Кейт Мортън
Пазителка на тайните (29)

29

Грийнейкърс, 2011 г.

Поредният ден от циганското лято и златиста мараня над полето. След като цяла сутрин седя с майка си, Лоръл предаде щафетата на Роуз и остави двете жени и бавно въртящия се вентилатор на стойка върху тоалетката, а тя излезе навън. Смяташе да се поразходи до реката, за да се поразтъпче, обаче къщичката на дървото привлече вниманието й, затова реши да се покатери в нея. За пръв път от петдесет години.

Боже, вратичката се оказа много по-ниска, отколкото си спомняше. Лоръл се промуши вътре през невъобразимо наклонената долна част на отвора на входа, после седна с кръстосани крака и огледа помещението. Усмихна се, като забеляза огледалцето на Дафни, все още облегнато странично върху напречната греда. От годините живачното покритие отзад се беше напукало и обелило, затова, когато Лоръл се огледа, отражението й беше неясно като върху вода. Наистина се почувства странно да види отражението на набръчканото си лице на това място, изпълнено със спомени от детството. Като Алиса, пропаднала в заешката дупка или пък отново пропадаща в нея петдесет години по-късно, за да открие, че единствената промяна е самата тя.

Лоръл върна огледалото на мястото му и си позволи да надникне през прозореца точно както в онзи ден. Сякаш чу лая на Барнаби, видя еднокрилата кокошка да кръжи в прахта, усети изопнатото слънчево сияние, отразено от камъните на алеята. Беше почти сигурна, че ако се обърне назад към къщата, току-виж, видяла обръча на Айрис да се поклаща, окачен на пръта, когато горещият вятър го побутне. Затова не се обърна. Понякога изминалото време — и онова, което се криеше в акордеоновите му гънки — бе физически болезнено. Лоръл предпочете да се извърне от прозореца.

Беше донесла в къщичката на дървото снимката на Дороти и Вивиан, която беше намерила в книжката „Питър Пан“, и сега я извади от джоба си. Снимката и сценарият на пиесата, който разнасяше със себе си, откакто се беше върнала от Оксфорд, й бяха станали нещо като талисмани, отправната точка на разплитането на една загадка — боже, страшно се надяваше — и ако имаше късмет, можеше да се окажат търсеният ключ. Двете жени не били приятелки, така твърдеше Джери, обаче би трябвало да са, иначе как ще обясниш тази снимка?

Лоръл се вгледа в двете жени, които се усмихваха на фотографа, хванати за ръце, твърдо решена да разгадае тайната. Къде ли е направена снимката? Ясно е, че е в някаква стая с наклонен таван — може би мансарда? На снимката нямаше никой друг, само малък тъмен силует зад жените, който можеше да е бързо движещ се човек — Лоръл се вгледа внимателно, — дребен човек, освен ако не е илюзия, свързана с перспективата. Дете? Може би. Макар че това не й помагаше особено, навсякъде имаше деца. (Всъщност имало ли е деца в Лондон по време на войната? Много са били евакуирани, особено през първите години на лондонските бомбардировки.)

Лоръл въздъхна безпомощно. Нямаше полза, колкото и да се стараеше, това си бяха просто догадки — всички вероятности бяха еднакво достоверни и нито един от фактите, които беше открила досега, не подсказваше обстоятелствата, довели до създаването на снимката. Освен може би книжката, приютила снимката през всички изминали десетилетия. Означаваше ли нещо — дали двата предмета вървяха заедно, дали майка й и Вивиан бяха участвали заедно в някаква пиеса? Или беше поредното вбесяващо съвпадение?

Лоръл съсредоточи вниманието си над Доли, сложи си очилата и обърна снимката към светлината от отворения прозорец, за да разгледа внимателно всяко зрънце. Стори й се, че има нещо нередно в лицето на майка й — беше напрегнато, сякаш благоразположението, което демонстрираше пред фотографа, не беше съвсем неподправено. Не беше антипатия, определено не, Лоръл нямаше усещането, че Дороти не харесва човека зад обектива, а по-скоро, че щастието й е прекомерно. Че се дължи на друга емоция, не просто на чистата радост…

— Ей!

Лоръл се сепна и избуха като бухал. Погледна към входа на къщичката на дървото. Джери стоеше на най-горното стъпало и се смееше.

— О, Лол, само да си беше видяла лицето — поклати глава той.

— Да, много смешно, не се съмнявам.

— Наистина беше смешно.

Сърцето на Лоръл още биеше като лудо.

— За някое дете може би. — Погледна към безлюдната алея. — Как дойде? Не чух кола.

— Работим над телепортирането — нали се сещаш, разпадането на материята и транспортирането й впоследствие. Засега се получава добре, но се опасявам, че лявата половина на мозъка ми е останала в Кеймбридж.

Лоръл се усмихна прекомерно търпеливо. Колкото и да се радваше да види брат си, не й беше до шеги.

— Не ми ли вярваш? Е, добре, де. Взех автобуса и дойдох пеша от селото. — Той се покатери вътре и седна до нея. Приличаше на дългурест рошав великан, който проточваше шия, за да огледа всяко ъгълче на къщичката на дървото. — Боже, отдавна не съм се качвал тук. Много ми харесва как си се обзавела.

— Джери!

— Имах предвид апартамента ти в Лондон, но това тук не е толкова претенциозно, нали? По-естествено е.

— Свърши ли? — примигна строго срещу него Лоръл.

Той се престори на замислен, потупа се по брадичката, после вдигна непокорната си коса от челото.

— Знаеш ли, мисля, че да.

— Добре, в такъв случая ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш какво откри в Лондон? Не искам да съм груба, но се опитвам да разплета доста сложна семейна загадка.

— Ами добре. Като го представяш така… — Беше преметнал напряко през рамото си зелена платнена чанта и вдигна ремъка над главата си, дългите му пръсти затършуваха вътре и измъкнаха малко тефтерче. Лоръл се смая от вида му, но прехапа език и не изтъкна колко опърпано й изглежда — отвсякъде стърчаха хартийки, отгоре и отдолу имаше завили са на ролца залепващи се листчета, на корицата се мъдреше петно от кафе. Този мъж имаше докторат и един куп статии, та човек би допуснал, че той умее да си води бележки и умело се ориентира в тях.

— Докато ровичкаш — каза Лоръл непоколебимо бодро, — да ти кажа, че размишлявах над онова, което ми съобщи онзи ден по телефона.

— Ммм? — продължи да тършува той из листчетата си.

— Каза, че Дороти и Вивиан не са били приятелки, че почти не са се познавали.

— Точно така.

— Просто… извинявай, но не разбирам как така. Възможно ли е да не си разбрал? Искам да кажа… — тя вдигна снимката на двете млади жени, хванати за ръце, усмихнати пред обектива, — какво ще кажеш за това?

Той взе снимката от ръката й.

— Бих казал, че са били доста красиви млади дами. Качеството на филмите съществено се е подобрило оттогава. Черно-белите снимки имат много по-меланхолично излъчване от…

— Джери — предупредително го прекъсна Лоръл.

— И бих допълнил следното — върна й той снимката — от тази снимка разбирам, че за части от секундата преди шейсет години майка ми е хванала за ръка друга жена и се е усмихнала пред обектива.

По дяволите сухата научна логика, начумери се Лоръл.

— Ами за това? — вдигна тя старото издание на „Питър Пан“ и отгърна на титулната страница. — Има посвещение — посочи му с пръст ръкописните редове. — Погледни.

Джери остави листовете в скута си и взе книжката. Прочете съобщението.

— „На Дороти, истинският приятел е като светлина в мрака, Вивиан.“

Лоръл съзнаваше, че е дребнаво от нейна страна, но просто не успя да овладее ликуването си:

— Малко по-трудно е да оспориш това, нали?

Той долепи възглавничката на палеца към трапчинката на брадичката си и се намръщи, все още загледан в страницата.

— Наистина това е малко по-трудно. — Вдигна книгата по-близо до очите си и изви вежди, като се опитваше да се съсредоточи, после я завъртя към светлината. Лоръл видя как по лицето на брат й плъзна усмивка.

— Какво? — попита тя. — Какво има?

— Е, разбира се, не очаквам ти да си забелязала — вие, хуманитаристите, не обръщате внимание на подробностите.

— Дай по същество, Джери.

Той й върна книгата.

— Вгледай се отблизо. Струва ми се, че посвещението е написано с различна писалка от тази на името отгоре.

Лоръл се премести по-близо до прозореца на къщичката на дървото и остави слънцето да струи право върху страницата. Намести очилата си за четене и се вгледа в надписа.

Е, голям детектив се беше оказала, няма що, направо не можеше да повярва, че не е забелязала преди. Посвещението за приятелството беше написано с друга писалка, малко по-тънка. Може би Вивиан беше започнала да пише с една писалка, после беше взела друга — сигурно й беше свършило мастилото, — но това беше слабо вероятно, нали?

Лоръл бе завладяна от обезсърчителното усещане, че се хваща за сламка, особено когато продължи да се взира и откри дребни различия в двата почерка. Гласът й прозвуча тихо и накъсано:

— Значи, намекваш, че мама сама е написала името си в книгата си, така ли? За да изглежда, като че ли й е подарък от Вивиан?

— Нищо не намеквам. Само казвам, че са използвани две различни писалки. Обаче, да, определено има такава вероятност, особено в светлината на наблюденията на доктор Руфъс.

— Да — съгласи се Лоръл и затвори книгата. — Доктор Руфъс… разкажи ми всичко, което си открил за него, Джери. Всичко, което е писал за… — махна тя с пръсти — натрапливото състояние на мама.

— Първо, не е било натраплива невроза, а нещо като твоята най-обикновена натрапливост.

— Има ли разлика?

— Ами да. Едното е клинично състояние, а другото е отделна особеност. Доктор Руфъс несъмнено е смятал, че мама има известни проблеми — ще стигна и до тях, — но никога не му е била пациентка. Докторът я познавал още от дете — дъщеря му била приятелка на мама в Ковънтри. Доколкото разбирам, я харесвал и се интересувал от живота й.

Лоръл погледна към снимката в ръката си, към красивата си млада майка.

— Не се съмнявам.

— Редовно се виждали на обяд и…

— … и по някаква случайност той записал повечето неща, които тя му казала, така ли? Голям приятел, няма що.

— И толкова по-добре за нашите цели.

Лоръл беше принудена да се съгласи по този въпрос, но доста неохотно.

Джери затвори бележника си и погледна към лепящото се листче на корицата.

— И така, според Лайънъл Руфъс мама открай време била дружелюбно момиче, игриво, забавно и с развинтено въображение — все неща, които ние си знаем за нея. Произходът й бил скромен, но тя отчаяно копнеела да води приказен живот. Той се заинтригувал от нея най-напред, защото изследвал нарцисизма…

— Нарцисизма ли?

— … и по-конкретно ролята на фантазията като защитен механизъм. Забелязал, че някои от нещата, които мама казвала и правела като тийнейджър, отговаряли на списъка с особености, над които той работел. Нищо прекомерно, просто известна погълнатост от собствената й личност, необходимост да усеща възхищението на околните, склонност да се възприема като изключителна, мечти за успех и популярност…

— Звучи ми като всеки тийнейджър, когото познавам.

— Именно, при това критериите са доста изменчиви. Някои нарцистични особености са разпространени и нормални, други хора придават на тези особености вид, за който обществото щедро ги възнаграждава…

— Кой например?

— О, не знам… актьорите — усмихна й се той криво. — Не, сериозно, каквото и да иска да ни внуши Караваджо, не става въпрос само да се оглеждаш в огледалото по цял ден…

— Дано да е така. Иначе Дафни го е загазила.

— Обаче личностите, склонни към нарцисизъм, са податливи на натрапливи представи и фантазии.

— Като въображаеми приятелства с хора, на които се възхищават?

— Именно. Много пъти става дума за безобидна илюзия, която избледнява с течение на времето, и обектът на страстното желание нищо не подозира, обаче в други случаи, ако човекът е склонен да се изправи пред факта, че фантазията му не е реална — ако се появи пукнатина в огледалото, така да се каже, — тогава тези хора преживяват отхвърлянето много тежко.

— И търсят отмъщение?

— Да, бих казал. Но най-вероятно го смятат по-скоро за въздадено правосъдие, отколкото за отмъщение.

Лоръл си запали цигара.

— В бележките си доктор Руфъс не навлиза в големи подробности, но, изглежда, че в началото на четиресетте години, когато мама е била около деветнайсетгодишна, си е фантазирала основно за две неща: първо, във връзка с работодателката си — била е убедена, че старата аристократка гледа на нея като на своя дъщеря и възнамерява да й завещае огромна част от семейното си имущество…

— Но тя не го направила?

Джери наклони глава и търпеливо изчака Лоръл да си отговори сама:

— Не, разбира се. Продължавай…

— Втората е въображаемото й приятелство с Вивиан. Двете са се познавали, но изобщо не са били толкова близки, колкото си е въобразявала мама.

— Значи се е случило нещо, което е развалило фантазията?

Джери кимна.

— Не намерих много подробности, но доктор Руфъс пише, че мама била „оскърбена“ от Вивиан Дженкинс. Обстоятелствата са неясни, обаче допускам, че Вивиан е отрекла да я познава. Мама се е почувствала наранена и злепоставена, вероятно и гневна, но — според доктор Руфъс — се оправила, защото след около месец научил, че е измислила план „да оправи нещата“.

— Мама ли му казала?

— Не, съмнявам се… — Джери прегледа бележката на лепящото се листче. — Не конкретизира откъде знае, но останах с впечатлението — заради нещо в изказа му, — че информацията не идва директно от мама.

Лоръл замислено прехапа горната си устна. Думите „да оправи нещата“ насочиха мислите й към посещението у Кити Баркър, по-конкретно към разказа на възрастната жена за нощта, когато с мама излезли да танцуват. Буйното и невъздържано поведение на Доли, „планът“, за който постоянно говорела, приятелката, която довела със себе си — момиче, отраснало в Ковънтри. Лоръл пушеше замислено. Сигурно е била дъщерята на доктор Руфъс, която след това разказала на баща си какво е чула.

На Лоръл й дожаля за майка й — отхвърлена от едната си приятелка, издайнически докладвана от другата. Спомняше си разпалената наситеност на своите младежки блянове и фантазии: беше същинско облекчение, когато стана актриса и можеше да ги насочи към артистични прояви. Дороти обаче не бе имала такава възможност…

— И какво станало, Джери? — попита тя. — Мама просто се отказала от фантазиите си, отърсила се от тях? — попита Лоръл и си спомни историята за крокодила, която й беше разказала мама. Точно за такава промяна ставаше дума в приказката, нали? За преход от Доли, каквато беше в лондонските спомени на Кити Бейкър, към Дороти Никълсън от Грийнейкърс.

— Да.

— Възможно ли е да се случи?

Той сви рамене.

— Възможно е, защото се е случило. Мама е доказателството.

Лоръл поклати удивено глава срещу него.

— Вие, учените, наистина вярвате на онова, което ви сочат доказателствата.

— Разбира се. Затова се наричат доказателства.

— Обаче, Джери, как… — Лоръл се нуждаеше от нещо повече. — Как тя се е отърсила от тези… особености?

— Ами, ако се обърнем към теориите на нашия добър приятел доктор Руфъс, изглежда, макар някои хора да развиват напълно проявено личностно разстройство, мнозина просто надрастват нарцистичните си особености, когато достигнат зряла възраст. По-свързана с историята на мама обаче е теорията, че сериозно травмиращо събитие — шок, загуба, скръб, нали разбираш, — нещо извън пряката лична сфера на нарцистичната личност, може в някои случаи да я „излекува“.

— Искаш да кажеш, да възстанови връзката на човека с реалността ли? Да го накара да погледне навън, вместо навътре?

— Именно.

Бяха постулирали това вечерта, когато се срещнаха в Кеймбридж: че мама е била замесена в история с ужасен обрат и че след нея е станала по-добър човек.

— Мисля, че и за нас, останалите, е същото — каза Джери, — растем и се променяме в зависимост от онова, пред което ни изправи животът.

Лоръл кимна замислено и допуши цигарата си. Джери прибираше тефтерчето си и явно бяха стигнали края на пътя, но тогава й хрумна нещо:

— Преди малко каза, че доктор Руфъс изучавал фантазията като защитен механизъм. Защита от какво, Джери?

— От много неща, но според доктор Руфъс деца, които не се чувстват на мястото си в своите семейства — отчуждени от родителите си, деца, които се чувстват различни или странни, — са най-податливи на нарцистични черти като проява на самозащита.

Лоръл се замисли над неохотата на майка им да разказва подробно за миналото си в Ковънтри и за семейството си. Винаги беше приемала, че се дължи на скръбта на мама заради загубата на близките й, обаче сега се запита дали мълчанието й не е породено отчасти от нещо различно. Като малка все се забърквах в неприятности, помнеше Лоръл думите на майка си (обикновено когато самата Лоръл беше направила някоя пакост); Винаги съм се чувствала различна от родителите си — не съм сигурна, че те знаеха какво да ме правят. Ами ако младата Дороти Смитам никога не е била щастлива у дома? Ако през целия си живот се е чувствала като аутсайдер и самотата я е принудила да си фантазира грандиозни неща в отчаян опит да запълни зейналата от нужда празнота вътре в себе си. Ами ако всичко ужасно се объркало, мечтите й рухнали и тя трябвало да се примири с този факт, докато накрая не получила втора възможност да остави миналото зад гърба си и да започне на чисто, този път да стане човекът, който винаги е искала да бъде, в семейство, което я обожава?

Нищо чудно, че така се слиса, когато след толкова много време Хенри Дженкинс се появи на алеята. Сигурно бе видяла в негово лице причината за краха на мечтите си, а пристигането му беше предизвикало кошмарния сблъсък между миналото и настоящето. Може би беше замахнала с ножа заради шока. Шок, примесен със страха, че може да изгуби семейството, което бе създала и което обожаваше. Това не помогна на Лоръл да се почувства по-добре във връзка с разигралата се пред очите й сцена, но със сигурност беше крачка по посока на намирането на обяснение.

Но дали промяната беше предизвикана от „голямо травмиращо събитие“? Лоръл беше готова да се обзаложи, че е нещо, свързано с Вивиан, с плана на мама. Но какво точно? Имаше ли начин да научи нещо повече от онова, което вече знаеха? Можеше ли да потърси още някъде?

Лоръл се замисли за заключения сандък в мансардата, където мама криеше книжката с пиесата и снимката. Вътре нямаше почти нищо друго, освен бялото кожено палто, статуетката на господин Пънч и благодарствената картичка. Палтото беше част от историята — билетът с дата от 1941 година явно беше от времето, когато мама избягала от Лондон; нямаше как да узнае откъде се е взела статуетката… Ами картичката с марката в чест на коронацията на плика? Нещо в тази картичка беше събудило у Лоръл трепета на дежавю, когато я бе намерила — дали не си струваше да я разгледа отново?

* * *

По-късно вечерта, когато денят беше започнал да преваля и нощта вече се спускаше, Лоръл остави другите да разглеждат един семеен албум и изчезна на тавана. Беше взела ключа от тоалетката на майка си без никакви угризения на съвестта. Може би фактът, че знаеше точно какво ще намери в сандъка, смекчаваше вината й заради обстоятелството, че си вре носа. Или пък нравственият й компас вече никакъв го нямаше. Каквато и да беше причината, Лоръл изобщо не се помая, а просто взе онова, за което беше дошла, и побърза да слезе долу.

Дороти още спеше, когато Лоръл върна ключа. Завивката беше издърпана почти до брадичката на майка й и лицето й бледнееше върху възглавницата. Медицинската сестра беше идвала и си беше тръгнала преди час, а Лоръл й помогна да изкъпе Дороти. Докато издърпваше фланеления ръкав от ръката на майка си, тя си помисли: Тези ръце са ме хранили. Стисна старческата ръка и се помъчи да си припомни обратното усещане, как малките й пръстчета се гушат в дланта на майка й, дори времето, необичайната топлина, вълните на затоплен от слънцето въздух, нахлуващи през комина, необяснимо защо предизвикаха носталгията на Лоръл. Няма нищо необяснимо — разнесе се глас в мислите й, — майка ти умира, естествено е да те обземе носталгия. Гласът не допадна на Лоръл и тя го прогони.

Роуз надникна през отворената врата и каза тихо:

— Току-що се обади Дафни. Самолетът й каца на Хийтроу утре по обяд.

Лоръл кимна. И толкова по-добре. Преди да си тръгне, медицинската сестра я предупреди деликатно и опитно — Лоръл оцени старанието й, — че е време да повикат всички близки у дома.

— Не й остава още много — каза медицинската сестра. — Дългото й пътуване почти приключи.

А пътуването наистина беше дълго — Дороти беше изживяла цял един живот още преди Лоръл да се роди, живот, в който Лоръл едва сега надникваше.

— Искаш ли нещо? — попита Роуз, а сребристите вълни на косата й се разляха по едното й рамо. — Чаша чай?

— Не, благодаря — отговори Лоръл и Роуз си тръгна. В кухнята долу се чуха свирката на чайника, тракането на чаши върху плота, звън на прибори в чекмеджето. Това бяха успокоителните шумове на семейния живот и Лоръл се радваше, че майка й е у дома и ги чува. Приближи се до леглото, седна на един стол и леко погали бузата на Дороти с пръстите си.

Въздейства й успокоително да наблюдава плавното издигане и спускане на гърдите на майка си. Дали тя чуваше какво се случва дори насън, дали си мислеше: „Моите деца са долу, моите пораснали деца, щастливи, здрави и доволни, че са заедно“. Трудно можеше да се каже. Майка им несъмнено вече спеше по-спокойно, не беше имала повече кошмари след онази нощ и макар миговете с бистро съзнание да бяха редки, настъпеха ли, бяха сияйни. Тя като че ли се отърсваше от безпокойството, което Лоръл предполагаше, че я измъчва през последните седмици, и се пренасяше някъде отвъд, в царството на разкаянието.

Лоръл се радваше за нея — каквото и да се беше случило в миналото, за нея бе непоносима мисълта, че майка й, която беше изживяла огромна част от живота си в доброта и обич (и може би в разкаяние?), е разяждана от вина в края на дните си. Обаче една себична част от Лоръл искаше да узнае повече, трябваше да попита мама, преди да издъхне. Не можеше да понесе мисълта, че Дороти Никълсън ще умре, без да си поговорят за случилото се през онзи ден през 1961 година, а също и за случилото се преди това, през 1941 година, за „травмиращото събитие“, което я бе променило. Защото на този етап несъмнено само с директен въпрос можеше да получи нужните й отговори. „Попитай ме пак някой път. Когато пораснеш“, отговори майка й, когато Лоръл я попита как от крокодил се е превърнала в майка. Е, искаше да я попита сега. Заради себе си, но повече, за да донесе на майка си утеха и истинската прошка, за която копнееше.

— Разкажи ми за приятелката си, мамо — помоли я Лоръл в притихналата и сумрачна стая.

Дороти се размърда и Лоръл повтори малко по-силно:

— Разкажи ми за Вивиан.

Не очакваше отговор — медицинската сестра й беше дала сънотворно, преди да си тръгне — и наистина не го получи. Лоръл се облегна назад в стола си и извади старата картичка от плика.

Посланието не се беше променило, все още гласеше единствено „Благодаря ти“. Не се бяха появили още думи след последния път, когато го беше видяла, нищо не я насочваше към самоличността на подателя, нямаше никакви отговори на загадката, която се мъчеше да разплете.

Лоръл завъртя картичката отново и отново, питайки се дали й придава такова голямо значение само защото няма други варианти. Прибра я в плика и в този момент марката привлече погледа й.

Усети същото раздвижване на спомените като предишния път.

Нещо определено я подмамваше, нещо, свързано с тази марка.

Лоръл я приближи към очите си, вгледа се в лицето на младата кралица, в наметката за коронацията… Трудно й беше да повярва, че са минали почти шейсет години. Замислено разклати плика. Вероятно усещането й за значението на плика беше свързано не толкова със загадката на мама, колкото с факта, че тя е символ на едно събитие, заело огромно място в съзнанието на осемгодишната Лоръл. Още помнеше, че родителите й купиха телевизор специално за случая, всички се бяха събрали…

— Лоръл? — Старческият глас беше тъничък като струйка дим.

Лоръл остави картичката и облегна лакти на матрака, загледана в ръката на майка си.

— Тук съм мамо.

Дороти се усмихна немощно. Примигна с безжизнени очи към най-голямата си дъщеря.

— Ти си тук — повтори тя. — Стори ми се, че чух… стори ми се, че ти каза…

Попитай ме пак някой път, когато пораснеш. Лоръл се почувства като пред пропаст — открай време вярваше в съдбовните мигове и сега съзнаваше, че този е такъв.

— Питах те за приятелката ти, мамо — каза тя. — В Лондон, през войната.

— Джими… — бързо прозвуча името, придружено с уплашено изражение, издаващо загуба. — Той… Аз не… — Лицето на майка й се превърна в измъчена гримаса и Лоръл побърза да я утеши:

— Не за Джими, мамо… имах предвид Вивиан.

Дороти не продума. Лоръл видя как челюстта й потрепва от неизречените думи.

— Моля те, мамо.

Може би Дороти забеляза отчаяната нотка в гласа на дъщеря си, защото въздъхна с древна мъка, клепачите й потрепнаха и тя каза:

— Вивиан… беше слаба. Жертва.

Всяко косъмче на Лоръл щръкна. Вивиан била жертва, жертва на Дороти — като че ли това беше изповед…

— Какво се случи с Вивиан, мамо?

— Хенри беше насилник…

— Хенри Дженкинс ли?

— Зъл човек… той я биеше… — Старческата ръка на Дороти стисна ръката на Лоръл с разтрепераните си изкривени пръсти.

Лицето на Лоръл пламна, когато осъзна какво чува. Замисли се дали същия въпрос не повдига и прочетеното в дневниците на Кейти Елис. Вивиан не беше болна, нито бездетна — тя беше омъжена за насилник. Очарователен насилник, който биеше съпругата си зад затворената врата, а после се усмихваше пред света, който бе способен така да я нарани, че Вивиан дни наред да остане в леглото, за да се възстанови, докато той бди край нея.

— Беше тайна. Никой не знаеше…

Обаче това не беше съвсем вярно, нали? Кейти Елис знаеше — иносказателните отпратки към здравето и благосъстоянието на Вивиан, прекомерната й загриженост относно приятелството между Вивиан и Джими, писмото, което възнамеряваше да напише, за да го предупреди да стои настрана. Кейти отчаяно настояваше Вивиан да не си навлича гнева на съпруга си. Затова ли съветваше младата си приятелка да страни от болницата на доктор Томалин? Дали Хенри Дженкинс не завиждаше на другия мъж за чувствата на съпругата си?

— Хенри… Страхувах се…

Лоръл погледна към бледото лице на майка си. Кейти е била приятелка и довереница на Вивиан, беше разбираемо тя да знае такава мръсна тайна, обаче как я беше научила майка й? Дали жестокостта на Хенри Дженкинс не беше прехвърлила границата? Това ли се беше объркало в плана на младите влюбени?

И в този миг една внезапна и ужасна идея осени Лоръл. Хенри беше убил Джими. Беше узнал за приятелството му с Вивиан и го беше убил. Затова мама не се беше омъжила за мъжа, когото обича. Отговорите падаха един след друг като плочки на домино: така е разбрала за склонността на Хенри Дженкинс към насилие, затова е била уплашена.

— Затова — бързо изрече Лоръл — ти уби Хенри… заради онова, което е сторил на Джими.

Отговорът прозвуча толкова тихо, че можеше да бъде движението на въздуха, предизвикано от крилцата на бялата пеперуда, влетяла през отворения прозорец и зареяла се към светлината. Обаче Лоръл го чу.

— Да.

Една-единствена дума, но прозвуча като музика в ушите на Лоръл. В нейните две простички букви се криеше отговорът на въпрос, задаван цял живот.

— Когато той дойде тук, в Грийнейкърс, ти си се уплашила да не би да те нарани, защото всичко се бе объркало и Вивиан беше умряла.

— Да.

— Помислила си, че той може да посегне и на Джери.

— Той каза… — рязко отвори очи майка й и стисна още повече ръката на Лоръл. — Той каза, че ще унищожи всичко, което обичам…

— О, мамо…

— Точно както аз… точно както съм постъпила с него.

Майка й изтощено пусна ръката й, а на Лоръл й идеше да се разплаче. Заля я почти съкрушително облекчение. Най-сетне, след няколкоседмично търсене, след като се бе питала години наред, всичко бе намерило обяснението си: разигралата се пред погледа й сцена, заплахата, която беше усетила, докато наблюдаваше мъжа с черната шапка да се приближава по алеята, последвалата потайност, която й беше необяснима.

Дороти Никълсън беше убила Хенри Дженкинс, когато той дойде в Грийнейкърс през 1961 година, защото той беше жестоко чудовище, което биеше жена си, беше убил любимия й и цели десет години я бе издирвал, а когато я намери, я беше заплашил да унищожи семейството, което тя безкрайно обичаше.

— Лоръл…

— Да, мамо…

Обаче Дороти не каза нищо повече, устните й мърдаха беззвучно, докато тя претърсваше прашните кътчета на съзнанието си, пресягайки към изгубените нишки, които можеше никога да не улови.

— Спокойно, мамо — погали Лоръл челото на майка си, — всичко е наред. Вече всичко е наред.

Лоръл нагласи чаршафите и известно време се взира в лицето на майка си, която вече спеше спокойно. И в този миг тя осъзна, че цялото й издирване е било ръководено от необходимостта й да се увери, че нейното щастливо семейство, цялото й детство, начинът, по който се гледаха майка й и баща й с такава рядко срещана и трайна обич, не е бил лъжа. Вече знаеше.

Гърдите я боляха от сложната смесица от любов, ужас и, да, най-сетне — приемане.

— Обичам те, мамо — прошепна тя близо до ухото на Дороти и усети, че издирването й е стигнало края си. — И ти прощавам.

* * *

Гласът на Айрис както обикновено кънтеше долу в кухнята и Лоръл внезапно закопня да се присъедини към сестрите и брат си. Приглади завивките на майка си и я целуна по челото.

Благодарствената картичка беше на стола до нея и Лоръл я вдигна с намерението да я отнесе на сигурно място в спалнята си. Мислено вече беше долу и си приготвяше чаша чай, затова по-късно не можеше да каже какво беше привлякло вниманието й към ситните черни следи на гърба на плика.

Обаче ги забеляза. Стигна до средата на спалнята на майка си и спря. Приближи се до най-ярката нощна лампа, сложи си очилата и приближи плика към очите си. И тогава се усмихна бавно и удивено.

Марката дотолкова я беше разсеяла, че за малко да пропусне истинската следа точно пред очите си. Клеймото беше отпреди десетилетия и не беше лесно да го разчете човек, но беше достатъчно ясно, за да различи датата, на която е изпратена картичката — 3 юни 1953 година, и още нещо — откъде е изпратена: Кенсингтън, Лондон.

Лоръл вдигна поглед към спящата си майка. Там беше живяла майка й през войната, в къща в Кампдън Гроув. Обаче кой ще й изпраща благодарствена картичка цяло десетилетие по-късно и защо?