Кейт Мортън
Пазителка на тайните (10)

10

Лоръл спря такси на Кенсингтън Хай стрийт.

— Накъде, мила? — попита шофьорът, докато тя се шмугваше на задната седалка под внезапно бликналия дъжд.

— Сохо… хотела на Шарлот стрийт, много ви благодаря.

Настана пауза, придружена от обстойно разглеждане в огледалото за обратно виждане и после, докато колата се включваше в движението, той каза:

— Струвате ми се позната. С какво се занимавате?

Ти си жената на татко — какво означаваше това, по дяволите?

— Работя в банка.

Докато таксиметровият шофьор бълваше ругатни по адрес на банкерите и на световната кредитна криза, Лоръл се престори на погълната от екранчето на мобилния си телефон. Прегледа напосоки имената в списъка на хората си и спря, когато стигна до Джери.

Той пристигна късно за партито на мама, чешеше се по главата и се опитваше да си спомни къде е оставил подаръка й. Никой не очакваше нищо по-различно от Джери и както обикновено, всички се радваха да го видят. Вече беше на петдесет и две, но в известен смисъл си оставаше същото очарователно откачено момченце, облечено с панталон не по мярка и с кафявия размъкнат пуловер, който Роузи му беше оплела преди трийсет Коледи. Настана голяма суматоха, докато сестрите се надпреварваха коя да му поднесе чай и торта. Дори мама се разбуди от дрямката си и измореното й старческо лице се преобрази от ослепителната усмивка на чиста радост, която тя пазеше за единствения си син.

Той й липсваше най-много от всичките й деца. Лоръл го беше разбрала от по-милата медицинска сестра. Тя беше спряла Лоръл в коридора, докато се приготвяха за празненството, и каза:

— Надявах се да ви хвана.

— Какво има? — попита Лоръл, която бързо заемаше отбранителна поза.

— Не се плашете, не е нищо страшно. Просто майка ви разпитва за някого. За някакъв мъж, Джими, струва ми се. Възможно ли е? Искаше да разбере къде е той, защо не я посещава.

Лоръл се намръщи, поклати глава и каза истината на медицинската сестра. Не се сещаше майка й да познава човек на име Джими. Не добави, че не бива да пита нея и че някои от сестрите й са много по-благонадежден източник на информация. (Не и Дафни. Слава богу, че я има Дафни. Приятно беше да не си най-лошата в семейство с толкова много дъщери.)

— Не се тревожете — усмихна се ободрително сестрата. — Напоследък съзнанието й ту се замъглява, ту се прояснява. Такова объркване не е необичайно за тях, особено към края.

Лоръл потръпна от това общо „за тях“, от противната безчувственост на думата „край“, обаче в този момент се появи Айрис с някакъв дефектен чайник и титанична гримаса, затова Лоръл остави нещата така. Едва по-късно, докато тайно пушеше цигара на покрития вход на болницата, Лоръл си даде сметка за объркването — че всъщност мама е произнасяла името на Джери, а не на Джими.

* * *

Шофьорът рязко се отклони от Бромптън Роуд и Лоръл се вкопчи в седалката.

— Строителен обект — обясни той, заобикаляйки задната част на „Харви Никълс“. — Луксозни апартаменти. Вече дванайсет месеца, а проклетият кран не мърда.

— Дразнещо.

— Обаче, да знаете, повечето вече са продадени. Четири милиона паунда всеки — подсвирна той през зъби. — Четири милиона паунда — цял остров ще си купя за тези пари.

Лоръл се усмихна, надяваше се не насърчително — мразеше да я въвличат в разговор за парите на другите хора, — и вдигна телефона по-близо до лицето си.

Знаеше защо Джери занимава мислите й, защо открива прилика с него по лицата на непознати невръстни момченца. Някога двамата бяха близки, но нещата се промениха, когато той стана на седемнайсет. Беше отседнал у Лоръл в Лондон на път за Кеймбридж (имаше пълна стипендия, хвалеше се Лоръл на всички познати, а понякога и на непознати) и двамата се забавляваха — винаги се забавляваха. Гледаха дневно представление на „Монти Пайтън и Светият Граал“, а после вечеряха в индийския ресторант малко по-надолу по улицата. След това, понесени на крилете на въодушевлението от превъзходното пиле „Тика масала“, се промушиха през прозореца на тоалетната, помъкнали възглавници и одеяло, и изпушиха един джойнт на покрива на Лоръл.

Беше необикновено ясна нощ — звезди, повече от обикновено, — а надолу по улицата се чуваше непринудената шумотевица от далечната веселба на други хора. Марихуаната правеше Джери невероятно бъбрив, но Лоръл нямаше нищо против, защото нея пък я правеше любопитна. Той се опитваше да обясни произхода на всичко, показваше й съзвездия и галактики и правеше резки жестове с деликатните си трескави ръце, а Лоръл примижаваше, та звездите да се размажат и разкривят, а думите му — да се слеят една с друга като течаща вода. Тя се изгуби сред потока мъглявини, полусенки и супернови и не усети, че монологът му е секнал, докато Джери не каза „Лол“ по начин, от който личеше, че е произнесъл думата повече от веднъж.

— Ааа? — Лоръл затвори първо едното, после и другото си око, така че звездите отскочиха от единия в другия край на небето.

— Отдавна се каня да те попитам нещо.

— Хм?

— Боже… — засмя се той. — Превъртам го в главата си толкова отдавна, че сега просто не мога да изрека думите. — Той прокара объркано пръсти през косата си и изсумтя леко, животински. — Хммм. Добре, ето: Лол, канех се да те попитам дали не се е случило нещо, когато сме били деца. Нещо… — снижи той гласа си до шепот, — свързано с насилие?

И тогава тя разбра. Шесто чувство ускори пулса й под кожата и тя цялата пламна. Той помнеше. Смятаха, че е бил прекалено малък, но той помнеше.

— Насилие ли? — надигна се Лоръл и седна с лице към него. Не мислеше, че е способна да го гледа в очите и да го лъже. — Имаш предвид не само сраженията на Айрис и Дафни за банята, нали?

Джери не се засмя.

— Знам, че звучи глупаво, обаче понякога ми се струва…

— Какво ти се струва?

— Лол…

— Защото, ако искаш да говориш за някакви свръхестествени усещания, Роуз е…

— Божичко!

— Мога да звънна в ашрама, ако искаш.

Той я замери с възглавница.

— Говоря сериозно, Лол. Обърква ми главата. Питам теб, защото знам, че ще ми кажеш истината.

Той се подсмихна лекичко, защото сериозността не им се удаваше нито често, нито добре, и Лоръл си помисли за милионен път колко много го обича. Сигурна беше, че дори собственото си дете не би обичала повече.

— Като че ли си спомням нещо, обаче не знам какво точно. И сякаш събитието е отминало, но усещането, грозотата и страхът или поне сенки от тях още са тук. Разбираш ли какво имам предвид?

Лоръл кимна. Прекрасно го разбираше.

— Е? — неуверено вдигна той едното си рамо, после отново го смъкна почти съкрушено, макар че тя още не го беше разочаровала. — Има ли нещо? Каквото и да било?

Какво да му каже? Истината? Надали. Някои неща просто не можеш да кажеш на по-малкото си братче, колкото и да се изкушаваш. Не и в навечерието на отпътуването му за университета, не и на покрива на четириетажна сграда. Не и когато внезапно това става нещото, изпълващо те с неутолимо желание да го споделиш.

— Не се сещам за нищо, Джи.

Той не попита нищо повече, не показа, че не й вярва. След малко отново се зае да й обяснява за звездите, за черните дупки и за началото на всичко, а гърдите на Лоръл се раздираха от мъчителна обич и от нещо като съжаление. Постара се да не се взира в него, защото в онзи момент нещо в очите му извикваше в съзнанието й представата за кльощавото бебенце, което ревна, щом мама го остави на чакъла под глицинията, а Лоръл не бе в състояние да го понесе.

На следващия ден Джери замина за Кеймбридж и си остана там — отличен студент, който печелеше награди, осъществяваше поврати, разширяваше Вселената. Виждаха се от време навреме и си пишеха при възможност — набързо надраскани задкулисни гротески (нейните писма) и все по-загадъчни бележки, нахвърляни на салфетки от кафенетата (неговите), — обаче по някакъв непроницаем начин отношенията им вече не бяха същите. Беше се затворила врата, която Лоръл не беше усетила изобщо да се отваря. Не беше сигурна дали само тя има това усещане, или той също беше забелязал, че на покрива онази нощ върху повърхността на приятелството им се бе очертала наказателна линия. Лоръл съжали за решението си да не му каже, но това стана много по-късно. Навремето мислеше, че постъпва правилно, че го защитава, обаче сега вече не беше толкова сигурна.

— Пристигнахме, мила. Хотелът на Шарлът стрийт. Дванайсет лири.

— Благодаря ви. — Лоръл прибра телефона в чантата си и подаде на шофьора банкноти от десет и от пет лири. Хрумна й, че може би Джери беше единственият друг човек, освен майка й, с когото би могла да поговори за случилото се, че той също бе там онзи ден, че двамата бяха свързани един с друг и със събитието, на което бяха станали свидетели.

Лоръл отвори вратата и едва не се сблъска с импресариото си Клеър, която дебнеше на тротоара с чадър в ръка.

— Боже, Клеър, уплаши ме! — възкликна тя, след като таксито потегли.

— Част от услугата. Как си? Добре ли си?

— Добре съм.

Целунаха се по бузите и побързаха да влязат в сухия и топъл хотел.

— Екипът още се разполага — осведоми я Клеър, докато изтръскваше чадъра. — Нагласят прожекторите и всякакви такива неща. Искаш ли нещо от ресторанта, докато чакаме? Чай или кафе?

— Един чист джин?

Клеър изви вежда.

— Няма да ти трябва. Правила си го вече стотици пъти, пък и аз съм тук. В случай че журналистът понечи да се отклони от предварителната уговорка, ще го нападна като обрив.

— Много приятна мисъл, няма що.

— Много ме бива да съм обрив.

— Не се съмнявам.

Тъкмо им бяха поднесли кана чай, когато едно момиче с коса на опашка и риза каза „Както и да е“, приближи се към масата и оповести, че екипът е готов и ги чака. Клеър махна на една келнерка, която каза, че ще премести чая им, и двете се качиха в асансьора за стаята.

— Всичко наред ли е? — попита Клеър, когато рецепцията се скри зад вратата на асансьора.

— Наред е — увери я Лоръл и много се постара да си повярва.

Екипът на документалния филм беше резервирал същата стая като преди: не беше идеалният вариант да снимат един-единствен разговор цяла седмица и имаше дребен проблем с последователността (в името на която Лоръл си беше донесла, както я бяха инструктирали, същата блуза, с която беше и предишния път).

Продуцентът ги посрещна на прага и гардеробиерката упъти Лоръл към будоара, където беше приготвена ютия. Възелът в корема й се стегна още повече, което явно пролича и на лицето й, защото Клеър прошепна:

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не, разбира се — прошепна в отговор Лоръл и прогони всички мисли за мама и за Джери, всички тъмни тайни от миналото. — Напълно способна съм и сама да се облека.

* * *

Водещият интервюто — „Наричай ме Мич“ — грейна, когато я видя, и я покани с жест да се настани на креслото до един старинен шивашки манекен. — Много се радвам, че имаме възможност да го направим отново — увери я той, обхванал ръката й със своите две и потупвайки я възторжено. — Всички сме много въодушевени как се получават нещата. Гледах част от материала от миналата седмица — много е добър. Епизодът с вас ще бъде един от акцентите на поредицата.

— Радвам се да го чуя.

— Днес не ни трябва много, искам да засегнем само няколко дреболии, ако нямате нищо против. За да не остават празнини, когато монтираме историята.

— Разбира се. — Собственото й най-силно желание беше да проучи празнините в живота си, е, може би без болезнените празнини по зъбите си.

След минути вече беше гримирана и с поставен микрофон. Лоръл се настани в креслото и зачака. Най-сетне прожекторите светнаха и един асистент провери по снимки дали всичко е като по време на записа предишната седмица. Помолиха за тишина и някой изтрака с клапата пред лицето на Лоръл. Крокодилът щракна със зъби.

Мич се наклони напред на стола си.

— Снимаме — оповести операторът.

— Госпожо Никълсън, разговаряхме подробно за подемите и спадовете на театралната ви кариера, но нашите зрители биха желали да научат как се изграждат героите им. Бихте ли ни разказали за детството си?

Сценарият беше съвършено ясен — Лоръл лично го беше написала. Имало едно време момиченце, което живеело във ферма в провинцията, имало идеално семейство, много сестри, малко братче и родители, които се обичали помежду си почти толкова, колкото обичали децата си. Детството на момиченцето преминало безметежно и спокойно, изпълнено със слънчеви простори и импровизирани игри, а когато петдесетте години на двайсети век наближили края си, момичето поело към ярките светлини на Лондон и пристигнало на гребена на културната революция. Щастието й се усмихнало (признателността стоеше добре в интервю), тя не се предавала (само повърхностните хора приписват късмета си единствено на съдбата), затова, откакто била завършила театралното училище, не оставала без работа.

— Детството ви звучи идилично.

— Май наистина беше.

— Дори идеално.

— Ничие семейство не е идеално — отбеляза с пресъхнала уста Лоръл.

— Смятате ли, че детството ви е формирало като актриса?

— Допускам. Всички сме формирани от случилото се в миналото. Нали така казват хората? А те знаят всичко.

Мич се усмихна и нахвърли нещо в бележника на коленете си. Химикалката му стържеше повърхността на хартията и в този момент светкавицата на спомена прониза Лоръл. Беше на шестнайсет и седеше в дневната в Грийнейкърс, докато един полицай записваше всяка изречена от нея дума…

— Били сте пет деца. Съревновавахте ли се за внимание? Бяхте ли принудени да измисляте начини да бъдете забелязани?

Лоръл се нуждаеше от глътка вода. Озърна се за Клеър, която беше изчезнала.

— Ни най-малко. Фактът, че имах толкова много сестри и по-малко братче, ме научи да се сливам с фона и да се крия. — Тя умело се измъкваше от семейните пикници насред играта на криеница.

— Като актриса никой не може да ви обвини, че се сливате с фона.

— Обаче важното в актьорската професия не е да те забелязват или да изпъкваш, а да наблюдаваш. — Един човек й каза тези думи някога пред служебния вход за сцената. Тя си тръгваше в края на театралния сезон, все още превъзбудена от играта, а той я спря, за да изрази възхищението си. „Вие умеете да наблюдавате — каза й мъжът. — С очите, ушите и сърцето, с всичко наведнъж.“ Думите й прозвучаха познато като цитат от пиеса, но Лоръл не си спомни веднага от коя точно.

Мики вирна глава.

— Вие наблюдателна ли сте?

Колко странен беше този спомен за мъжа пред служебния вход за сцената. И цитатът, който не можеше да определи откъде знае — толкова познат, но и така изплъзващ се. Известно време направо я подлудяваше. Сега обаче й свърши добра работа. Мислите й се оплетоха. Беше жадна. Ето я Клеър, наблюдаваше от сянката до вратата.

— Госпожо Никълсън?

— Да?

— Вие наблюдателна ли сте?

— О, да, разбира се. — Скрита в къщичката на дървото, съвсем притихнала. Сърцето на Лоръл биеше лудо. Топлата стая, всички тези хора, вперили поглед в нея, прожекторите…

— Госпожо Никълсън, и преди сте казвали, че майка ви е била силна жена. Живяла през войната, изгубила семейството си, започнала отново. Как мислите, дали сте наследили нейната сила? Затова ли успяхте да оцелеете и дори да преуспеете в този безмилостен бизнес, както е всеизвестно?

Следващата реплика беше лесна, Лоръл я беше изричала много пъти преди. Сега обаче думите просто не идваха. Седеше, зяпнала като риба, а думите бяха като сухи стърготини в устата й. Мислите й кръжаха — къщата в Кампдън Гроув, усмихнатата снимка на Дороти и Вивиан, изморената й възрастна майка в болничното легло, — времето се сгъсти и секундите преминаваха като години. Операторът се изправи, асистентите започнаха да си шушукат, обаче Лоръл седеше в капана на ярките прожектори, неспособна да провиди отвъд ослепителната светлина, и пред очите й се появи майка й, младата жена от снимката, напуснала Лондон през 1941 година, бягаща от нещо, търсеща втори шанс.

Някой я докосна по коляното. Младият мъж, Мич, със загрижено изражение: искала ли да направят почивка, да пийне нещо, глътка чист въздух, можел ли да направи нещо за нея?

Лоръл успя да кимне.

— Вода — каза тя. — Чаша вода, моля.

После Клеър се появи до нея.

— Какво има?

— Нищо, просто тук е малко топло.

— Лоръл Никълсън, аз съм ти импресарио, всъщност съм една от най-старите ти приятелки. Да опитаме пак, а?

— Майка ми — промълви Лоръл, стиснала устни, които всеки момент щяха да се разтреперят — не е добре.

— О, скъпа! — По-възрастната жена пое ръката на Лоръл.

— Тя умира, Клеър.

— Кажи ми какво ти трябва.

Лоръл затвори очи. Трябваха й отговори, истината, трябваше да разбере със сигурност дали щастливото й семейство от детството е било лъжа.

— Време — отвърна тя накрая. — Трябва ми време. Не ми остава много.

Клеър стисна ръката й.

— Тогава ще ти осигуря време.

— Но филмът…

— Не го мисли, аз ще се погрижа.

Появи се Мич с чаша вода. Суетеше се притеснено, докато Лоръл пиеше.

— Добре ли си? — попита Клеър Лоръл, а след като тя й кимна, се извърна към Мич: — Само още един въпрос, но после, за жалост, ще приключим за днес. Госпожа Никълсън има друг ангажимент.

— Разбира се — преглътна измъчено Мич. — Надявам се, че не съм… Изобщо не исках да я оскърбя…

— Не ставайте глупав, няма нищо подобно — усмихна се Клеър с топлотата на арктическа зима. — Да продължаваме, ако обичате.

Лоръл остави чашата и се приготви. Огромно бреме падна от плещите й и на негово място се настани яснотата на категоричната решимост: през Втората световна война, докато над Лондон се сипели бомби, а смелите жители ремонтирали, справяли се някак и прекарвали нощите, сгушени един до друг в течащите бомбоубежища; докато копнеели за портокали, проклинали Хитлер и жадували за край на разрухата; докато някои откривали у себе си неподозирана смелост, майката на Лоръл била една от тях. Тя имала съседи и вероятно приятели, разменяла купони срещу яйца и страшно се радвала, ако случайно намери отнякъде чифт дамски чорапи, а насред всичко това пътят й се пресякъл с този на Вивиан и на Хенри Дженкинс. Приятелка, която ще изгуби, и мъж, който един ден ще убие.

Нещо ужасно се бе случило между тях тримата. Това бе единственото обяснение за привидно необяснимото, нещо толкова ужасно, че да оправдае стореното от Дороти. В оставащото й малко време Лоръл възнамеряваше да открие какво е това нещо. Сигурно откритието нямаше да й допадне, но беше готова да поеме риска. Трябваше да го поеме.

— Последен въпрос, госпожо Никълсън — каза Мич. — Миналата седмица говорихме за майка ви, Дороти. Госпожо Никълсън, и преди сте казвали, че майка ви е била силна жена. Живяла през войната, изгубила семейството си, започнала отново. Как мислите, дали сте наследили нейната сила? Затова ли успяхте да оцелеете и дори да преуспеете в този, както е известно, безмилостен бизнес?

Този път Лоръл беше готова. Поднесе отговора си безукорно, без изобщо да се налага да й помагат.

— Майка ми умееше да оцелява и още го умее. Ако съм наследила дори половината от смелостта й, значи съм голяма късметлийка.