Кейт Мортън
Пазителка на тайните (21)

21

Лондон, вторник 2011 г.

Пътуването по магистралата премина гладко и към единайсет Лоръл вече шофираше по пътя за Юстън и се озърташе за паркинг. Намери един до централната гара и паркира минито на едно свободно място. Идеално. Британската библиотека беше на две крачки, а точно зад ъгъла беше забелязала черно-синята тента на кафе „Неро“. След цяла сутрин без кофеин мозъкът й всеки момент щеше да се разтопи.

Двайсет минути по-късно, много по-съсредоточена, Лоръл крачеше в черно-бялото фоайе на библиотеката към Регистрацията. Младата жена с табелка, на която пишеше „Бони“, изглежда, не я позна, а след като се огледа в стъклото на входната врата, Лоръл го прие като комплимент. Цяла нощ се беше мятала и въртяла в леглото, а мислите й се оплитаха на възли, докато се питаше какво може да е отнела майка й на Вивиан Дженкинс, затова се успа и сутринта си даде само десет минути в Грийнейкърс да стане от леглото и да се озове в колата. Бързината й беше похвална, но не можеше да се твърди, че е осъществила прехода свежа като праскова. Поразроши косата си и когато Бони попита:

— Мога ли да ви помогна?

Лоръл отвърна:

— Много се надявам, скъпа моя. — Извади листчето, на което Джери беше написал читателския й номер. — Струва ми се, че една книга ме очаква в читалнята по хуманитаристика.

— Ами да проверим тогава — каза Бони и натрака нещо на клавиатурата си. — Ще ми трябва само документ за самоличност и адрес, за да завършим регистрацията ви.

Лоръл й подаде нужното и Бони се усмихна:

— Лоръл Никълсън, като актрисата.

— Да — съгласи се Лоръл. — Именно.

Бони издаде пропуска и насочи Лоръл към извитото стълбище.

— На втория етаж. Отидете направо на бюрото — би трябвало книгата да ви чака там.

Така и направи. На бюрото я очакваше много услужлив господин с плетена жилетка и рошава бяла брада. Лоръл му обясни какво търси, подаде му разпечатката, която беше получила долу, а той отиде до рафтовете с книги зад гърба си и след минути вече плъзгаше към нея черна книга, подвързана с кожа. Лоръл прочете заглавието, притаила дъх и с тръпка на очакване: „Хенри Дженкинс: животът, любовта и загубата на писателя“.

Намери си място в ъгъла и се настани, отвори корицата и вдъхна прекрасния прашен мирис на стаените в хартията обещания. Книгата не беше много дебела, беше издадена от издателство, за което Лоръл никога не беше чувала, и определено изглеждаше непрофесионално — имаше нещо в големината и вида на шрифта, в липсата на полета и в лошото качество на няколкото снимки, освен това й се стори, че текстът разчита за обема си на дълги цитати от романа на Хенри Дженкинс. Но все пак беше някакво начало, а Лоръл нямаше търпение да започне. Прегледа съдържанието и сърцето й затупка бързо-бързо, когато намери главата: „Семеен живот“, предизвикала интереса й още в интернет.

Лоръл обаче не отгърна направо на деветдесет и седма страница. Напоследък, затвореше ли очи, тъмният силует на непознат мъж с черна шапка, закрачил по огряната от слънцето алея, се врязваше в ретината й. Тя забарабани с пръсти по титулната страница. Тук се криеше шансът й да научи повече за него, да добави цвят и подробности към силуета, от който кожата й настръхваше, може би дори да открие причината за стореното от майка й онзи ден. Лоръл се страхуваше и докато търсеше информация за Хенри Дженкинс в интернет, обаче това — тази невзрачна книга — не я уплаши по същия начин. Съдържащата се в нея информация беше публикувана отдавна (през 1963 година, както прочете тя на гърба на титулната страница), което означаваше — с оглед на естественото изхабяване, — че вероятно са останали няколко екземпляра от книгата, а повечето сигурно се намираха в не толкова посещавани и неизвестни хранилища. Конкретно този екземпляр беше стоял скрит десетилетия наред сред километрични редици от други забравени книги, така че ако Лоръл откриеше вътре нещо, което не й харесва, можеше просто да затвори корицата и да върне книгата обратно. И да не обели нито дума повече за нея. Тя се поколеба, но само за миг, после се стегна и се овладя. С изтръпнали пръсти бързо отвори на „Пролог“. С дълбока въздишка, предизвикана от необяснимо и внезапно обзело я вълнение, Лоръл започна да чете за непознатия на алеята пред дома им.

Шестгодишен, Хенри Дженкинс вижда как на главната улица в родното му селце в Йоркшър полицай пребива човек почти до смърт. Скупчилите се съселяни шушукат, че мъжът живее в съседното селце Динаби — „същински пъкъл“, разположено в долината на река Крагс и смятано от мнозина за „най-лошото село в Англия“. Младият Дженкинс така и не забравя случилото се и в дебютния си роман „Милостта на черните диаманти“, издаден през 1928 година, създава един от най-забележителните образи в английската литература между двете световни войни, образа на мъж с достойнство и почтеност, чието тежко положение предизвиква огромното състрадание както на читателите, така и на критиката.

В първите глави на „Черните диаманти“ полицаи с ботуши със стоманени върхове нападат злощастния Бени Бейкър — необразован, но трудолюбив човек, тласнат от личното си страдание да започне да агитира за социални промени, което в крайна сметка ще доведе до смъртта му. Дженкинс описва реалното събитие и въздействието му върху творбите и „душата ми“ в радиоинтервю пред Би Би Си: „През онзи ден, докато гледах как униформени полицаи пребиват един човек, осъзнах, че в обществото ни има силни и слаби хора и че добротата не е фактор, който определя в чий лагер попадаш“. Тази тема ще намира израз в много творби на Хенри Дженкинс. „Милостта на черните диаманти“ е обявена за „шедьовър“ и благодарение на първите рецензии се превръща в сензация. Най-вече ранните му творби са възхвалявани заради тяхната правдоподобност и заради смелите описания на живота на работническата класа, включително на бедността и на физическото насилие.

Самият Дженкинс е отраснал в работническо семейство. Баща му е нископоставен надзирател в каменовъглените мини „Фицуилямс“ — суров мъж, който пие твърде много — „но само в неделя“ — и който се държи със семейството си, „все едно сме му подчинени в мината“. Дженкинс единствен от шестимата си братя напуска селото и не оправдава очакванията към себе си по рождение. За родителите си Дженкинс казва: „Майка ми беше красива жена, обаче беше и суетна, а също разочарована от съдбата си. Тя нямаше реална представа как би могла да подобри положението си и разочарованието я беше озлобило. Дразнеше татко, непрекъснато го тормозеше с първото, което й хрумне, а той беше изключително силен физически, но прекалено слаб в други отношения, за да бъде съпруг на жена като нея. Не бяхме щастливо семейство“. На въпроса на интервюиращия го журналист дали черпи от живота на родителите си материал за своите романи, Дженкинс отговаря през смях: „Нещо повече, даде ми категоричен пример за живот, от който повече от всичко искам да избягам“.

И наистина бяга. Благодарение на своя рано съзрял интелект и на упоритостта си, Дженкинс успява да се измъкне от мината и да завладее бурно литературния свят въпреки скромния си произход. Когато от „Таймс“ му задават въпрос за този бурен възход, Дженкинс приписва заслугата на учител от селото си, Хърбърт Тейлър, който открил интелектуалните му способности още като дете и го насърчил да се яви на изпитите за стипендия в някои от най-добрите държавни училища. Десетгодишен, Дженкинс е приет в малкото, но престижно училище Нордстром в Оксфордшър. Напуска дома си през 1911 година и се отправя сам с влак към непознатия Юг. Хенри Дженкинс никога повече не се връща в Йоркшър, където е отраснал.

Някои ученици в държавните училища, особено тези с различен социален произход от мнозинството, разказват за нещастните си училищни години, но Дженкинс никога не засяга темата и казва само: „Приемът ми в училище като Нордстром промени живота ми по прекрасен начин“. Директорът на училището Джонатан Карлайън казва за Дженкинс: „Той беше невероятно трудолюбив. Взе изпитите си със забележително висок успех и на следващата година постъпи в Оксфордския университет, за да учи в колежа, който беше първото му желание“. Признавайки интелекта на Дженкинс, негов приятел от Оксфорд и също като него писател, Алън Хенеси, споменава между другото и още една дарба на приятеля си: „Не познавам по-харизматичен човек от Дженкинс — казва той. — Ако харесваш някое момиче, адски бързо се научаваш да не я запознаваш с Хенри Дженкинс. Достатъчно е той само да я фиксира с някой от прословутите си погледи, и шансовете ти стават на пух и прах“. Което не означава, че Дженкинс злоупотребява със своите така наречени дарби. „Той беше красив и обаятелен, радваше се на внимание от страна на жените, обаче никога не е бил плейбой“, казва Рой Едуардс, издателят на Дженкинс в „Макмилан“.

Каквото и въздействие да е имал Дженкинс върху нежния пол, личният му живот не преминава толкова гладко, колкото издателската му кариера. През 1930 година той изстрадва развалянето на годежа си с госпожица Елайза Холдсток и отказва да обсъжда подробностите публично, а накрая, през 1938 година, се жени за Вивиан Лонгмайър, племенница на директора на училището Нордстром. Въпреки почти двайсетгодишната разлика във възрастта Дженкинс смята брака си за „върховния триумф в живота ми“. Двойката се установява в Лондон, където водят щастлив семеен живот през последната година преди Втората световна война. Непосредствено преди обявяването на войната Дженкинс започва работа в Министерството на информацията и се представя превъзходно на поста си — факт, който изобщо не учудва хората, които го познават добре. Както отбелязва Алън Хенеси: „Всичко, което прави, (Дженкинс) върши съвършено. Той е атлетичен, умен, очарователен… светът е създаден за хора като него“.

Дори и така да е, светът невинаги се отнася добре с хора като Дженкинс. След смъртта на младата си съпруга по време на въздушно нападение през последните седмици от бомбардировките над Лондон Дженкинс изпада в толкова дълбока скръб, че животът му започва да се разпада. Той никога повече няма да издаде книга, всъщност е загадка дали изобщо е продължил да пише, както и редица други подробности от последното десетилетие от живота му. През 1961, годината на смъртта му, звездата на Хенри Роналд Дженкинс се е спуснала толкова ниско над хоризонта, че кончината му е спомената само мимоходом в същите вестници, които преди са го описвали като „гений“ и „многообещаващ“. В началото на 60-те години се появява предположението, че Дженкинс извършва поредица от публично недопустими прояви, които му навличат прозвището Преследвача от пикниците в Съфък, но обвиненията остават недоказани. Независимо дали Дженкинс е виновникът за тези скверни постъпки, фактът, че този някога велик човек се превръща в обект на подобни спекулации, показва, че е изпаднал в дълбока немилост. Ученикът, чийто директор някога е определил като „способен да постигне всичко, което си науми“, умира без нищо и без наследник на името си. Въпросът, който не престава да измъчва почитателите на Хенри Дженкинс, е как е възможно мъж, който някога е имал всичко, да бъде сполетян от такъв край — трагично сходен с кончината на героя му Бени Бейкър, също сполетян от самотна и тиха смърт след живот, в който се преплитат любовта и загубата.

Лоръл се облегна на стола си в читалнята и изпусна дъха, който бе задържала в гърдите си. Не пишеше нищо повече от онова, което вече беше изровила в Гугъл, и облекчението й беше огромно. Почувства се по-лека поне с пет килограма. Нещо повече, въпреки споменаването на безславната кончина на Дженкинс нямаше нито дума за Дороти Никълсън, нито за ферма, наречена Грийнейкърс. И слава богу! Лоръл едва сега осъзна колко се е притеснявала какво би могла да открие. Оказа се, че най-вълнуващото нещо в пролога беше портретът на един човек, чийто успех се дължеше единствено на собствения му труд и огромната му дарба. Лоръл се беше надявала по-скоро да открие нещо, което да оправдае озъбената ненавист, която беше развила към мъжа на алеята пред къщата.

Питаше се дали има вероятност биографът да не е разбрал правилно. Възможно беше, всичко е възможно. Духът й леко се повдигна, обаче въпреки това Лоръл завъртя очи. Ама наистина, собствената й арогантност просто нямаше граници — едно е предчувствието, но съвсем друго е допускането, че знаеш повече за Хенри Дженкинс от човека, който е изучавал живота и е написал биографията му.

На фронтисписа на книгата имаше снимка на Дженкинс и Лоръл отвори на нея, решена да прозре отвъд многопластовата заплаха, внушена от предразсъдъка й, и да види очарователния, харизматичен и умен млад писател, описан в пролога. На тази снимка той беше по-млад, отколкото го бе видяла в интернет, и Лоръл беше принудена да признае, че е красив. Всъщност — хрумна й, докато разглеждаше изваяните му черти, в известен смисъл той й напомня за неин колега актьор, по когото преди време доста силно се бе увлякла. Бяха участвали заедно в пиеса на Чехов през шейсетте години и помежду им се беше разиграла бурна любовна история. Не се получи — театралните романси рядко са сполучливи, — но беше великолепно и силно, докато траеше.

Лоръл затвори книгата — бузите й пламтяха и в гърдите й се бе надигнало прелестно носталгично чувство. Това бе неочаквано. И доста неловко предвид обстоятелствата. Преглътна малка тревожна бучица, напомни си за целта си и отгърна на деветдесет и седма страница. Пое голяма глътка въздух, за да се съсредоточи, и зачете главата „Семеен живот“:

Ако до този момент Хенри Дженкинс е бил нещастен в личния си живот, вече му предстои промяна към по-добро. През пролетта на 1938 година директорът на някогашното му училище, господин Джонатан Карлайън кани Дженкинс да се върне в Нордстром и да говори пред завършващите ученици за трудностите на литературната професия. Точно там, докато се разхожда една вечер, Дженкинс се запознава с племенницата и повереница на директора Вивиан Лонгмайър, тогава седемнайсетгодишна, истинска красавица. Дженкинс описва срещата в романа си „Неохотната муза“, една от най-успешните му творби и категорично откъсване от суровата тематика на по-ранните му произведения.

Остава загадка как се е почувствала Вивиан Дженкинс, когато подробностите от периода на ухажването и от началните години на брака им са станали публично достояние, загадка остава и самата жена. Младата госпожа Дженкинс тъкмо започва да оставя следа в света, когато животът й е трагично покосен по време на лондонските бомбардировки. Онова, което е известно, благодарение на безспорното обожание на съпруга й към неговата „неохотна муза“, е фактът, че тя е прелестно и обаятелно същество, а чувствата на Дженкинс към нея са ясни още от самото начало.

Следваше дълъг откъс от „Неохотната муза“, в който Хенри Дженкинс пишеше възторжено как се е запознал и е ухажвал бъдещата си млада съпруга. Лоръл неотдавна стоически беше прочела цялата книга, затова прескочи откъса и продължи да чете от мястото, където биографът отново насочваше вниманието си към фактите от живота на Вивиан:

Вивиан Лонгмайър е дъщеря на единствената сестра на Джонатан Карлайън, Изабел, пристанала по време на Първата световна война на един австралийски войник и напуснала Англия. Нийл и Изабел Лонгмайър се установили в малка добиваща кедрово дърво общност в планината Тамбърийн в югоизточната част на Куинсланд, а Вивиан била най-малкото от четирите им деца. През първите осем години от живота си Вивиан Лонгмайър водела колониално съществуване, докато не била изпратена обратно в Англия, за да бъде отгледана от чичо си по майчина линия, в училището, което построил във великолепното им семейно имение.

Най-ранните сведения за Вивиан Лонгмайър са от госпожица Кейти Елис, известна педагожка, на която било възложено да съпровожда момиченцето на дългото пътуване по море от Австралия до Англия през 1929 година. Кейти Елис споменава момиченцето в своите мемоари „Родена за учител“, където намеква, че познанството й с детето е породило интереса, пронизващ целия й живот, да образова невръстни оцелели от травма:

„Когато ме помоли да съпровождам Вивиан, нейната австралийска леля ме предупреди, че детето е глуповато и не бива да се учудвам, ако то предпочете изобщо да не общува с мен по време на пътуването. Тогава бях още млада и неподготвена да разкритикувам строго въпросната жена заради пълната липса на съчувствие, граничеща с безсърдечност, но бях достатъчно сигурна в собствените си впечатления, за да не приема преценката й. Вивиан Лонгмайър не беше глуповата, разбрах го още щом я зърнах, обаче прозрях и причината леля й да я описва по този начин.

Вивиан притежаваше способност, на моменти много смущаваща, да стои неподвижно продължително време, а лицето й — не безизразно, със сигурност не — беше озарено от напрегната мисъл, но някак потайно и по начин, който караше всеки, който я наблюдава, да се чувства изключен.

Самата аз бях дете с богато въображение, а строгият ми баща протестант нерядко ми се караше, че се отнасям в блянове и пиша в дневника си — навик, който имам и до днес, — затова за мен беше кристално ясно, че Вивиан се потапя в оживен вътрешен живот. Нещо повече, стори ми се естествено и разбираемо едно дете, изгубило наведнъж цялото си семейство, дома си и родината си, да изпитва необходимост да се постарае да съхрани вътрешно нищожната останала му сигурна самоличност.

По време на дългото морско пътуване до голяма степен успях да спечеля доверието на Вивиан и установихме помежду си взаимоотношения, които продължиха дълги години. Кореспондирахме си сърдечно и редовно до нейната трагична и преждевременна смърт по време на Втората световна война и макар никога да не съм била неин официален терапевт, с радост мога да твърдя, че станахме близки. Тя нямаше много приятели: беше човек, от когото околните копнеят да бъдат обичани, обаче не създаваше и лесно връзки. Като се обърна назад, мисля, че върхово постижение в кариерата ми е фактът, че тя открито обсъждаше с мен подробности от личния свят, който си беше изградила. Той беше «безопасно» място, в което Вивиан се оттегляше, щом се почувстваше уплашена или самотна, а за мен беше чест, че ми е позволено да надзърна отвъд стените.“

Описанието на Кейти Елис, че повереницата й се оттегля в свой „личен свят“, съответства с разкази за Вивиан като зряла жена: „Тя беше привлекателна жена, която ти се иска да гледаш, но която след това не можеш да твърдиш, че познаваш“; „Създаваше впечатлението, че под повърхността се случват повече неща, отколкото изглежда“; „В известен смисъл тъкмо нейната самодостатъчност я прави магнетична — тя сякаш не се нуждае от други хора“. Може би тъкмо „чудатото излъчване на Вивиан като от друг свят“ привлича вниманието на Хенри Дженкинс онази вечер в училище Нордстром. Или пък фактът, че и тя като него е оцеляла след белязано от тежко насилие детство и малко след това се е преместила в свят, обитаван от хора със значително по-различен произход от нейния. „Ние бяхме посвоему аутсайдери — казва Хенри Дженкинс пред Би Би Си. — Двамата бяхме сродни души. Разбрах го още в мига, в който я зърнах. Докато я гледах да крачи по пътеката към мен, съвършена в роклята си от бяла дантела, усетих пълнота, в известен смисъл това беше краят на едно пътуване, започнало, когато пристигнах в училището Нордстром.“

Имаше и една неясна снимка на тях двамата, направена в деня на сватбата им на излизане от параклиса на църквата. Вивиан беше вдигнала поглед към Хенри, вятърът беше накъдрил воала й, а младоженецът я държеше за ръка и се усмихваше към обектива на фотоапарата. Скупчените край тях хора хвърляха ориз от стълбите на параклиса и изглеждаха радостни, но снимката натъжи Лоръл. Старите снимки нерядко въздействат така и в това отношение тя приличаше на майка си. Имаше нещо силно отрезвяващо в усмихнатите лица на хората, които още не знаят каква съдба ги очаква. Още повече в случаи като този, в който Лоръл знаеше точно какви ужасии дебнат зад ъгъла. Беше видяла със собствените си очи насилствената смърт на Хенри Дженкинс, знаеше също, че младата Вивиан Дженкинс, така прелестна на снимката от сватбата си, ще почине само три години по-късно…

Няма съмнение, че Хенри Дженкинс е обожавал жена си, направо я е боготворял. Той не крие какво означава тя за него, нарича я „моята благодат“ или „моето спасение“ и неведнъж изразява убеждението си, че без нея животът му нямало да има смисъл. Твърденията му ще се окажат печално пророчески, защото, след като Вивиан загива по време на въздушно нападение на 21 май 1941 година, светът на Хенри Дженкинс започва да се руши. Макар да работи в Министерството на информацията и да има сведения от първа ръка за огромния брой цивилни жертви, Дженкинс не може да се примири със смъртта на съпругата си, дължаща се на толкова прозаична причина. В ретроспекция доста бурните обвинения на Дженкинс — че е налице подъл заговор за смъртта на Вивиан, че тя е била мишена на съмнителни изнудвачи, че иначе никога не би посетила мястото на бомбардировката — се оказват първите признаци на лудостта, която накрая ще го завладее напълно. Той отказва да приеме, че смъртта на съпругата му е нещастен случай по време на война, и се заклева да „залови хората, отговорни за нея, и да ги изправи пред правосъдието“. Дженкинс е хоспитализиран след нервен срив в средата на 40-те години, но, за жалост, манията му ще го преследва до края на дните му, ще го изтласка в периферията на висшето общество и до самотната му смърт през 1961 година като отчаян и съсипан човек.

Лоръл шумно затвори книгата, сякаш искаше темата да остане затворена между кориците. Не искаше да чете повече за убеждението на Хенри Дженкинс, че зад смъртта на жена му се крие нещо повече от очевидното, нито за клетвата му да намери виновника. Беше я обзело доста настойчивото и неканено усещане, че той е сторил точно това и че тя, Лоръл, е била свидетелка на резултата. Защото мама с нейния „идеален план“ е човекът, когото Хенри Дженкинс обвинява за смъртта на съпругата си, нали така? „Съмнителните изнудвачи“, които се опитват да „отнемат“ нещо от Вивиан, които са я подмамили на мястото, където е намерила смъртта си, място, което иначе не би посетила.

Лоръл потръпна неволно и се озърна назад. Изведнъж се почувства изложена на показ, сякаш я наблюдаваха невидими очи. Коремът й също сякаш беше станал течен. От чувство за вина, осъзна, вина по силата на близост. Замисли се за майка си в болницата, за изразените от нея съжаления, за това, че се била „възползвала“ от нещо, от признателността й за някакъв „втори шанс“ — всичко това бяха звезди, появили се на тъмното небе. На Лоръл може и да не харесваха фигурите, които виждаше, но не можеше да отрече присъствието им.

Погледна надолу към привидно безобидната черна корица на биографията. Майка й знаеше всички отговори, но не само тя. Вивиан също ги знаеше. До този миг Вивиан беше само шепот — усмихнато лице от снимка, име на първата страница на стара книга, частица, плъзнала се през пукнатините на историята и забравена.

Обаче беше важна.

Изведнъж Лоръл бе обзета от изгарящата убеденост, че каквото и да се е объркало в плана на Дороти, то е било свързано с Вивиан. Че нещо в характера на другата жена я е превърнало в най-неподходящия човек, с когото Дороти да се забърка.

Разказът на Кейти Елиът за Вивиан като малка беше много благ, но Кити Бейкър я беше описала като „презрителна“ жена, като „лошо влияние“, надменна и студена. Дали детството на Вивиан беше прекършило нещо у нея, дали не я беше вкоравило и не я беше превърнало в жена — красива и богата, — чиято сила е в нейната студенина, в нейната затвореност, в нейната недостъпност? Информацията в биографията на Хенри Дженкинс, невъзможността му да се примири със смъртта й и фактът, че десетилетия наред издирвал хората, които смята за отговорни, несъмнено говореха за жена, оказвала огромно въздействие над околните.

С лека проницателна усмивка Лоръл отвори отново биографията и разлисти страниците, докато не намери каквото търсеше. Ето го. Стисна писалката си малко несръчно от вълнение и си записа името „Кейти Елис“ и заглавието на нейните мемоари „Родена за учител“. Вивиан може да не се е нуждаела от приятели и да не е имала много, но беше писала писма на Кейти Елис, в които (дали не възлагаше прекалено големи надежди?) може и да бе споделила тъмни и дълбоко скрити истини за себе си. Напълно вероятно бе тези писма все още да са запазени някъде — мнозина не съхраняват кореспонденцията си, но Лоръл беше склонна да се обзаложи, че госпожица Кейти Елис, известна преподавателка и автор на мемоари, не е една от тях.

Защото колкото повече го премисляше Лоръл, толкова повече й се изясняваше. Вивиан беше ключът, трябваше да научи повече за тази загадъчна личност, ако иска да разплете плана на Дороти, и което бе още по-съществено — какво в този план се е объркало. А сега — усмихна се Лоръл — вече беше сграбчила ъгълчето на сянката й.