Кейт Мортън
Пазителка на тайните (19)

19

Грийнейкърс, 2011 г.

— Тя казва, че иска да се прибере вкъщи.

Лоръл потри очите си с една ръка, а с другата опипа повърхността на нощното шкафче. Най-накрая намери очилата си.

— Какво иска?

Гласът на Роуз отново се разнесе по линията, този път по-бавно и прекомерно търпеливо, като че ли говореше на човек, за когото английският не е роден език:

— Каза ми тази сутрин. Иска да си бъде у дома. В Грийнейкърс. — Още една пауза. — Не в болницата.

— А! — Лоръл нахлузи очилата си под телефона и погледна с присвити очи от прозореца на спалнята. Боже, много ярко светеше! — Иска да си дойде вкъщи, значи. А какво казва лекарят?

— Ще говоря с него, когато приключи с визитацията, но… О, Лол, сестрата ми каза, че според нея моментът наближава.

Самичка в детската си стая, загледана в пълзящата по избелелия тапет слънчева светлина, Лоръл въздъхна. Време беше. Нямаше нужда да пита сестрата какво означава това.

— Ами добре тогава.

— Прибираме я у дома.

— Да.

— И се грижим за нея тук. — Не получи отговор, затова Лоръл я повика: — Роуз?

— Тук съм. Сериозно ли говориш, Лол? Ще останеш ли? И ти ли ще бъдеш тук?

— Разбира се, че говоря сериозно — отговори Лоръл, захапала цигарата, която се опитваше да запали.

— Звучиш странно. Да не би да плачеш, Лол?

Тя тръсна кибритената клечка и поклати глава:

— Не, не плача. — Още една пауза, през която Лоръл почти чуваше как сестра й разтревожено прави на възли мънистения си наниз. — Роуз, добре съм — увери я тя, този път по-внимателно. — И двете ще бъдем добре. Ще се справим заедно, ще видиш.

Роуз издаде тих задавен звук, вероятно в знак на съгласие или пък на съмнение, после смени темата:

— Благополучно ли се прибра снощи?

— Да. Но доста по-късно, отколкото очаквах.

Всъщност беше три сутринта, когато Лоръл най-сетне влезе в старата ферма. След вечеря с Джери бяха отишли в стаята му и през по-голямата част от нощта бяха гадали относно майка си и Хенри Дженкинс. Решиха, че докато Джери издирва доктор Руфъс, няма да е зле Лоръл да се опита да научи нещо за загадъчната Вивиан. В крайна сметка тя беше свързващото звено между майка им и Хенри Дженкинс, както и вероятната причина той да потърси Дороти Никълсън през 1961 година.

Тогава задачата й се бе сторила напълно постижима, обаче сега, на дневна светлина, Лоръл вече не беше толкова сигурна. Целият план й се струваше някак неубедителен като блян. Погледна към голата си китка и разсеяно се запита къде е оставила часовника си.

— Колко е часът, Роуз? Струва ми се непоносимо светло.

— Малко след десет.

Десет? Боже, беше се успала.

— Роузи, сега ще затворя, но тръгвам за болницата. Там ли ще бъдеш?

— До обяд, когато трябва да взема най-голямата дъщеря на Седи от детската градина.

— Добре. Ще се видим там и заедно ще поговорим с лекаря.

* * *

Роузи беше с лекаря, когато пристигна Лоръл. Медицинската сестра на рецепцията осведоми Лоръл, че я очакват, и я упъти към кафенето в съседство. Роузи явно се озърташе за нея, защото започна да й маха още преди Лоръл да влезе. Запроправя си път между масите и когато наближи, установи, че Роуз е плакала, и то доста. Върху масата бяха разпилени свити на топка хартиени кърпички, а под влажните й очи се виждаха размазани черни петна. Лоръл седна до нея и поздрави лекаря.

— Тъкмо казвах на сестра ви — заговори той с професионалния загрижен тон, който Лоръл би използвала, ако изпълнява роля на лекарка, която съобщава новината за нещо лошо, но неизбежно, — че според мен сме изчерпили всички възможности за лечение. Мисля, че няма да се изненадате, ако ви кажа, че е само въпрос на време, така че просто й осигурете всички удобства.

Лоръл кимна.

— Според сестра ми мама иска да се прибере у дома, доктор Котър. Възможно ли е?

— За нас не е проблем — усмихна се той. — Естествено, ако тя искаше да остане в болницата, бихме се съобразили и с това й желание. Всъщност повечето ни пациенти остават при нас до края…

Краят. Ръката на Роуз потърси тази на Лоръл под масата.

— Но ако вие искате да се грижите за нея у дома…

— Искаме — побърза да се обади Роуз, — разбира се, че искаме.

— В такъв случай е време да поговорим как ще я отведете у дома.

Пръстите на Лоръл я засърбяха за цигара.

— На майка ни не й остава дълго — каза тя. Беше твърдение, не въпрос, резултат от размислите на Лоръл, но лекарят въпреки това отговори:

— Случвало се е да се изненадвам — каза той, — но в отговор на въпроса ви, не, не й остава дълго.

* * *

— Лондон — каза Роуз, докато вървяха по изпъстрения с петънца линолеум в болничния коридор към стаята на майка си. Бяха се разделили с лекаря преди петнайсет минути, но Роуз още стискаше в юмрук мократа си кърпичка.

— Значи е среща по работа?

— Работа ли? Каква работа? Вече ти казах, Роуз, в почивка съм.

— Иска ми се да не говориш така, Лол. Много се тревожа, като говориш такива неща. — Роуз вдигна ръка и махна на една медицинска сестра, която мина покрай тях.

— Какви неща?

— Че си в почивка. — Роуз спря и потръпна, а буйната й вълниста коса също се разтресе. Беше облечена с джинсов гащеризон с евтина брошка като пържено яйце на предницата. — Не е естествено, не е нормално. Знаеш, че не обичам промените, не.

Лоръл не се сдържа и се засмя.

— Няма причина за тревога, Роузи. Просто ще отскоча до Юстън да погледна една книга.

— Книга ли?

— Правя проучване.

— Ха! — отново закрачи Роуз. — Проучване! Знаех си, че всъщност не си в почивка! О, Лол, какво облекчение — започна тя да вее на мокрото си от сълзите лице с длан. — Признавам, че се почувствах много по-добре.

Лоръл се усмихна.

— В такъв случай се радвам, че бях полезна.

На Джери му беше хрумнало да започне проучването на Вивиан от Британската библиотека. Среднощното търсене в Гугъл ги отведе само до уелски сайтове за ръгби и до други задънени улици в любопитни разклонения на интернет, обаче Джери твърдеше, че библиотеката няма да ги разочарова.

— Три милиона нови постъпления годишно, Лол — каза той, докато попълваше формуляра за достъп, — това са лавици с дължина повече от девет и половина километра, така че все нещо трябва да имат. — Развълнувано й описа онлайн услугите им: — Изпращат ти копие на всичко, което намериш, право в дома ти, — обаче Лоръл реши (вироглаво, както отбеляза Джери с усмивка), че ще й бъде по-лесно да направи пътуването лично. Вироглаво друг път — Лоръл се беше снимала в детективски сериал и знаеше, че понякога не ти остава друго, освен да обикаляш улиците и да търсиш улики. Ами ако информацията, която откриеше, я отведе до още нещо? Много по-добре беше да е на място, отколкото да пуска нова поръчка по имейл и да чака, много по-добре беше да прави нещо, отколкото да дреме.

Стигнаха до вратата на Дороти и Роуз я отвори. Майка им спеше на леглото, видимо по-слабичка и крехка от предишната сутрин, и Лоръл се стъписа колко главоломно се влошава състоянието й. Сестрите поседяха заедно, загледани как гърдите на Дороти леко се надигат и спускат, после Роуз извади кърпа за прах от чантата си и се зае да бърше поставените в рамки снимки.

— Май трябва да ги опаковаме — тихо отбеляза тя. — Да ги приготвим за къщи.

Лоръл кимна.

— Тези снимки са толкова важни за нея. Открай време е така, нали?

Лоръл отново кимна, но не отговори. Споменаването на снимките я накара да се замисли за снимката на Дороти и Вивиан в Лондон през войната. Датата беше април 1941 година, само месец, преди майка им да започне работа в пансиона на баба Никълсън, а Вивиан Дженкинс да загине по време на въздушно нападение. Кога е направена снимката? — запита се тя. И от кого? Дали фотографът е бил познат на момичетата — може би Хенри Дженкинс? Или приятелят на мама, Джими? Лоръл въздъхна. Голяма част от загадката просто й бе недостъпна.

Вратата се отвори и подир медицинската сестра на майка им нахлуха звуци от света навън — хорски смях, бръмченето на звънци, звън на телефони. Лорън наблюдаваше експедитивното движение из стаята на сестрата, която измери пулса и температурата на Дороти и отбеляза нещо в картона, закачен в долния край на леглото й. Когато приключи, се усмихна на Лоръл и на Роуз и им каза, че е задържала обяда на майка им, в случай че се събуди по-късно и се почувства гладна. Лоръл й благодари, жената излезе и затвори вратата, а стаята отново потъна в тишината на очакването. Очакване на какво обаче? Нищо чудно, че Дороти искаше да се прибере у дома.

— Роуз? — внезапно се обади Лоръл, докато наблюдаваше как сестра й подрежда избърсаните снимки в рамки.

— Ммм?

— Когато те помоли да й донесеш онази книга със снимката вътре, видя ли нещо необичайно в сандъка й? — По-конкретно я интересуваше дали сестра й не беше забелязала нещо, което да й помогне да разреши загадката. Чудеше се има ли начин да я попита, без да подскаже на Роуз за какво се отнася проучването й.

— Всъщност не. Честно казано, не се замислих по въпроса. Прегледах го възможно най-бързо, защото се страхувах, че може да ме последва горе, ако реши, че се бавя. За щастие, прояви здрав разум и си остана в леглото… — Роуз ахна.

— Какво? Какво има?

Роуз въздъхна облекчено и отметна косата от челото си.

— Нищо, всичко е наред — поклати глава тя. — Просто изведнъж за нищо на света не можех да си спомня къде съм сложила ключа. Тя беше в труден период, превъзбуди се, когато видя, че съм намерила книгата. Беше доволна, струва ми се — така поне ми се струва, нали тя я поиска, — обаче се държа хапливо, дразнеше се, знаеш я каква става.

— Но вече си спомни, нали?

— О, да, разбира се — върнах го на нощното й шкафче. — Роуз поклати глава и се усмихна простодушно на Лоръл. — Понякога наистина се чудя къде ми е умът.

Лоръл също й отвърна с усмивка — скъпата Роуз, чистата душа.

— Извинявай, Лол, ти ме питаше нещо… за раклата.

— А, нищо сериозно. Колкото да се намираме на приказка.

Роуз погледна часовника си и оповести, че трябва да тръгва, за да прибере внучката си от детската градина.

— Ще се отбия по-късно довечера, а мисля, че и Айрис идва утре сутринта. Трите ще трябва да приготвим всичко за преместването в петък. Знаеш ли, почти се вълнувам. — Но после лицето й се навъси. — Сигурно е ужасно, че се чувствам така при тези обстоятелства.

— Не ми е известно да има правила за такива случаи, Роузи.

— Да, сигурно си права. — Роуз се приведе да целуне Лоръл по бузата и после си тръгна, оставяйки подире си лавандулово ухание.

* * *

Различно беше, докато Роуз беше в стаята — още едно движещо се и дишащо тяло. В нейно отсъствие Лоръл осъзна още по-ясно колко немощна и неподвижна е станала майка им. Получи съобщение на телефона си и скокна да го провери, вкопчена признателно в тази спасителна връзка с външния свят. Беше имейл от Британската библиотека, който потвърждаваше, че поръчаната от нея книга ще бъде на разположение следващата сутрин, и й напомняше да носи личен документ, за да й издадат читателска карта. Лоръл препрочете съобщението два пъти и после неохотно пъхна телефона в чантата си. Съобщението беше кратко желано разсейване, но сега отново се бе върнала на изходна позиция, насред задушливия болничен покой.

Не издържаше повече. Лекарят каза, че майка й най-вероятно ще спи цял следобед заради болкоуспокояващите, но Лоръл въпреки това взе албума й със снимки. Понякога изтърканите модели и роли са най-доброто. Седна до леглото и започна отначало, със снимката на Дороти като млада жена, докато е работила в крайморския пансион на баба Никълсън. Премина напред през годините, разказвайки семейната история и заслушана в успокоителното звучене на собствения си глас със смътното усещане, че ако продължава да говори нормално, по някакъв начин ще задържи живота в стаята.

Накрая стигна до снимката от втория рожден ден на Джери. Беше направена по-рано, докато се подготвяха за пикника всички заедно в кухнята, точно преди да се запътят към потока. Младата Лоръл — само какъв бретон! — беше подпряла Джери на хълбока си, а Роуз го гъделичкаше по коремчето и го разсмиваше. Изпънатият пръст на Айрис също се беше озовал на снимката (несъмнено беше сърдита за нещо), а отзад беше мама, вдигнала ръка към главата си, докато инспектираше съдържанието на кошницата. Върху масата — сърцето на Лоръл едва не спря, защото досега не беше забелязала тази подробност — беше ножът. Точно до вазата с далиите. Спомни си, мамо — помисли си Лоръл, — вземи ножа, за да не ти се наложи да се връщаш до къщата. И няма да се случи нищо. Аз ще сляза от къщичката на дървото, преди онзи мъж да се появи по алеята, и никой няма да подозира, че той е идвал през онзи ден.

Обаче това беше детинска логика. Кой можеше да каже дали Хенри Дженкинс няма да дойде отново, когато намери къщата празна? А може би следващото му посещение ще е още по-зле? Току-виж, загинал не който трябва.

Лоръл затвори албума. Изгуби желание да разказва миналото. Вместо това приглади завивката на гърдите на майка си и каза:

— Снощи ходих да се видя с Джери, мамо…

И сякаш отникъде, като довяно от вятъра, се чу:

— Джери…

Лоръл погледна към устните на майка си. Не мърдаха, но бяха леко раздалечени. Очите й бяха затворени.

— Точно така — повтори тя по-настойчиво. — Джери. Отидох да го видя в Кеймбридж. Той е добре, такъв е умник. Знаеш ли, че прави небесни карти? Допускала ли си някога, че нашето малко момченце ще се занимава с такива невероятни неща? Казва, че искали да го изпратят на научноизследователска работа в Щатите — страхотна възможност.

— Възможност… — почти шепнешком изрече майка й. Устните й бяха пресъхнали и Лоръл взе чашката с вода и поднесе извитата сламка към устните й.

Тя отпи сковано, но немного. Очите й се полуотвориха.

— Лоръл — тихо я повика тя.

— Тук съм, не се тревожи.

Изтънелите клепачи на Дороти трепнаха от усилието да останат отворени.

— Стори ми се… — Дишането й беше плитко. — Стори ми се безобидно.

— Кое?

Появиха се сълзи — не се лееха, а леко се стичаха от очите й. Дълбоките бръчки по лицето й лъщяха. Лоръл извади кърпичка от кутията и попи страните на майка си нежно като на уплашено дете.

— Какво ти се стори безобидно, мамо? Кажи ми.

— Беше възможност, Лоръл. Аз се възползвах…

— От какво? — От бижу, снимка… живота на Хенри Дженкинс?

Дороти стисна още по-силно ръката на Лоръл и отвори воднистите си очи широко, доколкото можа. Когато продължи да говори, в гласа й се прокрадваше нотка на отчаяние, но и решимост — сякаш отдавна чакаше да изрече тези неща и въпреки неистовото усилие щеше да се доизкаже.

— Беше възможност, Лоръл. Наистина не смятах, че ще навредя на някого. Само исках… смятах, че ми се полага… че е справедливо. — Дороти си пое дъх толкова дрезгаво, че тръпки побиха Лоръл. Следващите й думи се проточиха от устата й като нишка от паяжина. — Кажи ми честно, вярваш ли, че ако сме ограбени, ни се полага правото да си върнем нещо?

— Не знам, мамо. — С всяка своя фибра Лоръл копнееше да види как майка й, тази болна старица, която умееше да прогонва чудовища и да пресушава сълзи с целувка, се раздира от вина и разкаяние. Отчаяно копнееше да й предложи утеха, но не по-малко искаше да узнае и какво е сторила майка й. Отвърна тихичко: — Мисля, че зависи какво ни е отнето и какво предлагаме да вземем в замяна.

Напрегнатото изражение на майка й се стопи и очите й се насълзиха от ярката светлина през прозореца.

— Мислех си, че е справедливо — повтори тя. — Мислех, че е възмездие.

* * *

По-късно следобед Лоръл седеше и пушеше на пода насред мансардата на Грийнейкърс. Усещаше под себе си избелелите и твърди гладки дъски, а късното следобедно слънце проникваше през прозорчето с четири стъкла на върха на покрива и снопът светлина падаше като прожектор върху заключения сандък на майка й. Лоръл бавно дръпна от цигарата си. Седеше тук вече половин час в компанията единствено на пепелника, ключа за сандъка и съвестта си. Лесно намери ключа, точно където й беше казала Роуз, в дъното на чекмеджето на нощното шкафче на майка им. Лоръл трябваше просто да го пъхне в катинара и да го завърти и… щеше да узнае.

Обаче какво? Нещо повече относно възможността, която Дороти беше съзряла? За онова, от което тя се беше възползвала или което бе сторила?

Не че беше очаквала вътре да намери написана изповед, нищо подобно. Просто сандъкът й се струваше важно и доста очевидно място, на което да потърси ключ за разгадаване на свързаните с майка си загадки. Разбира се, след като с Джери се канеха да кръстосват страната и да тормозят други хора за сведения, с които да запълнят празнините, би било абсолютно недоглеждане по-напред да не свършат каквото е възможно у дома. Пък и това надали беше по-грубо нахлуване в личния свят на майка им от проучването, което вече бяха разгърнали на други фронтове, нали? Отварянето на раклата не беше по-осъдително от разговора на Лоръл с Кити Бейкър или от издирването на бележките на доктор Руфъс, или от утрешното посещение в библиотеката в търсене на Вивиан Дженкинс. Просто тя го чувстваше като нещо по-осъдително.

Лоръл огледа катинара. Сега, когато майка й не беше в къщата, току-виж, успяла да се убеди, че не е бог знае какво — в крайна сметка мама беше разрешила на Роуз да й донесе книгата, а тя нямаше любимци (освен по отношение на Джери, обаче той беше всеобщ любимец), следователно мама не би имала нищо против и Лоръл да надникне в сандъка. Крехка логика може би, обаче само с това разполагаше. А след като Дороти се прибереше у дома, всичко щеше да стане на пух и прах. Лоръл прекрасно съзнаваше, че няма начин да прерови сандъка, ако майка й е долу. Сега или никога.

— Извинявай, мамо — рече Лоръл и решително угаси цигарата си, — обаче трябва да узная.

Изправи се предпазливо и се почувства като великан, когато се приближи към скосената част на покрива. Клекна да пъхне ключа и катинарът изщрака. Моментът настъпи, със сърцето си го усещаше — дори никога да не отвори капака, простъпката бе сторена.

Но ако ще е гарга, по-добре да е рошава, нали? Лоръл се изправи и повдигна капака на стария сандък, но не надникна вътре. Твърдите кожени панти изскърцаха от оскъдна употреба и Лоръл притаи дъх. Отново се почувства като дете, което нарушава желязно правило. Свят й се зави. Капакът вече беше отворен, докъдето беше възможно. Лоръл дръпна ръка и пантите се напрегната под тежестта му. Тя си пое решително дъх, прекоси рубикона и надникна в сандъка.

Най-отгоре имаше нещо, някакъв плик, стар и пожълтял, адресиран до Дороти Никълсън във фермата Грийнейкърс. Клеймото беше масленозелено и на него беше изобразена кралица Елизабет в мантия за коронация. Лоръл внезапно усети трепета на спомен, когато видя това изображение на кралицата, сякаш беше нещо важно, обаче не се досещаше защо. Нямаше адрес на подател и тя прехапа долната си устна, когато отвори плика и измъкна отвътре кремавата правоъгълна картичка. По средата с черно мастило бяха изписани две думи: „Благодаря ти“. Лоръл обърна картичката, но не откри нищо повече. Повъртя я в ръце, недоумявайки.

Вероятно много хора са имали причина да благодарят на майка й през годините, но определено беше странно да го направят така анонимно — без обратен адрес, без подпис. А фактът, че Дороти държеше картичката под ключ, беше още по-странен. Според Лоръл това беше доказателство, че майка й е знаела точно от кого е картичката, нещо повече, че онова, за което въпросният човек благодареше на майка й, е тайна.

Което правеше нещата още по-странни — дотолкова, че сърцето на Лоръл заби учестено, — но не задължително свързани с нейното проучване. (Или напротив, имаше вероятност това да се окаже водещата следа, обаче Лоръл не виждаше начин да разбере със сигурност, поне на този етап. Освен ако не попита майка си направо, а тя не възнамеряваше да го прави. Все още.) Пъхна обратно картичката в плика и го плъзна по вътрешния ръб на сандъка, където той заседна до някаква дървена статуетка — господин Пънч, установи Лоръл с полуусмивка и се замисли за ваканциите у баба Никълсън.

В сандъка имаше още един предмет — толкова голям, че го запълваше почти изцяло. Приличаше на одеяло, но когато Лоръл го извади и го разгърна, се оказа палто, доста проскубана кожа, която някога е била бяла. Лоръл повдигна палтото за раменете, изпънала ръце, и го огледа, както би направил човек, ако преценява дали да го купи в магазина.

Една от вратичките на гардероба в дъното на тавана беше с огледало. Като деца си играеха в този гардероб, поне Лоръл — другите се страхуваха, което превръщаше гардероба в идеално скривалище, където тя свободно можеше да потъва във въображаемите си истории.

Лоръл отнесе палтото до гардероба и го облече. Огледа се, въртейки се бавно на едната и на другата страна. Палтото беше дълго малко под коляното, имаше копчета отпред и колан на талията. Кройката му беше прекрасна, каквото и да е мнението ти за кожените палта, личаха си вниманието към всяка подробност, хубавият силует. Лоръл не се съмняваше, че някой е платил доста пари за това палто като ново. Запита се дали въпросният някой е била майка й и ако е така, как момиче, което работи като прислужница, може да си позволи такава изискана дреха.

Докато съзерцаваше отражението си, в съзнанието й изникна отминал спомен. Лоръл не обличаше палтото за пръв път. Беше дъждовен ден по времето, когато тя беше още момиче. Бяха подлудили майка си, понеже цяла сутрин тичаха нагоре-надолу по стълбите, и Дороти ги натири на тавана да си организират маскарад. Децата Никълсън разполагаха с огромен сандък, който майка им поддържаше пълен със стари шапки, ризи и шалове, забавни неща, попаднали й отнякъде, които можеха да се превърнат в нещо прелестно чрез силата на детското въображение.

Докато сестрите й се издокарваха с любимите си костюми, Лоръл забеляза някаква торба в един ъгъл на тавана, от която се подаваше нещо бяло и пухкаво. Извади палтото и веднага го навлече. После застана пред същото това огледало, започна да се любува на отражението си и си помисли колко величествено изглежда — като зла, но прелестна Снежна царица.

Лоръл беше дете и не забеляза проскубаните места по кожата, нито загадъчните тъмни петна близо до подгъва, обаче усети разкоша и авторитета, които вдъхваше това палто. Тя прекара няколко прелестни часа, през които разпореждаше на сестрите си да влизат в клетки, заплашваше ги, че ще насъска вълците си срещу тях, ако не се подчиняват на заповедите й, избухваше в зловещ кикот. Когато майка им ги повика за обяд, Лоръл дотолкова се беше привързала към палтото и неговата интригуваща сила, че и през ум не й мина да го свали.

Изражението на Дороти, когато видя най-голямата си дъщеря да влиза в кухнята, трудно се поддаваше на тълкуване. Не остана доволна, но и не се разкрещя. Беше по-зле. Лицето й пребледня, а когато заговори, гласът й трепереше:

— Свали го — нареди тя, — веднага го съблечи.

И понеже Лоръл не се подчини незабавно, майка й се приближи бързо до нея и започна да смъква палтото от раменете й, мърморейки, че е прекалено топло, че палтото е твърде дълго, а стълбата за тавана е прекалено стръмна, за да слиза по нея, облечена така. Добре че Лоръл не се спънала, че иначе щяла да падне и да се пребие. После погледна към Лоръл, стиснала в ръце сгънатото палто, и изражението й стана почти обвинително, смесица от тъга, усещане за измяна и едва ли не страх. За един-единствен ужасен миг Лоръл си помисли, че майка й ще се разплаче. Тя обаче не го стори, а нареди на Лоръл да седне на масата, после излезе и отнесе палтото със себе си.

Лоръл повече не го видя. Попита за него веднъж, няколко месеца по-късно, когато й трябваше костюм за училищната пиеса, но Дороти отговори, без да я поглежда в очите?

— Онази стара дрипа? Изхвърлих го. Не става за нищо, освен за храна на плъховете на тавана.

А ето че палтото се оказа тук, в сандъка на майка й, държано десетилетия под ключ. Лоръл въздъхна замислено и пъхна ръце в джобовете на палтото. Сатенената вътрешност на единия беше скъсана и пръстите й се плъзнаха през дупката. Докосна нещо — на допир приличаше на ъгълче на парче картон. Дали не беше подплатата на подгъва, отделила се от останалото? Лоръл стисна въпросното нещо и го издърпа през дупката.

Беше парче от бяло картонче, правоъгълно, хубаво, с нещо напечатано на него. Буквите бяха избледнели и Лоръл застана в снопа късни слънчеви лъчи, за да разчете думите. Оказа се билет за влака, а от печата ставаше ясно, че е за еднопосочно пътуване от Лондон до най-близката до баба Никълсън гара. Датата на билета беше 23 май 1941 година.