Кейт Мортън
Пазителка на тайните (33)

33

Грийнейкърс, 2011 г.

Майка им беше помолила за тази песен и искаше да я чуе в дневната. Лоръл предложи да й занесе сиди плейъра в спалнята, за да не се налага да се мести, обаче предложението бързо беше отхвърлено, а Лоръл знаеше, че няма смисъл да спори. Не и с мама, не и тази сутрин, когато в очите й се четеше онзи поглед като от друг свят. Вече два дни беше такава, откакто Лоръл се върна от Кампдън Гроув и й разказа какво е открила.

Дългото и бавно придвижване от Лондон, дори с нея самата, която през цялото време говореше за Дафни, не намали въодушевлението на Лоръл и тя седна при майка си при първата възможност да останат насаме. Най-сетне си поговориха за всичко случило се, за Джими, за Доли, за Вивиан и за семейство Лонгмайър в Австралия. Майка й сподели с Лоръл вината, която изпитваше отдавна, задето беше отишла да се срещне с Доли в нощта на бомбардировката и я беше върнала обратно в къщата.

— Нямаше да умре, ако не бях аз. Тъкмо излизаше, когато я срещнах.

Лоръл напомни на майка си, че се е опитвала да спаси живота на Доли, че е искала да я предупреди и че не бива да се обвинява за безразборните попадения на германските бомби.

Майка й помоли Лоръл да й донесе снимката на Джими — не репродукцията, а оригинала, — една от малкото минали следи, които не беше заключила някъде. Седнала до майка си, Лоръл погледна снимката с нови очи: зората след бомбардировка, отпред натрошеното стъкло искреше като мънички светлинки, отзад група хора излизаха от бомбоубежище насред пушека.

— Беше ми подарък — тихо каза мама. — Значеше толкова много, когато той ми я даде. Не можех да се разделя с нея.

Двете разговаряха и плачеха и докато майка й намери неподозирани сили и успяваше да говори за онова, което е видяла и преживяла — пресекливо, но настойчиво — Лоръл на моменти се питаше дали тегобата на старите спомени, някои от които отчайващо болезнени, не е прекомерна. Обаче дали благодарение на радостната новина на Лоръл за Джими и за семейството му, или от облекчение, че най-сетне може да открие тайните си, Дороти сякаш живна. Медицинската сестра ги предупреди, че подобрението в състоянието й няма да продължи дълго, така че да не се заблуждават, и че тя бързо ще се влоши в даден момент, но освен това се и усмихна и ги посъветва да се наслаждават на общуването с майка си, докато могат. И те го сториха, обградиха я с обич, с глъчка и с цялата весела и капризна шумотевица на семейния живот, която Дороти Никълсън открай време обичаше повече от всичко друго.

А сега, докато Джери носеше мама до дивана, Лоръл прерови грамофонните плочи на лавицата, търсейки въпросния албум. Действаше бързо, но спря за миг, когато стигна до „Джазбендът на Крис Барбър“, и по лицето й се разля усмивка. Плочата беше на баща й и Лоръл още помнеше деня, в който той я донесе у дома. Извади стария си кларинет и часове наред свири заедно със солото на Монти Съншайн, застанал в средата на килима, като от време навреме поспираше и поклащаше глава, възхитен от виртуозността на Монти. На вечеря той беше вглъбен в себе си, глъчката на дъщерите му минаваше покрай ушите му, докато стоеше начело на масата с озарено от безгранично задоволство лице.

Преизпълнена със спомена за прелестното чувство, Лоръл отмести Монти Съншайн и продължи да разглежда плочите, докато не намери каквото търсеше — Рей Ноубъл и Снуки Лосън и тяхната песен „На сребристата лунна светлина“. Обърна се и погледна към Джери, седнал до майка им, който нежно придърпваше одеялото, за да завие крехкото й тяло, и изчака, замислена колко е хубаво, че той се беше върнал в Грийнейкърс през последните дни. Само на него бе доверила истините за миналото. Предишната нощ седяха един до друг, пиеха червено вино в къщичката на дървото, слушаха лондонска рокабили станция, която Джери намери по интернет, и си бъбреха глупости за първата любов, старостта и всичко помежду тях.

Когато заговориха за тайната на майка си, Джери заяви, че не вижда причина да споделят с другите.

— Ние бяхме там в онзи ден, Лол, това е част от нашата история. Роуз, Дафни и Айрис… — той вдигна неуверено рамене и отпи от виното си, — тях това просто ще ги разстрои и какво?

Лоръл не беше напълно убедена. Със сигурност имаше и по-безобидни истории за разказване и не беше лесно да се справиш с тази, особено за човек като Роуз. Обаче в същото време Лоръл отдавна размишляваше за тайните, за това колко е трудно да ги пазиш и как те обикновено се спотайват тихомълком под повърхността, преди най-неочаквано да се стрелнат през пукнатина в решимостта на своя пазител. Подозираше, че ще се наложи да почака известно време и да види какво ще стане.

Джери вдигна поглед към нея и й се усмихна, а после от мястото си до главата на мама й кимна да пусне песента. Лоръл извади плочата от хартиената обложка, сложи я в грамофона и нагласи игличката върху външното ръбче. Кресчендото на пианото изпълни тихите кътчета на стаята, а Лоръл се облегна в другия край на дивана, положи глава в нозете на майка си и затвори очи.

И изведнъж отново стана на девет години. Беше лятна нощ през 1954 година. Лоръл беше облечена с нощница с къси ръкави, а прозорецът над главата й беше отворен с надеждата да примами хладината на нощния повей. Главата й беше върху възглавницата, дългата й права коса беше изпъната зад нея като ветрило, а стъпалата й почиваха върху рамката на прозореца. Мама и татко бяха поканили приятели на вечеря, а Лоръл лежеше така в тъмното от часове, заслушана в плавните приливи на разговора и в смеха, който понякога се надигаше над приглушените въздишки на спящите й сестри. От време навреме уханието на тютюн долиташе нагоре по стълбите през отворената врата, откъм трапезарията се чуваше звън на чаши и Лоръл се къпеше в блаженото съзнание, че светът на възрастните е топъл и светъл и продължава да се върти отвъд стените на спалнята.

След известно време се чу стърженето на столове по пода, стъпки в коридора и Лоръл си представи как мъжете се ръкуват, жените се целуват по бузите, пожелават си лека нощ, казват си „О, каква прекрасна вечер!“ и си обещават пак да се съберат. Захлопнаха се врати на автомобили, двигателите отбръмчаха по алеята и накрая в Грийнейкърс отново се възцариха тишина и спокойствие.

Лоръл зачака стъпките на родителите си по стълбите към спалнята, обаче така и не ги чу, олюляваща се на ръба на съня, но неспособна да се откъсне и да полети в бездната му. И после през дъските на пода долетя женски смях, прохладен и утоляващ като чаша вода, когато си жаден, и Лоръл се ококори. Седна в леглото и се ослуша, когато отново долетя смях, този път на татко, скоро последван от тътрузенето на нещо тежко. Лоръл не биваше да става късно нощем, освен ако не е болна, не й се ходи до тоалетната или не я разбуди кошмар, но вече не можеше да затвори очи и да заспи. Долу се случваше нещо и тя трябваше да разбере какво. Любопитството може и да убива котката, обаче малките момиченца обикновено се справят много по-добре.

Измъкна се от леглото и тръгна на пръсти по килима в коридора с развяваща се около босите си крачета нощница. Безшумна като мишка се прокрадна надолу по стълбите, поспря на площадката, когато чу музика, тиха мелодия, носеща се зад вратата на дневната. Лоръл бързо измина останалото разстояние, коленичи предпазливо и притисна към вратата първо едната си ръка, после окото си. Примигна срещу ключалката и стаи дъх. Креслото на татко беше изтикано в ъгъла, за да се разчисти свободно място насред стаята, а двамата с мама стояха върху килима, притиснали тела в прегръдка. Голямата длан на татко придържаше уверено гърба на мама, бузата му беше долепена до нейната и двамата се поклащаха в такт с музиката. Очите му бяха затворени, а изражението на лицето му накара Лоръл да преглътне, а бузите й — да пламнат. Сякаш татко изпитваше болка, но и тъкмо обратното на това. Беше си татко, но и не беше, а като го видя такъв, Лоръл се почувства неуверена и дори малко изревнува, макар нищичко да не разбираше.

Музиката ускори темпото и телата на родителите й се разделиха. Двамата танцуваха, наистина танцуваха като на филм, стискаха ръцете си, провлачваха шеметно обувки, а мама се въртеше ли, въртеше под ръката на татко. Бузите й бяха порозовели, къдриците й се сипеха по-волно от обикновено, презрамката на бледорозовата й рокля се беше смъкнала мъничко от едното рамо и деветгодишната Лоръл осъзна, че дори да доживее до сто години, няма да види нищо толкова прелестно.

* * *

— Лол.

Лоръл отвори очи. Песента беше свършила и плочата продължаваше да се върти. Джери се беше надвесил над майка им, която се беше унесла в дрямка, и леко галеше косата й.

— Лол — повтори той и нещо в гласа му, настойчивият му тон привлече вниманието й към него.

— Какво има?

Той се взираше нежно в лицето на мама, а Лоръл проследи погледа му. И разбра. Дороти не спеше, беше си отишла.

* * *

Лоръл седеше на люлката под дървото и леко се люлееше с крак. Семейство Никълсън почти цяла сутрин уговаряха подробностите около погребението с местния свещеник и сега Лоръл лъскаше медальона, с който майка й не се разделяше. Единодушно бяха решили да я погребат с него. Тя не си падаше по вещите, но медальонът й беше много скъп и никога не го сваляше. „Вътре е най-голямото ми съкровище“, казваше, станеше ли дума за него, отваряше го и показваше снимките на децата си. Когато беше мъничка, Лоръл обожаваше миниатюрните пантички и приятното щракване на капачето.

Отваряше и затваряше медальона, взираше се в усмихнатите млади лица на сестрите си, на брат си и на своето собствено — снимки, които беше виждала стократно, и забеляза, че едно от парченцата овално стъкло е нащърбено отстрани. Лоръл намръщено плъзна палец по мястото. Крайчецът на нокътя й се закачи, стъклото се размърда — беше по-хлабаво, отколкото си мислеше — и падна в скута й. Без рамката си тънката фотографска хартия се изду в средата и тя можеше да надникне под нея. Вгледа се, пъхна пръст и извади снимката.

Точно както предполагаше. Отдолу се показа друга снимка, на други деца, на деца от миналото. Провери и от другата страна, вече забързано, измъквайки стъклото и снимката на Айрис и на Роуз. Друга снимка, на още две деца. Лоръл се вгледа в четирите деца заедно и ахна: досети се кои са децата по дрехите, които носеха, по усещането за горещина, защото бяха силно примижали срещу обектива, по характерното упорито и нетърпеливо изражение на най-малкото момиче. Това бяха семейство Лонгмайър от планината Тамбърийн, братята и сестрите на мама, преди да загинат в зловещата катастрофа, след която тя заминала за Англия под крилото на Кейти Елис.

Лоръл беше толкова погълната от находката си, чудейки се как да събере още сведения за това далечно семейство, което току-що беше открила, че забеляза колата на алеята чак когато тя едва не се блъсна в оградата. През целия ден имаха посетители, хората се отбиваха да поднесат съболезнованията си и всеки разказваше поредната история как Дороти карала децата да се усмихват, а Роуз ревваше още по-силно и бързо изразходваше допълнителните кърпички, които се наложи да купят. Лоръл се вгледа в приближаващия червен автомобил и установи, че този път е пощальонът.

Приближи се да го посрещне. Разбира се, той беше чул новината и й поднесе съболезнованията си. Лоръл му благодари и с усмивка го изслуша, докато той й разказваше за невероятните умения на Дороти Никълсън да върти чука:

— Направо да не повярваш как такава красива дама кове ограда, обаче тя си разбираше от работата.

Лоръл поклати глава, споделяйки удивлението му, но мислите й се отнесоха към някогашните дървосекачи в кедровите гори на планината Тамбърийн. Взе пощата и се върна на люлката.

Имаше сметка за тока, брошура за местните избори и още един възголемичък плик. Лоръл изви вежди, когато забеляза, че е адресиран до нея. Не бяха много хората, които знаеха, че е в Грийнейкърс, освен Клеър, а тя никога не би изпратила писмо, ако може просто да звънне по телефона. Обърна плика и прочете, че подателят е Мартин Меткалф от Кампдън Гроув номер двайсет и пет.

Заинтригувана, Лоръл го отвори и измъкна съдържанието му. Беше тънка книжка, официалният каталог на изложбата на дядо му Джеймс Меткалф в музея „Виктория и Албърт“ отпреди десет години. „Реших, че сигурно ще ви хареса. Поздрави, Мартин — гласеше бележката, закрепена за корицата. — Елате ни на гости, когато сте в Лондон.“ Лоръл сигурно щеше да го направи. Много харесваше Карън, Мартин и децата им, момченцето със самолет от конструктор „Лего“ с отнесен поглед. По някакъв необикновен и объркан начин ги чувстваше като свое семейство, с тях я свързваха съдбоносните събития от 1941 година.

Разлисти каталога и отново се възхити на изключителния талант на Джеймс Меткалф, на начина, по който той успяваше не просто да улови образ с фотоапарата си, а да сглоби цяла история от несъизмеримите елементи на един-единствен миг. При това значима история — снимките му бяха летопис на историческо преживяване, което би било почти невъзможно без тях. Запита се дали Джими е съзнавал това навремето, дали, запечатвайки на лента отделни мигове от личната скръб и загуба, е разбирал знаменателната хроника, която завещава на бъдещето.

Лоръл се усмихна на снимката на Нела и после се озадачи, когато попадна на снимка извън каталога, закрепена за задната му корица — копие на снимката, която беше забелязала в Кампдън Гроув, снимката на майка й. Лоръл я взе, приближи я към лицето си и се взря във всяка красива черта на майка си, а докато я връщаше на мястото й, очите й се плъзнаха към последната снимка в каталога, автопортрет на Джеймс Меткалф, направен според надписа през 1954 година.

Портретът предизвика у нея странно усещане и отначало тя го отдаде на огромната роля на Джими в живота на майка им, на неговата доброта, за която разказваше тя, за щастието, което й беше дарил, когато в живота й цареше мрак. Обаче, когато се вгледа по-продължително, Лоръл се увери, че причината да се чувства така е нещо друго, нещо по-силно, по-лично.

И изведнъж си спомни.

Лоръл се облегна назад и зарея поглед към небето, а по лицето й се разля широка и невярваща усмивка. Всичко се проясни. Тя разбра защо толкова я впечатли името Вивиан, когато го чу от Роуз в болницата, защо Джими е знаел, че трябва да изпрати анонимната благодарствена картичка за Вивиан на Дороти Никълсън във фермата Грийнейкърс, защо я спохождаше усещането за дежавю всеки път, когато погледнеше марката в чест на коронацията.

Бог да й е на помощ — Лоръл не се сдържа и се засмя, — проумя дори загадката с онзи мъж зад кулисите. Загадъчните му думи, толкова познати, но незнайно откъде. Изобщо не бяха от пиеса и точно затова се беше измъчила толкова — защото търсеше не където трябва. Думите бяха от един отдавна отминал ден, от разговор, за който съвсем беше забравила досега…