Кейт Мортън
Пазителка на тайните (12)

12

Следващата седмица, декември 1940 г.

В събота вечерта Джими най-сетне приглаждаше дългата си тъмна коса назад и се мъчеше да укроти по-дългия кичур по средата. Не можеше да спечели битката без помадата „Брул-крийм“, обаче този месец не беше успял да спести за нова кутийка. Затова се опитваше да постигне каквото може с вода и малко сладкодумие, обаче резултатите не бяха насърчаващи. Електрическата крушка примигна над него и Джими вдигна поглед нагоре и й се примоли още да не гасне — вече беше откраднал две крушки от салона и сега беше ред на банята. Не му се искаше да се къпе на тъмно. Крушката притъмня и Джими остана в мъжделивата светлина, заслушан в музиката, която се чуваше през пода от радиото в апартамента долу. Когато крушката отново се засили и духът му също се въздигна, Джими си заподсвирква заедно с „В настроение“ на Глен Милър.

Вечерният костюм, принадлежал на баща му в дните на „У. Меткалф и синове“, беше много по-официален от всички дрехи на Джими. Чувстваше се малко глупаво, честно казано — бушуваше война и на него му беше достатъчно неприятно, че не е с униформа, камо ли пък да бъде издокаран като плейбой. Доли му беше поръчала да се облече добре — „Като джентълмен, Джими! — беше му писала в писмото си, — като истински джентълмен“, — а в гардероба му нямаше много дрехи, които да отговарят на това изискване. Костюмът беше пристигнал заедно с тях, когато се преместиха от Ковънтри точно преди началото на войната, и беше една от малкото частици от миналото, с които Джими не беше успял да се раздели. И толкова по-добре, както се оказа — Джими знаеше, че не бива да разочарова Доли, когато си е наумила нещо, особено напоследък. През последните няколко седмици, след гибелта на семейството й, се бяха поотчуждили, тя отклоняваше състраданието му, преструваше се на смела, сковаваше се, когато той посегнеше да я прегърне. Не искаше дори да говори за смъртта им, а вместо това насочваше разговора към работодателката си и говореше за старицата много по-възторжено отпреди. Разбира се, Джими се радваше, че е намерила човек, който да й помогне да преодолее скръбта, просто му се искаше да беше той.

Поклати глава — как може да е такъв самомнителен негодник, да се самосъжалява, докато Доли се опитва да преодолее огромната си загуба. Беше толкова нетипично за нея да се затваря в себе си и това ужасно плашеше Джими, имаше чувството, че слънцето се е скрило зад плътни облаци и той вижда колко студено може да стане, ако тя изчезне от живота му. Затова тази вечер беше толкова важна. Писмото, което му беше изпратила, настояването й Джими да се издокара, беше първата проява след бомбардировката в Ковънтри на предишната Доли и той не искаше да рискува пак да я изгуби. Отново насочи вниманието си към костюма. Не можеше да повярва, че му е по мярка — баща му в костюм винаги му се беше струвал като великан. А сега изглеждаше възможно просто да е бил мъж.

Джими седна на протритата покривка пачуърк на тясното си легло и взе чорапите си. На единия имаше дупка, която от седмици отлагаше да закърпи, обаче той завъртя плата настрани, така че дупката да се падне отдолу, и реши, че това ще свърши работа. Размърда пръсти, огледа лъснатите си обувки на пода до него и после погледна часовника си. Оставаше още час до срещата. Беше се приготвил твърде рано. И нищо чудно, Джими беше неспокоен като котка.

Запали цигара и се излегна на леглото, свил едната си ръка под главата. Под него имаше нещо твърдо, той бръкна под възглавницата и извади „За мишките и хората“. Книгата беше от библиотеката, същата, която беше заел през лятото на трийсет и осма година, обаче той беше платил глобата, вместо да върне книгата. Романът много му харесваше, но не затова го бе задържал. Джими беше суеверен: книгата беше у него през онзи ден на брега и бе достатъчно само да я погледне, за да съживи най-скъпите си спомени. Освен това се оказа идеално хранилище за най-безценните му притежания. Вътре, където на никого нямаше да му хрумне да я потърси, беше пъхната снимката, която беше направил на Доли на крайморското поле. Джими я измъкна и заглади едното подвито ъгълче. Дръпна от цигарата си и издиша дима, прокарвайки палец по очертанието на косата й, по рамото й, по заоблеността на гърдите й…

— Джими? — баща му ровичкаше из чекмеджето с приборите от другата страна на стената. Джими съзнаваше, че трябва да отиде и да види от какво е решил, че се нуждае. Обаче се поколеба. Докато търсеше, старецът щеше да си има занимание, а опитът на Джими сочеше, че е много по-добре човек да бъде зает с нещо.

Отново насочи вниманието си към снимката, както милион пъти, откакто я бе направил. Познаваше всяка подробност: как тя въртеше косата си на пръста, вирнатата й брадичка, така характерното за Доли предизвикателство в очите, защото тя винаги се правеше на по-храбра, отколкото е („Нещо, което да ти напомня за мен“ — ето това му бе казала), сякаш усещаше мириса на сол и слънцето по кожата й, натиска на тялото й под своето, когато я положи назад и я целуна…

— Джими? Не мога да намеря едно нещо, Джими.

Джими въздъхна и се запаси с търпение.

— Добре, татко — провикна се. — Ей сега идвам.

Усмихна се тъжно на снимката — изобщо не му беше удобно да се взира в разголената гръд на момичето си, докато от другата страна на стената баща му има пристъп на тревожност. Джими пъхна снимката обратно между страниците на книгата и се надигна.

Обу си обувките и върза връзките, свали цигарата от устните си и огледа стените на тясната си спалня. Не беше преставал да работи от началото на войната и избелелите сиви тапети бяха покрити с част от най-хубавите му снимки, поне от най-любимите му. Имаше и снимки, които беше правил в Дюнкерк — група мъже, които едва се държаха на краката си от умора, един преметнал ръка през раменете на друг, трети с изцапана превръзка на окото, всички пристъпващи безмълвно, забили поглед в земята отпред и замислени само за следващата стъпка; един заспал на брега войник без ботуши, прегърнал мръсната си манерка за вода, за да я брани с цената на живота си; ужасяваща бъркотия от кораби и самолети, които стрелят отгоре, и мъже, които са се добрали чак дотук, но ще бъдат застреляни във водата, докато се опитват да избягат от отприщилия се същински пъкъл.

Имаше и снимки, които беше правил в Лондон след началото на войната. Джими плъзна очи по поредица от портрети на стената. Изправи се и отиде да ги разгледа по-отблизо. Семейство от Ист Енд, което тегли в ръчна количка жалките остатъци от имуществото си; жена с престилка, която простира на кухненско въже, а четвъртата стена от кухнята й липсва; майката, която чете приказки за лека нощ на шестте си деца в бомбоубежище „Андерсън“; плюшената панда с откъснато от взрива половин краче; жената, седнала на стол, със загърнати с одеяло рамене и бурен пожар зад нея на мястото, където се е намирал домът й; старецът, който търси кучето си сред руините.

Преследваха го. Понякога му се струваше, че краде частица от сърцата им, че отмъква интимен момент за себе си, докато прави снимката, обаче Джими не приемаше размяната лековато, между него и хората, които снимаше, се установяваше връзка. Те го наблюдаваха от стените и той се чувстваше задължен към тях не само защото беше станал свидетел на конкретен миг от техните човешки преживелици, но и заради отговорността да поддържа историите им живи. Джими често чуваше трагичните съобщения по Би Би Си: „Трима пожарникари, петима полицаи и сто петдесет и трима цивилни изгубиха живота си“ (толкова ясни и премерени думи, за да опишеш ужаса, който той беше преживял предишната нощ, виждаше същите няколко реда, отпечатани и във вестника, обаче напоследък просто нямаше време за повече, не виждаше смисъл да поднася цветя или да оставя епитафии, защото същото щеше да се случи отново и следващата нощ, и по-следващата. Войната не оставяше възможност за индивидуална скръб и възпоминания, каквито той беше виждал в погребалната агенция на баща си като дете, обаче на Джими му беше приятно да си мисли, че снимките му донякъде имат летописно значение. В деня, когато всичко ще свърши, снимките може би ще оцелеят и бъдещите хора ще кажат: „Ето така е било“.

Когато Джими се появи в кухнята, баща му вече седеше на масата, облечен с долнище на пижама и потник. Хранеше канарчето си с трохи от бисквити, които Джими му беше купил евтино.

— Ето, Финчи — нареждаше той, докато пъхаше пръсти през пръчките на клетката, — вземи, Финчи, скъпи мой. Добро момче. — Извърна глава, когато чу Джими зад гърба си. — Здравей! Много си издокаран!

— Не чак толкова, татко.

Баща му го измери с поглед от глава до пети и Джими отправи безмълвна молитва той да не се досети откъде е костюмът. Не че баща му би имал нещо против Джими да го заеме — старецът беше безгранично щедър, — а по-скоро защото това би предизвикало объркани спомени и би го разстроило.

Накрая баща му просто кимна одобрително.

— Изглеждаш добре, Джими — отбеляза той с трепереща от бащинска гордост устна. — Много добре. Караш ме да се гордея наистина.

— Добре, татко, спокойно — нежно отвърна Джими. — Ще се главозамая, ако не внимаваш. И тогава ще бъде истински ужас да се живее с мен.

Баща му продължи да кима и се усмихна едва забележимо.

— Къде ти е ризата, тате? В стаята ти ли? Ще отида да я донеса, за да не настинеш.

Баща му се затътри подире му, но спря насред коридора. Когато Джими се върна от спалнята, старецът още стоеше там, с въпросително изражение, сякаш се мъчеше да си спомни защо изобщо е станал от мястото си. Джими го прихвана за лакътя и внимателно го поведе обратно към кухнята. Помогна му да си облече ризата и го настани на обичайното място — баща му се объркваше, ако се наложеше да седне другаде.

Чайникът още беше наполовина пълен и Джими го остави на печката, за да заври водата. Истинско облекчение беше, че отново са пуснали газта — основните тръби бяха улучени от бомба преди няколко нощи и бащата на Джими прекара ужасна вечер без своя чай с мляко. Джими старателно сложи листенца в каната и се въздържа да добави още няколко. Запасите в магазина бяха оскъдни и той не можеше да рискува да останат без чай.

— Ще си бъдеш ли у дома за вечеря, Джими?

— Не, татко, тази вечер ще закъснея, забрави ли? Оставил съм ти наденички на печката.

— Хубаво.

— Заешки наденички, не ми провървя много, обаче съм ти намерил нещо специално за десерт. Няма да повярваш — портокал.

— Портокал ли? — По лицето на стареца пробяга мимолетен спомен. — Веднъж за Коледа ядох портокал, Джими.

— Наистина ли, татко?

— Когато бях още помощник във фирмата. Беше красив голям портокал. Брат ми Стави ме издебна и го изяде.

Чайникът засвири и Джими наля водата в каната. Баща му тихичко се разплака, както правеше при всяко споменаване на името на Стави — по-големия си брат, загинал в окопите преди около двайсет и пет години, — обаче Джими се престори, че не забелязва. С течение на времето се бе научил, че скръбните сълзи на баща му пресъхват толкова бързо, колкото бликват, затова е най-добре да продължи да действа ведро.

— Е, този път няма да стане така, татко — каза той. — Този път няма кой да ти изяде портокала.

Наля доста мляко в чашата на баща си. Старецът обичаше чая си с много мляко, а, за щастие, имаха предостатъчно благодарение на господин Еванс и на двете кравички, които гледаше в обора до дюкянчето си. Със захарта нещата стояха другояче, обаче Джими сипа мъничко кондензирано мляко вместо подсладител. Разбърка и отнесе чашата и чинийката на масата.

— Чуй ме сега, тате, наденичките ще си бъдат топли в тигана, когато ти се прияде, така че няма нужда да включваш печката, разбра ли? — Баща му се почесваше по главата, забол поглед в покривката. — Нали така, татко?

— Моля?

— Наденичките ти са приготвени, затова не пускай печката.

— Хубаво. — Баща му отпи от чая си.

— Не пускай и мивката, татко.

— Какво, Джим?

— Аз ще ти помогна да се измиеш, когато се прибера.

Баща му вдигна поглед към Джими, объркан за секунда, после каза:

— Хубаво изглеждаш, момчето ми. Ще излизаш ли някъде?

— Да, татко — въздъхна Джими.

— На някое хубаво място, нали?

— Ще се видя с един човек.

— С някоя дама ли?

Джими не се сдържа и се усмихна на начина, по който се изрази баща му.

— Да, татко, с дама.

— Специална?

— Много.

— Доведи я у дома някой ден. — В очите на баща му се прокрадна искрица от някогашната му бърза и палава мисъл и Джими болезнено закопня за преди, когато той беше дете и баща му се грижеше за него. И тутакси се засрами — за бога, вече беше на двайсет и две, прекалено голям за такива детинщини. Засрами се още повече, когато баща му се усмихна, нетърпеливо, но неуверено, и каза: — Доведи дамата си някоя вечер у дома, Джими. Нека с майка ти да се уверим, че е достойна за нашето момче.

Джими се наведе и целуна баща си по главата. Не си направи труда да му обяснява, че майка му я няма вече, че си е отишла, че ги е изоставила преди десетина години, за да бъде с някакъв тип с хубава кола и голяма къща. И какъв смисъл имаше? Старецът обичаше да си мисли, че тя просто е излязла, за да се нареди на опашка и да напазарува с купоните, така че защо Джими да му обяснява действителното положение? Напоследък животът беше достатъчно суров и без истината да го влошава още повече.

— Да се пазиш, тате — каза Джими. — Ще заключа отвън, но съседката госпожа Хамблин има ключ и ще ти помогне да отидете в убежището, когато започнат бомбардировките.

— Не се знае, Джими. Вече е шест часът, а германците още никакви ги няма. Сигурно тази вечер ще почиват.

— Съмнявам се. Навън луната свети като фенер на разбойник. Госпожа Хамблин ще дойде да те вземе, когато завие сирената.

Баща му си играеше с крайчеца на клетката на Финчи.

— Разбрахме ли се, татко?

— Да, да. Разбрахме се, Джими. Прекарай си добре и престани да се притесняваш толкова. Старецът ти никъде няма да ходи. Не ме затриха в предишната война, няма да ме затрият и в тази.

Джими се усмихна и преглътна бучката, неизменно заседнала в гърлото му напоследък — обич, примесена с тъга, която не можеше да опише, тъга, дължаща се на нещо много повече, отколкото на болния му баща.

— Така е, татко. Сега си изпий чая и приятно слушане на радиото. Няма да усетиш кога ще се върна.

* * *

Доли крачеше бързо по озарената от луната улица в Бейсуотър. Преди две нощи бомба беше улучила една художествена галерия, пълна с картини и лакове, чийто разсеян собственик не беше взел никакви предпазни мерки, затова още цареше безпорядък: тухли и овъглени парчета дърво, изкъртени врати и прозорци, планини от натрошено стъкло. Доли беше видяла пожара от мястото, на което обичаше да седи понякога на покрива на къщата на номер седем — огромен огън в далечината, страховити и величествени пламъци, от които валма пушек се издигаха в озареното небе.

Насочи затъмненото фенерче към земята, заобиколи един чувал с пясък, едва не изгуби токчето си, а после се наложи да се скрие от прекалено старателен пазач, който наду свирката си и я предупреди да бъде разумна и да се скрие — не виждала ли, че изгрява луна, за каквато бомбардировачите си мечтаят.

Отначало Доли се страхуваше от бомбите като всеки друг, обаче напоследък предпочиташе да стои навън по време на бомбардировките. Когато го спомена пред Джими, той се притесни, че след случилото се със семейството й тя вероятно се опитва да направи така, че и нея да улучи бомба, но изобщо не беше вярно. Просто имаше нещо адски вълнуващо във всичко това и Доли усещаше любопитна лекота, нещо като въодушевление, докато обикаляше из нощните улици. Не би желала да бъде на друго място, освен в Лондон, тук беше животът, тук беше войната, нищо подобно не й се беше случвало преди и надали щеше да й се случи отново. Не, Доли изобщо не се страхуваше, че може да я уцели бомба — трудно й беше да го обясни, но някак знаеше, че съдбата не й го е отредила.

Вълнуващо беше да си лице в лице с опасността и да установиш, че си безстрашен. Доли сияеше и не беше само тя. Нещо специално беше обхванало града и понякога сякаш всички в Лондон бяха влюбени. Тази вечер обаче нещо повече от обичайното вълнение я тласкаше да пристъпва бързо сред развалините. Строго погледнато, изобщо нямаше нужда да припка — тръгна навреме, след като даде на лейди Гуендолин три чашки шери, предостатъчно, та старата дама да потъне в обятията на блажен сън и да си остане там дори по време на най-шумните бомбардировки, — обаче Доли беше толкова развълнувана от онова, което беше сторила, че й беше физически невъзможно да пристъпва нормално и силата на собствената й дързост я тласкаше неудържимо — можеше да пробяга сто и петдесет километра, без да се задъха.

Обаче не го направи. Трябваше да си пази чорапите, нали? Бяха й последният чифт без бримки, а Доли знаеше от опит, че нищо не може да навреди толкова на найлоновите ти чорапи, колкото остро парче насред руините. Ако скъса този чифт, щеше да се види принудена да си рисува линии отзад на краката с черен молив, както правеше простоватата Кити. Не, много благодаря. Доли не искаше да рискува, затова, когато автобус спря близо до Марбъл Арч, тя се качи.

Отзад имаше съвсем мъничко място за правостоящи и тя го запълни, като се стараеше да не вдишва соления дъх на един помпозен мъж, който изнасяше реч относно порциона на месото и как е най-добре да се сотира дроб. Доли устоя на импулса да го осведоми, че рецептата звучи ужасно зле (ха!) и веднага щом завиха по Пикадили Съркъс, слезе.

— Приятна вечер, скъпа — провикна се възрастен мъж с униформа на Гражданска защита, докато автобусът се отдалечаваше.

Доли му махна с ръка в отговор. Двама войници в отпуск пееха „Нели Дийн“ с пиянски гласове, хванати за ръка, докато се разминаваха с нея, по един от всяка страна, и лекичко я завъртяха. Доли се засмя, докато момчетата я целунаха по бузите, после се провикнаха за довиждане и продължиха веселото си придвижване.

Джими я чакаше на ъгъла на Чаринг Крос Роуд и Лонг Ейкър — Доли го видя на осветения от луната площад, точно където й беше казал, че ще бъде, и се закова на място. Нямаше спор, Джими Меткалф беше красив мъж. По-висок, отколкото го помнеше, малко по-слаб, но със същата сресана назад тъмна коса, и с онези негови скули, които му придаваха вид, като че ли ей сега ще изръси нещо забавно или умно. Той със сигурност не беше единственият красив мъж, когото беше срещала (във времена като днешните й се струваше граждански дълг да изпърха с мигли на всеки войник в отпуск), обаче у него имаше нещо, някакво загадъчно животинско качество — физическа сила и сила на характера, — от което сърцето на Доли забиваше като обезумяло в гърдите.

Той беше толкова добър човек, толкова честен и почтен, че да бъде с него създаваше у Доли усещането, че е спечелила някакво състезание. И като го видя тази вечер, издокаран с официалния си черен костюм, точно както му беше заръчала, направо й се прииска да се провикне радостно. Наистина му стоеше превъзходно — ако не го познаваше, Доли щеше да го вземе за истински джентълмен. Извади от чантичката си червилото и огледалцето си, наведе се, за да улови малко лунна светлина, и подчерта извитите си като лък устни. Стисна устни като за целувка пред огледалцето, после го затвори.

Погледна към кафявото палто, на което в крайна сметка се беше спряла, питайки се смътно от какво ли са кожената яка и маншетите — предполагаше, че са от норка, но вероятно бяха от лисица. Не беше точно по последна мода — беше демоде най-малко с две десетилетия, — обаче заради войната това не бе толкова съществено. Пък и скъпите дрехи никога не излизат от мода, така казваше лейди Гуендолин, а тя много разбираше от тези работи. Доли помириса ръкава. Мирисът на нафталин беше страшно силен, когато тя освободи палтото от гардеробната, обаче след това го окачваше на прозореца на банята, докато се къпе, а после го пръскаше с малко парфюм, колкото й се откъснеше от сърцето, и сега положението наистина беше по-добро. Миризмата беше станала почти незабележима, особено на фона на общия мирис на изгоряло в лондонския въздух напоследък. Доли оправи колана, като се постара да скрие дупчицата от молец на кръста, и леко се разклати. Беше толкова развълнувана, обаче нервите й бяха изопнати — нямаше търпение Джими да я види. Доли оправи диамантената брошка, която беше забола на меката кожена яка, изпъна рамене и разроши къдриците, прихванати на тила й. Пое си дълбоко въздух и излезе от сенките — принцеса, наследница, момиче, в чиито нозе лежеше целият свят.

* * *

Навън беше студено и Джими тъкмо си беше запалил цигара, когато я видя. Вгледа се внимателно, за да се увери, че това наистина е Доли: с красиво палто, с тъмни къдрици, лъснали в тъмното, с дългокраката походка, съпроводена от увереното потракване на токчетата й по паважа. Беше като видение — толкова красива, толкова свежа, толкова бляскава, че сърцето на Джими се сви. Беше пораснала, откакто я беше видял за последно. И нещо повече, внезапно осъзна той, докато оглеждаше новото й поведение и блясък и неловко се размърда в стария костюм на баща си — беше се отчуждила от него. Джими болезнено усети дистанцията.

Тя пристигна мълчаливо в облак от парфюм. Джими се опита да прояви остроумие, искаше да се държи вежливо, да й каже, че е самото съвършенство, единствената жена на света, която той някога ще обича. Искаше да изрече онова, което веднъж завинаги ще послужи като мост над ужасяващата нова дистанция помежду им, да й разкаже как напредва работата му, колко развълнувано говори редакторът му вечер, когато успяват да спазят срока за печат, за възможностите, които ще се открият пред Джими след края на войната, за това как ще се прочуе със снимките си, за парите, които ще спечели. Обаче красотата й и контрастът между нея и войната с нейната жестокост, милионите нощи, когато беше заспивал, представяйки си съвместното им бъдеще, миналото им в Ковънтри и онзи отдавнашен пикник край морето — всичко това го връхлетя и той не успя да продума. Успя само да се усмихне някак, после, без да му мисли много-много, я сграбчи за косата и я целуна.

* * *

Доли си помисли, че целувката е като стартов пистолет. Почувства я едновременно като успокоение на нервите и като прилив на вълнение за това какво предстои. След като беше формулирала плановете си, те я човъркаха цяла седмица и най-сетне моментът беше настъпил. Доли толкова силно искаше да го впечатли, да му покаже колко е пораснала, каква светска жена е станала, а не ученичката, която беше, когато се запознаха. Даде си кратък миг да се отпусне, да си влезе в ролята, преди да се отдръпне и да го погледне в лицето.

— Здравей — каза тя задъхано, както би изрекла думата Скарлет О’Хара.

— Здравей.

— Много е шик да се видим тук — плъзна тя пръсти по реверите на костюма му. — И виждам, че си облечен много елегантно.

— Какво? — сви рамене той. — Тази стара дрипа ли?

Доли се усмихна, но се постара да не се засмива (той винаги я разсмиваше).

— Е, струва ми се, че трябва да тръгваме — погледна го тя изпод мигли. — Тази вечер ни предстоят много неща, господин Меткалф.

Хвана го подръка и се помъчи да не го дърпа, докато бързо крачат заедно по Чаринг Крос Роуд, за да се присъединят към опашката, която се извиваше пред Клуб 400. Напредваха, докато на изток стреляха оръдия, а прожектори обхождаха небето като многобройни стълби на Яков. Един самолет прелетя над тях, когато бяха стигнали почти до входа, но Доли не му обърна внимание — дори истинско въздушно нападение не можеше да я убеди да се откаже от мястото си на опашката. Стигнаха горния край на стълбите и към тях долетяха музика, разговори и смях, а също неистова безсънна енергия, от която на Доли й се зави свят и тя се вкопчи по-силно в ръката на Джими, за да не падне.

— Вътре много ще ти хареса — каза тя. — Тед Хийт и групата му са наистина божествени, а господин Роси, който държи това място, е голям сладур.

— Идвала ли си тук и друг път?

— Разбира се, много пъти. — Детинско преувеличение — беше идвала само веднъж, обаче той беше по-голям от нея, имаше важна работа, свързана с пътуване, срещаше се с всякакви хора, а тя беше още… е, беше си тя и отчаяно копнееше Джими да я помисли за по-изтънчена, отколкото при последната им среща, за по-желана. Доли се засмя и стисна ръката му. — О, не, недей да правиш такава физиономия, Джими. Кити не ме оставя на мира, ако понякога не й правя компания. Знаеш, че обичам само теб.

В основата на стълбите минаха покрай гардероба и Доли спря, за да съблече палтото си. Сърцето й биеше като чук, копняла бе за този момент, беше се упражнявала и го беше планирала, а ето че той най-сетне настъпи. Припомни си всички разкази на лейди Гуендолин, за нещата, които с Пени бяха правили заедно, танците, авантюрите, красивите мъже, които ги преследвали из цял Лондон — обърна се с гръб към Джими и пусна палтото си да падне. Когато той го улови, Доли направи малък пирует точно както си бе представяла, после зае позата и показа (барабани, дами и господа) Роклята.

Беше червена, лъскава, искряща, рокля, която подчертава всяка извивка на женското тяло, и Джими за малко да изпусне палтото, като я видя. Погледът му се плъзна надолу по фигурата й, после отново нагоре, палтото напусна ръката му, замени го някакво билетче, обаче той не разбра как.

— Ти… — поде той. — Доли, изглеждаш… тази рокля е невероятна.

— Моля? — повдигна тя рамо точно както беше направил той навън. — Тази стара дрипа ли? — После му се усмихна широко и отново си стана предишната Доли, когато каза: — Хайде да влизаме. — И той не искаше да бъде никъде другаде.

* * *

Доли огледа пространството зад червения кордон, малкия претъпкан дансинг, масата, която Кити наричаше „Кралската маса“, точно до оркестъра. Предполагаше, че тази вечер може да види тук Вивиан, защото Хенри Дженкинс беше близък с лорд Дъмфи и двамата често се появяваха на снимки в „Лейди“, обаче при първия оглед не забеляза познато лице. Нищо, каза си, нощта едва сега започва, семейство Дженкинс може да се появят по-късно. Тя поведе Джими към дъното на залата през нагъсто разположените кръгли маси, покрай хора, които вечеряха, пиеха и танцуваха, докато най-сетне стигнаха до господин Роси и началото на оградена с кордон площ.

— Добър вечер — каза той, като ги видя, притисна длани една в друга и направи лек поклон. — Гости сте на годежа на Дъмфи, нали?

— Какъв чудесен клуб — измърка Доли, без да отговори на въпроса му. — Мина много време, твърде много време… с лорд Сандбрук тъкмо си говорехме, че трябва по-често да идваме в Лондон. — Тя погледна към Джими и му се усмихна насърчително. — Нали, скъпи?

Лицето на Роси едва доловимо се смръщи, докато той се опитваше отчаяно да си спомни кои са, но не за дълго. Дългите години, прекарани на руля на нощния му клуб го бяха научили да поддържа стабилен курс на кораба на обществото, а пасажерите му — обсипани с ласкателства.

— Скъпа лейди Сандбрук — каза той, пое ръката на Доли и лекичко я целуна, — това място притъмня по време на отсъствието ви, но ето че отново сте тук и светлината грейна. — Сетне отмести вниманието си към Джими: — А, вие, лорд Сандбрук? Надявам се, че сте добре?

Джими не отвърна нищо и Доли притаи дъх — знаеше отношението му към нейните „игри“, както ги наричаше той, и усети как ръката му застина на гърба й в мига, в който тя заговори. Честно казано, несигурността в неговата реакция правеше приключението още по-вълнуващо — докато той не отговори, всичко й изглеждаше уголемено. Доли чуваше туптенето на сърцето си, докато чакаше отговора му, радостен възглас от тълпата, чупенето на стъкло някъде, новата мелодия, която поде оркестърът…

* * *

Дребният италианец, който го нарече с чуждо име, напрегнато очакваше отговор и Джими изведнъж си представи баща си у дома с неговата раирана пижама, стените на апартамента им с потискащите зелени тапети, Финчи в клетката с натрошените бисквити. Усещаше как Доли с поглед го подканва да изиграе ролята си, знаеше, че тя го наблюдава, знаеше и какво иска от него да каже, обаче на Джими му се струваше, че има нещо съкрушително в това да откликне на подобно име. Нещо дълбоко нелоялно към горкия му баща с толкова объркан ум, който очакваше съпругата си, макар че тя нямаше да се върне, двайсет години плачеше за починалия си брат, а когато пристигнаха в тясното апартаментче в Лондон, каза: „Тук е много хубаво, Джими. Чудесно си се справил, момче — майка ти и баща ти ще се пръснат от гордост!“.

Стрелна с кос поглед лицето на Доли и видя онова, което очакваше — надежда, струяща от всяка нейна черта. Тези нейни игрички, които го подлудяваха, не на последно място, защото все повече и повече подчертаваха разстоянието между онова, което тя искаше от живота, и онова, което той можеше да й осигури. Все пак игричките й бяха безобидни, нали? Никой нямаше да пострада тази вечер, защото Джими Меткалф и Дороти Смитам са минали от другата страна на червения кордон. А тя го искаше толкова силно, беше се постарала толкова много с роклята и всичко останало, беше го накарала да си облече костюм… И очите й, въпреки силната спирала, която си бе сложила, бяха ококорени и изпълнени с очакване като на дете, а той я обичаше толкова много, че нямаше да понесе да развали удоволствието й, не и заради собствената си глупава гордост. Не и заради неопределеното схващане, че е длъжен да се вкопчи в недостатъчно високото си обществено положение, не и когато за пръв път след смъртта на семейството си Доли си беше пак предишната.

— Господин Роси — отвърна Джими с широка усмивка и протегна ръка за здраво ръкостискане с другия мъж, — адски се радвам да се запознаем, старче. — Изрече го с най-превзетия тон, който успя да импровизира. Дано да свършеше работа!

* * *

От другата страна на кордона беше точно толкова прелестно, колкото Доли си беше мечтала. Точно толкова бляскаво, колкото бе отсъдила, че ще бъде, от разказите на лейди Гуендолин. Не че имаше очебийна разлика — и от двете страни на кордона червените килими и копринените тапети по стените си бяха същите, двойките танцуваха, плътно притиснати, келнерите разнасяха храна, напитки и чаши напред-назад, — всъщност не толкова интелигентен наблюдател може би нямаше изобщо да забележи, че има две страни. Обаче Доли знаеше. И беше във възторг, че е от тази страна.

Е, след като се добра до Светия Граал, тя се пообърка относно следващия си ход. И понеже не й хрумна нищо по-добро, Доли си взе чаша шампанско, хвана Джими за ръка и се настани на едно плюшено канапе до стената. Всъщност, честно казано, й стигаше дори само да гледа: неспирната въртележка от пъстри рокли и усмихнати лица я омагьосваше. Мина келнер, който ги попита какво желаят да хапнат. Доли си поръча яйца с бекон и наистина й ги поднесоха, чашата й за шампанско не оставаше празна, а музиката не спираше.

— Прилича на сбъднат сън, нали? — възкликна тя грейнала. — Не са ли прекрасни?

А Джими, който тъкмо палеше клечка кибрит, спря и отвърна неопределено:

— Ами да. — Пусна горящата клечка в сребърен пепелник и дръпна от цигарата си. — Ами ти, Дол? Как е у лейди Гуендолин? Още ли си като в деветте кръга на ада?

— Джими, не бива да говориш така. Знам, че вероятно се оплаквах отначало, обаче като я опознаеш, тя се оказва симпатична. Напоследък много разчита на мен, двете доста се сближихме. — Доли се приведе към Джими, за да й запали цигарата. — Племенникът й се тревожи, защото тя ще ми завещае къщата.

— Кой ти го каза?

— Доктор Руфъс.

Джими изсумтя съмнително. Не обичаше Дороти да споменава д-р Руфъс, колкото и да го уверяваше, че докторът е баща на нейна приятелка и твърде стар, че да проявява към нея такъв интерес, Джими само се цупеше и сменяше темата. Сега хвана ръката й през масата.

— А Кити? Тя как е?

— О, ами Кити… — поколеба се Доли и си спомни необоснования им разговор за Вивиан и за любовните истории онази вечер. — Тя се бори… Разбира се, така е с момичета като нея.

— С момичета като нея ли? — повтори въпросително Джими.

— Искам да кажа, че за нея ще е по-добре да обръща повече внимание на работата си, отколкото на това какво се случва по улиците и в нощните клубове. Изглежда, някои хора просто не могат да се надскочат. — Стрелна Джими с поглед. — Според мен Кити няма да ти допадне.

— Така ли?

Доли поклати глава и дръпна от цигарата си.

— Тя е клюкарка и трябва да призная, склонна е към разюзданост.

— Разюзданост ли? — Той се развесели, по устните му заигра усмивка. — Виж ти, виж ти.

Доли обаче говореше сериозно — Кити имаше навика тайно да вкарва приятелите си по мръкнало и мислеше, че Доли не знае, но всъщност понякога вдигаха такъв шум, че трябваше да си глух, за да не усетиш.

— Ами да, точно така — потвърди Доли. На масата им в стъклен свещник гореше една-единствена свещ и Доли я въртеше разсеяно насам-натам. Още не беше разказала на Джими за Вивиан. Не знаеше точно защо, не че той нямаше да одобри Вивиан, съвсем не, а по-скоро, защото инстинктивно й се искаше да запази в тайна напъпилото им приятелство, то да си бъде нещо нейно. Тази вечер обаче, седнала до него и леко замаяна от шампанското, което отпиваше, я обзе желание да му разкаже всичко.

— Не знам дали споменах в писмата си — поде тя внезапно напрегната, — но имам нова приятелка.

— Така ли?

— Да, Вивиан. — Доли трепна щастливо дори само като произнесе името й. — Омъжена е за Хенри Дженкинс, нали се сещаш, писателя. Живеят срещу нас, на номер двайсет и пет, и двете доста се сприятелихме.

— Нима? — засмя се той. — Знаеш ли, по силата на странно съвпадение аз току-що прочетох една от книгите му.

Доли можеше да го попита коя, обаче не го направи, защото не го слушаше. В главата й се въртяха всички неща, които искаше да му каже за Вивиан и които бе сдържала в себе си.

— Тя наистина е различна, Джими. Красива е, естествено, но не по обикновения, показен начин, и е много мила, винаги помага в доброволческия отряд — разказах ти за столовата, която сме организирали за войниците, нали? Така си и мислех. Освен това разбира какво преживявам след случилото се със семейството ми в Ковънтри, самата тя е сирак, отгледана е от чичо си след смъртта на родителите си, учила е в страхотно старо училище близо до Оксфорд, построено в семейното имение. Споменах ли, че е богата наследница, че всъщност тя притежава къщата на Кампдън Гроув, а не съпругът й, нейна е… — Доли си пое дъх, но само защото не беше сигурна за подробностите. — Не че тя се хвали, изобщо не е такава.

— Явно е страхотна.

— Така е.

— Искам да се запозная с нея.

— Ами, разбира се — заекна Доли, — скоро. — Дръпна силно от цигарата си и се зачуди защо това предложение някак я уплаши. Запознанството между Вивиан и Джими не фигурираше сред многобройните сценарии за бъдещето, които си бе представяла. Първо, Вивиан беше изключително затворена, и второ… Джими си беше Джими. Беше много сладък, мил и умен, но не беше мъж, когото Вивиан би одобрила като приятел на Доли. Не че Вивиан беше нелюбезна, просто принадлежеше към различна обществена прослойка — и от Доли, и от Джими, обаче сега, когато лейди Гуендолин я беше взела под крилото си, Дороти беше научила достатъчно, за да бъде приета от жена като Вивиан. Не искаше да лъже Джими, обичаше го, но несъмнено щеше да го засегне, ако му каже всичко направо. Пресегна се, постави ръка върху неговата и махна някакво мъхче от позахабения маншет на сакото му. — В момента всички са толкова заети заради войната, нали? Просто моментът не е подходящ за светски прояви.

— Винаги бих могъл…

— Джими, чуй, свирят нашата песен! Искаш ли да танцуваме? Хайде да танцуваме!

* * *

Косата й ухаеше на парфюм — опияняващия аромат, който бе забелязал, когато тя пристигна на срещата им, почти шокиращо силен и вълнуващ, и Джими можеше да си остане така вечно, положил длан на кръста й, притиснал буза до нейната, докато телата им бавно се полюшват заедно. Изкушаваше се да забрави как Доли бе започнала да увърта, когато бе поискал да се запознае с приятелката й, усещането, че отчуждението помежду им напоследък не се дължи само на трагедията със семейството й, че тази Вивиан, богата дама от съседната къща, вероятно има нещо общо с цялата история. Най-вероятно беше просто дреболия — Доли обичаше да има тайни, открай време си беше такава. Пък и какво значение имаше изобщо точно в този момент, стига музиката да не спира?

Но не стана така, естествено, нищо не е вечно, песента също свърши. Джими и Доли се отдръпнаха един от друг, за да аплодират, и тогава той забеляза мъжа с тънките мустаци, който ги наблюдаваше от края на дансинга. Сам по себе си този факт не беше основание за тревога, обаче мъжът разговаряше с Роси, който се чешеше по главата с една ръка, правеше изразителни жестове с другата и преглеждаше някакъв списък.

Сигурно на гостите, сепнато заключи Джими. Какво друго можеше да е?

Време беше дискретно да се оттеглят, да напуснат сцената. Джими хвана ръката на Доли и понечи да я отведе възможно най-нехайно. Прецени, че ако тръгнат бързо и тихо, най-вероятно ще успеят да се пъхнат под червения кордон, да се смесят с тълпата и да излязат тихомълком, без да се случи нищо лошо.

За жалост, обаче Доли имаше други намерения — веднъж добрала се до дансинга, тя не искаше да го напуска.

— Не, Джими — възпротиви се тя. — Чуй, свирят „Лунна серенада“.

Джими понечи да й обясни, като хвърли поглед назад към мъжа с тънките мустачки, но установи, че той вече е почти до тях, стиснал пура между зъбите си и протегнал ръка.

— Лорд Сандбрук — каза мъжът на Джими с широката и самоуверена усмивка на човек с една камара пари, скрити под леглото, — толкова се радвам, че успя да дойдеш, старче.

— Лорд Дъмфи — стреля напосоки Джими, — поздравления за вас и… годеницата ви. Страхотно парти.

— Е, аз бих предпочел да е по-скромно, но нали я знаеш Ева.

— Да, разбира се — засмя се неспокойно Джими.

Лорд Дъмфи пафкаше пурата си, която димеше като локомотив, а очите му бяха силно присвити, от което Джими заключи, че домакинът му също действа на сляпо и се опитва да си спомни кои са загадъчните му гости.

— Вие сте приятели на годеницата ми.

— Да, точно така.

— Разбира се, разбира се — закима лорд Дъмфи. Последва още пафкане, още дим и точно когато Джими си помисли, че им се е разминало: — Само че сигурно паметта ми изневерява, ужасно нещо, стари приятелю, сигурно е заради войната и всички тези безсънни нощи… обаче не си спомням Ева да ми е споменавала човек на име Сандбрук. С нея сте стари приятели, така ли?

— О, да, с Ава се познаваме отдавна.

— Ева.

— Именно. — Джими подръпна Доли напред. — Познавате ли съпругата ми, лорд Дъмфи…

— Виола — представи се Доли усмихнато, същинска божа кравичка. — Виола Сандбрук.

Тя вдигна ръка и лорд Дъмфи извади пурата си от устата, за да я целуне. Отстъпи назад, но не я пусна, вдигна високо ръката на Доли и жадно плъзна поглед по роклята й и по всяка извивка под нея.

— Скъпи! — долетя чуруликащ повик от отсрещната страна. — Скъпи Джонатан!

Лорд Дъмфи тутакси пусна ръката на Доли.

— А! — възкликна той като ученик, когото бавачката е спипала да разглежда голи снимки. — Ето я и Ева.

— Наистина ли е станало толкова късно? — възкликна Джими. Стисна ръката на Доли, за да й сигнализира какви са намеренията му. Тя също го стисна. — Извинете, лорд Дъмфи, поднасяме ви сърдечните си благопожелания, но с Виола трябва да хванем влака!

* * *

И двамата хукнаха. Доли едва сдържаше смеха си, докато лъкатушеха и си проправяха път из претъпкания нощен клуб, спряха на гардероба, колкото Джими да подаде билетчето и да грабне палтото на лейди Гуендолин, преди да хукнат нагоре по стълбите, вземайки стъпалата по две наведнъж, и да изхвърчат в хладния мрак на нощен Лондон.

Докато тичаха в клуба, ги преследваше някакъв човек — Доли погледна назад и видя червендалест мъж да пуфти като охранена хрътка, — обаче Джими не спря, докато не пресякоха Личфийлд стрийт, не се сляха с излизащата от театър тълпа в „Сейнт Мартин“ и не се шмугнаха в тясната Тауър Лейн. Едва тогава се облегнаха задъхани на тухлите и избухнаха в смях.

— Лицето му… — успя да продума Доли. — О, Джими, няма да го забравя до края на живота си! Когато му каза онова за влака, той така се… слиса!

Джими също се засмя — приятен звук в мрака. Край тях беше тъмно като в рог, дори пълната луна не успяваше да се плъзне по стрехите и да озари тясната пресечка със сребристата си светлина. Доли беше зашеметена и преизпълнена с жизненост, щастие и някаква особена енергия, която се дължеше на факта, че бе влязла в чужда кожа. Нищо друго не вълнуваше толкова като невидимия миг на преход, когато престава да бъде Доли Смитам и се превръща в някой друг. Подробностите относно този друг не бяха от особено значение, тя обожаваше въодушевлението от самото превъплъщение, върховното блаженство на маскарада. Сякаш проникваш в живота на друг човек. И го открадваш за мъничко.

Доли вдигна поглед към звездното небе. Заради затъмнението на града се виждаха още повече звезди — едно от най-красивите явления, появили се вследствие на войната. В далечината се чуваше силният грохот на експлозии, оръдията от противовъздушната отбрана отговаряха, доколкото смогват, но там, горе, звездите продължаваха да си примигват с цялата си прелест. Бяха като Джими, даде си сметка Доли — предани, упорити, нещо, на което можеш да повериш живота си.

— Ти наистина би направил всичко за мен, нали? — попита тя с доволна въздишка.

— Знаеш, че е така.

Той вече не се смееше и настроението в уличката се промени със скоростта на вятъра. Знаеш, че е така. Тя наистина знаеше и в онзи миг този факт едновременно я въодушевяваше и я плашеше. По-скоро реакцията му. Когато чу отговора му, Доли усети подръпването на някаква струна дълбоко и ниско долу в корема си. Потръпна. Без да се замисля, хвана ръката му в мрака.

Беше топла, гладка, голяма и Доли я вдигна, за да го целуне по кокалчетата. Чуваше дишането му и нагоди своето към неговото.

Почувства се смела, зряла и силна. Почувства се красива и жива. С разтуптяно сърце вдигна ръката му и я притисна към гърдите си.

Тих звук се отрони от гърлото му, въздишка.

— Дол…

Тя го накара да млъкне с нежна целувка. Не искаше той да говори, не и сега, защото може би нямаше отново да намери смелост. Доли си припомни всичко, на което бе чувала да се смеят Кити и Луиза в кухнята на къщата на номер седем, Доли положи длан върху колана му. После я плъзна малко по-надолу.

Джими простена, наведе се да я целуне, вече здраво обхванал с ръка гръдта й, но тя се размърда и прошепна в ухото му:

— Нали каза, че ще направиш всичко, за което те помоля?

Той кимна, притиснал лице към шията й, и отвърна:

— Да.

— Какво ще кажеш да изпратиш момичето до къщи и да го сложиш да си легне?

* * *

Джими остана буден много след като Доли заспа. Нощта беше вълнуваща и той още не искаше тя да свършва. Не искаше нищо да разваля магията. Тежка бомба се разби някъде наблизо и поставените в рамки снимки изтракаха на стената. Доли се размърда насън и Джими нежно положи длан на главата й.

Почти не си бяха продумали на връщане към Кампдън Гроув, защото и двамата прекрасно съзнаваха значимостта на думите си, на факта, че са прекрачили една граница и вече няма връщане назад. Той не беше ходил на мястото, където тя живееше и работеше, защото Доли се държеше странно по този въпрос — твърдеше, че старата дама има особени разбирания, и Джими уважаваше този факт.

Когато пристигнаха на номер седем, тя го поведе покрай чувалите с пясък през входната врата, която тихо затвори зад гърба им. В къщата беше тъмно, още по-тъмно от навън заради плътните завеси, и Джими за малко да се спъне, преди Доли да светне малка настолна лампа в основата на стълбите. Крушката хвърли трептящ кръг светлина върху килима и нагоре по стената и Джими за пръв път видя колко величествена е къщата на Доли. Не останаха дълго, което го зарадва — величието го разстройваше. То беше символ на всичко, което той искаше да й даде, но не можеше, затова се притесни, когато я видя колко непринудено се чувства вътре.

Доли разкопча каишките на обувките си с висок ток, провеси ги на пръста си и го хвана за ръка. Вдигна показалец към устните си, кимна и пое нагоре по стълбите.

* * *

— Ще се грижа за теб, Дол — прошепна й Джими, когато стигнаха в спалнята й. Вече нямаха какво да си кажат и просто стояха до леглото, всеки в очакване другият да направи нещо. Тя се засмя на думите му, обаче гласът й прозвуча нервно и той изпита още по-силна обич към нея заради намека за младежка неопитност, стаен в смеха й. Джими се чувстваше донякъде в неизгодна позиция, откакто тя отправи предложението си в уличката, но сега, когато чу смеха й, когато усети притеснението й, той отново пое контрола и всичко изведнъж си застана по местата.

Част от него копнееше да разкъса роклята й, но вместо това той пъхна пръст под едната тънка презрамка. Кожата й беше топла въпреки студената нощ и Джими усети как тя потръпна от докосването му. Внезапното леко движение го накара да стаи дъх.

— Ще се грижа за теб — повтори той. — Винаги.

Този път тя не се засмя и той се наведе да я целуне. Боже, колко прелестно беше! Разкопча червената рокля, плъзна презрамките по раменете й и пусна дрехата да падне на земята. Доли стоеше, вперила поглед в него, гърдите й се издигаха и спускаха с всяко накъсано дихание, после го дари с една от своите полуусмивки, с които го дразнеше и измъчваше, и преди Джими да се усети, тя издърпа ризата му от панталона…

Избухна още една бомба и от гипсовите орнаменти високо над вратата се посипа прах. Джими запали цигара, докато противовъздушната отбрана отговаряше. Доли продължаваше да спи и миглите й тъмнееха на фона на светлите бузи. Нежно погали ръката й. Какъв глупак е бил — пълен глупак, — че отказа да се ожени за нея, когато тя го помоли. Тревожеше се заради отчуждението, което усещаше помежду им, обаче изобщо не се замисляше относно собствената си вина за това. Старомодните разбирания за брака и парите, в които се беше вкопчил. Докато я наблюдаваше тази вечер обаче и си даде сметка колко лесно би могъл да изгуби Доли заради този неин нов свят, всичко му се изясни. Беше извадил късмет, че тя го чакаше, че изпитваше същите чувства към него. Джими се усмихна и поглади тъмната й лъскава коса. Доказваше го фактът, че в момента лежи до нея.

Отначало щеше да се наложи да живеят в неговия апартамент — не това си мечтаеше да даде на Доли, но баща му беше привикнал и нямаше смисъл да се местят по време на войната. Когато всичко свърши, можеха да потърсят да наемат нещо в по-хубав квартал, може би дори да договорят ипотека, за да си купят свой дом. Джими имаше малко пари настрани, пестеше от години, събираше в един буркан всяко възможно пени, а редакторът много го насърчаваше по отношение на снимките.

Дръпна от цигарата си.

Засега щяха да направят военна сватба и в това нямаше нищо срамно. Дори според него беше романтично — любов по време на холера. Доли щеше да изглежда великолепно, както и да се облече, можеше да покани приятелките си за шаферки — Кити и тази новата, Вивиан, чието споменаване го бе притеснило, — а вероятно лейди Гуендолин Колдикот щеше да заеме мястото на родителите й. Освен това Джими вече имаше идеалния пръстен за нея. Беше на майка му и в момента се намираше в черна плюшена кутийка в дъното на чекмеджето в спалнята му. Беше го оставила върху възглавницата на баща му, когато ги напусна, заедно с обяснителна бележка. Джими пазеше пръстена оттогава: отначало, за да й го даде, когато тя се върне, по-късно — като спомен от нея, а напоследък, колкото повече напредваха годините му — за да започне с него живота си с любимата жена. С жена, която няма да го напусне.

Като малък Джими обожаваше майка си. Тя беше неговата магия, неговата първа любов, грамадната сребриста луна, чието нарастване и намаляване държеше в плен мъничкия му човешки дух. Сега си спомни, че тя му разказваше приказка, когато не можеше да заспи. Беше за „Славеева звезда“ — вълшебен кораб, величествен стар галеон с широки платна и здрава надеждна мачта, който всяка нощ плаваше по морето на сънищата, търсейки приключения. Тя седеше до него на леглото, галеше го по косата и сплиташе нишките на разказа за могъщия кораб, а докато разказваше за вълшебни пътешествия, гласът й го успокояваше, както нищо друго не би могло. Когато Джими започнеше да се унася и корабът го подмамваше към голямата звезда на изток, майка му се навеждаше и тихичко прошепваше в ушенцето му: „На добър път, миличък. Ще се видим тази нощ на «Славеева звезда». Ще ме чакаш там, нали? Ще преживеем страхотно приключение“.

И той го вярваше много дълго. Дори след като тя заживя с другия мъж, с онзи сладкодумен богаташ с голямата му скъпа кола, момчето си повтаряше приказката всяка вечер и беше сигурно, че ще види майка си насън, ще я хване и ще я накара да се върне у дома.

Мислеше, че не би могъл да обича толкова друга жена. И тогава се запозна с Доли.

Джими допуши цигарата и погледна часовника си — беше почти пет. Най-добре да си тръгва, за да се прибере навреме у дома и да свари на баща си яйце за закуска.

Стана тихичко, навлече си панталона и закопча колана. Постоя, загледан към Доли, после се наведе и обсипа бузата й с нежни целувки.

— Ще се видим на „Славеева звезда“ — прошепна той.

Тя се размърда, но не се събуди, и Джими се усмихна.

Слезе по стълбите и излезе в мразовития и ветровит Лондон преди зазоряване. Въздухът миришеше на сняг, усещаше го, и устата му издишаше пухкави облаци пара, но на Джими не му беше студено. Не и тази сутрин. Доли Смитам го обичаше, двамата щяха да се оженят и вече всичко щеше да бъде наред.