Кейт Мортън
Пазителка на тайните (7)

7

Влакът Ковънтри — Лондон, 1938 г.

Дороти Смитам беше на седемнайсет години, когато узна със сигурност, че е откраднато бебе. Това беше единственото обяснение. Истината й просветна като бял ден една събота сутрин към единайсет часа, докато наблюдаваше как баща й върти молив между пръстите си, бавно прокарва език по долната си устна и после отбелязва в черното се тефтерче точната сума (24 пенса), която е платил на шофьора на таксито, за да откара семейството и багажа до гарата. Списъкът и неговото попълване щяха да ангажират вниманието му през по-голямата част от престоя им в Борнмът, а след завръщането на семейството в Ковънтри щяха да прекарат една ликуваща вечер в анализиране на съдържанието му, на която всички щяха неохотно да присъстват. Щяха да чертаят таблици, да правят сравнения с резултатите от предишната година (и дори за цялото предходно десетилетие, ако имаха късмет) и щяха да дават обещания следващата година да се справят още по-добре, преди, освежен от годишния си отпуск, баща им да се върне на службата си като счетоводител в „Х. Дж. Уокър“, производител на велосипеди, и да се захване здраво за работа за още една година.

Майката на Дороти седеше в ъгъла на вагона, попивайки с памучна носна кърпичка ноздрите си. Правеше го скришом, кърпичката през повечето време оставаше скрита в дланта й, а след лекото потупване тя стрелваше мъжа си с поглед, за да се увери, че не го е обезпокоила и той все още се взира с начумерено удоволствие в тефтерчето си. Ама наистина само Джанис Смитам можеше да настива с удивително упорство в навечерието на летния отпуск. Постоянството й беше възхитително и Доли вероятно би приветствала предаността на майка си към навика, ако не беше съпровождащото гъгнене — толкова извинително и покорно, — от което й идеше да прониже собствените си тъпанчета с подострения молив на татко. Майка й прекарваше двете седмици на морето еднакво всяка година: като караше баща й да се чувства като краля на пясъчния замък, като се тревожи за кройката на банския на Доли и се притеснява дали Кътбърт се сприятелява с „подходящи“ момчета.

Горкичкият Кътбърт. Беше прекрасно бебе, което само гукаше щастливо, хилеше се беззъбо и имаше прелестния навик да ревва, когато Доли излезе от стаята. Колкото повече растеше обаче, колкото повече се увеличаваха годините му, толкова по-ясно ставаше, че брат й е поел към челен сблъсък със съдбата — щеше да се превърне в двойник на господин Артър Смитам. Което, за жалост, означаваше, че въпреки обичливата привързаност помежду им Доли и Кътбърт просто нямаше как да са една плът и кръв, и от само себе си се налагаше въпросът кои са истинските й родители и как изобщо се е забъркала с тази жалка група хорица.

Циркови артисти? Впечатляваща двойка въжеиграчи? Възможно беше — тя поглеждаше към краката си, относително дълги и слаби, и двата. Открай време я биваше в спорта: учителят по физическо господин Антъни я избираше за главния хокеен отбор всяка година, а когато двете с Кейтлин навиваха килима в салона на майката на Кейтлин и пускаха Луис Армстронг на грамофона, Доли беше сигурна, че не си въобразява, а наистина е по-добрата танцьорка. Ето — кръстосваше крака Доли и приглаждаше полата си, — естествена грациозност. Това почти доказваше нещата.

— Може ли да хапна нещо сладичко на гарата, татко?

— Сладичко ли?

— На гарата? От онова магазинче.

— Не знам, Кътбърт.

— Ама, татко…

— Трябва да се съобразяваме с бюджета.

— Но мама каза…

— Стига, Кътбърт. Татко знае най-добре.

Доли насочи вниманието си към нивите, които прелитаха покрай прозореца. Циркови артисти — струваше й се уместно. Пайети и лъскави костюми, изпълнения късно вечер под големия купол, горе в нищото, но въпреки това окъпани в страхопочитанието и обожанието на възторжената тълпа вечер. Блясък, вълнение и романтика — да, това й се струваше по-вероятно.

Такъв пленителен произход би обяснил и суровите упреци, които раздаваха родителите на Доли, когато поведението й заплашваше да „привлече внимание“. „Хората гледат, Дороти — напомняше й майка й, ако полата й беше прекалено къса, смехът и — прекалено силен, червилото — прекалено ярко. — Ще те зяпат. Знаеш как се чувства баща ти в това отношение.“ Доли наистина знаеше. Баща й обичаше да им напомня, че крушата не пада по-далеч от дървото, затова той сигурно живееше в постоянен страх, че бохемският нрав ще се процеди някой ден като развален плод през кожицата на приличието, което заедно с майка й се бяха постарали да изградят около малката си разглезена дъщеря.

Доли тайно лапна ментов бонбон от пликчето в джоба си, избута го с език към бузата си и облегна глава на прозореца. Много по-сложно беше да установи как точно е осъществена кражбата. Както и да го въртеше в главата си, Артър и Джанис Смитам изобщо не приличаха на крадльовци. Трудно можеше да си ги представи как се промъкват крадешком към оставена без внимание бебешка количка и отмъкват заспалото бебе. Хората, които крадат, независимо дали от нужда, или от алчност, го правят, защото страстно желаят въпросното нещо. Артър Смитам обаче беше убеден, че думата „страст“ трябва да бъде извадена от речника на английския език и дори изтръгната от английската душа, а така и така сме се захванали, най-добре да заличим и думата „желание“. Посещение на цирк? Е, това намирисваше на ненужно развлечение.

Много по-вероятно беше — ментовият бонбон се строши на две — Доли да е намерена на стълбите и по-скоро по задължение, отколкото по желание да е влязла в семейство Смитам.

Облегна се още по-удобно на седалката на вагона и затвори очи — представи си го съвсем ясно. Тайната бременност, заплахите на ръководителя на цирка, пристигнал в Ковънтри… Известно време младата двойка се борела храбро сама и отглеждала бебето си с любов и надежда, но, за жалост, останали без работа (в крайна сметка търсенето на въжеиграчи е доста ограничено) и без пари за храна, те започнали да се отчайват. Една нощ, докато минавали през центъра на града с бебето си, вече твърде изнемощяло, за да плаче, нечия къща привлякла погледа им. Предните стълби били по-чисти и излъскани от всички други, вътре светело и изпод вратата долитало уханието (наистина прелестно) на месната яхния на Джанис Смитам. Разбрали как трябва да постъпят…

— Не мога да стискам. Не мога!

Доли отвори лекичко едното си око, колкото да види как брат й подскача от единия на другия си крак насред вагона.

— Стига, Кътбърт, почти…

— Трябва веднага да отида в тоалетната!

Доли отново затвори очи, стисна ги по-силно отпреди. Вярно беше — тя не вярваше в частта за трагичната съдба на младата двойка, а във факта, че е специална. Доли открай време се чувстваше различно, сякаш е по-жива от другите хора и светът, съдбата или каквото беше там имат по-големи планове за нея. Вече разполагаше и с доказателство, научно доказателство. Бащата на Кейтлин, който беше лекар и разбираше от тези неща, й го беше казал, докато играеха на „Капитан Блото“^[1] в салона на Кейтлин. Вдигаше покритите с мастилени петна карти една след друга и Доли казваше първото, което й хрумне. „Невероятно — измърмори той насред играта, лапнал лулата си, — удивително! — И леко поклати глава. А после: — Е, никога не съм…“ И се засмя тихо, което го направи твърде хубав за баща на приятелката й. Само киселият поглед на Кейтлин я възпря да не го последва в кабинета, когато доктор Руфъс заяви, че отговорите й са „изключителни“, и предложи — не, настоя — за допълнителни тестове.

Изключителни. Доли премисли думата. Изключителни. Не беше като тях, обикновените Смитам, и със сигурност нямаше да стане. Животът й щеше да бъде ярък и прекрасен. Щеше да танцува извън квадратчето на „приличното“ поведение, в което майка й и баща й толкова държаха да я затворят. Може би дори самата тя щеше да избяга в някой цирк и да опита късмета си под големия купол.

Влакът забавяше ход — наближаваха гара Юстън. Лондонските къщи се виждаха нагъсто през прозореца и Доли усети тръпка на вълнение. Лондон! Великолепен градски водовъртеж (така поне пишеше в пътеводителя за Лондон, който тя криеше в чекмеджето с бельото си), пълен с театри, нощни забавления и наистина изискани хора, които водят страхотен живот.

Когато беше по-малка, баща й понякога ходеше в Лондон по работа. Тя очакваше с нетърпение тези нощи, взираше се да го зърне през перилата, когато майка й вече я мислеше за заспала. Чуваше ключа му в ключалката, притаяваше дъх и после той се прибираше. Майка й му вземаше палтото, а всичко в него показваше, че е бил някъде, че е малко по-важен отпреди. Доли никога не би се осмелила да го разпита за пътуването, защото още тогава се бе досетила, че истината ще бъде само злощастна имитация на фантазиите й. Въпреки това сега погледна към баща си с надеждата да срещне очите му и да съзре в тях доказателство, че и той усеща привличането на големия град, през който минаваха в момента.

Не го усещаше. Артър Смитам виждаше само тефтерчето си, в момента — първата страница, на която старателно си бе отбелязал разписанието на влака и номерата на пероните. Ъгълчетата на устните му потръпнаха и сърцето на Доли се сви. Тя се подготви за паниката, която знаеше, че ще последва: винаги настъпваше, въпреки че си предвиждаха много време, въпреки че правеха същото пътуване всяка година и въпреки че останалите хора преспокойно успяваха да хващат влаковете от точка А до точка Б и после от точка Б до точка В. И наистина, изтръпна тя с предвидливо очакване, ето го и призива за битка!

— Да не се разпръсваме, докато хванем такси! — Неустрашим опит от страна на предводителя им да запази спокойствие в лицето на предстоящото изпитание. Той потърси шапката си на рафта за багаж.

— Кътбърт, дай ръка — притеснено нареди мама.

— Не искам…

— Всеки отговаря за багажа си — продължи татко, извисявайки глас в рядък прилив на вълнение. — Стискайте здраво стиковете и ракетите си. И гледайте да не попадате зад пътници, които куцат или са с бастуни. Не бива да допускаме никой да ни забави.

Добре облечен мъж, който пътуваше в техния вагон, метна кос поглед към баща й и Доли се запита — не за пръв път — дали е възможно да изчезне само ако го поиска достатъчно силно.

* * *

Семейство Смитам имаха навик, усъвършенстван и непоклатимо установен през дългогодишните абсолютно еднакви почивки, да тръгват към морето веднага след закуска. Баща им отдавна беше постановил, че наемането на къщичка на плажа е ненужен лукс, който насърчава перченето, затова ранното пристигане беше от огромно значение, ако искаха да си осигурят прилично място преди пристигането на тълпите. Една сутрин госпожа Дженингс ги задържа в трапезарията на „Белвю“ по-късно от обикновено, запари чая им прекалено и после адски бавно им донесе нов. Безпокойството на баща им растеше — белите му платнени обувки го призоваваха въпреки щръкналите лепенки, които беше принуден да сложи на петите си след натоварването от предишния ден, — обаче беше немислимо да прекъсне хазяйката им, а Адам Смитам не правеше немислими неща. В крайна сметка ги спаси Кътбърт. Той погледна към корабния часовник над рамкираната снимка на пристана, преглътна наведнъж цяло яйце на очи и възкликна:

— Майчице! Вече е станало девет и половина!

Дори госпожа Дженингс не можеше да оспори този факт, отстъпи назад към вратата на кухнята и им пожела приятна сутрин.

— А какъв ден ни очаква, какъв прекрасен ден!

Денят наистина беше прекрасен. Беше един от онези божествени летни дни, когато небето е ясно, духа топъл ветрец и човек просто усеща, че го очаква нещо вълнуващо. Когато стигнаха на дъсчената алея, тъкмо пристигаше туристически автобус и господин Смитам пришпори семейството си, за да изпреварят навалицата. Със собственическото излъчване на хора, резервирали двуседмичната си почивка още през февруари и платили изцяло през март, господин и госпожа Смитам огледаха бегло туристите. Бяха натрапници и нахалници, които лагеруват на техния плаж, тълпят се на техния пристан и се редят на опашка за техния сладолед.

Дороти поизостана на няколко крачки от семейството си, поведено от техния безстрашен лидер, което се запъти покрай естрадата на оркестъра, за да пресече пътя на натрапниците. Качиха се по стълбите с величието на победители и заеха място точно до каменната стена. Баща им остави кошницата за пикник и пъхна палци в колана на панталона, огледа се наляво-надясно и накрая оповести:

— Точно така. — После добави със самодоволна усмивка: — И то на няма и сто крачки от пансиона ни. По-малко от сто крачки!

— Можем дори да махнем за поздрав на госпожа Дженингс — отбеляза мама, която се възползваше от всяка възможност да достави удоволствие на съпруга си.

Дороти успя да издокара тъничка насърчителна усмивка и после съсредоточено се зае да оправя ъглите на кърпата си. Разбира се, от мястото си не виждаха „Белвю“. В пълна противоположност с името си (дадено му с неприсъща за намусената госпожа Дженингс надежда, която веднъж прекарала „цял месец“ в Париж), пансионът се намираше по средата на Литъл Колинс стрийт, която доста криволичеше преди дъсчената крайбрежна алея. Ето защо гледката не беше особено хубава — сивкави отрязъци от центъра на града, от стаите отпред, от тръбите на една къща близнак отзад, — пък и сградата не беше френска, затова според Дороти каламбурът беше съвсем безсмислен. Тя втри хладния крем на „Пондс“ в изгорелите си рамене и се скри зад списанието си, като от време навреме стрелкаше с поглед по-заможните и по-красиви хора, които се излежаваха и се смееха по балконите на близките къщички.

* * *

И особено едно момиче. Имаше руса коса, леко почерняла на слънцето кожа и сладурански трапчинки, когато се смееше, а тя го правеше често. Доли не можеше да откъсне поглед от нея. Как се движеше с котешка грациозност на онзи балкон, топла и самоуверена, как се пресягаше да погали по ръката първо един, после друг приятел, как вирваше брадичка, как се усмихваше, захапала устна, само на най-красивия младеж, как потрепваше сребристата й сатенена рокля на повея на вятъра. Вятърът! Дори природата познаваше правилата. Докато Доли се печеше в лагера на семейство Смитам, по челото й избиваха капчици пот и банският залепваше за тялото й, онази сребриста рокля пърхаше мъчително високо горе.

— Кой ще играе крикет?

Доли се сниши още повече зад списанието си.

— Аз, аз! — провикна се Кътбърт и заподскача от единия си крак (вече изгорял) на другия. — Аз ще подавам топката, татко, може ли? Може ли? Моля те, моля те!

Сянката на татко донесе мигновено облекчение от палещото слънце.

— Дороти? Ти обичаш да си първа.

Погледът й обходи подадената бухалка, заобленото коремче на баща й, късчето от бърканите яйца, полепнало по мустаците му. И в съзнанието й пробяга образът на красивото засмяно момиче със сребристата рокля, което се шегуваше и флиртуваше с приятелите си, а наблизо нямаше и помен от родители.

— Май ще пропусна, благодаря, татко — тихо отвърна тя. — Боли ме главата.

Главоболията намирисваха на „женски работи“, затова устните на господин Смитам се свиха ужасено и отвратено. Той кимна и отстъпи назад:

— Ами, почивай си тогава, не се напрягай.

— Хайде, татко! — провикна се Кътбърт. — Боб Уайът е застанал на пътечката, покажи му как се прави.

След подобен боен призив на баща им не му оставаше друго, освен да действа. Завъртя се на пети и пое по плажа, облегнал бухалката си на рамо, с наперената походка на много по-млад и атлетичен мъж. Играта започна и Доли се прилепи още по-плътно към стената. Миналата слава на Артър Смитам като играч на крикет беше част от великата семейна история, затова играта по време на почивката им беше свещена институция.

С частица от себе си Доли се ненавиждаше, задето се държи така — в крайна сметка, сигурно за последен път идваше на ежегодната семейна почивка, — обаче просто не можеше да се отърси от това ужасно настроение. С всеки изминал ден усещаше как пропастта между нея и другите от семейството й се увеличава. Не че не ги обичаше, просто напоследък кой знае защо я влудяваха, особено Кътбърт. Открай време усещаше, че е различна, в това нямаше нищо ново, но напоследък положението определено се беше влошило. На вечеря баща й беше започнал да обсъжда какво ще стане, когато Доли завърши училище през септември. Във фабриката за велосипеди щяло да се освободи място за помощник-секретарка и след трийсет години служба той все щял да понатисне тук-там и да убеди главната секретарка да назначи Доли. При тези думи баща й винаги се усмихваше и намигаше, все едно правеше на Доли огромна услуга и тя трябва да му е признателна. А на нея й идеше да се разпищи като героиня от филм на ужасите. Не й хрумваше по-отвратителна възможност. Нещо повече, не можеше да повярва, че след седемнайсет години Артър Смитам — собственият й баща — изобщо не я разбира.

Откъм пясъка долетя вик: „Шест!“, и Доли надникна над женското си списание и видя как баща й мята бухалката си на рамо като мускет и хуква между импровизираните вратички. До нея Джанис Смитам излъчваше напрегнати насърчения, провикваше се колебливо „Страхотно представление!“ и „Добра работа!“, последвани бързо от отчаяни възгласи „Внимавай“ или „Не толкова бързо“, или „Дишай, Кътбърт, не забравяй, че имаш астма!“, докато момчето гонеше топката си към водата. Доли огледа спретнатата накъдрена коса на майка си, благоприличната кройка на банския й, старанието, с което тя се представяше пред света така, че да предизвика минимално въздействие, и въздъхна озадачено и разпалено. Най-силно я дразнеше фактът, че майка й не можеше да проумее къде е проблемът, свързан с бъдещето на Доли.

Когато за пръв път проумя, че баща й говори сериозно за фабриката за велосипеди, Доли се бе надявала майка й да се усмихне любезно на предложението и после да изтъкне, че, естествено, има много по-вълнуващи неща, които би могла да прави дъщеря им. Защото, макар Доли понякога да се забавляваше с мисълта, че е разменена след раждането си, всъщност не го вярваше. Никой, който я видеше редом до майка й, не би могъл да задържи подобна мисъл. Джанис и Дороти Смитам имаха шоколадовокафява коса, високи скули и пищен бюст. Както неотдавна научи Доли, имаха и още нещо общо.

Направи въпросното откритие, докато търсеше стика за хокей по лавиците в гаража: пастелносиня кутия от обувки в дъното на най-горната полица. Кутията тутакси й се стори позната, но Доли се сети защо едва след няколко секунди. Спомни си как майка й седи на ръба на двойното легло в спалнята им с татко със синята кутия в скута и неразгадаемо изражение на лицето, докато преглеждаше съдържанието й. Беше интимен личен момент и Доли веднага усети, че е най-добре да се отдръпне, но се запита какво ли има в онази кутия, помъчи се да си представи какво може да съдържа тя, че майка й да добие толкова замечтан и объркан вид и да изглежда едновременно млада и стара.

Останала сама в гаража, Доли вдигна капака на кутията и всичко се изясни. Вътре бяха късчетата от друг живот: програми за вокални концерти, сини лентички на наградите за първо място от певчески конкурси, грамоти, според които Джанис Уилямс беше певицата с най-красивия глас. Имаше дори изрезка от вестник със снимка: красива млада жена с искрящи очи, прелестна фигура и целеустремен вид, която няма да поеме по пътя на другите момичета от класа си към скучния и обикновен живот, който ги очакваше.

Само че точно това бе сторила. Доли дълго се взира в снимката. Някога майка й бе имала талант — истински талант, който я отличавал и я правел специална, — но за цели седемнайсет години Доли нито веднъж не беше чула Джанис Смитам да пее. Какво се бе случило, че да отнеме гласа на младата жена, заявила навремето пред един вестник: „Най-любимото ми нещо на света е да пея. Когато пея, имам чувството, че летя. Иска ми се някой ден да пея на сцената пред краля“.

Доли имаше усещането, че знае отговора.

— Давай, момче — провикна се баща й от другия край на брега към Кътбърт. — Обаче се изправи, не се прегърбвай.

Артър Смитам, невероятен счетоводител, стожер на фабриката за велосипеди, закрилник на всичко редно и правилно. Враг на всичко изключително.

Доли въздъхна, докато го гледаше как тромаво отскача от вратичката и се извива, за да подаде топката на Кътбърт. Може и да беше надвил майка й и да я бе убедил да потисне всичко, което я прави специална, обаче нямаше да причини същото на Доли. Тя отказваше да му го позволи.

— Майко — обади се Доли внезапно и пусна списанието в скута си.

— Да, скъпа? Искаш ли сандвич? Донесла съм и малко пастет от скариди.

Доли си пое дъх: не можеше да повярва, че ще го каже сега, тук, просто така, но вече беше набрала скорост, затова продължи:

— Майко, не искам да работя във фабриката за велосипеди.

— О?

— Не.

— О!

— Няма да понеса да правя едно и също всеки ден, да печатам писма за велосипеди и други подобни глупости, които завършват с „искрено ваш“.

Майка й примигна с неразгадаемо празно изражение.

— Разбирам.

— Да.

— И какво искаш да правиш вместо това?

Доли не беше сигурна как да й отговори. Не беше обмислила конкретните подробности, но знаеше, че я очаква нещо различно.

— Не знам, аз просто… Е, фабриката за велосипеди не е подходящо място за човек като мен, нали?

— И защо не?

Не искаше да го казва. Искаше й се майка й да знае, да е съгласна с нея, да се досети сама, без да й казва. Доли сви рамене, търсейки думите, усещайки силно обратно течение да разколебава надеждата й.

— Време е да се установиш, Доли — внимателно отбеляза майка й. — Вече си почти жена.

— Да, но аз точно това…

— Зарежи всякакви детинщини. Времето за всичко това отмина. Той искаше да ти го каже лично, да те изненада — баща ти вече го е обсъдил с госпожа Левън във фабриката и ти е уговорил интервю.

— Какво?

— Не биваше да ти казвам, но ще те чакат през първата седмица на септември. Имаш голям късмет, че баща ти е толкова влиятелен човек.

— Но аз…

— Татко ти знае най-добре. — Джанис Смитам се пресегна, за да потупа Доли по крака, но не успя да я стигне. — Ще видиш. — Лепна си усмивка, зад която се долавяше страх, сякаш тя съзнаваше, че предава дъщеря си, но не иска сега да мисли за това.

Доли вътрешно гореше, идеше й да разтърси майка си и да й напомни, че самата тя някога е била изключителна. Искаше да я попита защо се е променила, да й каже (макар да съзнаваше, че това е жестоко), че тя, Доли, е уплашена, че не може да понесе мисълта някой ден същото да се случи и на нея. И тогава…

— Внимавай! — разнесе се вик откъм плажа на Борнмът, който привлече вниманието на Доли към водата и спаси Джанис Смитам от нежелан разговор.

Там, с бански костюм като изваден от страниците на „Вог“ стоеше момичето, допреди малко облечено със сребристата рокля. Устните й бяха красиво нацупени и тя разтриваше ръката си. Другите красиви хора се бяха скупчили с неодобрителни изражения и състрадателни пози и Доли се помъчи да проумее какво се е случило. Видя как младеж, приблизително на нейната възраст, се навежда и рови в пясъка, а когато се изправи, вдигна високо топка за крикет. Ръката на Доли ужасено отскочи към устата.

— Извинете, момчета — каза баща й.

Доли се ококори — какви ги вършеше той, за бога? Мили боже, нали не мислеше да се приближи? Напротив, напрегнато ахна Дороти, той правеше точно това. На Доли й идеше да потъне в земята, да изчезне, да се скрие, но просто не можеше да откъсне поглед. Баща й спря пред групата и обясни с жестове как са ударили топката. Другите кимаха и слушаха, момчето с топката каза нещо, момичето докосна ръката си, после леко сви рамене и се усмихна на татко с трапчинките си. Доли въздъхна облекчено, изглежда, бедата бе предотвратена.

Но после, вероятно заслепен от бляскавата група, на която се бе натъкнал, баща й не си тръгна, а вместо това се обърна и посочи към брега, насочвайки вниманието на всички към мястото, където стояха Доли и майка й. С липса на изтънченост, от която Доли вътрешно се сви, Джанис Смитам понечи да се изправи, но после размисли и тромаво се опита да седне, което не й се удаде, и тя просто се наведе. И от тази поза махна с ръка.

Нещо в Доли увехна и умря. По-зле от това няма накъде.

Само дето изведнъж се оказа, че има.

— Гледайте! Вижте ме!

И всички погледнаха. На Кътбърт, шавлив като буболечка, му беше омръзнало да чака. Забравил за крикета, той се беше отдалечил нагоре по брега и беше осъществил контакт с едно от плажните магарета. Единият му крак вече беше в стремето и той се мъчеше да яхне животното. Беше ужасна гледка, но Доли не откъсваше поглед. Озърна се крадешком и установи, че всички останали също гледат.

Зрелището как Кътбърт се покатерва върху магарето беше последната капка. Доли съзнаваше, че сигурно трябва да му помогне, но просто не можеше, не и този път. Промърмори нещо за главоболието си и твърде силното слънце, грабна списанието си и забързано пое обратно към мъничката си стая с отвратителната гледка към канализацията.

* * *

Зад естрадата един младеж с въздълга коса и изтъркан костюм беше видял всичко. Беше задрямал под шапката си, когато викът „Вижте ме!“ нахлу в съня му и го разбуди. Той потърка очи с основата на дланите си, озърна се да види откъде се разнася викът и тогава ги видя, бащата и сина, които цяла сутрин играеха крикет.

Настана бъркотия, бащата махаше на някакви хора на плиткото — оказаха се богати младежи, които се перчеха в плажната къщичка в съседство. В момента къщичката беше празна, само някакъв сребрист плат потрепваше върху перилата на балкона. Роклята. Беше я забелязал по-рано — трудно можеш да я пропуснеш и вероятно това беше целта. Не беше плажна рокля, беше рокля за танцова забава.

— Гледайте! Вижте ме! — провикна се някой. И младежът надлежно погледна. Хлапето, което играеше крикет, беше заето да се прави на магаре с помощта на, както изглеждаше, едно истинско магаре. Останалите наблюдаваха забавното зрелище.

Той обаче не. Имаше си друга работа. Красивото момиче със сърцевидната уста и извивки на тялото, които го изпълваха с мъчителен копнеж, остана само, заряза семейството си и си тръгна от плажа. Младежът също се изправи, метна раницата си през рамо и нахлупи ниско шапката си. Беше чакал тази възможност и не възнамеряваше да я пропилее.