Кейт Мортън
Пазителка на тайните (14)

14

Лондон, януари 1941 г.

Доли подаде незнайно коя паница със супа и се усмихна на онова, което току-що й каза младият пожарникар. Смехът, бъбренето и музиката бяха твърде силни, за да знае със сигурност, но съдейки по изражението му, беше нещо закачливо. Една усмивка не може да навреди, затова Доли се усмихна, а когато той взе супата си и отиде да търси къде да седне, тя най-сетне беше възнаградена със секване на потока от гладни уста, които да храни, и й се откри възможност да поседне и да изпъне изморените си крака.

Болката направо я убиваше. Задържаха я на излизане от Кампдън Гроув, когато торбичката с бонбони на лейди Гуендолин „изчезнала“ и старицата пропаднала в същинска пропаст от нещастие. Накрая бонбоните се появиха, притиснати към матрака от грандзадника на грандамата, но Доли вече толкова закъсняваше, че трябваше да тича по целия път до Чърч стрийт, обута със сатенени обувки, предназначени единствено да им се любуваш. Пристигна задъхана и с разранени стъпала, а надеждата й да се промъкне незабелязано под прикритието на гуляещите войници стана на пух и прах. Беше забелязана насред деянието от надзорничката госпожа Уодингам, дългоноса жена с ужасна екзема, която я принуждаваше да се чумери и да носи ръкавици, независимо от времето.

— Отново закъсняваш, Дороти — провикна се с устни, стиснати като дупето на дакел. — Трябваш ми в кухнята да разсипваш супа, на нас цяла вечер крака не ни останаха.

Доли познаваше това чувство. Нямаше късмет — озърна се набързо и установи, че напразно е тичала, Вивиан я нямаше. В което липсваше логика, защото Доли се беше постарала да работят заедно на вечерната смяна. Нещо повече, беше махнала на Вивиан от прозореца на лейди Гуендолин няма и час преди това, когато тя излизаше от номер двайсет и пет, облечена с доброволческата си униформа.

— Побързай, момиче — подкани я госпожа Уодингам и махна с облечените си с ръкавици ръце да я прогони. — Марш в кухнята! Войната няма да те чака да се натуткаш!

Доли овладя подтика си да повали женището, като го изрита по пищяла, но реши, че не е добра идея. Сдържа усмивката си — понякога представата е приятна колкото реалността — и вместо това покорно кимна на госпожа Уодингам.

* * *

Столовата беше уредена в криптата на църквата „Сейнт Мери“, а „кухнята“ представляваше малка ветровита ниша отсреща с дървено магаре вместо маса, покрито с плат и с върволичка национални знамена, за да наподобява на плот. В ъгъла имаше малка мивка, парафинова печка, която да поддържа супата топла, и най-хубавото, поне според Доли в момента — свободна пейка, опряна на стената.

Тя хвърли последен поглед към помещението, за да се увери, че отсъствието й ще остане незабелязано: дървените маси бяха пълни със заситени войници, двама шофьори на линейки играеха тенис на маса, а останалите доброволки действаха усърдно с иглите за плетене и с езиците си в далечния ъгъл. Сред тях беше и госпожа Уодингам, с гръб към кухнята, затова Доли реши да рискува да си навлече яростта на дракона. Два часа бяха ужасно дълго време да стоиш на крак. Тя въздъхна облекчено и бавно изви обутите си в чорапи пръсти напред-назад.

Доброволките не биваше да пушат в столовата (мерки за противопожарна безопасност), обаче Доли бръкна в чантата си и извади отвътре чисто новия пакет, който получи от бакалина господин Хоптън. Войниците винаги пушеха — никой нямаше сърце да им забрани, — затова под тавана постоянно имаше сивкав облак от дим. Доли реши, че никой няма да забележи, ако още една струйка се извиси към него. Тя се настани на покрития с плочки под и драсна клечката, после се отдаде на мисли за доста съдбовното нещо, което се бе случило следобед.

Започна се съвсем обикновено: следобед изпратиха Доли за покупките и колкото и неловко да се чувстваше сега, тогава задачата развали настроението й. Напоследък трудно се намираха бонбони, защото имаше порцион на захарта, обаче лейди Гуендолин не приемаше не за отговор и Доли се оказа принудена да кръстосва задните улички на Нотинг Хил, търсейки приятел на хазяина на нечий чичо, който — така шушукаха хората — все още имал контрабандни бонбони за продан. Прибра се на номер седем два часа по-късно и още сваляше шала и ръкавиците си, когато някой звънна на вратата.

В ден като днешния Доли очакваше да се озове пред тайфа от нахакани хлапета, които събират старо желязо за самолети, но вместо това попадна пред спретнат нисичък мъж с тънки мустачки и ягодоворозово родилно петно на едната буза. Носеше огромно черно куфарче от алигаторска кожа, издуто по шевовете, което видимо му причиняваше известно неудобство. Само един поглед към старателно сресания му да прикрива плешивината кичур обаче беше достатъчен Доли да разбере, че този човек никога не би признал, че среща затруднение.

— Пембърли — енергично се представи той. — Реджиналд Пембърли, адвокат. Тук съм за среща с лейди Гуендолин Колдикот. — Той се приведе напред и добави, потайно приглушил глас: — Въпросът е донякъде спешен.

Доли беше чувала да споменават господин Пембърли („Дребничък като мишка, изобщо не може да се мери с баща си, обаче адски го бива в сметките, затова му позволявам да върти делата ми…“), но досега не го беше виждала. Пусна го да влезе от мразовитата улица и изтича горе да се увери, че лейди Гуендолин ще се радва да го види. Тя никога не се радваше, не истински, обаче беше неизменно бдителна по отношение на парите, затова — макар да засмука бузите си навътре с начумерено презрение — махна с месестата си ръка господинът да бъде допуснат в будоара й.

— Добър ден, лейди Гуендолин — задъхано поздрави той (все пак беше изкачил три етажа стълби). — Извинете, че идвам толкова внезапно, но е заради бомбардировките, нали разбирате? През декември понесох тежък удар, изгубих всичките си папки и документи. Ужасна досада, както си представяте, но вече всичко съм възстановил — занапред ще нося повечето документи със себе си — потупа той обемистата си чанта.

Отпратиха Доли и тя прекара следващия половин час в стаята си с лепило и ножица в ръка, допълвайки своята Книга с идеи и поглеждайки ръчния си часовник с растяща тревога, защото наближаваше времето за смяната й като доброволка. Най-сетне сребърното звънче горе издрънча и отново я повикаха в покоите на господарката.

— Изпрати господин Пембърли — нареди лейди Гуендолин и замълча заради едно мощно хълцане, — после се върни да ме приготвиш за лягане. — Дороти се усмихна покорно и зачака адвокатът да вдигне тежката си чанта, когато старицата добави с обичайното си безгрижие: — Това е Дороти, господин Пембърли, Дороти Смитам, за която ви говорих.

След това в поведението на адвоката настъпи незабавна промяна.

— За мен е удоволствие да се запознаем — заяви той крайно почтително, после даде път на Доли и задържа вратата пред нея. Двамата разговаряха учтиво на слизане по стълбите, а когато стигнаха долу и започнаха да се сбогуват, той се обърна към нея и заяви с известно благоговение: — Постигнали сте нещо забележително, млада госпожице. Не помня да съм виждал лейди Гуендолин толкова ведра, поне след трагедията със сестра й. Тя нито веднъж не вдигна ядосано ръка, още по-малко бастуна си през цялото време, докато бях с нея. Превъзходно. Нищо чудно, че толкова много ви харесва. — После той слиса Доли, като я удостои с леко намигване.

Забележително… след трагедията със сестра й… толкова много ви харесва. Седнала на плочите на столовата в криптата, Доли се усмихна лекичко, превъртайки спомена в главата си. Имаше да мисли за толкова много неща. Доктор Руфъс беше намекнал, че лейди Гуендолин може да промени завещанието си и да включи в него Доли, старицата също понякога правеше подкупващи коментари в този дух, но беше различно действително да разговаря с адвокат, да му обяснява колко цени младата си компаньонка, как тя е станала нейното сем…

— Ехо — проникна в мислите на Доли познат глас. — Какво трябва да направи човек, за да го обслужат?

Доли вдигна поглед и видя Джими — беше се облегнал на плота и я наблюдаваше. Той се засмя и тъмният кичур отново падна върху челото му.

— Къде блуждаете, госпожице Смитам?

Доли усети как кръвта се стича от лицето й.

— Какво търсиш тук? — побърза да се изправи тя.

— Бях наблизо по работа — посочи той провесения от рамото си фотоапарат. — Реших да намина и да взема момичето си.

Тя вдигна пръст към устните си, за да го накара да замълчи, и угаси цигарата си в стената.

— Нали се уговорихме да се видим в „Лайънс Корнър Хаус“ — прошепна тя, побърза да застане на плота и приглади полата си. — Смяната ми още не е свършила, Джими.

— Виждам, че си ужасно заета — усмихна се той, но Доли не.

Тя погледна покрай него към оживеното помещение. Госпожа Уодингам продължаваше да дърдори за плетива, а от Вивиан нямаше и следа, но въпреки това беше рисковано.

— Ти тръгвай без мен — каза Доли тихо, — аз ще дойда веднага, щом мога.

— Нямам нищо против да те почакам. Ще мога да погледам момичето си в действие. — Той се облегна на плота, за да я целуне, но Доли се отдръпна.

— Работя — каза тя като обяснение. — С униформа съм. Не е прилично. — Той не изглеждаше убеден от внезапното й придържане към правилата, затова Доли изпробва друга тактика: — Виж, отиди да седнеш някъде — каза тя с възможно най-безгрижен тон. — Ето, вземи малко супа. Щом приключа, ще си взема палтото и тръгваме. Става ли?

— Става.

Тя го проследи с поглед как се отдалечава и издиша едва когато той седна в другия край на помещението. Пръстите на Доли бяха изтръпнали от напрежение. Какво си въобразяваше Джими — да се появява така, след като изрично го беше предупредила, че ще се видят в ресторанта? Ако Вивиан беше на смяна, както би трябвало, Доли нямаше да има друг изход, освен да ги запознае, а това щеше да бъде катастрофално за Джими. Едно е в Клуб 400, където той беше бляскав и красив, предрешен като лорд Сандбрук, но тук тази вечер, облечен с обичайните си дрехи, раздърпани и мръсни, след като цяла нощ е работил навън под бомбите… Доли потръпна, като си помисли какво би си казала Вивиан, ако разбере, че Доли има приятел като него. И още по-лошо — ами ако лейди Гуендолин узнае?

Засега — и не й беше никак лесно — Доли успяваше да пази Джими в тайна и от двете, както се стараеше и да не обременява него с прекалено много приказки за живота си на Кампдън Гроув. Обаче как да не смесва двата свята, след като имаше навика да прави точно обратното на това, което я помолят? Натъпка краката си обратно в болезнено красивите обувки и задъвка долната си устна. Беше сложно и тя никога не би успяла да му го обясни, не така, че да я разбере, обаче тъкмо чувствата на Джими се опитваше да пожали. Мястото му не беше тук, в столовата, точно както не беше и на Кампдън Гроув номер седем, нито зад червения кордон в Клуб 400. За разлика от Доли.

Погледна го как сърба супата си. Двамата много се забавляваха — онази нощ в Клуб 400 и после в стаята й, обаче хората от тази част на живота й не биваше да разбират, че те двамата са заедно — нито Вивиан, още по-малко пък лейди Гуендолин. Цялото тяло на Доли пламна тревожно, когато тя си представи какво би станало, ако възрастната й покровителка научи за Джими. Как сърцето й отново ще бъде съкрушено, ако се уплаши, че може да изгуби Доли точно както е изгубила сестра си…

С притеснена въздишка Доли се отдалечи от плота и отиде да вземе палтото си. Налагаше се да поговори с него, да намери деликатен начин да го накара да проумее, че ще е най-добре и за двамата, ако малко поуспокоят топката. Знаеше, че той няма да остане доволен, мразеше, когато Доли играе своите игрички. Джими беше от онези непоносимо принципни хора, които имат навика да гледат прекалено строго на нещата. Обаче той щеше да се съгласи, сигурна беше.

Доли се настрои почти положително, когато стигна до гардеробната и свали палтото си от куката, обаче в този момент госпожа Уодингам отново я спипа.

— Тръгваме си по-рано, така ли, Дороти? — И преди тя да успее да отговори, жената изсумтя подозрително и попита: — Цигарен дим ли надушвам?

* * *

Джими тайничко пъхна ръка в джоба на панталона си. Черната плюшена кутийка още си беше там точно както и преди двайсет минути, когато провери за последен път. Вече наистина са вманиачаваше, така че колкото по-бързо сложи пръстена на пръста на Доли, толкова по-добре. Безброй пъти беше премислял всичко, обаче въпреки това беше страшно напрегнат. Работата е там, че желаеше съвършенство, обаче Джими не вярваше в съвършенството, не и най-общо казано, не и след всичко, което беше видял, световната разруха, смъртта и скръбта. Доли обаче вярваше, затова той щеше да направи всичко по силите си.

Опита се да направи резервация за един от най-изисканите ресторанти, по които тя се занасяше напоследък — „Риц“ или „Кларидж“, — обаче се оказа, че те са пълни и никакви молби и обяснения не му помогнаха да осигури маса. Отначало Джими се разочарова и го обзе познатото старо желание да се установи по-стабилно, да се замогне повече, да изплува. Обаче прогони тези мисли и реши, че така е по-добре: и бездруго не си падаше по тези лъскави места, а в такава важна нощ Джими не искаше да се преструва на нещо, което не беше. Както се бе пошегувал и шефът му, заради купонната система на човек ще му сервират същия пай „Ултън“ като в „Кларидж“, ако отиде и в „Лайънс Корнър Хаус“, само дето в „Кларидж“ ще се изръси повече.

Джими погледна отново към плота, но Доли вече не беше там. Сигурно беше отишла да си вземе палтото и да си сложи червило или да направи нещо друго, с което момичетата се разкрасяват. Искаше му се тя да не го прави — нямаше нужда от грим или от изискани дрехи. Понякога Джими си мислеше, че те са само лустро, че крият истинската същност на човека, онова, което в неговите очи го прави уязвим и истински и поради това — красив. Недостатъците и сложните страни на Доли бяха просто част от онова, което той обичаше у нея.

Разсеяно се почеса по ръката и се запита какво ли се е случило преди, защо се бе държала толкова странно, когато го бе видяла. Съзнаваше, че я бе изненадал, като се бе появил изневиделица в кухнята, като й се обади, когато бе преценил, че е самичка и пуши скришом с онази своя разсеяна и мечтателна усмивка. Доли обикновено много обичаше изненадите — не познаваше толкова смела и дръзка личност като нея, нищо не я стряскаше, — обаче определено бе неспокойна, когато го видя. Стори му се различно момиче от онова, което беше танцувало до него из улиците на Лондон онази нощ, а после го беше отвело в стаята си.

Освен ако зад плота не криеше нещо, което не искаше той да види — Джими извади своя пакет с цигари и пъхна една между устните си, — може би някаква изненада, нещо, което смяташе да му покаже по-късно в ресторанта. Или пък я беше хванал в мига, когато си припомняше нощта, която прекараха заедно, което би обяснило защо тя се сепна така и почти се смути, когато вдигна поглед и го видя пред себе си. Джими драсна клечка кибрит и дръпна от цигарата си силно и замислено. След малко издиша дима и престана да се пита. Нямаше как да отгатне и ако странното поведение не беше някоя от игричките й (не и тази вечер, господи, тази вечер той трябваше да контролира положението), за него нямаше значение.

Джими пъхна ръка в джоба на панталона си и поклати глава, защото кутийката с пръстена, естествено, беше на същото място като преди две минути. Тази мания започваше да става нелепа, трябваше да намери с какво да се разсее, докато успее да сложи пръстена на пръста на Доли. Джими не си носеше книга, затова взе черната папка, в която държеше проявените си снимки. Обикновено не я носеше, когато отиваше да работи, но сега идваше направо от среща с редактора си и не беше имал време да я остави у дома.

Обърна на последната си снимка, която беше направил в Чийпсайд в събота вечерта. Беше снимал едно момиченце, четири- или петгодишно, застанало пред кухнята в местната църква. Дрешките му бяха съсипани от същото въздушно нападение, при което бяха загинали родителите му, а Армията на спасението нямаше детски дрехи, за да му даде. Момиченцето беше облечено с огромни дамски кюлоти, жилетка като за възрастен човек и обувки за степ. Бяха червени и момиченцето адски ги харесваше. Служителките в „Сейнт Джон“ се суетяха някъде отзад, търсеха й бисквити, а когато Джими я зърна, тя потракваше с обувките си като Шърли Темпъл, докато жената, на чиито грижи беше поверено детето, поглеждаше към вратата с надеждата някой от семейството й да се появи чудодейно, здрав и читав, за да я отведе у дома.

Джими беше направил твърде много военни снимки, стените на стаята и спомените му бяха пълни с различни непознати, предизвикателно изправени пред загубата и разрухата. Само тази седмица беше пътувал до Бристол, до Портсмут и до Госпорт, обаче нещо в това момиченце, чието име дори не знаеше, силно впечатли Джими. Не искаше да го забрави. Личицето й грееше радостно толкова скоро след като бе преживяло несъмнено най-тежката загуба за едно дете — отсъствие, което щеше да се стеле през годините и да промени целия му живот. Джими знаеше — той още се взираше в лицата на загиналите при бомбардировките, търсейки майка си.

Малките лични трагедии като загубата на това момиченце бяха нищо в сравнение с мащабите на войната, то и червените му обувки щяха да бъдат заметени с лекота като прахоляк под килима на историята. Тази снимка обаче беше действителност, тя беше уловила и бе съхранила този миг за бъдещето като насекомо в кехлибар. Тя напомняше на Джими какво е направил, колко важно е да запазиш летопис за истината за войната. Понякога имаше нужда да му се напомня в такива нощи, когато се озърташе и толкова осезаемо усещаше, че не е с униформа.

Джими угаси цигарата си в купата за супа, която някой услужливо беше поставил пред него за целта. Погледна часовника си — беше седнал преди петнайсет минути — и се запита защо се бави Доли. Джими тъкмо се чудеше дали да не си прибере нещата и да отиде да я потърси, когато усети зад себе си нечие присъствие. Извърна се, очаквайки да види Доли, но не беше тя. Беше друг човек, когото виждаше за пръв път.

* * *

Доли най-сетне успя да се откопчи от госпожа Уодингам и излизаше от кухнята, питайки се как такива прелестни на вид обувки може толкова да убиват, когато вдигна поглед и светът едва не престана да се върти. Вивиан беше дошла.

И стоеше до една от грубо издяланите маси.

Увлечена в разговор.

С Джими.

Сърцето на Доли заби учестено в гърдите й и тя се скри зад колоната в края на кухненския плот. Постара се да не я виждат, но самата тя да вижда всичко. С ококорени очи надникна иззад тухлите и установи, че положението е много по-лошо, отколкото е допускала. Двамата не само разговаряха, ами и жестикулираха назад към масата — Доли се повдигна на пръсти и се навъси — към отворената папка на Джими, следователно явно обсъждаха снимките му.

Той ги показа на Доли веднъж и тя се ужаси. Бяха страшни, нямаха нищо общо със снимките, които правеше в Ковънтри на залези, на дървета, на красиви къщи и на тучни морави. Не приличаха и на военните репортажи, които с Кити гледаха по кинопрегледите, с усмихнатите лица на завърналите се войници, изморени и мръсни, но победоносни; с децата, които махаха на гарите, подредени в редици; на мускулести жени, които подаваха портокали на веселите английски войничета. На снимките на Джони имаше мъже с изпотрошени тела и тъмни хлътнали бузи, чиито очи бяха виждали неща, непредназначени за човешки поглед. Доли не знаеше какво да му каже, искаше й се той изобщо да не й ги беше показвал.

Какво си въобразяваше Джими — ще ги показва на Вивиан! Тя, която беше толкова красива и съвършена, беше последният човек на земята, когото да тормози с такава грозота. Доли усети порив да закриля приятелката си, частица от нея копнееше да отлети там, да затръшне папката и да сложи край на всичко, ала не можеше. Джими сигурно щеше отново да я целуне или още по-лошо, щеше да я нарече своя годеница и да накара Вивиан да си помисли, че са сгодени. А те не бяха, поне не официално — бяха го обсъждали, разбира се, още като деца, обаче то си беше различно. Вече бяха по-големи, войната променяше нещата, променяше и хората. Доли преглътна мъчително: този миг бе олицетворение на най-големите й страхове и сега, когато най-сетне се бе случило, тя не можеше да направи нищо друго, освен да стои измъчена в чистилището и да чака всичко да приключи.

Сякаш минаха часове, преди Джими най-сетне да затвори папката и Вивиан да си тръгне. Доли изпусна дълбока въздишка на облекчение, но после изпадна в паника. Приятелката й вървеше по пътеката между масите към кухнята, леко смръщена. Доли я очакваше с такова нетърпение, обаче не по този начин, не и преди да узнае точно какво й е казал Джими. Когато Вивиан наближи кухнята, Доли светкавично взе решение. Наведе се и се скри под плота, преструвайки се, че търси нещо под коледната драперия в зелено и червено, възприела поведението на човек, зает с изключително важни военни дела. Щом усети Вивиан да подминава, Доли грабна чантата си и полетя натам, където я чакаше Джими. Единствената й мисъл беше да го изведе от столовата, преди Вивиан да ги види заедно.

* * *

В крайна сметка не отидоха в „Лайънс Корнър Хаус“. До гарата имаше ресторант, обикновена постройка със заковани с дъски прозорци и дупка от бомба, закърпена с табела, която гласеше: „По-отворено от обикновено“. Когато стигнаха до него, Доли заяви:

— Имам мехури, Джими. — И като че ли всеки момент щеше да се разплаче. — Хайде просто да се мушнем тук. Навън е адски студено, сигурна съм, че тази вечер ще завали сняг.

Слава богу, вътре беше по-топло, келнерът им намери нелошо сепаре до вратата, Доли свали униформената си шапка и я сложи върху масата до солта и пипера. Една от фибите се беше забила в главата й цяла вечер и тя енергично разтърка мястото, докато събуваше проклетите обувки. Джими поспря да поговори с келнера, който ги настани, но Доли беше твърде заета да се чуди какво си е говорил той с Вивиан, за да се запита за причината. Тя извади цигара от пакета си и драсна клечката толкова силно, че я счупи. Сигурна беше, че Джими крие нещо — държеше се напрегнато още откакто тръгнаха от столовата, а сега, докато се връщаше към масата, не я гледаше в очите, а отместваше поглед.

Веднага, щом се настаниха, келнерът им донесе бутилка вино и наля чашите им догоре. Гъргоренето на течността й се стори много силно, някак смущаващо, и Доли погледна зад Джими към останалата част на помещението. В ъгъла стояха трима отегчени келнери и си бъбреха, а барманът лъскаше и бездруго излъскания бар. Имаше само още една двойка, която вечеряше. Двамата си шептяха на масата, докато от грамофона на бара тихо пееше Ал Джонсън. Жената изглеждаше твърде нетърпелива, почти като Кити с новото й завоевание — от ВВС или поне тя така твърдеше, — плъзгаше ръка по ризата на мъжа и се кискаше на шегите му.

Келнерът остави бутилката на масата и си лепна изкуствена усмивка, докато им обясняваше, че тази вечер няма да има меню ала карт заради недостига на храна, обаче готвачът може да им приготви дневното меню.

— Добре — съгласи се Джими, почти без да го поглежда. — Благодаря ви.

Келнерът се отдалечи и Джими също си запали цигара, като се усмихна леко на Доли, преди да насочи вниманието си към нещо точно над главата й.

Доли не издържаше повече, коремът й се свиваше и тя на всяка цена трябваше да разбере какво е казал той на Вивиан и дали изобщо е споменал нейното име.

— Е… — поде тя.

— Е…

— Питах се…

— Има нещо…

И двамата замълчаха и дръпнаха от цигарите си. Всеки се вгледа в другия през облака от дим.

— Ти първа — усмихна се Джими, разпери ръце и я погледна право в очите по начин, който сигурно би сметнала за възбуждащ, ако не беше толкова напрегната.

Доли внимателно подбра думите:

— Видях те в столовата — тръсна тя пепелта в пепелника. — Говореше. — Изражението й беше непроницаемо, но той внимателно се взираше в нея. — С Вивиан — додаде тя.

— Това ли беше Вивиан? — ококори се Джими. — Новата ти приятелка? Не разбрах, тя не си каза името. О, Дол, ако беше дошла по-рано, можеше да ни запознаеш.

Изглеждаше искрено разочарован и Доли въздъхна неуверено с облекчение. Той не знаеше името на Вивиан. Може би това означаваше, че тя също не бе узнала неговото, нито защо се е озовал в столовата тази вечер. Помъчи се въпросът й да прозвучи нехайно:

— За какво си говорихте двамата?

— За войната — вдигна той едното си рамо и нервно дръпна от цигарата си. — Знаеш… обичайните неща.

Личеше си, че я лъже — Джими не беше добър лъжец. Разговорът явно също не му беше приятен — отговаряше й бързо, прекалено бързо, а сега избягваше погледа й. Какво може да са обсъждали, че е толкова потаен? За нея ли бяха говорили? О, боже, какво беше казал?

— За войната — повтори тя и направи пауза, за да му даде възможност да обясни по-подробно. Той не го стори. Тя му се усмихна обидчиво. — Твърде обща тема.

Келнерът се приближи до масата им и плъзна пред всеки от тях по една чиния, от която се издигаше пара.

— Имитация на риба, печена в раковина — импозантно оповести той.

— Имитация ли? — изломоти Джими.

Устните на келнера потрепнаха и маската на лицето му леко се пропука.

— Артишок, струва ми се, сър — тихо поясни той. — Главният ни готвач го отглежда в двора си.

* * *

Джими наблюдаваше Доли над бялата покривка на масата. Не така го беше планирал — да й предложи в празен ресторант, след като й купи паниран артишок и кисело вино и стана причина тя да пламти от гняв. Помежду им се възцари мълчание, а кутийката с пръстена натежа мъчително в джоба на Джими. Не искаше да спори, копнееше просто да сложи пръстена на пръста й не само защото щеше да я обвърже с него — макар че копнееше и за това, разбира се, — а и защото беше израз на почит към нещо истинско и хубаво. Джими побутваше храната в чинията си.

Дори специално да се беше постарал, пак нямаше да обърка нещата толкова. А още по-лошото бе, че не му хрумваше как да ги оправи. Доли беше сърдита, защото усещаше, че той премълчава нещо, обаче онази жена, Вивиан, го беше помолила да не повтаря думите й. Нещо повече, докато го молеше, нещо в изражението й го накара да затвори уста и да кимне. Той завлачи артишока си през жалкия бял сос.

Може би все пак Вивиан нямаше предвид Доли. Ами да, те бяха приятелки. Доли сигурно щеше да се изсмее, ако й кажеше, щеше да махне с ръка и да го увери, че тя, разбира се, вече знае. Джими отпи глътка вино, премисляйки положението и питайки се как би постъпил баща му на негово място. Имаше усещането, че баща му щеше да спази обещанието си пред Вивиан, но пък виж него какво го сполетя — изгуби жената, която обичаше. Джими нямаше да допусне същото да се случи и с него.

— Приятелката ти — поде той нехайно, сякаш помежду им нямаше никаква неловкост, — Вивиан… тя видя една от снимките ми.

Доли насочи вниманието си към него, но не каза нищо.

Джими преглътна, прогони всякакви мисли за баща си, лекциите за доблест и почтеност, които му беше изнасял като малък. Тази вечер нямаше друг избор, освен да каже на Доли истината, пък и какво би могло да навреди това?

— На едно момиченце, чието семейство загинало по време на бомбардировката в Челси онази нощ. Беше тъжно, Доли, ужасно тъжно, момиченцето се усмихваше и беше обуто с… — Той замълча и махна с ръка, защото по изражението на Доли отсъди, че тя губи търпение. — Това не е важно — работата е там, че приятелката ти Вивиан знаеше кое е момиченцето. Вивиан я позна на снимката.

— Как?

Това беше първата й дума, откакто им бяха поднесли храната и макар да не беше точно проява на безрезервна прошка, Джими грейна.

— Каза ми, че има приятел, лекар, който ръководи малка частна болница във Фулам. Част от помещенията отделил да се грижи за сираци от войната и тя понякога му помагала. Там се запознала с Нела, момиченцето от снимката. Нали разбираш, завели я в клиниката, когато никой не дошъл да я потърси.

Доли го наблюдаваше и го чакаше да продължи, но той не се сещаше какво още да каже.

— Това ли е? — попита Доли. — И не си й казал нищо за себе си?

— Не, дори името си. Нямаше време.

В далечината отнякъде в тъмната и студена лондонска нощ се разнесе поредица от взривове. Джими внезапно се запита кого ли улучват бомбите, кой ли пищи в момента от болка и ужас, докато светът край него рухва.

— И тя не ти каза нищо друго?

Джими поклати глава.

— Не за болницата. Канех се да я попитам дали може да я придружа някой ден, да занеса нещо на Нела…

— Но не си го направил?

— Нямах възможност.

— И това е единствената причина да си толкова уклончив — защото Вивиан ти е казала, че помага на приятеля си лекар в болницата?

Той се почувства глупаво заради недоверието на Доли. Усмихна се и леко се сви, прокле се, задето винаги приема всичко толкова сериозно, задето не бе осъзнал, че Вивиан преувеличава, което Доли, естествено, вече знаеше — знаеше, че Джими се измъчва напразно.

— Тя ме помоли да не казвам на никого — рече той изтощено.

— О, Джими — засмя се Доли и се пресегна от отсрещната страна на масата, за да погали леко ръката му. — Вивиан не е имала предвид да не казваш на мен. Искала е да не казваш на други хора, на непознати.

— Знам — стисна ръката й между своите Джими, усети гладките й пръсти под своите. — Глупаво беше да не се досетя. Тази вечер не съм на себе си. — Изведнъж си даде сметка, че стои на прага, отвъд който започва остатъкът от живота му, от съвместния им живот. — Всъщност — поде отново той и гласът му прозвуча леко пресекливо — искам да те попитам нещо, Доли.

* * *

Доли се усмихваше разсеяно, докато Джими галеше ръката й. Приятел лекар, приятел мъж — Кити имаше право, Вивиан имаше любовник. И изведнъж всичко останало доби смисъл. Потайността, честите отсъствия на Вивиан от столовата на доброволките, отнесеното й изражение, докато стоеше на прозореца на къщата на Кампдън Гроув номер двайсет и пет и блуждаеше.

— Как ли са се запознали — зачуди се на глас Доли точно когато Джими казваше:

— Искам да те попитам нещо, Дол.

За втори път тази вечер говореха едновременно и Доли се засмя.

— Трябва да престанем да го правим. — Неочаквано се почувства лъчезарна и весела, сякаш можеше да се смее цяла нощ. Сигурно беше заради виното. Неусетно беше пийнала повече. Но изпадна и в еуфория от облекчение, че Джими не е разкрил самоличността си. — Та ти казвах…

— Не — той притисна върховете на пръстите си към устните й. — Нека да довърша, Дол. Трябва да довърша.

Изражението му я изненада, защото не го виждаше често — решително, почти настойчиво, — и макар да копнееше да научи повече за Вивиан и за нейния приятел лекар, Доли затвори уста.

Джими плъзна ръка настрани и я погали по бузата.

— Дороти Смитам — поде той и нещо вътре в нея се сви заради начина, по който той произнесе името й. Тя се разтопи. — Влюбих се в теб още когато те зърнах. Помниш ли онова кафене в Ковънтри?

— Ти носеше чувал с брашно.

Той се засмя.

— Истински герой. Такъв съм си.

Тя се усмихна и побутна празната си чиния настрани. Запали цигара. Усети, че е станало студено, радиаторът беше спрял да цъка.

— Е, беше много голям чувал.

— Вече съм ти казвал, че съм готов на всичко за теб.

Тя кимна. Казвал го беше много пъти. Беше мило и тя не искаше да го прекъсва, докато й го повтаряше, но Доли не беше сигурна колко време ще успее да задържи мислите и въпросите си за Вивиан да не изплуват на повърхността.

— Говоря сериозно, Дол. Ще направя каквото поискаш.

— Би ли помолил келнера да провери отоплението?

— Сериозно говоря.

— И аз, тук изведнъж стана адски студено — обгърна тя с ръце тялото си. — Не усещаш ли?

Джими не отговори, беше твърде зает да търси нещо в джоба на панталона си. Доли мерна келнера и се помъчи да привлече вниманието му. Той сякаш я забеляза, но после отново се запъти към кухнята. Тя установи, че другата двойка си е тръгнала и че двамата с Джими са единствените посетители в ресторанта.

— Мисля, че трябва да си тръгваме, Джими, късно е.

— Само минутка.

— Но тук е студено.

— Не обръщай внимание.

— Но, Джими…

— Опитвам се да те помоля да се омъжиш за мен, Дол. — Той изненада дори себе си, личеше си по изражението му, и се засмя. — Явно доста оплетох конците… за пръв път ми е. И не смятам да го правя отново. — Той стана от мястото си, коленичи пред нея и си пое голяма глътка въздух. — Дороти Смитам, ще ме удостоиш ли с честта да ми станеш съпруга?

Доли седеше в очакване да проумее, той да излезе от ролята и да се засмее. Знаеше, че Джими се шегува, нали точно Джими настоя в Борнмът да изчакат, докато спести достатъчно пари. Сигурно ей сега щеше да се засмее и да я попита дали иска нещо за десерт. Обаче той не го стори. Остана на мястото си, вперил поглед в нея.

— Джими? Ще се простудиш там, долу. Веднага се изправи.

Той не го стори. Без да отмества поглед, вдигна лявата си ръка и й показа пръстена, който стискаше с върховете на пръстите си. Златна халка с малък камък в обков — личеше си, че е стар, но беше и достатъчно съвременен, не беше антика. Доли примигна изненадано — той си носеше и реквизит. Наистина прекрасно изпълняваше ролята си, заслужаваше възхищение. Искаше й се да може да каже същото и за себе си, обаче той я бе сварил неподготвена. Доли не беше свикнала Джими да подема такива игри с превъплъщения — това беше нейна работа, и не беше сигурна, че промяната й допада.

— Нека да си измия косата и да си помисля — изчурулика тя.

Неговата коса беше паднала върху едното му око и той тръсна глава, за да я отметне. По лицето му нямаше и намек за усмивка, когато се взря в нея за миг, сякаш за да събере мислите си, и въздъхна.

— Моля те да се омъжиш за мен, Дол — повтори той и нещо в искрения му скован тон, в пълното отсъствие на хитруване и двусмислици предизвика у Доли първата тръпка на подозрението, че той може и да говори сериозно.

* * *

Помисли си, че той се шегува. Джими едва не се разсмя, когато си даде сметка за този факт. Не го направи, а отметна коса от очите си и си припомни как тя го бе отвела горе онази нощ, как го погледна, когато червената й рокля се свлече на пода, как вирна брадичка и срещна погледа му, а той се бе почувствал млад и силен, и много щастлив, че е жив точно в онзи миг, точно там, с нея. Припомни си как след това бе седял в леглото, неспособен да заспи заради блаженото съзнание, че момиче като нея може да се влюби в него, как, докато я съзерцаваше да сънува, бе осъзнал, че ще я обича до края на своя и на нейния живот, докато остареят заедно, седнали в удобни кресла във фермата си, докато децата им вече ще са пораснали и поели по пътя си, а те ще се редуват да си приготвят чай.

Искаше да й каже всичко това, да й напомни, да я накара да си представи тази картина живо като него, обаче Джими знаеше, че Доли е различна, че обича изненадите и не иска да узнава края още в началото. Вместо това, когато всичките му мисли се събраха като листа, той бавно въздъхна и каза съвсем простичко:

— Моля те да се омъжиш за мен, Дол. Не съм богат, но те обичам и не искам да пропилявам нито ден повече без теб.

После видя как изражението й се променя и по ъгълчетата на устата й и почти незабележимото потрепване на веждите й отсъди, че тя най-сетне е разбрала.

Докато Джими чакаше, Доли въздъхна дълго и бавно. Намръщи се, стисна периферията на шапката си и леко я завъртя. Падаше си по драматичните паузи, затова той не се разтревожи, докато плъзгаше очи по съвършената линия на профила й, както бе правил на онзи хълм край морето, а тя отрони:

— О, Джими! — с глас, който не прозвуча съвсем като нейния, а когато се обърна към него, по бузата й се стичаше сълза. — Как може да ме молиш за това! Как може да ме молиш точно сега, по дяволите!

И преди Джими да успее да я попита какво иска да каже, тя мина покрай него, удари хълбока си в една маса, бързайки да се махне, и изчезна в студа и мрака на военновременен Лондон, без дори да се обърне назад. Минутите се нижеха, тя не се върна и едва тогава Джими проумя какво се е случило. И изведнъж сякаш се видя отгоре, като че ли в своя снимка — един мъж, който бе изгубил всичко, коленичил сам на мръсния под в евтиния ресторант, където бе станало много, много студено.