Кейт Мортън
Пазителка на тайните (8)

8

Борнмът, 1938 г.

Отначало Доли не го забеляза. Не виждаше почти нищо.

Цялото й усърдие беше насочено към това да мига, за да прогони сълзите от безсилие, докато с мъка вървеше по брега към крайбрежната алея. Всичко пред очите й се бе превърнало в нагорещена и гневна смесица от пясък, чайки и отвратителни ухилени лица. Знаеше, че не се смеят на нея, съвсем не, но това изобщо нямаше значение. Веселостта им беше като личен удар за нея и влошаваше всичко стократно. Доли не можеше да започне работа в онази фабрика за велосипеди, просто не можеше. Да се омъжи за по-млада версия на баща си и мъничко по мъничко да се превърне в майка си? Беше немислимо — о, на тях двамата им беше добре, бяха щастливи със съдбата си, обаче Доли искаше повече… просто все още не знаеше какво и къде да го открие.

Замръзна на място. Порив на вятъра, по-силен от предишните, избра тъкмо мига на пристигането й до съблекалните, за да повдигне копринената рокля, да я понесе от перилата и да я запремята по пясъка. Роклята спря току пред нея — великолепно сребристо петно. Защо — пое си тя невярващо въздух — русото момиче с трапчинките не се бе погрижило да я закрепи някак? Как е възможно някой да се държи толкова небрежно към такава красива дреха? Какъв е смисълът да наемаш плажна къщичка, ако не държиш там такива ценни вещи, докато плуваш? Доли поклати глава — момиче с такова пренебрежение към вещите си не заслужава да ги притежава. Роклята беше достойна за принцеса — американска филмова звезда, бляскав модел от списание, богата наследница на почивка на Френската ривиера — и ако Доли не се беше случила там в онзи момент, роклята щеше да продължи полета си към дюните и да се изгуби завинаги.

Вятърът се завърна, роклята се търкулна по-нагоре по брега и изчезна зад плажните къщички. Без да се колебае нито секунда, Доли хукна подире й: да, вярно, момичето се държеше глупаво, обаче Доли нямаше да допусне това божествено парче коприна да пострада.

Представяше си колко признателно ще й бъде момичето, когато й върне роклята. Доли щеше да й обясни какво се е случило — и щеше да се погрижи момичето да не се почувства по-зле, отколкото вече се чувства, — после двете щяха да се смеят как се е разминало на косъм и момичето щеше да предложи на Доли чаша студена лимонада, истинска лимонада, а не воднистата напитка, която госпожа Дженкинс поднасяше в „Белвю“. Щяха да се разговорят и да открият, че ги свързват ужасно много неща, докато накрая слънцето ще се спусне ниско по небето и Доли ще каже, че вече наистина трябва да тръгва, а момичето ще се усмихне разочаровано, но после отново ще грейне и ще погали ръката на Доли: „Искаш ли да дойдеш при нас утре сутринта? — ще я покани тя. — Няколко приятели ще се съберем да поиграем тенис на пясъка. Толкова ще е забавно, обещай да дойдеш!“.

Доли забързано зави покрай плажната къщичка подир сребристата рокля, но установи, че дрехата вече е престанала да се премята по пясъка и се е увила около нечии глезени — някакъв мъж с шапка, който се наведе, за да вдигне дрехата, пръстите му стиснаха плата, от който се посипаха песъчинки, а с тях отлетяха и надеждите на Доли.

За част от секундата Доли бе обзета от неподправено желание да убие онзи мъж в плажната къщичка, да го разкъса с наслада парче по парче. Сърцето й биеше бясно, кожата й настръхна, погледът й се замъгли. Погледна назад към морето: към баща си, който бавно крачеше към клетия смутен Кътбърт, към майка си, все още застинала в мъчителната си умолителна поза, към другите, групата край русото момиче, които се смееха и се пляскаха по коленете, сочейки нелепата сцена.

Магарето изрева измъчено и жалостиво в толкова пълен унисон с чувствата на Доли, че преди да се усети какви ги върши, тя изломоти на мъжа:

— Ей, вие там! — той се канеше да открадне роклята на русото момиче и Доли трябваше да го спре. — Какви ги вършите?

Мъжът вдигна поглед учудено и когато видя красивото му лице под шапката, Доли за миг се стъписа. Поемаше бързи глътки въздух и се чудеше как да постъпи, но когато устните на мъжа лекичко започнаха да се разтеглят в многозначителна усмивка, изведнъж й просветна:

— Попитах ви какви ги вършите — повтори Доли, замаяна и обзета от странна възбуда. — Роклята не е ваша.

Младият мъж понечи да отговори, но в същия миг полицай с нелепото име Саклинг^[1], който внушително се приближаваше по плажа, стигна до тях.

* * *

Полицай Базил Саклинг сновеше по крайбрежната алея цяла сутрин и не откъсваше очи от плажа. Още с пристигането си забеляза тъмнокосото момиче и оттогава не я изпускаше от поглед. Отклони вниманието си за кратко заради проклетата случка с магарето, а когато отново извърна очи, момичето вече го нямаше. След напрегнати десет минути полицай Саклинг отново я откри зад плажните къщички, повела според него подозрително разпален разговор. Събеседникът й беше не кой да е, а грубоватият младеж, който цяла сутрин се криеше под шапката си зад естрадата.

С ръка върху полицейската си палка полицай Саклинг прекоси плажа, подтичвайки. Придвижването му по пясъка беше по-тромаво, отколкото му се искаше, но той се стараеше. Когато наближи, я чу да казва:

— Роклята не е ваша.

— Всичко наред ли е? — попита полицаят и спря, глътнал корема си. Отблизо тя беше още по-красива. Устните й бяха като папийонка с извити краища. Кожата й беше прасковена — изглеждаше гладка и мека. Сърцевидното й личице беше оградено от лъскави къдрици. — Този господин притеснява ли ви, госпожице? — додаде той.

— О, не, не, господине, ни най-малко. — Лицето й беше румено и полицай Саклинг си даде сметка, че тя всъщност се изчервява. Сигурно не срещаше всекидневно униформени мъже. Наистина беше очарователна. — Господинът тъкмо ми връща нещо.

— Така ли? — Той изгледа намръщено младежа: безочливото му изражение, напереното му поведение, високите скули и арогантните черни очи. Тези очи придаваха на младежа чуждестранен вид, ирландски вид, затова инспекторът присви своите. Младежът премести тежестта си на другия крак и отрони тиха въздишка, чиято жаловитост невероятно подразни полицая. — Така ли? — повтори той въпроса си този път по-силно.

Въпреки това отговор не последва и полицай Саклинг стисна палката си по-здраво. Обхвана стегнато с пръсти познатия ствол. Понякога си мислеше, че тя е най-добрият му партньор, със сигурност най-постоянният. Пръстите му изтръпнаха от приятни спомени и той почти се разочарова, когато младежът кимна боязливо.

— В такъв случай побързайте — нареди полицаят. — Върнете въпросната вещ на младата дама.

— Благодаря ви, полицай — каза тя, — много сте мил. — После отново му се усмихна, с което предизвика съвсем не неприятно усещане в панталона на служителя на реда. — Нали разбирате, вятърът я отнесе.

Полицай Саклинг се прокашля и си лепна най-полицейското си изражение:

— Ами добре, госпожице, в такъв случай да ви отведем у дома, какво ще кажете? Далеч от вятъра и от опасностите.

* * *

Доли успя да се отърве от надлежната грижа на инспектор Саклинг, когато стигнаха пред входа на „Белвю“. Известно време положението беше леко неприятно — той говореше как ще я изпрати до вътре и ще й поръча чаша хубав чай, „за да си успокои нервите“, — но Доли положи огромно усилие да го убеди, че заложбите му ще бъдат пропилени напразно в подобни незначителни занимания и че вместо това би било по-добре той да се върне в района си на плажа.

— В крайна сметка, полицай, сигурно страшно много хора имат нужда да им се притечете на помощ и да ги спасите.

Обсипа го с благодарности — на раздяла той задържа ръката й малко по-дълго от необходимото, което й бе неприятно, защото кожата му беше лепкава, — после Доли показно отвори вратата и влезе. Затвори, но не докрай и през пролуката го наблюдава как наперено поема обратно към крайбрежната алея. Едва когато полицаят се превърна в точица в далечината, Доли пъхна сребристата рокля на сигурно място под една възглавница и крадешком се измъкна отново навън и пое обратно по пътя, по който бяха дошли.

Младежът се навърташе наблизо и я чакаше, облегнат на колона пред един от по-изисканите пансиони. Доли не го удостои с поглед, когато го подмина, просто продължи да върви, изпънала рамене и вирнала глава. Той я последва по алеята, усещаше го, а после и по тясната уличка, която криволичеше от брега. Доли усещаше как сърцето й забива учестено, а когато шумовете от брега заглъхнаха между каменните стени на сградите, тя започна и да го чува. Продължи да крачи по-бързо отпреди. Гуменките й се тътреха по настилката, дишането й се учести и накъса, но тя не спря и не се озърна назад. Знаеше едно местенце, тъмно кръстовище, където се беше губила като по-мъничка, скрита от света, докато родителите й я зовяха по име и се страхуваха от най-лошото.

Доли стигна до мястото и спря, но не се обърна. Стоеше неподвижно и се ослушваше, изчака го да я настигне, да усети диханието му с тила си, близостта му с пламналата си кожа.

Той хвана ръката й и тя ахна. Позволи му бавно да я обърне с лице към себе си и изчака безмълвна, докато той поднесе вътрешната част на китките й към устата си и ги целуна така, че тя потръпна някъде дълбоко отвътре.

— Какво правиш тук? — прошепна Доли.

Устните му продължаваха да докосват кожата й.

— Липсваше ми.

— Минаха само три дни.

Той вдигна рамене и тъмната непокорна къдрица падна върху челото му.

— С влака ли пристигна?

Той кимна бавно веднъж.

— Само за днес ли?

Повторно кимване, полуусмивка.

— Джими! Толкова е далече!

— Трябваше да те видя.

— Ами ако бях останала с нашите на плажа? Ако не бях тръгнала обратно към пансиона, тогава какво?

— Пак щях да те видя, нали?

Доли поклати глава — доволна беше, но се преструваше, че не е.

— Баща ми ще те убие, ако научи.

— Мисля, че ще се справя с него.

Доли се засмя, той винаги успяваше да я разсмее. Това бе едно от нещата, които най-много харесваше у него.

— Ти си луд.

— По теб.

Сега пък това. Той беше луд по нея. Коремът на Доли направи кълбо.

— Хайде, ела — подкани го тя. — Има една пътека, която излиза на полето. Там никой няма да ни види.

* * *

— Нали разбираш, че заради теб можеше да ме арестуват!

— О, Джими, прекалено си сериозен.

— Не видя изражението на онзи полицай — беше готов да ме заключи в килията и да изхвърли ключа. Да не говорим как зяпаше теб. — Джими обърна лицето си към нея, но тя не го погледна в очите. На мястото, където лежаха, тревата беше висока и мека, а Доли рееше поглед към небето, тананикаше си тихичко някаква танцова мелодия и правеше ромбове с пръсти. Джими проследи профила й с очи — плавната извивка на челото й, хлътнатината под веждите, която после се извисяваше до очертанието на решителния й нос, внезапното спускане и после плътната заобленост на горната й устна. Божичко, много беше красива! Събуждаше мъчителен копнеж в цялото му тяло и той с огромно усилие на волята успяваше да се сдържи да не се нахвърли отгоре й, да притисне ръцете й под главата и да я обсипе с обезумели целувки.

Обаче не го направи, не по този начин. Джими се държеше благоприлично, макар че това го убиваше. Тя беше ученичка, а той — зрял мъж, на цели деветнайсет години в сравнение с нейните седемнайсет. Две години може и да не изглеждаха много, но двамата принадлежаха на различни светове. Тя живееше в хубава спретната къща с хубавото си спретнато семейство, а той беше напуснал училище на тринайсет, грижеше се за баща си и се захващаше с всякаква противна работа, само и само да свързват двата края. Сапунисваше клиентите в една бръснарница за пет шилинга седмично, помагаше в пекарна за седем шилинга и шест пенса, работеше като носач на строителна площадка извън града за каквато надница му предложеха, а после у дома всяка вечер стъкмяваше нещо от жилавите изрезки от месарницата за чая на баща си. Така живееха и се справяха добре. Открай време снимаше за удоволствие, но сега по неразбираеми за него причини, които Джими не желаеше и да разгадава от страх да не развали всичко, имаше и Доли, а светът бе станал някак по-светъл. За нищо на света нямаше да избързва и да съсипва нещата.

Обаче, боже, колко му беше трудно! Още от първия миг, в който я зърна, седнала с приятелки на една маса в кафенето на ъгъла, с него беше свършено. Вдигна поглед от пратката, която доставяше за бакалина, и тя му се усмихна, все едно са стари приятели, а после се засмя, изчерви се над чашата си ванилов чай и той разбра, че и сто години да живее, няма да зърне по-прелестна гледка. Прониза го електрическата тръпка на любовта от пръв поглед. Смехът й, който му припомни чистата радост от детството, уханието й на топла захар и на бебешко олио, издутината на гърдите й под леката памучна рокля — Джими отмести безпомощно глава и насочи вниманието си към кресливата чайка, която прелетя ниско над главата му към морето.

Хоризонтът беше съвършено син, духаше лек ветрец, а уханието на лятото се носеше навсякъде. Джими въздъхна и пусна всичко да отлети с въздишката — сребристата рокля, полицая, неловкостта, че са го възприели като някаква опасност за нея. Нямаше смисъл. Денят беше прелестен и нямаше смисъл от караници, пък и не се беше случило нищо лошо. Никога не се случваше нищо лошо. Игрите, в които Доли изпълняваше роля, го объркваха, не разбираше желанието й да се преструват на нещо, което не са, и не го харесваше особено, обаче на нея й беше толкова приятно, че Джими се съгласяваше.

Сякаш за да докаже на Доли, че е оставил всичко зад гърба си, Джими рязко се надигна и изрови верния си „Брауни“ от раницата.

— Какво ще кажеш за една снимка? — попита той, навивайки филма. — Малък спомен за крайморската ни среща, госпожице Смитам?

Тя се оживи точно както се бе надявал — Доли обожаваше да я снимат, — и Джими се озърна да определи положението на слънцето. Отиде в отдалечения край на неголямото поле, в което си бяха устроили пикник.

Доли беше седнала и се беше извила като котка.

— Така ли? — попита тя. Бузите й бяха поруменели от слънцето, извитите й устни бяха сочни и червени от ягодите, които той беше купил от една крайпътна сергия.

— Идеално — увери я той и наистина беше. — Светлината е хубава.

— И какво точно искаш да правя на хубавата светлина?

Джими потърка брадичката си и се престори, че размишлява дълбоко.

— Какво искам да направиш ли? Внимавай, момче, това е шансът ти, не го проваляй… Мисли, по дяволите, мисли…

Доли се засмя, той също се засмя. После се почеса по главата и каза:

— Искам да бъдеш себе си, Дол. Искам да запомним днешния ден точно какъвто е. Щом няма да те виждам през следващите десет дни, нека поне да те нося в джоба си.

Тя се усмихна — почти недоловимо и загадъчно трепване на устните — и после кимна.

— Нещо, което да ти напомня за мен.

— Точно така — провикна се той. — Само минутка, да наглася апарата.

След това той спусна лещата „Диуей“ и понеже слънцето беше силно, дръпна лостчето за по-малка апертура. По-добре да заложи на сигурно, че да не съжалява после. По същата причина извади от джоба си парцалчето, с което бършеше обектива, и хубавичко изтърка стъклото.

— Добре — каза, замижа с едното око и погледна през окуляра. — Готови сме… — непохватно стисна камерата Джими, но не се осмели да вдигне поглед.

Насред визьора към него гледаше Доли. Кестенявата й коса се спускаше на погнати от вятъра вълни, които галеха шията й, но под косата тя беше разкопчала роклята си и я беше смъкнала от раменете.

Без да откъсва очи от камерата, тя започна бавно да плъзга презрамката на банския си по ръката.

Божичко, мъчително преглътна Джими. Трябваше да каже нещо, съзнаваше, че трябва. Да се пошегува, да подметне нещо остроумно, забавно. Обаче изправен пред Доли, която седеше така, вирнала брадичка, с предизвикателен поглед и разголена извивка на гърдата, дар словото, което Джими притежаваше от деветнайсет години, се изпари на секундата. Лишен от помощта на разума, той направи единственото, на което винаги можеше да разчита. Снима.

* * *

— Просто се постарай лично да ги проявиш — заръча Доли, закопчавайки роклята си с треперещи пръсти. Сърцето й препускаше лудо, тя се чувстваше сияеща и оживена, необикновено силна. Собствената й дързост, изражението му, когато той я видя, фактът, че все още не можеше да я погледне в очите, без да се изчерви — всичко това му въздействаше опияняващо. Нещо повече, беше доказателство. Доказателство, че тя, Дороти Смитам, беше изключителна, точно както твърдеше д-р Руфъс. Мястото й не беше във фабриката за велосипеди, разбира се, че не. Животът й щеше да бъде невероятен.

— Да не мислиш, че ще допусна друг мъж да те види така? — попита Джими, зает с прекомерно внимание с каишките на камерата си.

— Не умишлено.

— По-скоро ще го убия. — Изрече го тихо и гласът му леко потрепна, натежал от усещането за притежание, от което на Доли й прималя. Запита се дали той наистина би го сторил. Случваха ли се наистина такива неща? Не и там, откъдето идваше Доли, от квартала на долепените една до друга къщи, имитация на тюдорски стил, възвисени гордо в бездушните си нови предградия. Не можеше да си представи Артър Смитам да запретва ръкави, за да защити честта на жена си, обаче Джими не беше като бащата на Доли. Беше негова противоположност — работник със силни и дълги ръце, с почтено лице и с усмивка, изникваща изневиделица, от която коремът й се преобръщаше. Тя се престори, че не го е чула, взе камерата от ръцете му и привидно замислена впери поглед в нея.

Хванала камерата с една ръка, Доли погледна игриво изпод вежди и каза:

— Нали знаеш, че е опасно да разнасяш този уред, господин Меткалф. Само си помисли за всички неща, които можеш да уловиш в кадър, макар хората да предпочитат да не го правиш.

— Какви например?

— Ами… — повдигна тя едното си рамо, — как хората правят неща, които не би трябвало, как невинно момиче е подмамено от по-опитен мъж да кривне от правия път… Само си помисли какво би казал бащата на момичето, ако знаеше. — Тя захапа долната си устна неспокойно, но мъчейки се да му попречи да го види, и се приведе по-близо към него, като почти — но не съвсем — докосна ръката му, загорялата му на слънце ръка. Помежду им прелетяха искри. — Човек може да се забърка в сериозни неприятности, ако ти и твоята камера „Брауни“ го спипате не където трябва.

— В такъв случай се постарай да бъдеш където трябва — стрелна я той с усмивка изпод косата си, но тя се стопи толкова бързо, колкото се и появи.

Той не отмести поглед и Доли усети как дишането й става по-плитко. Атмосферата край тях се беше променила. В този миг под настойчивия му поглед всичко се промени. Везните на овладяността се наклониха и Доли се замая. Преглътна неуверено, но и възбудено. Нещо щеше да се случи, нещо се бе задвижило и тя беше безпомощна да го спре. Не искаше да го спре.

Чу се някакъв звук, лека въздишка между раздалечените устни и на Доли й се зави свят.

Очите му останаха приковани в нейните и той се пресегна да прибере косата зад ушите й. Задържа ръката си, където беше, но стисна по-здраво, обхвана категорично тила й. Тя усещаше как треперят пръстите му. Изведнъж близостта му я накара да се почувства незряла и неподготвена, Доли понечи да каже нещо (какво точно?), но Джими поклати глава — едничко кратко движение — и тя затвори уста. Мускулче на челюстта му потрепна, той рязко си пое дъх и после я придърпа към себе си.

Доли хиляди пъти си беше представяла, че някой я целува, но никога не бе мечтала за това. В киното целувката между Катрин Хепбърн и Фред Макмъри изглеждаше много приятна, а после Доли и приятелката й Кейтлин се бяха упражнявали върху ръцете си, за да знаят какво да направят, когато моментът настъпи, обаче това беше различно. Това тук беше топлина, тежест и настойчивост, тя усещаше слънцето и ягодите, мириса на сол по кожата му, топлия натиск на прилепеното му тяло към нейното, а най-вълнуващото от всичко бе, че усещаше колко отчаяно я желае той, накъсаните му дихания, силното му мускулесто тяло, по-високо от нейното, по-едро, напрегнато в плен на собственото си желание.

Той се откъсна от целувката и отвори очи. После се засмя с облекчение и изненада — сърдечен и дрезгав звук.

— Обичам те, Дороти Смитам — каза той и опря челото си о нейното. Лекичко подръпна едно от копчетата на роклята й. — Обичам те и някой ден ще се оженя за теб.

* * *

Доли не продума, докато се спускаха по тревистия хълм, но мислите й шеметно препускаха. Той щеше да я помоли да се омъжи за него: пътуването до Борнмът, целувката, силата на чувствата й… Какво друго можеше да означават? Осъзнаването на този факт я връхлетя с властна яснота и сега, в чистилището на очакването, тя закопня той да изрече думите, да направи всичко официално. Дори пръстите на краката й изтръпнаха от копнеж.

Идеално се получаваше. Тя щеше да се омъжи за Джими. Как така не й хрумна, когато майка й я попита какво иска да прави, вместо да започне работа във фабриката за велосипеди? Това беше единственото, което искаше да прави. Онова, което трябваше да направи.

Доли отмести поглед, забеляза щастливото му отнесено изражение, необичайната му мълчаливост и разбра, че той си мисли за същото — че дори в момента обмисля най-подходящия начин да я попита. Доли се въодушеви, идеше й да подскача, да се върти и да танцува.

Той не за пръв път казваше, че иска да се ожени за нея, и преди бяха засягали темата, бяха си шептели в разговори от типа на „Представяш ли си да…“ в дъното на сумрачни кафенета в квартали на града, където родителите й не стъпваха. Тя винаги намираше темата за дълбоко вълнуваща — като неизречен намек в нейните игриви описания на фермата, в която щяха да живеят, и на живота, който щяха да водят заедно, имаше затворени врати, общо легло и обещание за свобода — физическа и на духа, — което беше неустоимо за ученичка като Доли, чиято майка все още гладеше и колосваше униформените й ризи.

Свят й се зави от представата за тях двамата и тя посегна към ръката му, когато излязоха от огрените от слънцето поля и залъкатушиха по сенчестата пътека. И когато тя го стори, той спря и я придърпа между себе си и каменната стена на близката сграда.

Усмихна се в сянката, неспокойно, както й се стори, и каза:

— Доли.

— Да. — Щеше да се случи. Дороти едва успяваше да си поема дъх.

— Отдавна се каня да поговоря с теб за нещо, за нещо важно.

* * *

И тогава тя се усмихна и лицето й бе толкова прелестно в своята откритост и очакване, че гърдите на Джими пламнаха. Той не можеше да повярва, че най-сетне го е направил, че я е целунал, както му се е искало, и че тя е точно толкова сладка, колкото си е представял. А най-хубавото беше как тя отвърна на целувката му — в тази целувка имаше бъдеще. Може и да бяха родени в срещуположните краища на града, но не бяха чак толкова различни, не дотолкова, че да има значение, не и по отношение на чувствата си един към друг. Усещаше ръцете й меки в своите, когато й каза онова, което превърташе в мислите си през целия ден:

— Онзи ден ми звъннаха от Лондон, един тип, Лоран.

Доли кимна.

— Основал е списание за фотожурналистика, което се казва „Пикчър Поуст“. Ще публикува снимки, които разказват истории. Видял е моите снимки в „Телеграф“, Дол, и ме покани да замина да работя с него.

Очакваше тя да се разпищи, да подскочи, да стисне развълнувано ръцете му. Само за това си бе мечтал, откакто намери стария фотоапарат на баща си и на пръсти прекоси тавана, понесъл кутията със снимки в сепия. Обаче Доли не помръдна. На лицето й застина крива усмивка.

— В Лондон ли?

— Да.

— Заминаваш за Лондон, така ли?

— Да. Нали се сещаш: големия град с големия часовник и големия пушек — помъчи се да се пошегува той, но тя не се засмя. Доли примигна няколко пъти и попита, издишайки:

— Кога?

— През септември.

— Там ли ще живееш?

— И ще работя. — Джими се поколеба, явно нещо не беше наред. — Списание за фотожурналистика — неопределено повтори той и се намръщи: — Дол?

Долната й устна трепереше и Джими си помисли, че тя всеки момент ще се разплаче.

— Дол? — разтревожено попита той. — Какво има?

Тя обаче не се разплака. Разпери ръце настрани и после обхвана с тях бузите си.

— Нали щяхме да се женим?

— Моля?

— Ти каза… и аз си помислих… а сега…

Беше му сърдита, а Джими нямаше никаква представа защо. Доли жестикулираше с две ръце, бузите й бяха порозовели и тя говореше много бързо и толкова завалено, че той успя да различи само „ферма“ и „татко“, а после, странно защо, „фабрика за велосипеди“.

Джими се помъчи да проследи мисълта й, но не успя и се почувства адски безпомощен, когато тя най-сетне изпусна огромна въздишка, вдигна ръце на хълбоците си и доби толкова изтощен от монолога си вид, толкова възмутен, че на него просто не му хрумваше какво да стори, освен да я притисне в прегръдките си и да я погали по косата като капризно дете. Можеше да се случи какво ли не, затова Джими се усмихна мислено, като я усети да се успокоява. Той беше доста стабилен в емоционално отношение и понякога страстната природа на Доли го смайваше. Изблиците й обаче бяха опияняващи: тя никога не беше доволна, когато можеше да бъде възхитена, никога не се дразнеше, когато можеше да се вбеси.

— Мислех, че искаш да се ожениш за мен — каза Дороти и вдигна лице към него, — а вместо това ти заминаваш за Лондон.

Джими не сдържа смеха си:

— Не вместо това, Дол. Господин Лоран ще поеме разноските ми, а аз ще спестявам всяко пени. Шегуваш ли се, повече от всичко искам да се оженя за теб! Просто ми се ще да стане както трябва.

— Но то е както трябва, Джими. Ние се обичаме и искаме да бъдем заедно. Фермата с тлъстите кокошки и хамака, а ние двамата танцуваме босоноги…

Джими се усмихна: беше разказал на Доли за детството на баща си във фермата, същите приключенски истории, които страшно го вълнуваха като момче, обаче тя ги украси и ги превърна в свои. Той обожаваше начина, по който Дороти приемаше една проста истина и с невероятното си въображение я превръщаше в същинска прелест със сребристи нишки. Джими обхвана бузата й с ръка.

— Още не мога да си позволя фермата, Дол.

— Тогава циганска къща на колела. С маргаритки по перденцата. И с една кокошка… може би две, за да не се чувстват самотни.

Джими не се сдържа, целуна я. Тя беше млада, беше романтична и беше негова.

— Скоро, Дол, скоро ще имаме всичко, за което сме си мечтали. Ще работя усилено — ти само почакай и ще видиш.

Две крякащи чайки прелетяха над пресечката и той плъзна пръсти по затоплените й от слънцето ръце. Тя му позволи да я хване за ръката, а той я стисна силно и я поведе обратно към морето. Джими обичаше мечтите на Доли, нейния заразителен дух, никога не се беше чувствал толкова жив, както откакто я познаваше. Обаче той трябваше да бъде разумен относно бъдещето им, да бъде достатъчно мъдър и за двама им. Не можеше и двамата да станат жертва на фантазии и блянове, нищо хубаво нямаше да излезе от това. Джими беше умен, всички учители му го казваха, докато учеше, преди да дойде ред на баща му. Освен това учеше бързо, вземаше си книги от библиотеката „Буутс“ и беше прочел почти всичко в раздела за художествена литература. Липсваше му само изгодна възможност и такава най-сетне му се беше отворила.

Извървяха остатъка от пресечката в мълчание, докато пред очите им не се показа крайбрежната алея, гъмжаща от следобедните посетители на плажа, изяли вече сандвичите си с пастет от скариди и поели обратно към пясъка. Той спря, пое и другата ръка на Доли в своите и преплете пръсти с нейните.

— И така — каза тихо.

— И така.

— Ще те видя след десет дни.

— Не и ако аз те видя първа.

Джими се усмихна и се наведе да я целуне за довиждане, но точно тогава покрай тях притича някакво дете, което с викове гонеше търкулнала се по улицата топка, и развали мига. Джими се отдръпна, странно смутен от намесата на детето.

Доли направи знак с цялото си тяло към крайбрежната алея.

— Май трябва да се връщам.

— Гледай да не се забъркваш в неприятности, нали?

Тя се поколеба, после се наведе и го целуна по устните и с усмивка, от която го заболя, хукна към светлината, а подгъвът на роклята лекичко се удряше в босите й крака.

— Дол — провикна се той подире й, преди тя да се скрие от погледа му.

Доли се обърна, а косата й заприлича на тъмен ореол на фона слънцето отзад.

— Не ти трябват модерни дрехи, Дол. Ти си хиляди пъти по-красива от онова момиче днес.

Тя му се усмихна, поне той така си помисли — трудно беше да отсъди по лицето й в сянката, — после вдигна ръка, махна му и изчезна.

* * *

След слънцето, ягодите и факта, че се наложи да тича, за да хване влака, Джими спа почти през цялото пътуване обратно. Сънува майка си и същия стар кестен, който сънуваше от години. Двамата бяха на панаира и гледаха представлението на фокусника. Той току-що беше затворил красивата си асистентка в сандъка (който винаги удивително приличаше на ковчезите, които баща му изработваше в мазето на погребална агенция „Меткалф и синове“), когато майка му се наведе към него и каза:

— Той ще се опита да те накара да отместиш поглед, Джим. Номерът е да разсееш публиката. Не отмествай поглед.

И Джими, тогава около осемгодишен, кимна сериозно, ококори се и не мигна дори когато очите му се насълзиха толкова силно, че го заболяха. Явно обаче не направи нещо както трябва, защото капакът на сандъка се отвори и буф! — жената я нямаше, беше изчезнала, а Джими кой знае как го беше пропуснал. Майка му се засмя и той се почувства странно, крайниците му бяха студени и трепереха, но когато я потърси с поглед, тя вече не беше до него. Беше в сандъка и му обясняваше, че не бива да се унася в блянове, а парфюмът й беше толкова силен, че…

— Билетите, моля.

Джими сепнато се събуди и ръката му се стрелна към раницата на седалката до него. Още си беше там. Слава богу! Глупаво беше да заспива така, особено с фотоапарата в раницата. Не можеше да си позволи да го изгуби — фотоапаратът на Джими беше ключът към бъдещето му.

— Проверка на билетите, господине. — Очите на кондуктора се бяха стеснили до цепки.

— Да, извинете. Само минутка. — Извади билета от джоба си и го подаде на кондуктора да го продупчи.

— Продължавате до Ковънтри ли?

— Да, господине.

Кондукторът въздъхна със съжаление, че в крайна сметка не е заловил нарушител, върна билета на Джими и тупна шапката си, преди да продължи из вагона.

Джими извади заетата от библиотеката книга, но не се зачете. Беше превъзбуден от спомените за Доли и за прекарания ден, от мисли за Лондон и за бъдещето, за да се съсредоточи над „За мишките и хората“. Все още беше малко объркан относно случилото се помежду им. Искаше да я впечатли с новината си, а не да я разстрои — беше почти светотатство да разочароваш такъв енергичен и сияен човек като Доли, — но Джими знаеше, че е постъпил правилно.

Тя всъщност не искаше да се омъжи за човек, който не притежава нищо. Доли обичаше вещите: събираше дреболии, красиви джунджурии и сувенири за спомен. Днес я бе наблюдавал и видя как гледа хората в плажната къщичка, момичето със сребристата рокля, знаеше, че каквото и да си фантазира тя за фермерската къща, всъщност копнее за вълнението, за блясъка и за всичко, което може да се купи с пари. И това беше съвсем естествено. Дороти беше красива, забавна и очарователна, беше на седемнайсет, живееше в свят, пълен с прекрасни хора и красиви предмети. Доли не знаеше какво е да нямаш и не биваше да узнава. Тя заслужаваше мъж, който може да й предложи най-хубавото от всичко, а не да живее от евтино купените изрезки от месарницата и капчица кондензирано мляко в чая, когато не могат да си позволят захар. Джими правеше всичко по силите си да стане такъв мъж и се кълнеше в бог, че веднага, щом успееше, ще се омъжи за нея и никога няма да я напусне.

Но не преди това.

Джими знаеше от първа ръка какво се случва с хората, които не притежават нищо и се женят по любов. Майка му беше престъпила волята на заможния си баща, за да се омъжи за бащата на Джими, и известно време двамата били блажено щастливи. Но това не продължило дълго. Джими още помнеше объркването си, когато се беше събудил и бе установил, че майка му ги е напуснала. „Просто изчезнала“, чуваше да си шушукат хората по улиците и си спомни за представлението на фокусника, което бяха гледали заедно предишната седмица. Дивеше се и си представяше как изчезва майка му, как топлата плът на тялото й се разпада на частици пред очите му. Ако някой беше способен на такова вълшебство, това беше майка му, така заключи Джими.

И както става с много от големите проблеми, връстниците му показаха светлината, преди някой мил възрастен да се досети да стори същото. Майката на малкия Джими Меткалф беше бегълка, беше забегнала с някакъв богаташ и беше оставила горкия Джими без трошица. Джими отнесе новината вкъщи от училищния двор, но баща му не каза почти нищо по въпроса — отслабнал и измъчен, започна да се заседява дълго на прозореца уж в очакване на пощальона и на важно делово писмо. Само потупваше Джими по ръката и го уверяваше, че ще се оправят, че двамата ще изплуват, че все още могат да разчитат един на друг. Джими се дразнеше на начина, по който баща му говореше тези неща, сякаш за да убеди себе си, а не сина си.

Джими облегна чело на прозореца на влака и се загледа как релсите прелитат отдолу. Баща му. Старецът беше единствената пречка пред плановете му за Лондон. Не можеше да го остави сам в Ковънтри, не и в днешно време, обаче той се отнасяше сантиментално към къщата, в която беше отраснал Джими. Напоследък мислите му блуждаеха и Джими го сварваше да подрежда масата за майка му или, още по-лошо, да седи на прозореца като преди и да я чака да си дойде.

Влакът спря на гара „Уотърлу“ и Джими преметна раницата през рамо. Щеше да намери начин. Сигурен беше. Бъдещето се простираше пред него и Джими беше твърдо решен да бъде на висота. Стисна здраво фотоапарата си, скокна от вагона и се отправи към метрото, за да хване влака за Ковънтри.

* * *

А междувременно Доли стоеше пред огледалото на вратата на гардероба в стаята си в „Белвю“, загърната с превъзходната сребриста коприна. Разбира се, по-късно щеше да я върне, обаче би било престъпление, ако преди това не я пробва. Тя се изпъчи и се огледа. Издигането и спускането на гърдите й, докато дишаше, разголените от деколтето кости, живите дипли на роклята върху кожата й. Никога преди не беше носила подобна дреха, в еднообразния гардероб на майка й също нямаше такова нещо. Дори майката на Кейтлин нямаше рокля като тази. Доли се преобрази.

Искаше й се Джими да може да я види сега, облечена така. Доли докосна устните си и дишането й се учести при спомена за целувката му, за тежкия му поглед, който я бе приковал, за изражението му, след като я снима. Това беше първата й истинска целувка. Тя беше различен човек в сравнение със сутринта. Питаше се дали родителите й ще забележат, дали е очевидно за всички, че мъж като Джими, зрял мъж, малко грубоват, с отрудени ръце и с работа в Лондон като фотограф я е гледал с желание и я е целунал съвсем сериозно.

Доли приглади роклята върху бедрата си. Усмихна се за поздрав на невидима приятелка. Засмя се на нечута шега. И после се завъртя и се строполи гърбом върху тясното легло с разперени ръце. Лондон — изрече тя гласно на боята, която се белеше и се къдреше от тавана. Доли взе решение и вълнението беше почти смъртоносно. Щеше да замине за Лондон, щеше да съобщи на родителите си веднага след почивката, когато всички се върнат в Ковънтри. Майка й и баща й изобщо нямаше да са доволни, обаче това си беше животът на Доли, а тя нямаше да допусне да я уплаши общоприетото. Не й беше мястото във фабриката за велосипеди, щеше да прави каквото си пожелае. Очакваха я приключения по широкия свят — Доли просто трябваше да отиде да ги намери.