Кейт Мортън
Пазителка на тайните (6)

6

През по-голяма част от вечерята Лоръл наблюдава лицето на най-малката си сестра. Нещо беше правено с него, при това добре, и резултатът беше възхитителен. „Превъзходен нов овлажнител“, би казала Дафни, ако я попитат, но Лоръл се въздържа да зададе въпроса, защото не обичаше да я лъжат. Вместо това просто кимаше, докато Дафни тръскаше русите си къдрици и ги омайваше с разкази за снимачната площадка на „Закуска в Ел Ей“, където всяка сутрин представяше прогнозата за времето и флиртуваше с водещия на новините Чип. Паузите в многословния монолог бяха редки и когато най-сетне им се отвори възможност, Роуз и Лоръл тутакси се възползваха да се намесят:

— Първо ти — каза Лоръл и наклони към сестра си винената си чаша — отново празна, както забеляза.

— Исках да кажа, че може би трябва да поговорим малко за тържеството на мама.

— Да, струва ми се — съгласи се Айрис.

— Имам предвид някои неща — заяви Дафни.

— Несъмнено…

— Очевидно…

— Ние…

— Аз…

— Ти какво мислиш, Роуз? — попита Лоръл.

— Ами… — поде с покашляне Роуз, която открай време страдаше в пресата на сестрите си, — налага се да бъде в болницата, за съжаление, но трябва да измислим как да го превърнем в специално преживяване за нея. Нали знаете как се отнася към рождените дни.

— И точно това се канех да кажа — обади се Дафни и улови малко хълцане зад бебешко розовите си нокти. — В крайна сметка, това ще е последното й празненство.

Помежду им настана мълчание, единственото грубо изключение беше тиктакането на швейцарския часовник, докато накрая не се обади Айрис:

— Станала си много нахакана — отбеляза тя, потупвайки крайчетата на стоманеносивата си къса коса, — откакто се премести.

— Исках само да кажа, че…

— Мисля, че всички разбрахме какво искаш да кажеш.

— Но е вярно.

— И точно затова човек би допуснал, че изобщо не е необходимо да бъде изречено.

Лоръл огледа жените около масата. Айрис беше бясна, Дафни примигваше със синеоко огорчение, Роуз въртеше плитката си с такава тревога, че, току-виж, я отскубнала. Само мъничко да примижи и щеше да ги види като момичетата от детството си. Въздъхна в чашата си.

— Бихме могли да занесем някои от любимите неща на мама — предложи Лоръл, — да пуснем плочи от сбирката на татко. Такова нещо ли имаше предвид, Роузи?

— Да — каза Роуз със смущаваща признателност, — да, това е идеално. Мислех си дори да й разкажем някои от историите, които тя измисляше за нас.

— Като онази за портата в долната част на градината, която водела към вълшебен свят…

— И за драконовите яйца, които намерила в гората…

— И как избягала, за да отиде да работи в цирка.

— Помните ли цирка, който имахме тук? — внезапно попита Айрис.

— Моят цирк — грейна Дафни зад чашата си с вино.

— Е, да — прекъсна я Айрис, — но само защото…

— Защото имах ужасна шарка и пропуснах истинския цирк, когато бил в града. — Дафни се засмя на приятния спомен. — Мама накара татко да направи шатра в долния край на ливадата, помните ли, и организира всички вас да играете клоуни. Лоръл беше лъв, а мама — въжеиграч.

— Много беше добра — каза Айрис. — Почти не падаше от въжето. Сигурно се е упражнявала седмици наред.

— Или пък ни е казала истината и наистина е работила известно време в цирка — намеси се Роузи. — Почти съм склонна да го повярвам за нея.

Дафни въздъхна доволно.

— Имаме късмет с такава майка, нали? Толкова обичаше игрите, все едно не бе пораснала, не приличаше на скучните майки на другите. Много бях самодоволна, когато идваха приятели от училище.

— Ти? Самодоволна? — възкликна Айрис с престорена изненада. — Не ми се струва…

— Та за празненството на мама… — махна с ръка Роуз, която отчаяно искаше да избегне нов спор, — мислех да направя торта, пандишпанена, любимата й…

— Помните ли онзи нож — изненадващо бодро я прекъсна Дафни — с панделката…

— С червена панделка — уточни Айрис.

— … и костената дръжка. Тя държеше да го използва на всеки рожден ден.

— Твърдеше, че бил вълшебен и можел да изпълнява желания.

— Знаете ли, много дълго го вярвах — положи Дафни брадичка върху опакото на дланта си с красива въздишка. — Какво ли е станало с онзи смешен стар нож?

— Изчезна — отговори Айрис. — Сега си спомням. Една година просто вече го нямаше и когато я попитах, тя каза, че се е изгубил.

— Затрил се е нанякъде с хилядите писалки и фиби, които изчезваха безследно в тази къща — побърза да се намеси Лоръл и се прокашля. — Гърлото ми пресъхна. Някой иска ли още вино?

— Няма ли да е чудесно да го намерим… — чу тя някой да казва, докато прекосяваше коридора.

— Прекрасна идея! Можем да го занесем за нейната торта…

Лоръл стигна в кухнята и затова си спести развълнуваните приготовления на потерята за издирване на ножа. („Колко далеч може да се е запилял?“, превъзнасяше се Дафни.)

Щракна ключа и кухнята оживя и се раздвижи като доверен стар прислужник, останал на служба много след като вече е време да се пенсионира. Под светлината на флуоресцентната лампа, която просто замъждука слабичко, безлюдната кухня изглеждаше по-печална, отколкото си я спомняше Лоръл — фугите между плочките бяха посивели, а капачетата на металните кутии бяха покрити със сивкав слой мазен прах. Изпита неловкото усещане, че е изправена пред доказателствата за отслабващото зрение на майка си. Трябваше да й наеме чистачка. Как не се беше сетила? И понеже така и така беше започнала да се самокритикува — защо да спира дотук, — трябваше да идва да я посещава по-често, собственоръчно да чисти къщата.

Хладилникът поне беше нов, Лоръл се беше погрижила. Когато старият „Келвинейтър“ най-накрая предаде богу дух, тя поръча заместника му по телефона от Лондон: енергийно ефективен и с модерна камера за лед, която майка й никога не използваше.

Лоръл намери бутилката и затръшна вратата. Може би прекалено силничко, защото един магнит падна и към пода полетя късче хартия. То изчезна под хладилника и Лоръл изруга. Застана на четири крака и заопипва между валмата прах. Вестникарската изрезка беше от „Съдбъри Кроникъл“ и имаше снимка на Айрис, която изглеждаше много директорски с кафяв костюм от туид и черни чорапи пред училището си. Струваше си приключението с клякането, затова Лоръл потърси място отново да окачи изрезката. Само че не се оказа толкова лесно. Хладилникът на семейство Никълсън открай време си беше пренаселен, още преди на някого някъде да му хрумне идеята да продава магнити, само и само да създава повече бъркотия: всяко нещо, достойно за внимание, се залепваше с тиксо за голямата бяла врата, та цялото семейство да го вижда. Снимки, награди, карти и със сигурност всяко споменаване в медиите.

Изневиделица изникна спомен, лятна сутрин през 1961 година, месец преди рождения ден на Джери: седмината седяха край масата за закуска и си мажеха сладко от ягоди върху препечени филийки с масло, докато татко изрязваше една статия от местния вестник; снимката на Дороти, усмихната и вдигнала високо своя спечелил награда градински боб; татко, който след това залепва изрезката на хладилника, докато останалите разчистват.

— Добре ли си?

Лоръл се завъртя и видя Роуз в рамката на вратата.

— Добре съм, защо?

— Позабави се. — Роуз набърчи нос и внимателно се взря в Лоръл. — И да ти кажа, струваш ми се малко отслабнала.

— Заради светлината тук — каза Лоръл. — Създава очарователен туберкулозен ореол. — Тя се зае с тирбушона и обърна гръб, за да не може Роуз да разгадае изражението й. — Доколкото разбирам, в ход са плановете за голямото търсене на ножа.

— О, да. Онези двете като се съберат…

— Само да можехме да впрегнем тези енергия и да я използваме за нещо хубаво.

— Именно.

Излетя облак пара, когато Роуз отвори фурната, за да провери малиновия плодов сладкиш, запазена марка на майка им. Сладникавият мирис на топли плодове изпълни въздуха и Лоръл затвори очи.

Трябваха й месеци да събере смелост да разпита за инцидента. Родителите й бяха толкова твърдо решени да гледат напред и да отричат случилото се, че тя надали изобщо щеше да започне да разпитва, ако не беше започнала да сънува онзи мъж. Обаче го сънуваше, всяка нощ едно и също. Мъжът стоеше отстрани до къщата и викаше майка й по име…

— Изглежда добре — измъкна Роуз решетката на фурната. — Сигурно не е хубав колкото нейния, но не бива да очакваме чудеса.

Лоръл завари майка си в кухнята, на същото това място няколко дни, преди да замине за Лондон. И направо я попита:

— Откъде онзи мъж знаеше името ти, мамо?

Коремът й се сви, докато думите се откъсваха от устните й, свят й се зави и осъзна, докато чакаше отговора, че част от нея се надява майка й да я увери, че е сбъркала. Че не е чула добре и че мъжът не е казал нищо подобно.

Дороти не отговори веднага. Вместо това отиде до хладилника, отвори вратата и започна да рови вътре. Лоръл се взира в гърба й цяла вечност и почти беше изгубила надежда, когато майка й най-сетне заговори:

— Вестникът — каза тя. — Полицаите предполагат, че сигурно е прочел статията във вестника. В куфарчето ми имаше един брой. Оттам е знаел къде да дойде.

Логично.

Тоест на Лоръл й се искаше да има логика, затова я откри. Мъжът беше прочел вестника, беше видял снимката на майка й и беше тръгнал да я търси. Нищо, че тъничко гласче в съзнанието на Лоръл нашепваше „Защо?“ — тя просто прогони натрапника. Кой би могъл да отговори със сигурност, та онзи мъж беше ненормален! Пък и какво значение имаше? Всичко приключи. Ако Лоръл не човъркаше нишките, гобленът се крепеше. Картината оставаше непокътната.

Поне до този момент. Невероятно наистина, че след петдесет години една стара снимка и споменаването на името на някаква жена се оказаха достатъчни тъканта на измислицата в главата на Лоръл да започне да се разнищва.

Решетката на фурната се върна на мястото си с дрънчене и Роуз оповести:

— Пет минути.

Лоръл наля вино в чашата си и се помъчи да звучи небрежно:

— Роузи?

— Ммм?

— Онази снимка днес в болницата… Жената, която подарила книгата на мама…

— Вивиан.

— Да. — Лоръл леко потръпна, докато оставяше бутилката. Името й въздействаше по странен начин. — Мама споменавала ли ти е за нея?

— Мъничко — отвърна Роузи. — След като намерих снимката. Били приятелки.

Лоръл си спомни датата на снимката — 1941 година.

— През войната.

Роуз кимна, докато сгъваше една кърпа за съдове на спретнат правоъгълник.

— Обаче не ми разказа подробно, само спомена, че Вивиан била австралийка.

— Австралийка ли?

— Май пристигнала тук като дете, не съм сигурна.

— Как са се запознали?

— Не ми каза.

— А ние защо не я познаваме?

— Нямам представа.

— Интересно, мама никога не я е споменавала. — Лоръл отпи глътка вино. — Питам се защо.

Таймерът на фурната издрънча.

— Може да са се скарали. Да са се разминали. Не знам. — Роуз надяна готварската ръкавица. — Защо изобщо се интересуваш?

— Ами всъщност не се интересувам.

— Тогава хайде да ядем — подкани я Роуз и обгърна с длани тавичката със сладкиша. — Това изглежда доста хуба…

— Тя е умряла — заяви Лоръл изненадващо убедено. — Вивиан е мъртва.

— Откъде знаеш?

— Искам да кажа… — преглътна Лоръл и бързо даде на заден — … вероятно е умряла. Било е през войната. Възможно е, не мислиш ли?

— Всичко е възможно. — Роуз пробва коричката с вилица. — Да вземем например тази доста впечатляваща глазура. Готова ли си да се изправим пред другите?

— Всъщност… — Неочаквано я парна нуждата да се качи горе, да провери проблесналия спомен. — … Ти имаше право преди. Не ми е добре.

— Не искаш ли пудинг?

Лоръл поклати глава, вече на половината път до вратата.

— Боя се, че ми е рано. Би било ужасно да съм болна утре.

— Да ти донеса ли нещо друго — парацетамол, чаша чай?

— Не, благодаря — отговори Лоръл. — Освен… Роуз?

— Да?

— Пиесата.

— Коя пиеса?

— „Питър Пан“ — книгата, от която падна снимката. Подръка ли ти е?

— Много си странна — отбеляза Роуз с крива усмивка. — Трябва да я изровя отнякъде. — Кимна с глава към тавичката и попита: — По-късно, става ли?

— Разбира се, не бързам, просто ще си почивам. Хапни си пудинг. И Роузи?

— Да?

— Извинявай, че те оставям самичка с бандата.

* * *

Причината беше споменаването на Австралия. Докато Роуз си спомняше какво е узнала от майка им, в съзнанието на Лоръл светна лампичка и тя осъзна защо е важна Вивиан. Спомни си също кога за пръв път е срещнала това име преди толкова много години.

Докато сестрите й си хапваха десерта и търсеха ножа, който никога нямаше да намерят, Лоръл се качи на тавана да потърси сандъка си. Всяка от сестрите имаше сандък — Дороти беше много строга в това отношение. Заради войната, довери им веднъж татко — тя изгубила всичките си скъпи неща, когато бомба паднала в семейната им къща в Ковънтри и превърнала миналото й в руини. Била твърдо решена децата й да нямат същата съдба. Дори да не успеела да им спести всяка болка, можела да се погрижи поне да намерят снимката на класа си, ако им потрябва. Страстта на майка им към предметите, към притежанията — към неща, които можеш да държиш в ръка и да им придаваш по-дълбок смисъл — граничеше с маниакалност, а въодушевлението й да събира разни неща беше толкова силно, че човек трудно би могъл да не му се подчини. Всичко се пазеше, нищо не се хвърляше, цареше ревностно придържане към традициите. Да вземем за пример ножа.

Сандъкът на Лоръл беше натикан до един счупен радиатор, който баща им така и не оправи. Позна, че е нейният, още преди да прочете името си, изписано отгоре с шаблон. Кафеникавите кожени ремъци и счупеният катинар бяха неопровержимо показателни. Сърцето й трепна, щом го зърна, и я изпълни очакване за нещата, които щеше да види вътре. Странно колко ясно изникна в съзнанието й предмет, за който не се беше сещала от десетилетия. Знаеше точно какво търси, как ще го усети в ръката си, емоциите, които ще предизвика откриването му. Докато развързваше ремъците, до нея коленичи бледо нейно привидение от последния път, когато беше сторила същото.

Сандъкът миришеше на влага, на прах и на стар одеколон със забравено име, но уханието му отново я накара да се почувства шестнайсетгодишна. Беше пълен с хартии: дневници, снимки, писма, училищни доклади, няколко кройки за бермуди, обаче Лоръл не спираше, за да ги разглежда. Вадеше бързо папка след папка и бързо ги преглеждаше.

Някъде по средата на сандъка в левия ъгъл намери каквото търсеше. Тъничка книжка, съвсем неугледна, обаче за Лоръл бе изпълнена с трепетни спомени.

Преди няколко години й бяха предложили ролята на Мег в „Рожден ден“ — за нея беше шанс да играе в театър „Литълтън“, обаче Лоръл отказа. Единствено тогава постави личния си живот пред кариерата. Оправда се с графика си за снимките на филм, което не беше съвсем невярно, но не беше и съвсем вярно. Налагаше се да увърта. Не можеше да го направи. Пиесата беше неотлъчно свързана с лятото на 1961 година, когато я беше чела отново и отново, след като й я даде онова момче — не помнеше името му, странно, а беше луда по него. Запомни репликите и насити сцените с гнева и безсилието, които трупаше в себе си. После по алеята им се зададе онзи мъж и фактът, че Лоръл физически страдаше, замислеше ли се по-сериозно за пиесата, страшно се замъгли в съзнанието и в сърцето й.

Кожата й и сега беше станала лепкава от пот, пулсът и се беше ускорил. Радваше се, че й трябва не пиесата, а онова, което беше пъхнала вътре. Още си бяха там, личеше си по грубите ръбове на хартията, щръкнали между страниците. Две вестникарски статии: първата беше доста неясен репортаж от долнопробния местен вестник за човек, умрял през лятото в Съфък; а втората беше некролог от „Таймс“, откъснат тайно от вестника, който бащата на приятелката й носеше от Лондон всеки ден.

— Вижте това — каза той една вечер, когато Лоръл гостуваше на Шърли. — Материал за онзи мъж, който умря близо до вашата къща, Лоръл.

Беше дълга статия, защото се оказало, че човекът не е онзи заподозрян. Много преди появата му в Грийнейкърс той доста се отличил и дори се прославил. Нямал деца, но преди време имал съпруга.

Крушката, която се поклащаше самотно над главата й, не беше достатъчно силна, за да може Лоръл да чете, затова тя затвори сандъка и отнесе книжката долу.

Щеше да нощува в детската им — поредната проява на сложната йерархия между сестрите, — а леглото беше оправено и застлано с чисти чаршафи. Някой, вероятно Роуз, вече беше качил куфара й, но Лоръл не го разопакова. Отвори широко прозореца и приседна на перваза.

С цигара между пръстите извади статиите измежду страниците. Подмина репортажа от местния вестник и предпочете да вземе некролога. Прегледа разказа за ранните години от живота на Хенри Роланд Дженкинс с очакване очите й да попаднат на онова, което знаеше, че е там.

Името изскочи в края на първата третина от материала.

Вивиан.

Лоръл се върна назад и прочете цялото изречение: „През 1938 година Дженкинс се жени за Вивиан Лонгмайър, родена в Куинсланд, Австралия, но отгледана от чичо си в Оксфордшър“. Плъзна поглед по-надолу и прочете: „Вивиан Дженкинс загива през 1941 година по време на тежка бомбардировка в Нотинг Хил“.

Лоръл дръпна силно от цигарата и забеляза, че пръстите й треперят.

Разбира се, възможно бе да има две жени на име Вивиан, и двете австралийки.

Възможно беше приятелката на майка й от военните години да не е свързана с австралийката Вивиан, чийто съпруг беше умрял пред прага им.

Но беше малко вероятно, нали?

А ако майка й е познавала Вивиан Дженкинс, значи със сигурност е познавала и Хенри Дженкинс. „Много време мина, Дороти“, беше казал той и Лоръл бе забелязала страха, изписал се по лицето на майка й.

Вратата се отвори и на прага застана Роуз.

— Добре ли си? — попита тя и сбърчи нос заради цигарения дим.

— С лечебна цел — показа цигарата Лоръл с трепереща ръка и после я изнесе извън прозореца. — Не казвай на нашите, че ще ме накажат.

— Няма да издам тайната ти. — Роуз се приближи и й подаде малка книжка. — Опасявам се, че е доста оръфана.

Слабо казано. Предната корица на книгата се държеше буквално на конци, а зелената й платнена основа се беше обезцветила от мръсотия и вероятно, съдейки по смътно доловимия мирис на пушек — от сажди. Лоръл внимателно разгърна първите страници до титула. На фронтисписа с черно мастило пишеше следното: На Дороти. Истинският приятел е светлина в мрака, Вивиан.

— Сигурно е била важна за нея — отбеляза Роуз. — Не беше върху полицата с останалите, а в раклата й. Държала я е там през всичките тези години.

— Бъркала си в раклата й?!

Майка им доста строго държеше на личното пространство и неговото спазване.

Роуз се изчерви.

— Не ме гледай така, Лол, не съм отключила катинара с пила за нокти. Преди няколко месеца, точно преди да влезе в болницата, тя ме помоли да й донеса книгата.

— Дала ти е ключа?

— Неохотно, едва след като я хванах да опитва сама да се качи по стълбата.

— Не може да бъде!

— Напротив.

— Непоправима е.

— Същата е като теб, Лол.

Роуз не го каза злобно, но Лоръл трепна от думите й. Връхлетя я спомен: вечерта, когато съобщи на родителите си, че заминава за Лондон, за да учи в театралното училище. Бяха шокирани и нещастни: засегнати, че е ходила на прослушване зад гърба им, непреклонни, че е твърде малка, за да се отделя от къщи, притеснени, че заминава, без да е завършила гимназия. Накараха я да седне на масата в кухнята и се редуваха да излагат разумни аргументи с преувеличено спокойни гласове. Лоръл се постара да изглежда отегчена, а когато приключиха, заяви с цялата начупена настойчивост, която можеш да очакваш от объркан и изпълнен с негодувание тийнейджър: „Заминавам. Каквото и да говорите, няма да променя намерението си. Това искам“.

— Твърде млада си, за да знаеш какво искаш всъщност — отговори майка й. — Хората се променят, съзряват, вземат по-добри решения. Познавам те, Лоръл…

— Не ме познаваш.

— Знам, че си твърдоглава. Знам, че си упорита и си си наумила да бъдеш различна, че имаш мечти, точно като мен някога…

— Изобщо не приличам на теб — тросна се Лоръл в този момент и резките й думи пронизаха като острие и бездруго разклатеното самообладание на майка й. — Никога няма да направя нещата, които ти си направила.

— Стига толкова! — обгърна раменете на жена си Стивън Никълсън. Даде знак на Лоръл да се качва да си ляга, но я предупреди, че разговорът им изобщо не е приключил.

Лоръл лежеше в леглото и кипеше, а часовете се нижеха. Не беше сигурна къде са сестрите й, знаеше само, че са отведени някъде, за да не прекъсват наказанието й. За пръв път се караше с родителите си и беше едновременно съсипана и превъзбудена. Животът й, изглежда, никога нямаше да бъде същият.

Още лежеше в тъмното, когато вратата се отвори и някой предпазливо тръгна към нея. Лоръл усети как краят на леглото хлътва, когато човекът седна, после чу гласа на майка си. Личеше си, че е плакала, и когато Лоръл го разбра и проумя, че причината е тя, й се прииска да увие ръце около шията на мама и никога да не я пуска.

— Съжалявам, че се скарахме — каза Дороти и сноп лунна светлина от прозореца озари лицето й. — Колко странно се развиха нещата. Никога не съм допускала, че ще се карам с дъщеря си. Като малка се забърквах в неприятности — винаги съм се чувствала различна от родителите си. Обичах ги, разбира се, но не съм сигурна, че те бяха в състояние да се справят с мен. Въобразявах си, че знам най-добре, и изобщо не ги слушах.

Лоръл се подсмихна, неуверена накъде поема разговорът, но доволна, че вътрешностите й вече не бушуват като вряща лава.

— Двете с теб си приличаме — продължи майка й. — Сигурно затова толкова много се притеснявам да не допуснеш моите грешки.

— Обаче аз не допускам грешка. — Лоръл се надигна и се облегна на възглавниците си. — Не разбираш ли? Искам да стана актриса — театралното училище е идеалното място за човек като мен.

— Лоръл…

— Представи си, че си на седемнайсет, мамо, и целият живот е пред теб. Има ли друго място, на което ти се иска да бъдеш повече, отколкото в Лондон?

Не зададе правилния въпрос — майка й никога не бе проявявала желание да замине за Лондон.

Смълчаха се и отвън един кос призова приятелите си.

— Не — отвърна най-сетне Дороти тихо и малко тъжно и се пресегна да погали връхчетата на косата на Лоръл. — Не, май няма.

Сега Лоръл се смути, че още тогава е била толкова самовлюбена, че не се е зачудила и не е попитала каква всъщност е била майка й на седемнайсет, за какво е мечтаела и какви грешки е направила, които толкова силно не иска дъщеря й да повтори.

* * *

Лоръл вдигна книгата, която й беше дала Роуз, и каза по-треперливо, отколкото й се искаше:

— Странно е да видиш нещо нейно отпреди, нали?

— Отпреди кое?

— Отпреди нас. Преди това място. Преди да ни бъде майка. Само си представи — когато са й дали тази книга, когато е направена снимката с Вивиан, тя не е имала никаква представа, че ние сме там някъде в очакване да съществуваме.

— Нищо чудно, че се усмихва толкова лъчезарно на снимката.

Лоръл не се засмя.

— Някога замисляла ли си се за нея, Роузи?

— За мама ли? Разбира се…

— Не за мама, а за онази млада жена. Тогава е била различна, имала е живот, за който нищо не знаем. Някога питала ли си се каква е била, какво е искала, как е гледала на нещата… — погледна Лоръл крадешком към сестра си, — … какви тайни е имала?

Роуз се усмихна неуверено и Лоръл поклати глава.

— Не ми обръщай внимание. Малко съм сантиментална тази вечер. Сигурно защото отново съм в къщата. В предишната си стая. — Тя се насили да звучи бодро, макар да не се чувстваше така. — Помниш ли как хъркаше Айрис?

Роуз се засмя:

— По-силно от татко! Дали положението се е подобрило?

— Май предстои да разберем. Лягаш ли си вече?

— Мислех да си взема вана, преди другите да приключат и Дафни да окупира огледалото. — Тя снижи глас и повдигна едната си вежда. — Тя дали…?

— Така изглежда.

Роуз направи гримаса и възкликна:

— Ама че са странни хората! — Излезе и затвори вратата.

Усмивката на Лоръл помръкна, когато стъпките на сестра й заглъхнаха по коридора. Обърна се и погледна към нощното небе. Вратата на банята се затвори и тръбите започнаха да свистят в стената зад нея.

Преди петдесет години, осведоми Лоръл едно далечно съзвездие, майка ми уби един човек. Твърдеше, че е при самозащита, обаче аз видях. Замахна с ножа и го прониза, а мъжът се строполи заднешком на земята, където тревата беше оредяла и цъфтяха теменужки. Тя го познаваше и беше изплашена, нямам представа защо.

Изведнъж на Лоръл й се стори, че всичко отсъстващо от собствения й живот, всяка загуба и тъга, всеки кошмар в мрака, всяка връхлетяла изневиделица меланхолия приемат смътното очертание на един и същ останал без отговор въпрос, на нещо, което съществуваше, откакто тя беше на шестнайсет — неизречената тайна на майка й.

— Коя си ти, Дороти? — тихичко изрече тя. — Коя си била, преди да станеш мама?