподходящи ръце, нали?

* * *

Доли разопакова пакетчето едва когато се прибра. Наложи се да впрегне цялата си въздържаност, за да не разкъса хартията още щом видя гърба на госпожа Хоскинс, но не го стори. Пъхна го в чантата си и пакетчето остана там до края на смяната й в столовата и по време на забързаното прибиране към Кампдън Гроув.

Когато Доли затвори вратата на спалнята си, любопитството й се беше превърнало във физическа болка. Скокна върху леглото, както си беше с обувките, и извади пакетчето от чантата си. Докато го разопаковаше, усети как нещо падна в скута й. Вдигна го и го завъртя между пръстите си — нежен овален медальон на фина розово-златна верижка. Забеляза, че една от брънките е леко отворена и другата се е изхлузила. Прокара крайчето на отворилата се брънка през другата и после я затегна с нокътя на палеца си — съвсем внимателно.

Ето, готово. И се получи чудесно. Човек трудно би различил коя е била разхлабената халкичка. Доли се усмихна доволно и насочи вниманието си отново към медальона. Потърка с палец фините спиралки, гравирани на красивото му лице, и установи, че е от медальоните, в които се съхраняват снимки. Когато най-сетне успя да го отвори, Доли намери снимката на четири деца, две момчета и две момичета, седнали на дървени стълби и примижали срещу яркото слънце. Снимката беше разрязана на две, за да се помести в двулицевата рамка.

Доли веднага разпозна Вивиан, по-малкото момиченце, облегнало едната си ръка на перилата на стълбите и вдигнало другата върху раменете на едно от момчетата — дребно хлапе, непретенциозно на вид. Това бяха братята и сестрите в Австралия, осъзна Доли, а снимката явно бе направена, преди Вивиан да бъде изпратена да живее в Англия. Преди да се срещне с отдавна изгубения си чичо и да отрасне в кулата на величественото си семейно имение, където един ден ще срещне красивия Хенри Дженкинс и ще се омъжи за него. Доли потръпна от удоволствие. Беше като вълшебна приказка — всъщност точно като в книгата на Хенри Дженкинс.

Усмихна се, като видя Вивиан като малка.

— Иска ми се да съм те познавала тогава — тихичко промълви Доли, което си беше глупаво, разбира се, защото беше много по-добре да я познава сега, да има шанса да бъде едната половина от Доли и Вив от Кампдън Гроув. Взря се в лицето на момиченцето, разпознавайки детската версия на чертите, на които се възхищаваше в зрялата жена, и си помисли колко е странно, че можеш да обичаш някого толкова силно, след като го познаваш от съвсем скоро.

Затвори медальона и забеляза, че на гърба е гравирано още нещо. „Изабел“ — прочете тя на глас витиеватия надпис. Име. Може да е на майката на Вивиан? Доли не знаеше как се казва тя, но предположението й се струваше смислено. Една майка би държала близо до сърцето си подобна снимка — всичките й рожби заедно, усмихнати пред обектива на пътуващ фотограф. Доли беше още много млада, за да мисли за свои деца, но знаеше, че когато ги има, ще носи снимка точно като тази.

Едно беше сигурно — медальонът явно беше ужасно важен за Вивиан, след като някога е принадлежал на майка й. Доли щеше да го пази с цената на живота си. Замисли се за миг, после по лицето й плъзна усмивка — щеше да го скрие на най-сигурното място, което знаеше. Доли разкопча закопчалката и пъхна верижката под косата си, после нагласи медальона на шията си. Въздъхна с доволство, с удовлетворение, когато медальонът се плъзна под блузата й и студеният метал докосна топлата й кожа.

Доли събу обувките си, метна шапката си на канапето до прозореца и се отпусна на възглавниците, скръстила крака в глезените. Запали цигара и започна да издухва кръгчета дим към тавана, представяйки си колко ще се зарадва Вивиан, когато й върне медальона. Сигурно щеше да прегърне Доли, да я нарече „най-скъпа моя“, а прелестните й тъмни очи щяха да се налеят със сълзи. Щеше да придърпа Доли да седне до нея на канапето и двете щяха да разговарят за какво ли не. Доли имаше усещането, че Вивиан дори може да й разкаже за своя приятел лекаря, когато най-сетне успеят да прекарат малко време заедно.

Издърпа медальона между гърдите си и погледна надолу към красивата му, гравирана със спирали повърхност. Клетата Вивиан сигурно е съсипана, понеже си мисли, че го е изгубила завинаги. Доли се замисли дали да не й съобщи незабавно, че медальонът е на сигурно място — може би с писмо, което да пусне през пощенския процеп на вратата, — но бързо се отказа. Нямаше своя хартия за писма, не и без монограма на лейди Гуендолин, а това не й се струваше уместно. Най-добре да отиде лично. Големият въпрос беше как да се облече.

Доли легна по корем и извади своята Книга с идеи от скривалището под леглото. „Наръчникът на госпожа Бийтън за управление на домакинството“ изобщо не я беше заинтригувал, когато майка й й го подари, обаче напоследък хартията струваше колкото теглото си в злато, а страниците на книгата се оказаха идеалното скривалище за любимите й снимки от списание „Лейди“. Доли вече повече от година ги изрязваше и ги залепваше над правилата и рецептите на госпожа Бийтън. Сега разлисти албума си, като внимателно наблюдаваше с какво са облечени най-хубавите жени и сравняваше снимките с тоалетите, които беше виждала в дрешника горе. Спря на една по-нова снимка. Беше на Вивиан, снимана на благотворително мероприятие в „Риц“, прелестна с роклята си от фина коприна. Доли замислено плъзна пръст по силуета на бюстието и на полата — имаше точно същата рокля горе, с малко поправки щеше да е идеална. Доли се усмихна, като си представи колко хубаво ще изглежда, прекосявайки улицата при първа възможност, за да пие чай с Вивиан Дженкинс. Запита се също колко ли ще се наложи да чака.

* * *

Три дни по-късно в пристъп на непривична за нея любезност лейди Гуендолин пусна на пода плика с бонбоните си и настоя Доли да дръпне плътните завеси и да я остави самичка да подремне. Беше почти три следобед и Доли не изчака да я молят повторно. Остави старицата да дреме, облече жълтата рокля, която беше окачила готова в стаята си, и пресече улицата до къщата отсреща.

Докато стоеше на облицованото с плочки горно стъпало и се готвеше да натисне звънеца, Доли си представи лицето на Вивиан, когато отвори вратата и я види да стои на праг, признателната й усмивка, когато двете седнат да пият чай и медальонът излезе на бял свят. Направо й идеше да затанцува от радостно очакване.

Поспря за миг, колкото да оправи косата си за последен път, наслаждавайки се на учестеното биене на сърцето си, и натисна звънеца.

Изчака, заслушана за издайническо шумолене от другата страна, после вратата се отвори със замах навътре и нечий глас каза:

— Здравей, скъ…

Доли неволно отстъпи крачка назад. Пред нея стоеше Хенри Дженкинс, по-висок отблизо, отколкото изглеждаше отдалече, бляскав като всички мъже с влияние. В държанието му имаше нещо почти свирепо, но то бързо се разсея и тя реши, че вероятно изненадата й придава повече колорит на ситуацията. Наистина, въпреки всичките си фантазии, никога не си беше представяла това. Хенри Дженкинс заемаше важен пост в Министерството на информацията и рядко се прибираше у дома денем. Доли отвори уста и отново я затвори, защото се чувстваше уплашена от присъствието му, от ръста му и от свъсеното му изражение.

— Да? — каза той. Лицето му беше зачервено и на Доли й хрумна, че сигурно е пил. — За стари дрехи ли идвате? Защото вече дадохме всичко, което можем.

Доли най-сетне бе способна да говори.

— Не, не, извинете — каза тя. — Не съм тук за дрехите. Идвам да се видя с Вивиан… с госпожа Дженкинс. — Така, уменията й се възвръщаха. Тя му се усмихна. — Аз съм приятелка на съпругата ви.

— Разбирам. — Изненадата му беше очевидна. — Приятелка на съпругата ми. И как се казва тази приятелка?

— Доли… искам да кажа, Дороти Смитам.

— В такъв случай, Дороти Смитам, най-добре да влезем вътре, нали? — отстъпи той и я покани с жест.

Докато прекрачваше прага на дома на Вивиан, Дороти си помисли, че откакто живее на Кампдън Гроув, за пръв път влиза в къщата на номер двайсет и пет. Доколкото можеше да прецени, разположението беше почти същото като в нейната къща, вестибюл и стълби към първия етаж, а също врата на стената отляво. Когато последва Хенри Дженкинс към дневната обаче, Доли установи, че приликите се изчерпват с това. Явно къщата беше обзаведена през този век и за разлика от тежките извити махагонови мебели на лейди Гуендолин и претрупаните й стени, тук имаше светлина и остри ъгли.

Беше великолепно: на пода имаше паркет и цилиндрични полилеи от матово стъкло — на тавана. По стените имаше въздействащи снимки на съвременна архитектура, а върху едната ръкохватка на лимоненозеленото канапе беше метната кожа от зебра. Толкова елегантно, толкова модерно — Доли трябваше да внимава да не лапне някоя муха, докато разглеждаше със зяпнала уста.

— Седнете, моля — покани я Хенри Дженкинс и посочи кресло с форма на раковина до прозореца. Доли седна и изпъна подгъва на роклята си, преди да кръстоса крака. Внезапно се смути, задето е облякла роклята. Навремето е била хубава, но тук, в тази великолепна стая, я чувстваше като извадена от музей. В гардеробната на лейди Гуендолин, докато се въртеше пред огледалото, си бе помислила, че е толкова елегантна, а сега забелязваше единствено старомодните волани и гарнитури — толкова различни (как не бе забелязала по-рано?) от изчистената кройка на роклята на Вивиан.

— Бих ви предложил чай — каза Хенри Дженкинс, потупвайки крайчетата на мустаците си с очарователно смущение, — но тази седмица останахме без прислужница. Голямо разочарование — хванахме момичето да краде.

Доли пламна развълнувано, когато установи, че той гледа скръстените й крака. Тя се усмихна малко смутена — все пак това беше съпругът на Вивиан, — но и поласкана.

— Много съжалявам — каза тя и после си припомни нещо, което беше чувала да казва лейди Гуендолин: — Напоследък ужасно трудно се намира добър персонал.

— Да, така е. — Хенри Дженкинс беше застанал до великолепната камина, облицована с плочки като шахматна дъска в черно и бяло. Изгледа Доли въпросително и попита: — Откъде познавате жена ми?

— Запознахме се в Женския доброволчески отряд и се оказа, че имаме много общи неща.

— Ама и работното ви време си го бива. — Той се усмихна, но някак напрегнато, а паузата, която направи, начинът, по който я гледаше, определено подсказаха на Доли, че би искал да узнае нещо, че иска тя да продължи да говори. Дороти не се сещаше какво може да е въпросното нещо, затова отвърна на усмивката му и замълча. Хенри Дженкинс погледна ръчния си часовник. — Да вземем днес например. На закуска жена ми каза, че ще приключи срещите си до два. Прибрах се у дома по-рано, за да я изненадам, вече е три и петнайсет, а от нея няма и следа. Допускам, че са я задържали по работа, но се тревожа.

В тона му се прокрадна раздразнение и Доли разбираше причината — той беше влиятелен човек, отделил време от важната си работа, свързана с войната, обаче в момента висеше напразно, докато жена му се размотаваше из града.

— Имате ли уговорка да се видите със съпругата ми? — неочаквано попита той, сякаш току-що му хрумна, че закъснението на жена му създава неудобство и на Доли.

— О, не — побърза да го увери тя, защото, изглежда, фактът му се струваше оскърбителен и Доли искаше да го успокои. — Вивиан не знае, че ще идвам. Донесох й нещо, което е изгубила.

— Така ли?

Доли извади медальона от чантата си и го нави внимателно на пръстите си. Специално се беше лакирала с последното останало количество в шишенцето „Коути Кримзън“ на Кити.

— Медальонът й със снимката — тихо рече той и посегна да го вземе. — Носеше го, когато се запознахме.

— Много красив медальон.

— Носи го още от момиче. Каквото и да й купувам, независимо колко е красиво и великолепно, тя предпочита да носи медальона. Носи го дори заедно с перлите си. Мислех, че никога не го сваля, а ето че… — взираше се той във верижката — … медальонът е непокътнат, така че явно го е свалила. — Той погледна косо към Доли и тя се сви леко от настойчивостта му. Така ли гледаше и Вивиан, запита се тя, докато повдигаше роклята й и отместваше медальона, за да я целуне. — Казахте, че сте го намерили — продължи той. — Чудя се къде.

— Аз… — Доли се изчерви от мислите си. — Боя се, че не знам… Разбирате ли, не го намерих аз, дадоха ми го да го върна на Вивиан. Заради близостта ни.

Той кимна леко.

— Чудя се, госпожо Смитам…

— Госпожица Смитам.

— Госпожице Смитам… — потръпнаха устните му, а сянката на усмивка по тях я накара да се изчерви още повече, — с риск да прозвуча нахално, защо не го върнахте на съпругата ми в столовата? Нямаше ли там да е по-удобно за заета дама като вас?

Заета дама. На Доли й харесваше как звучат думите, произнесени от Хенри.

— Ни най-малко не е нахално, господин Дженкинс, но знам колко важен е медальонът за Вивиан, затова исках да й го върна възможно най-бързо. Невинаги сме в еднакви смени, нали разбирате.

— Странно — замислено сключи той юмрук около медальона. — Жена ми всеки ден ходи на работа.

И преди Доли да успее да му каже, че никой не ходи в столовата всеки ден, че има график на смените, контролиран строго от госпожа Уодингам, в ключалката се превъртя ключ.

Вивиан се прибираше.

Доли и Хенри Дженкинс погледнаха нетърпеливо към затворената врата, заслушани в стъпките по паркета във вестибюла. Сърцето на Доли запърха, като си представи колко ще се зарадва Вивиан, щом Хенри й покаже медальона, щом й обясни, че Доли го е донесла, колко признателна ще бъде Вивиан, как с обич, да, с обич, и лъчезарна усмивка ще каже: „Хенри, скъпи, толкова се радвам, че най-сетне си се запознал с Дороти. Най-скъпа моя, отдавна ми се иска да те поканя на чай, но сме непоносимо заети, нали?“, а после ще се пошегува за строгата им началничка в столовата, двете ще се засмеят, а Хенри ще предложи да вечерят заедно, вероятно в неговия клуб…

Вратата на дневната се отвори и Доли се изпъна, седнала на крайчеца на креслото. Хенри бързо се приближи и прегърна жена си. Прегръдката беше дълга, романтична, сякаш той вдъхваше уханието й, и Доли осъзна с лека завист колко страстно обича съпругата си Хенри Дженкинс. Разбира се, вече го знаеше, след като бе прочела „Неохотната муза“, обаче сега, в стаята, докато ги наблюдаваше, всичко й се изясни. Какви ги вършеше Вивиан — да се забърква с онзи доктор, при положение че я обича мъж като Хенри Дженкинс?

Докторът. Доли се вгледа в лицето на Хенри, в затворените му очи, докато притискаше главата на Вивиан към гърдите си, докато я държеше в такава крепка прегръдка, сякаш са минали месеци и той се е страхувал от най-лошото, и изведнъж проумя, че този мъж знае. Тревогата му от закъснението на Вивиан, целенасочените му въпроси към Доли, обезсърчението, с което говореше за любимата си съпруга… Знаеше. Тоест подозираше. И се надяваше Доли да потвърди или да отхвърли подозренията му. О, Вивиан, помисли си тя, преплете пръсти и се загледа в другата жена, внимавай.

Най-сетне Хенри се отдръпна и повдигна брадичката на жена си, за да се вгледа в лицето й.

— Как мина денят ти, любов моя?

Вивиан изчака той да я пусне, после свали униформената си шапка на доброволка.

— Натоварено — отговори тя и потупа косата си на тила. Остави шапката на съседната масичка до поставена в рамка снимка от сватбата им. — Опаковаме шалове, а търсенето е огромно. Отнема много повече време, отколкото би трябвало. — Тя замълча, загледана замислена в ръба на шапката си. — Не знаех, че ще се прибираш по-рано, иначе щях да се постарая да си тръгна навреме и да те посрещна.

Той се усмихна нещастно, или поне така се стори на Доли, и каза:

— Надявах се да те изненадам.

— Не знаех.

— И няма причина. Това е смисълът на изненадата, нали така? Да хване човек неподготвен.

Той обхвана лакътя й и леко завъртя тялото й, така че Вивиан да погледне към стаята.

— Като стана дума за изненади, скъпа, имаме посетителка. Госпожица Смитам ни е на гости.

Доли се изправи с разтуптяно сърце. Най-сетне беше настъпил нейният миг.

— Приятелката ти е дошла на гости — продължи Хенри. — Поговорихме си чудесно за прекрасната ви работа в доброволческия отряд.

Вивиан примигна към Доли с безизразно лице и каза:

— Не познавам тази жена.

Доли спотаи дъх. Стаята се завъртя пред очите й.

— Но, скъпа — поде Хенри, — разбира се, че я познаваш. Тя донесе това — извади той медальона от джоба си и го постави в ръцете на жена си. — Сигурно си го забравила, когато си го свалила.

Вивиан обърна медальона, отвори го и погледна снимката вътре.

— Как е попаднал у вас медальонът ми? — попита тя толкова студено, че Доли потрепери.

— Аз… — Главата на Доли се въртеше, тя не проумяваше какво се случва, защо Вивиан се държи така. След всички погледи, които си бяха разменили, кратки наистина, но прочувствени, след всичките пъти, когато се бяха гледали от прозорците си, след всичко, което Доли си представяше за бъдещето им! Възможно ли беше Вивиан да не проумява, да не е разбрала, че двете са създадени една за друга, възможно ли беше да не си е мечтала за Доли и Вив? — Оставиха го в столовата. Госпожа Хоскинс го намерила и ме помоли да ви го върна, защото забелязала… — Че сме сродни души, най-добри приятелки, еднакви — … че сме съседки.

Съвършените вежди на Вивиан се извиха и тя впери поглед в Доли. Замисли се за миг и после изражението й просветна, съвсем мъничко.

— Да, сега си спомням. Тази жена е прислужницата на лейди Гуендолин Колдикот.

Последното изречение беше съпроводено с многозначителен поглед към Хенри и в поведението му незабавно настъпи промяна. Доли си спомни как се беше изказал за тяхната прислужница, за момичето, което неотдавна бяха уволнили за кражба. Той погледна скъпоценния накит и каза:

— Значи не ти е приятелка?

— Изобщо не — отвърна Вивиан с тон, сякаш самото предположение бе оскърбително. — Ти познаваш всичките ми приятелки, скъпи Хенри, знаеш го.

Той се взря смутено в съпругата си, после леко кимна.

— И на мен ми се стори странно, но беше много настойчива. — После той се извърна към Доли и по мрачното му лице бяха изписани всичките му съмнения и тревоги. Беше разочарован от нея, тя го схвана прекрасно, но имаше и нещо по-лошо — изражението му издаваше антипатия. — Госпожице Смитам, благодаря ви, че върнахте медальона на съпругата ми, но мисля, че е време да си вървите.

Доли не можеше да измисли какво да каже. Сигурно сънуваше — не така си го бе представяла, не това заслужаваше, не такъв трябваше да бъде животът й. Всеки момент щеше да се събуди и да установи, че с Вивиан и с Хенри се смеят, разговаряйки на чаша уиски за житейските предизвикателства, че с Вивиан седят една до друга на дивана, споглеждат се и се кискат на госпожа Уодингам в столовата, а Хенри се усмихва мило и на двете и отбелязва каква двойка са само, каква непоправима мила двойка.

— Госпожице Смитам?

Тя успя да кимне, взе чантата си и бързо мина покрай двамата на път за вестибюла.

Хенри Дженкинс я последва и за кратко се поколеба, преди широко да отвори входната врата. Ръката му й прегради пътя и Доли нямаше друг избор, освен да остане на мястото си и да изчака той да я пусне. Хенри Дженкинс явно обмисляше какво да каже.

Започваше да се смрачава и Доли забеляза на отсрещния тротоар Кити и Луиза, които се връщаха от работа. Кити вдигна поглед и устните й се закръглиха учудено, когато забеляза какво се случва, обаче Доли нямаше възможност да се усмихне, да махне или да си лепне ведро изражение.

— Госпожице Смитам? — поде Хенри Дженкинс и тя с усилие го погледна в очите. Говореше й като на немирно дете, дори още по-зле — като на нищожна слугиня, която е забравила къде й е мястото и се е отдала на безплодни фантазии и на мечти за живот много над собственото си положение. — Грижете се за лейди Гуендолин и се постарайте да не се забърквате в повече неприятности.