Кейт Мортън
Пазителка на тайните (13)

13

Грийнейкърс, 2011 г.

Докато вечеряше печен боб и препечена филийка, на Лоръл й хрумна, че вероятно за пръв път остава самичка в Грийнейкърс. Без родители, които да си вършат свои си неща в другата стая, без превъзбудени сестри, под чиито стъпала да скърцат дъските на пода долу, без малкото й братче, без домашни любимци. Дори кокошки не кудкудякаха в кокошарника отвън. В Лондон Лоръл живееше сама — така беше почти непрекъснато през последните четирийсет години и, честно казано, тя харесваше собствената си компания. Тази вечер обаче, заобиколена от гледките и звуците на детството, изпита самота, чиито дълбини я изненадаха.

— Наистина ли си добре? — попита я Роузи следобед, преди да си тръгне. Позабави се на прага на стаята, въртейки крайчето на дългия си африкански мънистен наниз и наклонила глава към кухнята: — Защото бих могла да остана. Нямам нищо против. Може би трябва да остана? Само ще звънна на Сейди и ще й кажа, че няма да мога да се прибера.

Странно бе това стечение на обстоятелствата — Роуз да се тревожи за Лоръл, и Лоръл се озадачи.

— Глупости — отвърна тя вероятно малко по-остро от необходимото, — няма да правиш нищо подобно. Добре съм си самичка.

Обаче Роуз не беше сигурна.

— Не знам, Лол, просто не ти е присъщо да се обаждаш така изневиделица. Обикновено си толкова заета, а сега… — Мънистата ей сегичка щяха да разкъсат връвта. — Знаеш ли какво, просто ще звънна на Сейди и ще й кажа, че ще се видим утре. Не е бог знае какво.

— Моля те, Роуз… — прелестно изигра раздразнение Лоръл, — за бога, върви и виж дъщеря си. Казах ти, дойдох, за да поразпусна малко, преди да започнем снимките на „Макбет“. Честно казано, с нетърпение очаквам малко тишина и спокойствие.

И наистина беше така. Лоръл беше признателна, че Роуз успя да я посрещне с ключовете, обаче главата й бучеше от списъка с нещата, които знаеше и които тепърва трябваше да разбере за миналото на майка си, затова нямаше търпение да влезе вътре и да подреди мислите си. Докато гледаше как колата на Роуз се отдалечава по алеята, я изпълни силно очакване. Сякаш се намираше в началото на нещо. Най-сетне беше тук, беше го направила, беше напуснала живота си в Лондон, за да стигне до дъното на най-голямата семейна тайна.

Сега обаче, докато седеше сама в дневната в компанията на празната чиния от вечерята си и изправена пред предстоящата дълга нощ, увереността й започна да се топи. Искаше й се да беше премислила по-внимателно предложението на Роуз — нежното бърборене на сестра й нямаше да допусне мислите й да се залутат към тъмни места, а и в момента Лоръл наистина се нуждаеше от малко помощ. Проблемът бяха привиденията, защото тя със сигурност не беше самичка тук. Бяха навсякъде: зад ъглите, сновяха нагоре-надолу по стълбите, отекваха сред плочките в баните. Босоноги момиченца с роклички, на най-различни етапи на израстването и високата слаба фигура на татко, който си подсвирква в тъмните сенки, но най-вече мама, която беше навсякъде едновременно и която бе въплъщението на тази къща, Грийнейкърс, нейната страст и енергия насищаха всяка дъска, всяко стъкло, всеки камък.

Тя и в момента беше в ъгъла на стаята — Лоръл я виждаше там да опакова подарък за рождения ден на Айрис. Беше книга по древна история, детска енциклопедия, и Лоръл си спомни как навремето беше поразена от красивите илюстрации, черно-бели и някак загадъчни изображения на съществували отдавна места. Книгата като предмет се струваше някак смътно важна на Лоръл и тя завидя, когато Айрис я разопакова върху леглото на родителите им на следващата сутрин, започна собственически да разлиства страниците и да наглася панделката на лентата за отбелязване. Нещо в книгата вдъхновяваше всеотдайност и набъбнало желание да я притежаваш — особено у Лоръл, която нямаше много свои книги.

Не бяха много книжно семейство — хората винаги се учудваха на този факт, — обаче истории имаха колкото щеш. Татко непрекъснато разказваше анекдоти на масата за вечеря, а Дороти Никълсън беше майка, която сама измисля приказки за децата си, вместо да им ги чете от книгите.

— Разказвала ли съм ти за „Славеева звезда“? — попита тя веднъж Лоръл като малка, когато не можеше да заспи.

Лоръл нетърпеливо тръсна главичка. Много обичаше приказките на мама.

— Не съм ли? Е, тогава всичко е ясно. Чудех се защо не съм те виждала там.

— Къде, мамо?

— Навсякъде, където и да било… — усмихна се тя по начин, който винаги събуждаше у Лоръл радост, че е наблизо. После мама се доближи, сякаш за да сподели някаква тайна, а тъмната й коса падна напред по едното й рамо. Лоръл обожаваше да слуша за тайни, освен това умееше и да пази тайни, затова се заслуша внимателно, когато мама каза:

— „Славеева звезда“ е голям кораб, който всяка нощ отплава от брега на сънищата. Виждала ли си картинката на онзи пиратски кораб с издутите бели платна и въжените стълби, които се поклащат на вятъра?

Лоръл кимна обнадеждено.

— Тогава ще познаеш кораба, когато го видиш, защото той изглежда точно така. С най-правата мачта, която можеш да си представиш, и знаме най-отгоре — сребърен плат с бяла звезда и две крила в средата.

— А как да се кача, мамо? Ще трябва ли да плувам? — Лоръл не беше добра плувкиня.

Дороти се засмя.

— Това е най-хубавото. Трябва само да си го пожелаеш и когато заспиш тази вечер, ще се озовеш на топлите й палуби и ще отплаваш към огромно приключение.

— Ти ще бъдеш ли там, мамо?

Дороти се отнесе, понякога добиваше такова загадъчно изражение, сякаш си спомняше нещо, което я натъжаваше мъничко. Ала после се усмихна и разчорли косата на Лоръл.

— Разбира се, кукличке, нали не мислиш, че ще те пусна да заминеш самичка?

* * *

В далечината изсвири късен влак, който влизаше в гарата, и Лоръл въздъхна. Въздишката й сякаш отекна между стените и тя се зачуди дали да не пусне телевизора, просто за да има някакъв шум. Майка им обаче упорито отказваше да си купи нов телевизор с дистанционно, затова Лоръл пусна старото радио на Би Би Си и взе книгата си.

Беше вторият роман на Хенри Дженкинс, който четеше — „Неохотната муза“, — и, честно казано, доста се затрудняваше. Всъщност започваше да подозира, че този човек е мъжки шовинист. Със сигурност главният герой Хъмфри (също толкова неустоим като главния герой в другата му книга) имаше някои доста спорни виждания относно жените. Обожанието беше едно от тях, обаче той възприемаше съпругата си Виола по-скоро като ценна вещ; не толкова като жена от плът и кръв, колкото като безгрижен дух, който той е уловил и така е спасил. Виола беше стихията на вятъра, доведена в Лондон, за да бъде цивилизована — от Хъмфри, разбира се, — обаче не биваше да бъде „покварена“ от града. Лоръл завъртя с досада очи. Искаше й се Виола просто да вдигне красивите си фусти и да хукне в обратна посока колкото й държат краката.

Тя обаче не го стори и се съгласи да се омъжи за главния герой — в крайна сметка това беше историята на Хъмфри. Отначало момичето допадна на Лоръл, струваше й се одухотворена и достойна героиня, непредсказуема и свежа, обаче колкото повече напредваше, толкова повече се губеше това момиче. Лоръл проумя, че е несправедлива — горката Виола беше просто зрял човек, така че надали можеше да я вини за спорната преценка. Пък и откъде можеше да знае Лоръл? Тя така и не успя да поддържа връзка с някого повече от две години. Въпреки това бракът на Виола с Хъмфри изобщо не отговаряше на представата на Лоръл за красива романтика. Насили се да прочете още две глави от романа, които отведоха двойката в Лондон и започнаха да изграждат златната клетка на Виола, обаче в един момент просто й дойде до гуша и тя раздразнено захлопна книгата.

Беше малко след девет, но Лоръл реши, че е достатъчно късно. Беше изморена след пътуването през деня, а искаше да стане рано на следващата сутрин, за да пристигне навреме в болницата, където се надяваше да хване майка си в добра форма. Съпругът на Роуз, Фил, беше докарал една кола от гаража си — миникупър от шейсетте, зелен като скакалец — и Лоръл щеше сама да шофира до града, когато се приготви. Пъхна „Неохотната муза“ под мишница, изми чинията си, легна си и остави приземния етаж на Грийнейкърс на привиденията.

* * *

— Имате късмет — каза нацупената медицинска сестра на Лоръл, когато тя пристигна на следващата сутрин, но тонът й намекваше за доста жалка картинка. — Тя е будна и е наперила гребена. Тържеството предишната седмица я измори, обаче посещенията на близките се отразяват адски добре на тези хора. Само гледайте да не я натоварвате. — После се усмихна със забележителна липса на топлота и отново насочи вниманието си към пластмасовата папка, която държеше.

Лоръл заряза плановете си за един въодушевяващ час с ирландски танци и се запъти по бежовия коридор. Стигна до вратата на майка си и лекичко почука. И когато не получи отговор, предпазливо открехна. Дороти се беше отпуснала в едно кресло, тялото й бе извито с гръб към вратата и отначало Лоръл си помисли, че тя спи. Едва когато се промъкна по-наблизо, установи, че майка й е будна и съсредоточено наблюдава нещо на ръцете си.

— Здравей, мамо — обади се Лоръл.

Старицата се сепна и извърна глава. Очите й изглеждаха изцъклени и безжизнени, но тя се усмихна, когато видя дъщеря си.

— Лоръл — изрече тихо, — мислех, че си в Лондон.

— Бях. Дойдох за малко.

Майка й не попита защо и Лоръл се зачуди дали на определена възраст много неща не стават твое достояние, много житейски подробности, обсъдени и решени другаде, биват чути или разбрани погрешно и изненадата вече не те смущава. Дали и тя някой ден щеше да установи, че абсолютна яснота не е нито възможна, нито желана. Ужасяваща мисъл. Избута настрани масичката на колелца и седна на свободния стол с мушамена седалка.

— Какво държиш? — кимна Лоръл към предмета в ръцете на майка си. — Снимка ли е?

Ръката на Дороти потрепна, когато й подаде малката сребърна рамка, която държеше. Беше стара и вдлъбната, но неотдавна лъсната. Лоръл не си спомняше да я е виждала преди.

— От Джери — каза Дороти. — Подарък за рождения ми ден.

Беше идеален подарък за Дороти Никълсън, светица — покровителка на всички изхвърлени неща, а и жестът беше типичен за Джери. Тъкмо ти се струва напълно откъснат от света и от всички, които го обитават, и той вземе, че те изненада със спиращо дъха прозрение. Болка преряза Лоръл, когато се замисли за по-малкия си брат: беше му оставила съобщение на гласовата му поща в университета — всъщност три съобщения, — откакто реши да замине от Лондон. Последното бе записала късно посред нощ след половин бутилка червено вино и се опасяваше, че е било по-прямо от предишните. Съобщи му, че си отива у дома, в Грийнейкърс, решена да открие какво се е случило, „когато бяхме деца“, че сестрите им още не знаят подробностите и че тя се нуждае от неговата помощ. Тогава идеята й се стори добра, обаче още нямаше отговор от брат си.

Лоръл сложи очилата си за четене, за да разгледа внимателно снимката в сепия.

— Сватбено тържество — оповести тя, оглеждайки официално облечените непознати зад осеяното с петна стъкло. — Не е на наш познат, нали?

Майка й не отговори, не точно.

— Какво безценно нещо — поклати глава тя бавно и печално. — Намерил я в някакъв магазин за вещи втора употреба. Тези хора… би трябвало снимката да виси на нечия стена, а не да лежи в кашон с непотребни вещи… Ужасно, нали, Лоръл, как отхвърляме хората?

Лоръл се съгласи.

— Снимката е прелестна — плъзна тя палец по стъклото. — От военно време, ако се съди по облеклото, макар че мъжът не е с униформа.

— Не всички носеха униформа.

— Имаш предвид кръшкачите.

— Имаше и други причини. — Дороти си взе обратно снимката. Отново впери поглед в нея и после с трепереща ръка я остави до рамкираната снимка от собствената си скромна сватба.

При споменаването на войната Лоръл усети как пред нея се отваря възможност, долови шемета на очакването. Надали щеше да има по-подходящ момент да повдигне въпроса за миналото на майка си.

— Ти какво прави през войната, мамо? — попита тя с предпазливо нехайство.

— Бях в женския доброволчески отряд.

Просто така. Никакво колебание, никаква неохота, нищо, което да подсказва, че майка и дъщеря повдигаха темата за пръв път. Лоръл трескаво се вкопчи в нишката на разговора.

— Искаш да кажеш, че си плела чорапи и си хранила войниците?

Майка й кимна.

— Имахме столова в местната крипта. Поднасяхме супа… Понякога организирахме и полева кухня.

— Как така… на улиците въпреки бомбите?

Поредното леко кимване.

— Мамо… — Лоръл направо нямаше думи. Самият отговор, а и фактът, че изобщо е получила отговор… — Храбра си била.

— Не — изненадващо остро възрази майка й. Устните й потръпнаха. — Имаше много по-храбри хора от мен.

— Досега не си го споменавала.

— Не съм.

И защо, искаше да попита Лоръл, кажи ми. Защо е толкова голяма тайна? Хенри Дженкинс и Вивиан, детството на майка й в Ковънтри, военните години, преди тя да се запознае с татко… Какво се е случило, та майка й така да се вкопчи във възможността за втори шанс и да я превърне в човек, готов да убие някой, който заплашва да възроди миналото й? Вместо това обаче Лоръл каза:

— Иска ми се да съм те познавала тогава.

Дороти се усмихна леко.

— Трудна работа.

— Разбираш какво имам предвид.

Тя се размърда на стола си и някакво изражение започна да подръпва крайчетата на сухата й като хартия кожа.

— Съмнявам се, че щеше много да ме харесаш.

— Какво искаш да кажеш? Защо не?

Устата на Дороти потръпна, сякаш онова, което искаше да каже, просто не излизаше.

— Защо не, мамо?

Дороти се насили да се усмихне, но надвисналата в очите и в гласа й сянка я опроверга.

— Хората се променят с възрастта… помъдряват, вземат по-добри решения… Аз съм много стара, Лоръл. Всеки, който живее толкова дълго като мен, просто трупа разочарования, няма друг начин… Нещата, които си вършил в миналото… нещата, които ти се иска да си направил различно…

Миналото, съжалението, промяната у хората — Лоръл усети тръпка от вълнение, че най-сетне се е докоснала до същината. Помъчи се да звучи небрежно, просто като обичлива дъщеря, която разпитва майка си за нейното минало.

— Какви неща, майко? Какво би направила различно?

Обаче Дороти не я слушаше. Погледът й беше станал някак далечен, пръстите й мачкаха крайчеца на одеялото в скута й.

— Баща ми все ми повтаряше, че ще загазя, ако не внимавам…

— Всички родители говорят така — меко и предпазливо отбеляза Лоръл. — Сигурна съм, че не си правила нищо по-лошо от всички нас.

— Той се опита да ме предупреди, обаче не го послушах. Мислех си, че знам по-добре. Бях наказана за неправилните си решения, Лоръл, изгубих всичко… всичко, което обичах.

— Как? Какво се случи?

Обаче предишният монолог, независимо какви спомени беше донесъл със себе си, измори Дороти — платната й останаха без вятър и тя се отпусна тежко на възглавниците си. Устните й помръднаха, но от тях не се отрони никакъв звук и след малко тя се отказа и отново изви глава към замъгления прозорец.

Лоръл изучаваше профила на майка си и копнееше да бъде различна дъщеря, да има повече време, да се върне назад и да направи всичко отначало, да не отлага до последно, за да се окаже изправена пред толкова много празнини и седнала до болничното легло на майка си в очакване тя да ги попълни.

— Знаеш ли — бодро поде Лоръл, опитвайки различен подход, — Роуз ми показа нещо специално. — Взе семейния албум от полицата и извади отвътре снимката на майка си и на Вивиан. Колкото и да се стараеше да не насилва нещата, усети, че пръстите й треперят. — Струва ми се, че беше в някакъв сандък в Грийнейкърс.

Дороти взе подадената й снимка и я погледна.

В коридора се отваряха и затваряха врати, някъде в далечината се чу звънец, една кола спря и после отново потегли на обръщалото пред болницата.

— Били сте приятелки — подсети я Лоръл.

Майка й кимна колебливо.

— По време на войната.

Още едно кимване.

— Казвала се е Вивиан.

Този път Дороти вдигна поглед.

По набръчканото й лице пробяга изненада, последвана от нещо друго. Лоръл тъкмо се канеше да й обясни за книгата и за посвещението в нея, когато майка й каза:

— Тя умря — толкова тихо, че Лоръл едва я чу. — Вивиан умря през войната.

Лоръл си спомняше, че е чела за това в некролога на Хенри Дженкинс.

— По време на въздушно нападение — каза тя.

Майка й с нищо не показа, че я е чула. Отново бе вперила поглед в снимката. Очите й бяха изцъклени, бузите й внезапно се навлажниха.

— Почти не мога да се позная — промълви тя с тих и старчески глас.

— Било е много отдавна.

— В друг живот. — Дороти измъкна отнякъде мека и смачкана кърпичка и я притисна към бузата си.

Майка й все още нареждаше тихичко зад кърпичката си, но Лоръл не различаваше думите: нещо за бомби, за шум и за страха да започнеш отначало. Приведе се по-близо към нея, цялата настръхнала от усещането, че отговорите са съвсем близо.

— Какво казваш, мамо?

Дороти се извърна към Лоръл с уплашено изражение, сякаш е зърнала призрак. Стисна ръкава на дъщеря си, а когато заговори, гласът й беше пресеклив:

— Направих нещо, Лоръл — прошепна тя, — по време на войната… Не разсъждавах трезво, всичко адски се обърка… Не знаех как другояче да постъпя и ми се струваше чудесен план, начин да оправя нещата, обаче той научи… и се ядоса.

Сърцето на Лоръл се сви. Той.

— Затова ли дойде онзи мъж, мамо? Затова ли дойде онзи ден, на рождения ден на Джери? — Дишаше накъсано. Отново се почувства на шестнайсет.

Майка й продължаваше да стиска ръкава на Лоръл с пепеляво лице и тъничък като тръстика глас:

— Той ме намери, Лоръл… изобщо не е преставал да ме търси.

— Заради онова, което си направила през войната ли?

— Да. — Едва чуто.

— Какво беше то, мамо? Какво си направила?

Вратата се отвори и сестра Ратчет внесе един поднос.

— Време е за обяд — оповести тя бодро и намести масичката на колелца. Напълни до средата една пластмасова чашка с недостатъчно топъл чай и провери дали в каната има още вода.

— Просто натисни звънеца, когато приключиш, скъпа — изчурулика тя твърде силно. — Ще се върна и ще ти помогна да отидеш до тоалетната. — Огледа масичката, за да се увери, че всичко е наред. — Имаш ли нужда от още нещо, преди да си тръгна?

Дороти беше зашеметена, изтощена, очите й огледаха търсещо лицето на другата жена.

Сестрата се усмихна лъчезарно, наведе се току до лицето й.

— Имаш ли нужда от още нещо, мила? — попита отчетливо тя.

— О! — примигна Дороти и я удостои с колеблива объркана усмивка, от която сърцето на Лоръл се сви. — Да, да, моля. Трябва да говоря с доктор Руфъс…

— С доктор Руфъс ли? Сигурно имаш предвид доктор Котър, мила.

Облак от объркване хвърли за кратко сянката си върху бледото й лице, после Дороти каза с още по-неуверена усмивка:

— Да, разбира се, доктор Котър.

Сестрата я увери, че ще го изпрати при първа възможност, после се обърна към Лоръл, тупна се с пръст по слепоочието и я изгледа многозначително. Лоръл едва се сдържа да не я удуши с дръжката на чантата, докато жената скърцаше из стаята с обувките си с меки подметки.

Безкрайно дълго чакаха медицинската сестра да излезе: тя събираше мръсни чаши, отбелязваше нещо в медицинския картон, поспря се и направи забележка за проливния дъжд. Лоръл направо изгаряше от напрежение, когато вратата най-сетне се затвори зад гърба й.

— Мамо? — подкани я тя по-рязко, отколкото й се искаше.

Дороти Никълсън погледна дъщеря си. Лицето й беше любезно безизразно и Лоръл сепнато осъзна, че каквото и да я бе напрегнало толкова сериозно, преди да ги прекъснат, вече се е стопило. Беше се отдръпнало назад към мястото, където отиват старите тайни. Дъхът й секна от безсилие. Можеше отново да попита например: „Какво си направила, та този мъж те преследва? Нещо свързано с Вивиан ли? Кажи ми, моля те, за да обърна гръб на цялата история“, обаче обичното лице, това измъчено старческо лице се взираше в нея сега леко объркано и по него се изписа тревожна усмивка, когато Дороти попита:

— Да, Лоръл?

Лоръл мобилизира цялото си търпение — и утре е ден, ще опита отново — усмихна се и отвърна:

— Искаш ли да ти помогна с обяда, мамо?

* * *

Дороти не хапна много, през последния половин час тя доста оклюма и Лоръл отново се слиса от това колко крехка е станала майка й. Зеленото кресло беше доста скромно, бяха го донесли от къщи и Лоръл безброй пъти през годините беше виждала майка си да седи в него. Кой знае как обаче през последните няколко месеца креслото сякаш бе променило пропорциите си и се беше превърнало в грамадна мебел, която поглъщаше старицата като мечка.

— Искаш ли да ти среша косата? — предложи Лоръл. — Ще ти бъде ли приятно?

Сянка от усмивка се плъзна по устните на Дороти и тя леко се усмихна.

— Мама ми решеше косата.

— Така ли?

— Преструвах се, че не ми харесва… исках да съм независима… обаче беше прекрасно.

Лоръл с усмивка взе старинната четка от полицата зад леглото, леко я притисна към осеяната с пърхот тъничка коса на майка си и се опита да си представи каква ли е била като мъничко момиче. Несъмнено жадна за приключения, понякога немирна, но с дух, който по-скоро умилява, отколкото дразни хората. Лоръл се съмняваше, че ще узнае някога, не и ако майка й не й разкаже.

Клепачите на Дороти, тънки като хартия, се бяха затворили и фините нерви по тях току потрепваха от загадъчните картини, които се оформяха върху черния фон. Дишането й стана по-бавно, докато Лоръл гладеше косата й, после доби сънен ритъм и Лоръл остави четката съвсем безшумно. Дръпна плетеното одеяло малко по-нагоре в скута на майка си и леко я целуна по бузата.

— Довиждане, мамо — прошепна, — утре пак ще дойда.

Измъкваше се на пръсти от стаята, като се стараеше да не шуми с чантата си и да не тропа силно с обувки, когато се обади сънен глас:

— Онова момче.

Лоръл се обърна изненадано. Очите на майка й още бяха затворени.

— Онова момче, Лоръл — измърмори тя.

— Кое момче?

— Момчето, с което ти се мотаеше, Били. — Замъглените й очи се отвориха и тя извърна глава към Лоръл. Изпъна немощния си пръст и каза тихо и меко: — Да не мислиш, че не бях забелязала? Или че никога не съм била млада? Че не знам какво е да харесваш някое красиво момче?

В този момент Лоръл осъзна, че майка й вече не е в болничната стая, че се е пренесла в Грийнейкърс и разговаря със своята млада дъщеря. И това я смути.

— Слушаш ли ме, Лоръл?

Тя преглътна и успя да отговори:

— Слушам те, майче. — За пръв път от много време наричаше майка си така.

— Ако те помоли да се омъжиш за него, трябва да се съгласиш… Разбра ли ме?

Лоръл кимна. Чувстваше се странно, доста замаяна и пламнала. Медицинските сестри я предупредиха, че напоследък съзнанието на майка й блуждае, че напуска настоящето и се връща отново в него като радио, което губи станцията, обаче какво я беше отвело там? Защо ще се занимава с момче, което почти не познава, с някакъв мимолетен флирт на Лоръл отпреди много време?

Устните на Дороти тихичко се движеха една до друга и после тя каза:

— Допуснах толкова много грешки… толкова много грешки. — Бузите й бяха влажни от капещите сълзи. — Единствената причина да се омъжиш е любовта, Лоръл. Любовта.

* * *

Лоръл успя да стигне до тоалетните в болничния коридор. Врътна кранчето, подложи шепи и плисна малко вода на лицето си, после опря длани на мивката. Близо до сифона имаше тънички като косъм пукнатини, които се сляха пред оцъкления й поглед. Лоръл затвори очи. Пулсът й блъскаше като чук в ушите. Боже, беше разтърсена из основи.

Не се дължеше само на факта, че майка й й беше говорила като на невръстно момиче, на мигновено заличените петдесет години, на извикания от миналото образ на едно момче, на далечното усещане на пърхащата като пеперуда първа любов някъде съвсем наблизо. Дължеше се на самите думи, на настойчивия глас на мама, на искреността, която подсказваше, че тя предлага на младата си дъщеря съкровищата на собствения си опит. Че настоява Лоръл да направи избор, какъвто тя, Дороти, не бе направила, за да избегне нейните грешки.

Само че просто не се връзваше. Майка й обичаше баща й, Лоръл знаеше това със сигурност, както знаеше собственото си име. Бяха женени от пет и половина десетилетия преди смъртта на татко и помежду им нямаше дори намек за съпружеска дисхармония. Ако Дороти се беше омъжила по друга причина, ако през цялото време съжаляваше за решението си, значи беше превъзходна актриса. Способни ли бяха двамата да се преструват така? Разбира се, че не биха могли. Освен това Лоръл стотици пъти беше чувала историята как родителите й се запознали и се влюбили, виждала беше майка си да се взира в лицето на баща й, докато той разказваше как тутакси разбрал, че двамата са родени един за друг.

Лоръл вдигна поглед. Баба Никълсън обаче имаше съмнения, нали така? Лоръл винаги бе усещала някаква неловкост между майка й и баба й — официалния начин, по който разговаряха, строго стиснатите устни на възрастната жена, когато гледаше снаха си и си мислеше, че никой друг не я вижда. А после, когато Лоръл беше около петнайсетгодишна и бяха на гости в пансиона на баба Никълсън на морето, тя дочу нещо, което не биваше. Една сутрин прекара твърде много време на слънце и се прибра рано със силно главоболие и изгорели рамене. Лежеше в затъмнената си спалня с влажна кърпа на чело и усещаше огромна тежест в гърдите, когато баба Никълсън и възрастната й наемателка госпожица Пери се срещнаха в коридора.

— Той е истинска гордост за теб, Гъртруд — каза госпожица Пери. — Всъщност открай време си е добро момче.

— Да, чисто злато е моят Стивън. Помагал ми е тук повече от баща си. — Баба замълча в очакване на познатото изсумтяване в знак на съгласие от събеседницата си и продължи: — И има добро сърце. Смилява се над всяко бездомно същество.

Това предизвика интереса на Лоръл. В думите кънтеше ехо от предишни разговори и госпожица Пери със сигурност знаеше точно за какво говорят.

— Така е — каза тя, — момчето нямаше никакъв шанс, нали? Не и с красавица като нея.

— Красавица ли? Е, ако ти харесват такива. Тя е твърде… — баба замълча и се замисли, а Лоръл проточи шия, за да чуе каква дума ще избере: — … твърде зряла е за моя вкус.

— О, да — побърза да отстъпи госпожица Пери, — ужасно зряла. Обаче безпогрешно надушва хубавото, а?

— Така е.

— Веднага напипва слабото място.

— Несъмнено.

— Като си помисля, че той можеше да се ожени за някое хубаво местно момиче като Полин Симънс. Винаги съм смятала, че тя е увлечена по него.

— Разбира се, че беше — сряза я баба, — и кой може да я вини? Обаче не бяхме предвидили появата на Дороти, нали? Горката Полин нямаше шанс, не и срещу жена като нея, не и щом си е наумила нещо.

— Много жалко! — Госпожица Пери знаеше какво и кога се очаква да каже. — Ужасно жалко!

— Направо го омагьоса. Скъпото ми момче не усети какво го връхлита. Разбира се, той я мислеше за света вода ненапита, ама как да го вини човек — ожениха се само няколко месеца, след като се беше върнал от Франция. Беше му завъртяла главата — тя е от хората, които получават, каквото са си навили на пръста.

— А тя искаше него.

— Нуждаеше се от бягство и синът ми й го осигури. А веднага, щом се ожениха, тя го замъкна далеч от всеки и от всичко познато, за да започнат отначало в онази порутена ферма. Разбира се, обвинявам себе си…

— Не бива!

— Аз я доведох в тази къща.

— Беше война и беше почти невъзможно да си намериш добър персонал. Нямаше как да знаеш.

— Именно. Трябваше да се досетя. Трябваше да се постарая да се досетя. Прекалено доверчива бях. Поне отначало. Поразпитах за нея, когато вече беше твърде късно.

— Какво искаш да кажеш? Твърде късно за какво? Какво научи?

Каквото и да беше научила баба Никълсън обаче, то си остана загадка за Лоръл, защото двете жени се отдалечиха по коридора, преди баба й да обясни по-подробно. Честно казано, навремето чутото не притесни Лоръл. Баба Никълсън беше превзето добродетелна и обичаше да е център на вниманието, освен това превръщаше живота на най-голямата си внучка в истински ад, като докладваше на родителите й дори само момичето да погледнеше някое момче на плажа. Каквото и да си въобразяваше баба, че е открила за майка й, реши Лоръл, докато лежеше и проклинаше пулсиращата си глава, то най-вероятно беше преувеличено или пък беше пълна измислица.

Сега обаче… Лоръл избърса ръцете и лицето си… Сега обаче не беше толкова сигурна. Подозренията на баба й — че Дороти е търсела възможност за бягство, че не е толкова невинна, колкото изглежда, че прибързаният й брак е бил по сметка — съответстваха на нещата, които майка й й беше казала току-що.

Дали Дороти Смитам е бягала от развален годеж, когато се е появила в пансиона на госпожа Никълсън? Това ли беше научила баба? Възможно беше, обаче трябваше да има нещо повече. Предишна връзка беше достатъчно основание баба й да се вкисне — вкисваше се и от по-малко, — но надали това е нещо, за което майка й ще плаче шейсет години по-късно (при това виновно, както се стори на Лоръл, с намеци за грешки, с объркани мисли), освен ако не беше избягала от годеника си, без да му каже. Но ако го е обичала толкова много, защо майка й би постъпила така? Защо просто не се е омъжила за него? И какво общо имаше това с Вивиан и с Хенри Дженкинс?

Нещо убягваше на Лоръл, вероятно много неща. Тя изпусна гореща отчаяна въздишка, която изкънтя в малката облицована с плочки баня. Чувстваше, че всичко осуетява намеренията й. Толкова много разпокъсани следи, които сами по себе си не означават нищо. Лоръл откъсна парче тоалетна хартия и попи размазалата се под очите й спирала. Цялата загадка приличаше на онази детска игра, при която свързваш точките, за да се образува фигура, или откриваш съзвездие на нощното небе. Веднъж, когато Лоръл беше съвсем мъничка, баща им ги заведе да звездобройстват. Устроиха си лагер на хълма пред гората Блайндман и докато чакаха да се смрачи достатъчно и да се появят звездите, той им разказа как като малък се изгубил, но се ориентирал по звездите и намерил пътя за дома.

— Трябва да търсите картинките — каза той, насочвайки телескопа на стойка. — Ако някога се озовете сами в тъмното, съзвездията ще ви направляват.

— Но аз не виждам никакви картинки — възрази Лоръл, потри плетените си ръкавички и примижа към блещукащите звезди на небето.

Татко й се усмихна нежно.

— Защото гледаш самите звезди, а не празнините помежду им. Трябва мислено да прокараш линии, тогава ще започнеш да виждаш цялата картинка.

Лоръл се вгледа в отражението си в болничното огледало. Примигна и споменът за прекрасния й баща се разсея. На негово място внезапно се появи непоносима болка — той й липсваше, самата тя остаряваше, майка й гаснеше.

Изглеждаше отвратително. Лоръл извади гребен и оправи косата си, доколкото можа. Беше някакво начало. Изпусна въздух между устните си със замислено упорство. Не я биваше много в това да открива картинките сред съзвездията. Джери ги засрамваше всички, защото проумяваше нощното небе, още като момченце той посочваше фигури и картинки там, където Лоръл съзираше единствено тъмен космос.

Мисли за брат й връхлетяха Лоръл. Би трябвало да са заедно в това проучване, мамка му. То принадлежеше и на двама им. Тя извади мобилния си телефон и провери дали няма пропуснати обаждания.

Нищо. Все още нищо.

Прегледа списъка с телефоните, откри номера му и го натисна, за да се обади. Изчака, гризейки нокътя на палеца си, докато един телефон дрънчеше някъде далече върху бюро в Кеймбридж, звънеше ли, звънеше. Накрая нещо изщрака и се чу: „Здравейте, свързахте се с Джери Никълсън. В момента се целя в звездите. Ако искате, оставете номера си“.

Обаче нямаше обещание, че ще направи нещо с този номер, отбеляза кисело Лоръл. Не му остави съобщение. Засега просто трябваше да действа самичка.