Кейт Мортън
Пазителка на тайните (27)

27

Лондон, май 1941 г.

Джими се чувстваше страшно неловко, когато за пръв път заведе Вивиан при баща си у дома. Тясната им стаичка изглеждаше достатъчно зле и в собствените му очи, но като си я представи през нейните, половинчатите мерки, които беше взел, за да й придаде известен уют, му се сториха отчайващи. Наистина ли беше решил, че като покрие дървения скрин с кърпа за съдове, това ще го превърне в маса? Явно да. Вивиан от своя страна великолепно се преструваше, че няма абсолютно нищо странно в това да пие черен чай от неподходяща чаша, приседнала в края на леглото на стареца, така че предвид всички обстоятелства посещението мина доста добре.

Един от неловките моменти беше упорството на баща му през цялото време да нарича Вивиан „твоята млада дама“, а после да попита — с кристално ясен глас — кога двамата възнамеряват да се оженят. Джими поправи стареца най-малко три пъти, преди извинително да вдигне рамене пред Вивиан и да обърне случката в шега. Какво друго му оставаше? Просто старецът беше сбъркал — виждал беше Доли само веднъж, в Ковънтри още преди войната, — така че какво толкова! Вивиан, изглежда, нямаше възражения и бащата на Джими беше щастлив. Много щастлив. Вивиан страшно му допадна. В нейно лице той намери слушател, какъвто беше чакал цял живот.

Понякога, докато наблюдаваше как двамата се смеят на някой спомен на баща му, опитват се да научат Финчи на нов номер или спорят ведро коя е най-добрата стръв за риба, имаше чувството, че сърцето му ще пръсне от благодарност. Осъзна, че от доста време — от години — не е виждал да изчезва тревожната бръчка, врязала се между веждите на баща му, докато той се мъчи да си спомни кой е и къде се намира.

От време навреме Джими се улавяше как се опитва да си представи Дол на мястото на Вивиан, как тя поднася нова чаша чай на баща му, разбърква кондензираното мляко точно както той го обича, разказва му истории, а той учудено и доволно клати глава… но, кой знае защо, не успяваше да си я представи. Укори се дори задето опитва. Сравненията бяха безсмислени, съзнаваше го, и не бяха справедливи и към двете жени. Дол би дошла на гости, ако можеше. Работеше до късно в завода за амуниции и след това винаги беше изморена — не си клатеше краката, — просто беше напълно естествено да предпочете в редките си свободни вечери да излиза с приятели.

Вивиан, от друга страна, видимо истински се наслаждаваше на времето, прекарано в тясната им стаичка. Веднъж Джими допусна грешката да й благодари, сякаш му беше направила огромна лична услуга, но тя го изгледа така, все едно си е изгубил ума, и попита „За какво?“. Озадаченото й изражение го накара да се почувства глупаво и Джими смени темата, като пусна някаква шега, но после реши, че вероятно е схванал всичко погрешно и Вивиан поддържа приятелството си с него единствено заради компанията на стареца. Обяснението му се стори задоволително. Каква друга причина можеше да има за невероятната промяна в поведението й?

Продължаваше да размишлява над това понякога, питаше се защо се бе съгласила онзи ден в болницата, когато я беше поканил да се разходят. Не се питаше за причината да я покани — защото, когато Вивиан се върна след боледуването си, той отвори вратата на мансардата и я зърна неочаквано пред себе си, всичко пред очите му грейна. Побърза да я настигне, когато тя си тръгна, отвори рязко входната врата и я завари да стои на стълбите и да оправя шала си. Не беше очаквал Вивиан да приеме, знаеше само, че беше обмислял предложението си, докато траеше репетицията. Искаше му се да прекара повече време с нея не защото Доли му беше заръчала, а защото той харесваше Вивиан и компанията й му беше приятна.

— Имаш ли деца, Джими? — попита тя, докато крачеха един до друг. Вървеше по-бавно от обикновено, все още крехка след болестта, която я беше задържала у дома. Беше забелязал, че Вивиан през целия ден е някак затворена — смееше се с децата както обикновено, но очите й имаха особен поглед, някаква предпазливост, сдържаност, с каквато не беше свикнал. На Джими му дожаля за нея, макар да не знаеше точно защо.

— Не — поклати глава той. И усети как лицето му пламва, когато си спомни колко се беше разстроила тя, когато й зададе същия въпрос. Този път обаче тя направляваше разговора и го притисна:

— Но един ден искаш да имаш, нали?

— Да.

— Едно или две?

— За начало. После още шест.

Тя се усмихна на думите му.

— Бях единствено дете — опита да поясни той. — Беше самотно.

— Ние бяхме четири. Беше шумно.

Джими се засмя на думите й и продължаваше да се усмихва, когато за пръв път осъзна нещо.

— Приказките, които разказваш в болницата — поде той, докато завиваха, и се замисли за снимката, която беше направил за нея, — за дървената наколна къща, за омагьосаната гора и за семейството отвъд воала, те са твоето семейство, нали?

Вивиан кимна.

Джими не беше сигурен какво го накара през онзи ден да й разкаже за баща си — нещо в изражението й, докато говореше за семейството си, приказките, които я беше чувал да разказва и които бяха наситени с вълшебство и копнеж и караха времето да изчезва, внезапната му нужда да сподели с някого. Каквато и да беше причината, той й разказа, Вивиан го обсипа с въпроси и Джими си спомни за първия път, когато я беше видял с децата, за начина, по който забеляза, че ги слуша тя. Когато Вивиан спомена, че би желала да се запознае с баща му, Джими си помисли, че просто го е подметнала, както хората подхвърлят нещо, а всъщност си мислят за влака, който трябва да хванат, и дали ще стигнат навреме на гарата. Обаче на следващата репетиция Вивиан повтори молбата си.

— Купила съм му нещо — додаде, — което мисля, че ще му хареса.

И наистина така стана. На следващата седмица, когато Джими се съгласи да я запознае с баща си, тя подари на стареца хубаво парче сепия „за Финчи“. Била го намерила на брега, когато с Хенри гостували на издателя и семейството му.

— Тя е прекрасна, Джими — заяви на глас баща му. — Много е красива, като от картина. И е мила. Какво мислиш, да изчакаш и да се ожените, когато отидем на морето ли?

— Не знам, татко — отвърна Джими и стрелна поглед към Вивиан, която се преструваше на силно заинтригувана от неговите снимки, закачени по стената. — Да почакаме, пък да видим.

— Не чакай твърде дълго, Джими, че двамата с майка ти няма да станем по-млади.

— Добре, татко. Най-напред на теб ще кажа, обещавам ти.

По-късно, докато изпращаше Вивиан до спирката на метрото, й обясни за объркването на баща си с надеждата да не се е почувствала твърде неловко.

Тя видимо се изненада:

— Не бива да се извиняваш заради баща си, Джими.

— Да, знам. Просто… не искам ти да се чувстваш неловко.

— Тъкмо обратното. Отдавна не съм се чувствала толкова непосредствено.

Повървяха малко, без да разговарят, после Вивиан каза:

— Наистина ли ще живеете край морето?

— Така планираме — трепна Джими. Планираме. Изрече думата, без да се замисля, и се прокле мислено. Беше му крайно неудобно да чертае пред Вивиан същия този сценарий за бъдещето, който в съзнанието си свързваше с кроежите на Доли.

— И ще се ожениш.

Той кимна.

— Това е прекрасно, Джими. Много се радвам за теб. Тя добро момиче ли е? Ама, разбира се, че е. Глупав въпрос.

Джими се усмихна лекичко, надявайки се да са изчерпили темата, но Вивиан каза:

— Е?

— Какво?

— Разкажи ми за нея — засмя се тя.

— Какво искаш да знаеш?

— Не съм сигурна, вероятно обичайните неща — как се запознахте?

Мислите на Джими се върнаха в кафенето в Ковънтри.

— Аз носех един чувал с брашно.

— И тя не можа да ти устои — подразни го лекичко Вивиан. — Явно не е безразлична към брашното. Какво още? Каква е тя?

— Закачлива — отвърна Джими със свито гърло, — жизнена, изпълнена с мечти. — Разговорът изобщо не му беше приятен, но мислите му се насочиха към Дол: към момичето, което беше зърнал за пръв път, към жената, в която вече се беше превърнала. — Изгуби семейството си след бомбардировка.

— О, Джими! — посърна Вивиан. — Клетото момиче. Сигурно е съсипана.

Състраданието й беше искрено и Джими просто не можеше да го понесе. Срамът му заради измамата, ролята, която вече играеше, мъчителното за него двуличие — всичко това го тласна към искреност.

— Струва ми се, че ти я познаваш.

— Моля? — стрелна го тя с поглед, видимо разтревожена. — Откъде?

— Казва се Доли — стаи дъх той и си спомни колко лошо се бяха развили отношенията им. — Доли Смитам.

— Не, не познавам никого с това име — видимо облекчена отговори Вивиан.

Джими се озадачи. Знаеше, че двете са приятелки, поне че са били преди, Доли му беше разказала всичко.

— Работите заедно в столовата на доброволките. Преди живееше срещу вас на Кампдън Гроув. Беше компаньонка на лейди Гуендолин.

— О! — досети се Вивиан. — О, Джими! — закова се тя на място, стисна ръката му и очите й притъмняха уплашено. — Тя знае ли, че работим заедно в болницата?

— Не — отговори Джими, ненавиждайки се заради лъжата.

Облекчението й беше осезаемо, но едва плъзналата по устните й усмивка бързо бе заменена от нова тревога. Вивиан въздъхна със съжаление и леко притисна пръсти към устните си.

— О, Джими, тя сигурно ме мрази — взря се в очите му Вивиан. — Случи се нещо ужасно… не знам дали ти е споменавала… Преди време тя ми направи огромна услуга, върна ми един медальон, който бях изгубила, но се опасявам, че се отнесох много грубо към нея. Имах тежък ден, случило се беше нещо неочаквано, беше ми зле и се държах нелюбезно. Отидох да я посетя, да се извиня и да й обясня, почуках на вратата на номер седем, но никой не ми отвори. А после старицата почина и всички се изнесоха… стана толкова бързо. — Докато Вивиан говореше, пръстите й се бяха спуснали към медальона и си играеха с него в трапчинката на гърлото й. — Ще й предадеш ли, Джими? Ще й кажеш ли, че не съм искала да се държа толкова нелюбезно с нея?

Джими й обеща. Обзе го необяснима радост след обяснението на Вивиан. То потвърждаваше разказа на Доли, но освен това доказваше, че цялата история, привидната студенина на Вивиан, е само огромно недоразумение.

Повървяха още малко смълчани, потънали всеки в мислите си, после Вивиан попита:

— Защо отлагаш сватбата, Джими? С Доли сте влюбени, нали?

Радостта му помръкна. Искаше му се тя да изостави темата.

— Да.

— Тогава защо не се ожените веднага?

Думите, които му хрумнаха да замаскира истината, прозвучаха най-банално.

— Искаме да е идеално.

Тя кимна замислено и додаде:

— А има ли нещо по-идеално от това да се ожениш за човека, когото обичаш?

Може би неприятното и смътно срамно усещане тутакси го тласна към отбранителната позиция, може би се дължеше на дремещите спомени как баща му напразно чака завръщането на майка му, но така или иначе Джими повтори въпроса й:

— Има ли нещо по-идеално от любовта? — и се засмя с горчивина. — Като начало, да знаеш, че си способен да направиш любимия си човек щастлив. Че можеш да осигуриш храна на масата, да отопляваш стаята, да осигуриш покрив над главите ви. За нас, които си нямаме нищо, това не е дреболия. Не е толкова романтично, колкото твоята представа, признавам, но такъв е животът, нали?

Лицето на Вивиан беше пребледняло — личеше, че я е засегнал с остротата си, но самият той вече пламтеше от гняв и макар да се сърдеше на себе си, а не на нея, не се извини.

— Имаш право — накрая каза тя с равен глас. — Извинявай, Джими, беше неуместно и безчувствено от моя страна. Пък и не е моя работа. Ти очерта толкова жива картина — фермата, морето… всичко звучеше прекрасно. Неволно се увлякох в мечтите ви.

Джими замълча. Наблюдаваше Вивиан, докато тя говореше, но сега отмести поглед. Нещо в изражението й беше предизвикало в съзнанието му толкова ясна представа как те двамата, той и тя, заминават заедно към морето, че му се прииска да я спре веднага, на улицата, да обхване лицето й с ръце и да я целуне дълго и силно. Боже! Какво му ставаше?

Джими запали цигара и запуши, крачейки.

— Ами ти? — измърмори той засрамен в опит да оправи нещата. — Какво бъдеще виждаш? За какво си мечтаеш?

— О, не мисля много за бъдещето — махна с ръка тя.

* * *

Стигнаха до спирката на метрото и се сбогуваха неловко. Джими се чувстваше неудобно, дори гузно, особено защото трябваше да побърза за уговорената си среща с Доли в „Лайънс“. Въпреки това…

— Нека те изпратя до Кенсингтън — провикна се той след Вивиан. — Да се уверя, че си се прибрала благополучно.

Тя хвърли поглед назад към него.

— Ще хванеш ли бомбата, предназначена за мен?

— Ще се постарая.

— Не, благодаря. Предпочитам да се прибера сама.

С тези думи се върна и частица от предишната Вивиан, която крачеше пред него по улицата и дори не се усмихваше.

* * *

Доли седеше, пушеше и се оглеждаше за Джими през прозореца на ресторанта. От време навреме извръщаше поглед от чашата си и поглаждаше бялата кожа на ръкава на палтото си. Всъщност беше твърде топло за кожено палто, но на Доли не й се искаше да го съблича. То я караше да се чувства важна, дори властна, а сега тя се нуждаеше от това повече от всякога. Напоследък изпитваше мъчителното усещане, че нещата се изплъзват между пръстите й и тя започва да губи контрол. Прилошаваше й от тази мисъл, а най-неприятна беше прокрадващата се нощем в съня й нерешителност.

Когато замисли плана, той й се струваше идеален — просто начин да даде урок на Вивиан Дженкинс и в същото време да уреди положението на тях двамата с Джими, — обаче с течение на времето, колкото повече наближаваше моментът Джими да уговори срещата, на която тя щеше да ги снима, Доли забеляза растящото отчуждение помежду им и колко му е трудно да я погледне в очите. Започна да осъзнава, че е допуснала огромна грешка и че изобщо не е трябвало да моли Джими да го направят. В най-мрачните си мигове Доли се опасяваше, че той не я обича толкова, колкото тя — него, че вече не я мисли за изключителна. И тази мисъл истински я плашеше.

Онази вечер се скараха ужасно. Започна се от дреболия, от някакъв неин коментар за Кейтлин Руфъс, за поведението й, когато наскоро излезли на танци с Кити и останалите. Стотици пъти досега беше говорила така, обаче този път думите й предизвикаха разгорещен спор. Доли се слиса от острия тон на Джими, от нещата, които й наговори; посъветва я да си избере по-свестни приятели, след като старите толкова я разочароват, подметна дори, че може следващия път да предпочете да дойде на гости на него и на баща му, вместо да излиза с хора, които явно не харесва. Всичко беше толкова неочаквано, толкова нелюбезно, че тя се разплака на улицата. Обикновено, когато Доли плачеше, Джими разбираше колко е наранена и веднага се опитваше да оправи нещата, но не и този път. Просто кресна „Господи!“ и се отдалечи със стиснати юмруци.

Доли преглътна риданията си, заслушана и изчакваща в тъмното, и отначало не чу нищо. Реши, че наистина е останала самичка, че е прекалила и този път той наистина я е изоставил.

Не беше. Джими се върна, но вместо да й се извини, както очакваше Доли, й заяви с глас, който тя едва позна:

— Трябваше да се омъжиш за мен, Дол. Трябваше да се омъжиш за мен, когато те помолих.

Думите му предизвикаха надигането на болезнено ридание в гърлото й и тя проплака:

— Не, Джими, ти трябваше да ме помолиш по-рано!

След това се сдобриха на стълбите на пансиона на госпожа Уайт. Целунаха се за лека нощ предпазливо и учтиво, единодушни, че чувствата им са взели превес, и толкова. Обаче Доли знаеше, че се е случило нещо повече. След това лежа будна цели четири часа, премисляше последните седмици, спомняше си всяка среща с него, какво му е казвала, какво е било неговото поведение и докато всичко това се разиграваше в главата й, тя проумя. Беше заради плана, заради онова, което го беше помолила да стори. Вместо да оправи отношенията им, както се бе надявала, имаше опасност умният й план да развали всичко…

Седнала в кафенето сега, Доли изгаси цигарата си и извади писмото от чантата си. Издърпа го от плика и го препрочете. Предложение за работа от пансиона „Сий Блу“. Джими намери обявата във вестника и й я изряза. „Звучи страхотно, Дол — каза й тогава. — Превъзходно място на морето — чайки, солен въздух, сладолед… И аз ще успея да си намеря работа… все ще открия нещо.“ Доли не си представяше как ще почиства след бледите и ръсещи пясък туристи, обаче Джими й вися над главата, докато не написа писмото, и отчасти неговата категоричност много й допадна. Защо не, реши тя накрая. Джими щеше да бъде доволен, а ако получеше работата, тя винаги можеше тайно от него да я откаже. Тогава Доли смяташе, че не се нуждае от такава работа, не и когато Джими най-сетне уреди снимката с Вивиан…

Вратата на кафенето се отвори и влезе Джими. Личеше си, че е тичал — от нетърпение да я види, надяваше се тя. Доли му махна и го проследи с поглед, докато се доближаваше към масата — тъмният перчем беше паднал над лицето му и той изглеждаше красив, чорлав и някак опасен.

— Здрасти, Дол — целуна я той по бузата. — Малко е топличко за кожено палто, не мислиш ли?

— Добре ми е — усмихна се Доли и поклати глава.

Премести се на седалката в сепарето, но той седна срещу нея и вдигна ръка, за да извика сервитьорката.

Доли го изчака да си поръча чай, но накрая не издържа, пое си дълбоко дъх и каза:

— Хрумна ми една идея.

Лицето му се напрегна и тя усети самокритично бодване, когато забеляза колко бдителен е станал. Пресегна се и нежно го погали по ръката.

— О, Джими, не е нищо такова… — Замълча и задъвка бузата си отвътре. — Всъщност — снижи глас тя — мислех си за онова нещо, за плана.

Той вирна отбранително брадичка и тя побърза да продължи:

— Може би трябва да забравим за всичко — за срещата, за снимката.

— Наистина ли?

Тя кимна и по изражението на Джими отсъди, че е взела правилното решение.

— Изобщо не биваше да те моля… — заизливаха се като каскада думите й, — не разсъждавах трезво. Цялата история с лейди Гуендолин, със семейството ми… явно малко ме е подлудила, Джими.

Той се премести до нея и обхвана лицето й с ръце. Тъмните му очи потърсиха нейните.

— Разбира се, клетото ми момиче.

— Не биваше да те моля — повтори тя, докато той я целуваше. — Не беше честно. Извиня…

— Шшшт! — спря я той и гласът му прозвуча облекчено и по-сърдечно. — Не се притеснявай. Всичко е в миналото. Двамата с теб трябва да оставим всичко в миналото и да гледаме напред.

— Много бих искала.

Той се отдръпна да я погледне, поклати глава и се засмя със смесица от изненада и удоволствие. Превъзходен звук, от който тръпки полазиха по гърба й.

— И аз бих искал — увери я той. — Кажи ми какво ти е хрумнало. Канеше се да го споделиш, когато дойдох.

— А, да — развълнувано поде Доли. — Представлението, което репетирате… Би трябвало да съм на работа, но реших, че може да се измъкна и да дойда с теб.

— Наистина ли?

— Разбира се. Много ще ми е приятно да се запозная с Нела и с останалите, пък и кога друг път ще видя как моето момче изпълнява ролята на Менче-Звънче?

* * *

Първото и единствено представление на „Питър Пан“ на невръстните актьори от болницата на доктор Томалин за сираци от войната пожъна бляскав успех. Децата летяха, сражаваха се и творяха чудеса на прашния таван само с няколко стари чаршафа. Онези, които бяха твърде болни, за да участват, крещяха, примираха от радост и надаваха възгласи, както се полага на въодушевена публика, а в ръцете на Джими Менче-Звънче се представи великолепно. След това хлапетата изненадаха Джими, като смъкнаха нарисуваното пиратско знаме и на негово място поставиха надпис „Славеева звезда“, а после изпълниха версия на приказката, която той им беше разказал. Бяха репетирали тайно. Доктор Томалин изнесе реч, след като актьорите за втори път бяха аплодирани, и даде знак на Вивиан и на Джими също да се поклонят. Джими погледна към Доли в публиката, която му махаше, усмихна й се и й намигна.

Притесняваше се, че трябва да я доведе, но вече не си спомняше защо. Сигурно защото предложението й беше породило у него вина заради близостта му с Вивиан, тревога, че нещата помежду им може да се развият зле. В мига, в който стана ясно, че няма да успее да я разубеди да не идва, той реши да оправи щетите. Не призна за приятелството си с Вивиан, но вместо това се зае да обяснява как й е потърсил сметка, задето се е държала толкова неучтиво с Доли, когато тя отишла да й върне медальона.

— Говорил си й за мен?

— Разбира се — отговори Джими и хвана ръката на Доли на излизане от кафенето, докато поемаха в затъмнения град. — Ти си моето момиче. Как така няма да говоря за теб!

— А тя какво, призна ли? Каза ли ти колко отвратително се държа?

— Да. — Джими се спря, докато Доли си запали цигара. — Чувстваше се ужасно. Каза, че през онзи ден преживяла нещо неприятно, но това не извинявало поведението й.

На лунната светлина той забеляза как Доли захапа своята трепереща от вълнение долна устна.

— Беше ужасно, Джими — каза тя. — Какви неща ми наговори! И как ме накара да се почувствам!

Той прибра косата й зад ухото.

— Искала да ти се извини, опитала се, но когато отишла в къщата на лейди Гуендолин, нямало никого.

— Идвала е да ме търси?

Джими кимна и забеляза как изражението й се смекчи. Огорчението й светкавично изчезна. Промяната беше шеметна, но това не биваше да го учудва. Емоциите на Доли приличаха на хвърчила с дълги върви — тъкмо падне някое, и вятърът подеме следващото в ярки цветове.

След това отидоха на танци, за пръв път от седмици, без проклетият план да им тегне над главите, прекараха си чудесно заедно точно като преди. Смяха се и се шегуваха, а когато й пожела лека нощ и се измъкна от прозореца на долния етаж на пансиона на госпожа Уайт, Джими реши, че в крайна сметка може би не е толкова лоша идея да заведе Доли на представлението.

* * *

И имаше право. След колебливото начало денят протече по-хубаво, отколкото можеше да мечтае. Когато пристигнаха, Вивиан оправяше платното на кораба. Джими прочете изненадата по лицето й, когато се обърна и го видя с Дол, забеляза как усмивката й започва да помръква, преди тя да успее да се овладее, и го прободе тревожно опасение. Вивиан внимателно слезе, докато Джими окачваше бялото кожено палто на Дол, стаил дъх, докато двете се поздравяваха. Само че поздравът мина гладко. Той беше доволен и горд от поведението на Доли. Тя се постара да обърне гръб на миналото и да се държи дружелюбно с Вивиан. Личеше си, че Вивиан също изпитва облекчение, макар да беше по-мълчалива от обикновено и може би не толкова сърдечна. Когато я попита дали Хенри ще дойде да гледа представлението, тя го изгледа така, все едно я е оскърбил, но после си спомни, че съпругът й има много важна работа в министерството.

Слава богу, че Доли притежаваше дарбата да разведрява настроението.

— Хайде, Джими — подкани го тя и хвана Вивиан за ръка, когато децата започнаха да прииждат. — Снимай ни, моля те. Двете ти любими момичета.

Вивиан понечи да се възпротиви с думите, че не обича да я снимат, обаче Дол толкова се стараеше, че Джими не искаше усилията й да останат безплодни.

— Обещавам, че няма да боли — каза той с усмивка и най-накрая Вивиан кимна едва-едва в знак на съгласие.

Аплодисментите най-сетне утихнаха и доктор Томалин съобщи на децата, че Джими е подготвил нещо за всички тях. Съобщението беше посрещнато с нови бурни овации. Джими им махна и се зае да им раздава копия от снимката. Беше я направил преди няколко дни, докато Вивиан боледуваше — всички участници с костюми, застанали в кораба на сцената.

Беше извадил копие и за Вивиан, която забеляза в далечния ъгъл на мансардата да събира в плетена кошница захвърлените по пода костюми. Доктор Томалин и Майра разговаряха с Доли, затова той се приближи към Вивиан.

— Е — поде, когато застана до нея.

— Е…

— Очаквам страхотни рецензии в утрешните вестници.

— Несъмнено — засмя се тя.

Той й подаде една снимка:

— Това е за теб.

Тя я взе и с усмивка се вгледа в лицата на децата. Наведе се да остави кошницата, блузата й леко се отвори и Джими видя една синина от рамото до ключицата й.

— Дреболия — увери го тя, когато проследи погледа му, и пръстите й бързо придърпаха плата. — Паднах по време на затъмнението, докато отивах в укритието. Блъснах се в една пощенска кутия — а уж са използвали боя, която се вижда в тъмното.

— Сигурна ли си? Изглежда ми сериозно.

— Лесно ми се появяват синини. — Очите й срещнаха неговите и за част от секундата му се стори, че съзира нещо в тях, но после тя се усмихна. — Пък и нали ходя твърде бързо. Все се блъскам в разни неща — понякога дори в хора.

Джими се усмихна, припомняйки си деня на срещата им, но едно дете хвана Вивиан за ръката и я издърпа. Мислите на Джими се насочиха към честите й боледувания, към факта, че няма деца, към нещата, известни му за хората, на които лесно им се появяват синини, и той усети как коремът му се свива.