Кейт Мортън
Пазителка на тайните (32)

32

Краят на пътя, май 1941 г.

Вивиан измина последната част от пътя пеша. Влакът беше претъпкан с войници и с изморени лондончани — имаше място единствено за правостоящи, но на нея й предложиха да седне. Осъзна, че положението си има и предимства, ако изглеждаш като че ли току-що са те измъкнали изпод руините на разрушена от бомба къща. Срещу нея седеше невръстно момче с куфар в скута, здраво стиснало някакъв буркан в ръка. В буркана имаше, представете си, червена рибка, и всеки път, когато влакът забавеше, ускореше или се отклонеше в страничен коловоз, за да изчака въздушната тревога, водата в буркана се разплискваше и момчето го вдигаше, за да провери дали рибката му не се е паникьосала. Рибите паникьосват ли се изобщо? Вивиан беше сигурна, че не, макар че при мисълта да си затворен в буркан нещо вътре в нея се стягаше толкова силно, че й беше трудно да диша.

Когато не се взираше в рибката си, момчето наблюдаваше Вивиан, големите му сериозни сини очи оглеждаха синините й и дебелото й бяло палто в края на пролетта. Тя му се усмихна лекичко, когато погледите им се срещнаха около час след началото на пътуването, и то направи същото, но съвсем за кратко. Насред всички други мисли, нахлули в главата й, Вивиан се запита кое ли е това момче и защо пътува самичко в разгара на войната, но не го попита — твърде много се притесняваше да разговаря с когото и да било от страх да не се издаде.

На всеки половин час имаше автобус за градчето — когато наближиха гарата, тя чу две възрастни жени да обсъждат колко невероятно благонадежден е автобусът, обаче Вивиан реши да повърви. Не можеше да се отърси от усещането, че ще бъде в безопасност само ако не спира да се движи.

Някакъв автомобил забави ход зад нея и всеки нерв по тялото на Вивиан се обтегна. Дали някога щеше да престане да се страхува? Не и докато Хенри не умре, знаеше го, защото едва тогава щеше да е истински свободна. Шофьорът на колата беше непознат мъж с униформа. Представи си как изглежда в неговите очи — жена със зимно палто, с окаяно насинено лице и малък куфар, тръгнала към града самичка.

— Добър ден — поздрави той.

Тя кимна в отговор, без да се обръща. Съзнаваше, че са минали повече от двайсет и четири часа, откакто не е изричала нищо на глас. Беше някаква суеверна глупост, но Вивиан не можеше да се отърси от усещането, че отвори ли уста, хитрината й ще се разкрие, Хенри или някой от приятелчетата му ще узнае някак и ще тръгне да я издирва.

— В града ли отивате? — попита мъжът в колата.

Тя отново кимна, но съзнаваше, че в даден момент ще трябва да му отговори, макар и само за да му даде възможност да се увери, че не е германска шпионка. Последното, от което имаше нужда, бе някой разтревожен служител на гражданските доброволци да я замъкне в полицията, амбициран да разобличи промъкването й.

— Мога да ви откарам, ако искате — предложи мъжът. — Казвам се Робърт Хардгрийвс.

— Не. — Гласът й прозвуча дрезгаво след дългото мълчание. — Благодаря ви, но ми е приятно да вървя пеша.

Негов ред беше да кимне. Погледна през предното стъкло в посоката, в която се беше запътил, и отново се обърна към Вивиан:

— При някого в града ли отивате?

— Започвам нова работа — отговори тя. — В пансиона „Сий Блу“.

— А! В пансиона на госпожа Никълсън. Е, в такъв случай, ще се виждаме в града, госпожице…

— Смитам. Дороти Смитам.

— Госпожице Смитам — повтори той с усмивка. — Прекрасно. — После й махна с ръка и отмина.

Дороти проследи с поглед колата му, докато се изгуби зад билото на тревистия хълм, после се разрида от облекчение. Каза го и нищо ужасно не се случи. Проведе цял разговор с непознат, представи се с ново име, а небето не се продъни, нито земята се разтвори да я погълне. Пое си дъх дълбоко и предпазливо, за да се успокои, и си позволи частица надежда, че може би наистина всичко ще бъде наред. Че ще получи втори шанс. Въздухът миришеше на сол и на море, а в далечината по небето кръжаха чайки. Дороти Смитам вдигна куфара си и продължи напред.

* * *

В крайна сметка идеята й хрумна благодарение на късогледата жена от Рилингтън Плейс. Когато отвори очи насред прашните развалини от бомбата и установи, че по някаква абсолютно непонятна причина е жива, Вивиан се разплака. Чуваха се сирените и гласовете на добри и храбри мъже и жени, които идваха да гасят пожара, да превързват рани и да отнасят мъртвите. Защо не беше една от тях, запита се Вивиан, защо животът просто не я пуснеше?

Дори не беше сериозно ранена — Вивиан умееше да преценява размера на щетите. Нещо беше паднало отгоре й, сигурно врата, обаче имаше пролука и тя успя да се измъкне. Седна в тъмното, зашеметена. Беше студено, направо мразовито, и тя трепереше. Не познаваше стаята, но усети под ръката си нещо пухкаво — палто! — и го издърпа от мястото, където беше притиснато под вратата. В джоба на палтото намери фенерче и когато насочи тънкия му лъч, видя, че Доли е мъртва. Не просто мъртва, беше премазана под тухлите, мазилката на тавана и един голям метален сандък, паднал от мансардата.

На Вивиан й се догади от шок, от болка и от кипящото разочарование, че се е провалила в мисията си, но с мъка успя да се изправи. Таванът се беше срутил и тя виждаше звездите на небето, взря се в тях, олюля се неуверено и тъкмо се чудеше колко ли време ще е нужно на Хенри, за да я открие, когато чу старицата да се провиква:

— Госпожица Смитам, госпожица Смитам е жива!

Вивиан се обърна по посока на гласа, защото със сигурност знаеше, че Доли не е жива. И се канеше да го каже, сочейки с ръка към Доли, обаче от гърлото й не излязоха думи, а само хрипливо свистене, а старицата продължи да вика, че госпожица Смитам е жива, и да сочи Вивиан, която в този миг осъзна грешката на хазяйката.

За нея това беше възможност. Главата на Вивиан пулсираше и мислите й бяха замъглени, но тя незабавно осъзна, че е получила нов шанс. Всъщност в светлината на смайващата равносметка след улучилата ги бомба цялата история й изглеждаше забележително простичка. Новата й самоличност, новият живот бяха толкова леснопостижими, колкото и палтото, което беше навлякла в тъмното. Никой нямаше да пострада, защото никой не беше останал жив — Джими го нямаше, тя се беше постарала да направи каквото може за господин Меткалф, Доли Смитам нямаше близки, а за Вивиан не бе останал никой да скърби. Затова тя се възползва от шанса си. Свали халката и венчалния си пръстен, надяна ги на пръстите на Доли с удивително спокойни ръце. Отвсякъде се носеше шумотевица: крещяха хора, пристигаха и заминаваха линейки, руините още се движеха и пушеха в изпълнения с дим мрак, но Вивиан чуваше единствено бясното туптене на собственото си сърце — не от страх, а от решителност. Пръстите на Доли още стискаха предложението за работа, затова се наложи Вивиан да го изтръгне оттам, да си присвои писмото на госпожа Никълсън и да го пъхне в джоба на бялото палто. Там напипа и други неща — нещо малко и твърдо и някаква книга, усети тя познатите очертания под пръстите си, но не погледна точно коя.

— Госпожице Смитам? — Мъж с каска облегна стълбата си на ръба на продънения под и се покатери, докато лицето му не се изравни с нея. — Не се тревожете, госпожице, ще ви свалим оттук. Всичко ще се оправи.

Вивиан го погледна и за пръв път се зачуди дали пък наистина няма да стане така.

— Приятелката ми — каза тя прегракнало и с фенерчето си освети тялото на пода. — Тя…?

Мъжът погледна към Доли, към премазаната й от металния сандък глава и неестествено разперените й крайници.

— Мътните да ме вземат — процеди той. — Мисля, че е мъртва. Ще ми кажете ли името й? Трябва ли да се обадим на някого?

Вивиан кимна.

— Казва се Вивиан. Вивиан Дженкинс. Има съпруг, който трябва да узнае, че тя няма да се прибере у дома.

* * *

До края на войната Дороти Смитам оправяше легла и чистеше след гостите в пансиона на госпожа Никълсън. Ходеше с наведена глава, стараеше се да не привлича ненужно внимание с постъпките си, никога не приемаше покана за танци. Лъскаше, переше и метеше, а нощем, затвореше ли очи, се опитваше да не вижда очите на Хенри, вперени в нея в мрака.

Денем държеше очите си на четири. Отначало го виждаше навсякъде: в познатата наперена походка на мъж, който се приближава по пристана, в зрелите и сурови черти на непознат минувач, в извисилия се над тълпата глас, от който кожата й настръхваше. След време се случваше по-рядко, но тя не престана да се озърта, защото знаеше, че един ден той ще я намери — не се знаеше само кога и къде, — и тя смяташе да е готова.

Изпрати само една картичка. След като беше прекарала в пансиона „Сий Блу“ вече шест месеца, избра най-красивия изглед, който успя да намери — огромен пътнически кораб, с какъвто хората плават от единия край на света до другия, — и написа на гърба: Тук времето е превъзходно. Всички са добре. Моля, унищожи незабавно, после адресира картичката до скъпата си приятелка — единствената си приятелка — госпожица Кейти Елис в Йоркшър.

* * *

Животът й доби ритъм. Госпожа Никълсън беше строга, което идеално устройваше Дороти — имаше нещо лечебно в по военному строгите изисквания към домакинството, затова младата жена се освободи от мрачните си спомени благодарение на задължението си да полира възможно най-добре („без да хабиш полира, Дороти — нали не си забравила, че е война?“) перилата на стълбите. И ето че през един юнски ден на 1944 година, около месец след десанта в Нормандия, тя се прибра с покупките и завари мъж с униформа да седи на масата в кухнята. Беше поостарял, разбира се, и беше малко измъчен от войната, но тя веднага разпозна в него човека от дръзката момчешка снимка, която майка му държеше като светиня на полицата над камината в трапезарията. Дороти неведнъж беше лъскала стъклото и познаваше сериозните очи, ъгловатите му скули и трапчинката на брадичката толкова добре, че се изчерви, когато го видя да седи на масата, все едно през всичките тези години беше надничала през ключалката.

— Вие сте Стивън — каза тя.

— Така е. — Той скочи да й помогне с хартиения плик с покупките.

— Аз съм Дороти Смитам. Работя за майка ви. Тя знае ли, че сте тук?

— Не — отговори той. — Страничната врата беше отворена и аз просто влязох.

— Тя е горе, ще отида да…

— Не… — побърза да я прекъсне той и лицето му се разтегли в неловка усмивка. — Много мило от ваша страна, госпожице Смитам, и не искам да създавам у вас погрешно впечатление. Обичам майка си — тя ми е дала живот, — но ако нямате нищо против, ще постоя тук още малко и ще се насладя на тишината и на спокойствието, преди да започне действителната ми военна служба.

Дороти се засмя и усещането я изненада. Осъзна, че й се случва за пръв път, откакто е пристигнала от Лондон. Години по-късно, когато децата им ги молеха да им разкажат (за пореден път!) как са се влюбили, Стивън и Дороти Никълсън щяха да им разкажат за нощта, когато се бяха промъкнали по полуразрушения пристан, за да танцуват в самия му край — Стивън си беше донесъл грамофона, двамата го пуснаха и се опитваха да избягват дупките по пристана под звуците на „На сребристата лунна светлина“. По-късно Доли се спънала и паднала, докато се опитвала да запази равновесие върху парапета (пауза за родителско наставление: „Никога не се опитвайте да ходите по тесен парапет, скъпи мои“), а Стивън дори не си събул обувките, а се хвърлил отгоре и веднага я извадил. „Ето така хванах майка ви“, заявяваше Стивън и децата се смееха, понеже си представяха мама на кукичката на въдица. А после двамата седнали на пясъка, защото било лято, нощта била топла, хапнали миди от хартиена чашка и разговаряли часове наред, докато хоризонтът не порозовял и те не се върнали обратно в „Сий Блу“ с ясното съзнание, че са влюбени, без да са си разменили нито дума по въпроса. Това беше една от любимите истории на децата: описваше как родителите им се разхождат по пристана с мокри дрехи, представяше майка им като волен дух, а баща им като герой, обаче дълбоко в сърцето си Дороти съзнаваше, че всичко отчасти е измислица. Тя се бе влюбила в съпруга си много преди това. Влюби се в него през онзи първи ден в кухнята, когато той я разсмя.

Ако някой я беше накарал да състави списък с качествата на Стивън, той щеше да е много дълъг. Той беше храбър и я закриляше, беше забавен, беше търпелив с майка си, макар тя да беше жена, която дори с най-сърдечното си бъбрене можеше да остърже боята от стената. Стивън имаше силни ръце и вършеше с тях страхотни неща, способен беше да поправи почти всичко и умееше да рисува (но не толкова хубаво, колкото му се искаше). Беше красив и я гледаше така, че кожата на Дороти пламваше от желание, беше мечтател, но не се изгубваше във фантазиите си. Обичаше музиката и свиреше на кларинет джазови мелодии, които Дороти обожаваше, но които подлудяваха майка му. Понякога, докато Дороти седеше на канапето в нишата на прозореца му с кръстосани крака и го слушаше да свири, долу госпожа Никълсън вземаше метлата си и блъскаше с дръжката й по пода, което караше Стивън да свири по-силно и по-джазово, а Дороти да се киска толкова силно, че се налагаше да запуши устата си с ръка. Той я караше да се чувства в безопасност.

Обаче на челно място в списъка беше онова, което тя ценеше повече от всичко друго — силата на характера му. Стивън Никълсън притежаваше смелостта да отстоява убежденията си, той никога не би допуснал любимата жена да прекърши волята му и на Дороти това й харесваше. Според нея любов, която караше хората да вършат неща противно на нрава си, крие опасности.

Освен това той ценеше дълбоко тайните.

— Не говориш много за миналото си — каза й една нощ, докато седяха на пясъка.

— Така е.

Помежду им настана мълчание, което прие формата на въпросителна, но тя не каза нищо повече.

— Защо не?

Дороти въздъхна, но въздишката й безшумно отлетя с вечерния бриз. Знаеше, че госпожа Никълсън му шушне ужасни лъжи за миналото й, чиято цел е да го убеди да изчака, да се среща и с други жени, да помисли дали да не се свърже с някое свястно местно момиче, чуждо на тези „лондонски глезотии“. Знаеше също, че Стивън е отговорил на майка си, че обича загадките, че животът би бил крайно безинтересен, ако знаеш всичко за човека още преди да пресечеш улицата и да го поздравиш.

— Сигурно по същата причина, поради която ти не говориш много за войната.

Той взе ръката й и я целуна.

— Звучи смислено.

Тя съзнаваше, че някой ден ще трябва да му разкаже, но трябваше да внимава. Стивън беше човек, който на секундата ще замине за Лондон и лично ще се оправи с Хенри. А Дороти не искаше Хенри Дженкинс да й отнеме още един любим човек.

— Ти си свестен човек, Стивън Никълсън.

Той поклати глава и тя усети как челото му се движи, опряно в нейното.

— Не, просто съм човек — отвърна.

Дороти не го оспори, но пое ръцете му в своите и нежно положи бузата си върху рамото му в мрака. Познаваше и други хора, добри и лоши, а Стивън Никълсън беше добър човек. Най-добрият. Напомняше й за някого, когото бе познавала преди време.

* * *

Разбира се, Дороти си мислеше за Джими, както продължаваше да си спомня за братята и сестра си, за майка си и баща си. Той живееше заедно с тях в онази къща с дъсчена обшивка в субтропиците, приветстван от всички от семейство Лонгмайър в мислите й. Не й беше трудно да си го представи там, отвъд воала, защото той винаги й бе напомнял за мъжете от семейството й, приятелството й с него беше като фар в мрака, вдъхваше й надежда и може би, ако бяха имали шанса да се опознаят по-добре и за по-дълго, чувствата им щяха да се задълбочат и да се превърнат в любовта от книгите, в любовта, която беше открила със Стивън. Обаче Джими принадлежеше на Вивиан, а Вивиан беше мъртва.

Само веднъж й се стори, че го вижда. Беше няколко дни преди сватбата, двамата със Стивън се разхождаха по брега, хванати за ръце, и той се наведе да я целуне по шията. Тя се засмя и се откопчи, изтича напред и после погледна през рамо, за да му подхвърли шеговита забележка. И в този миг забеляза фигурата в далечината, наблюдаваше ги от брега. Дъхът й секна, когато го позна, обаче Стивън я настигна и я вдигна във въздуха. Изглежда обаче, съзнанието й въртеше номера, защото, когато се обърна, фигурата вече беше изчезнала.