Кейт Мортън
Пазителка на тайните (34)

34

Грийнейкърс, 1953 г.

Най-хубавото на това да си на осем беше, че Лоръл най-сетне можеше да прави циганско колело както трябва. Упражняваше се цяло лято и засега рекордът й бяха триста двайсет и шест последователни пъти, от горната част на алеята до стария трактор на татко. Тази сутрин обаче тя си постави ново предизвикателство — щеше да провери с колко премятания може да обиколи къщата и щеше да ги прави възможно най-бързо.

Проблемът беше страничната порта. Винаги, щом стигнеше до нея (с четирийсет и седем, понякога четирийсет и осем премятания), тя отбелязваше местоположението си в праха, където кокошките бяха изкълвали тревата, изтичваше да отвори портата и после бързо се връщаше до отбелязаното място. Обаче докато вдигнеше ръце и се подготвеше, портата изскърцваше и отново се затваряше. Зачуди се дали да не я подпре с нещо, обаче кокошките бяха палави гадинки и като нищо щяха да се промъкнат в зеленчуковата градина, ако им предостави тази възможност.

Въпреки това, изглежда, нямаше друг начин да направи обиколката си с цигански колела. Прокашля се, както правеше учителката госпожица Плимптън, когато предстоеше да съобщи нещо, и каза:

— А сега добре ме чуйте… — и изпъна пръст, за да подсили въздействието на думите си, — ще оставя портата отворена, но само за минутка. Ако на някоя й хрумне гениалната идея да се промъкне зад гърба ми, особено в градината на татко, просто ви напомням, че следобед мама ще готви пиле в чест на коронацията и си търси доброволки.

На мама никога не би й хрумнало да пъхне в тенджерата някои от момичетата си — кокошките със сигурност щяха да умрат от старост, защото имаха късмета да се родят във фермата на Никълсън, — но Лоръл не виждаше причина да ги осведомява за това.

Взе работните ботуши на татко, оставени близо до вратата, отнесе ги до портата и подпря с всеки от тях отворените крила. Котаракът Констабъл, който наблюдаваше операцията от стълбите, измяука като израз на резервите си относно плана, но Лоръл се престори, че не забелязва. Увери се, че портата няма да се затвори, повтори предупреждението си към кокошките, погледна часовника си за последен път, изчака голямата стрелка да стигне на дванайсет часа, изкомандва се „Старт!“ и започна да прави циганските си колела.

Планът проработи великолепно. Тя се премяташе ли, премяташе, а дългите й плитки се влачеха в прахоляка и после шибваха гърба й като конска опашка: през ограждението на кокошарника, през отворената порта (ура!) и обратно до мястото, откъдето беше тръгнала. Осемдесет и девет цигански колела за точно три минути и четири секунди.

Лоръл ликуваше… докато не забеляза, че палавите момичета са направили точно каквото ги беше предупредила да не правят. Търчаха като обезумели из зеленчуковата градина на татко, кълвяха царевицата и всичко останало като луди, сякаш не ги хранеха обилно по три пъти дневно.

— Ей! — кресна Лоръл. — Марш обратно в кокошарника.

Те не й обърнаха внимание и тя се приближи решително, започна да размахва ръце и да тупа с крака, обаче отсреща получаваше единствено безгранично презрение.

Отначало Лоръл не забеляза мъжа. Не и докато той не каза:

— Здравей.

Тогава вдигна поглед и го видя да стои близо до мястото, където обикновено татко паркираше своя морис.

— Здравейте — отговори тя.

— Май си малко ядосана.

— Наистина съм ядосана. Момичетата са избягали от кокошарника и кълват царевицата на татко, а аз ще опера пешкира.

— Боже, това си е сериозно.

— Така е. — Долната й устна аха да се разтрепери, но Лоръл не го допусна.

— Ами, малко известен факт е, но по една случайност прекрасно владея кокошия език. Искаш ли да опитаме да ги привлечем обратно?

Лоръл се съгласи и двамата заедно погнаха кокошките из зеленчуковата градина, като мъжът издаваше подобни на кудкудякане звуци, а Лоръл смаяно го наблюдаваше през рамо. Когато и последната птица се върна на сигурно място обратно в кокошарника и вратата беше затворена, мъжът дори й помогна да заличи следите от царевицата на татко.

— При нашите ли идвате? — попита Лоръл, внезапно осъзнала, че мъжът може да има друга цел, освен да й помогне.

— Точно така — отговори той. — Познавам майка ти отдавна. Бяхме приятели. — Той се усмихна, а като видя усмивката му, Лоръл реши, че го харесва, и то не само заради кокошките.

Прозрението малко я засрами и тя каза:

— Ами влезте да почакате. Аз трябва да пооправя вътре.

— Добре. — Той я последва до къщата и свали шапката си, когато влязоха. Огледа стаята и със сигурност забеляза, че татко току-що е боядисал стените. — Родителите ти не са ли у дома?

— Татко е на полето, а мама отиде да вземе назаем един телевизор, за да гледаме коронацията.

— А, разбира се. Е, аз ще почакам тук, ако трябва да се заемаш с чистенето.

Лоръл кимна, но не помръдна от мястото си.

— Аз ще ставам актриса. — Изведнъж я връхлетя желание да му разкаже всичко за себе си.

— Я виж ти!

Тя кимна.

— Ами тогава ще трябва да се оглеждам за теб. Как мислиш, ще играеш ли в лондонските театри?

— О, да! — отвърна Лоръл и кимна самоуверено като възрастна. — Най-вероятно да, бих казала.

Мъжът се усмихваше, но в този миг лицето му се промени и Лоръл реши, че е заради нещо, което тя е казала или направила. Обаче забеляза, че той вече не гледа нея, а се взира зад гърба й към сватбената снимка на мама и татко, която държаха на масата.

— Харесва ли ви? — попита го тя.

Той не отговори. Приближи се до масата, взе снимката и се взря в нея, сякаш не вярваше на очите си.

— Вивиан — промълви той и докосна лицето на мама.

Лоръл се намръщи и се зачуди какви ги говори той.

— Това е мама — обясни тя. — Казва се Дороти.

Мъжът погледна Лоръл и устата му се отвори, сякаш се канеше да каже нещо, но не го стори. Отново затвори уста и по лицето му плъзна усмивка, радостна усмивка, сякаш току-що е намерил отговора на някаква загадка и находката го прави едновременно тъжен и нещастен. Отново си нахлупи шапката и Лоръл разбра, че гостът се кани да си тръгва.

— Мама няма да се бави — объркано каза тя. — Отиде само до съседното село.

Той обаче не промени намерението си, запъти се към задната врата и излезе на яркото слънце под беседката с глициниите. Подаде ръка на Лоръл и каза:

— Е, посестримо в кокошите приключения, приятно ми беше да се запознаем. Приятно гледане на коронацията.

— Благодаря.

— Казвам се Джими, между другото, и ще се оглеждам за теб по лондонските сцени.

— Аз съм Лоръл — ръкува се тя с него. — Ще се видим там.

Той се засмя:

— Изобщо не се съмнявам. Правиш ми впечатление на човек, който умее да наблюдава с очите, ушите и сърцето, с всичко наведнъж.

Лоръл кимна важно.

Мъжът понечи да си тръгне, но спря и се обърна за последен път.

— Преди да си тръгна, Лоръл, можеш ли да ми кажеш щастливи ли са родителите ти?

Лоръл сбърчи носле, защото не беше сигурна какво точно има предвид той.

— Шегуват ли се един с друг, смеят ли се, танцуват ли?

Лоръл завъртя очи:

— О, да, постоянно.

— А татко ти мил ли е?

Тя се почеса по главата и кимна:

— И е забавен. Той разсмива мама, винаги й прави чай и е спасил живота й, знаете ли? Така се влюбили — мама паднала от една висока и стръмна скала, била уплашена, самичка и сигурно я грозяла смъртна опасност, но татко се гмурнал, въпреки че имало акули, крокодили, а сигурно и пирати, и я спасил.

— Нима?

— Ами да. А след това хапнали миди.

— В такъв случай, Лоръл — каза й онзи мъж Джими, — значи баща ти е точно такъв човек, какъвто заслужава майка ти.

После той забоде поглед в ботушите си по своя печално щастлив начин и й махна за довиждане. Лоръл го наблюдава как се отдалечава, но само за малко, защото после се замисли колко ли цигански колела трябва да направи, за да стигне чак до реката. А когато майка й се прибра заедно със сестрите й — с чисто нов телевизор в багажника, — тя вече почти беше забравила за мъжа, който беше идвал този ден и й беше помогнал да прибере кокошките.