Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (9)

9

Следващите няколко дни се влачеха, въпреки че проспивах половината ден. Колкото и да се опитвах не можех да се събудя преди залез. Още повече че скоро стана ясно, че нещо тревожеше Марти. Беше се опитал да го прикрие като се стараеше да се държи весело както обикновено, но под всичките си усмивки, шеги и непресторена радост да ме види, продължавах да улавям нещо друго. Бих очаквала раздразнение. Влад трябва да бе настоял Марти да дойде да се прави на детегледачка, а никой не обичаше да му бъде заповядвано, особено от някой, който веднъж вече те беше измъчвал, но не тази емоция долавях от него през кратките моменти, когато отпускаше гарда си. Вместо това беше странен вид… тъга.

Бях решена да разбера защо.

На четвъртата нощ Марти и аз се разхождахме из замъка на Влад, наслаждавайки се на хладнината на лятното слънце преди изгрева. Бяхме в полезрението на стражите, разположени по заобикалящите ни стени и кули, но още двама ни следваха, въпреки че Дориан и Александру спазваха прилична дистанция.

— Ако Жилегай не беше на свобода, в момента щеше да си в разгара на карнавалния сезон — казах, мислейки колко различен беше животът ми в сравнение с този отпреди година. Ако никога не бях срещнала Влад, щях да бъда на карнавала с Марти, криейки способностите и самоличността си зад сценичното си име, Фантастичната Франки.

Нищо не се промени в изражението на Марти, но мирисът му се вгорчи, докато казваше:

— Не е голяма работа — с тон, изпълнен с фалшива учтивост.

Спрях толкова рязко, че стражите, които ни следваха, се огледаха наоколо внимателно.

— Казвай — казах на Марти. — Нещо голямо те гложди и не е просто това, че Влад трябва да те е накарал да играеш на детегледачка с мен… за което ти се извинявам. Понякога забравя, че вече не е средновековен военачалник.

Марти изсумтя.

— Влад винаги ще бъде средновековен военачалник. Ти си единствената, която забравя това за него.

— Не сменяй темата — казах, въпреки че беше прав. — Какво става и ако още веднъж кажеш „нищо“, ще те електрифицирам.

Марти ме погледна, без да казва нищо толкова дълго, че щях да го ударя с ток, за да му покажа, че не се шегувам, но накрая проговори.

— Излязох от цирка — каза, а свиването на раменете му сякаш добавяше „Случва се, какво можеш да направиш?“.

Вината ме нападна.

— Съжалявам, че трябва да пропуснеш този сезон, но Жилегай вече тръгна след теб веднъж. След като го хванем…

— Не е Жилегай — прекъсна ме той. — Влад е и не е само за този сезон. Извън карнавала съм завинаги.

— Какво?

Усмивката му беше изкривена.

— Влад знае, че мислиш за мен като за втори баща и знае, че Жилегай няма да бъде единственият враг, който ще се опита да ме използва заради това. След като няма начин да охранява всеки карнавал, на който ходя, ми заповяда да спра с представленията. Каза, че ще увеличи двойно каквото съм получавал и ще ми даде друга работа…

— Не може да очаква да спреш — прошепнах зашеметена.

Усмивката на Марти избледня.

— Може и го направи. Знае, че не съм в позиция да откажа. Ако го бях направил, щеше да ме отдалечи от теб, което щеше да боли повече от отказването от цирка, след като те обичам като собствена дъщеря. Още повече че ще бъде ядосан, а вече изпитах какво прави Влад на хората, когато е ядосан.

— Но да бъдеш в карнавала е повече от твоя работа, това е твоят живот! — казах, сякаш му казвах нещо, което не знаеше.

— Казах ти, хлапе — отговори той. — Ти си единствената, която все още отрича за кого си се омъжила.

Тъкмо щях да кажа, че Влад нямаше идея за коя се е оженил, ако си мисли, че ще се измъкне от това, когато сирените започнаха да вият. Преди да успея да реагирам, Марти ме хвърли на рамото си, бягайки към къщата със стражите на Влад пред него като два зъбати лайнбекъра.

— Входящ въздушен удар! — извика със силен английски акцент един от пазачите.

Въздушен удар? Жилегай беше докопал ракети? Дръпнах се от Марти, стъпвайки на главния коридор, само за да бъда вдигната от другите стражи, докато ме завличаха към стълбището зад вътрешната градина.

— Мадам, имаме нужда да отидете под земята — каза Самир, след което натисна яката си и промърмори нещо в предавателя, скрит там. В отговор поток на румънски се изля от същото устройство, след което той и останалите от стражите почти ме избутаха надолу по стълбите.

— Чакайте, къде е Марти? — извиках, тъй като не го виждах от морето от стражи, което ме заобикаляше.

— Върви, ще те настигна! — чух Марти да вика, преди гласът му да бъде удавен от още разговори и множеството стъпки на каменното стълбище.

— Към подземието! — каза Самир, поглеждайки ме извинително, докато добавяше: — Най-дълбокото място от замъка е и е заобиколено от камъни, които ще те защитят.

Наистина ли си мислеше, че точно сега щях да бъда високомерна за мястото?

— Достатъчно голямо ли е за всички?

Самир не беше единственият, който ме погледна, сякаш бях луда.

— Ние оставаме навън, за да се бием — каза блондинът на име Кристиан.

При това спрях, но имаше същия ефект като листо, опитващо се да спре бушуващата река, в която плуваше.

— Няма да се крия, докато вие си рискувате живота!

Те продължиха да ме бутат надолу по коридора, сякаш не бях проговорила, толкова бързо, че едва видях как минахме през двете защитни врати, които водеха към подземието. Когато достигна до третата, махнах ръкавиците си. Около дясната ми ръка имаше светлина, блестяща ярко в неосветения коридор.

— Спрете! — настоях.

Те побягнаха дори по-бързо, минавайки през дебелата тридесет сантиметра желязна врата, водеща към подземието. Раздразнението накара ръката ми да хвърля искри. Влад. Той трябва да ги беше заплашил с нещо ужасно, ако не се съгласят да ме заведат на безопасно място в случай на опасност. Или трябваше да ги нараня за неподчинението им — което не можех да направя — или да сменя тактиката. Нямаше да ме оставят да се бия, но може би можех да защитя някои от тях по друг начин.

Притиснах силно дясната си ръка към мен и събрах всички командни нотки в гласа си.

— Изпратете всички хора от къщата долу при мен. Не могат да помогнат в битката и могат, ъм, да се пречкат, ако останат горе.

— Доведете ги — каза Самир и един от стражите побягна обратно. Въздъхнах облекчено, след което почти се задавих от миризмата, която сякаш се изстреля в носа ми. Бях забравила как вонеше това място, сякаш подземието с тягостната му атмосфера, окови и други страшни съоръжения не бяха достатъчно неприятни.

Самир излая няколко заповеди към стражите, които наполовина ме влачеха, наполовина ме носеха покрай каменния блок, който отбелязваше първата част на подземието, след това покрай небезизвестните съоръжения за „извличане на информация“ във втората, по-голяма част, преди да стигнем до третата, където таванът се снижаваше и стените се стесняваха, докато не беше толкова тясно, колкото стълбището, водещо за надолу.

Беше и толкова тъмно, че трябваше да присвивам очи въпреки неестественото изостряне на зрението ми. Килии обграждаха студените каменни стени, максималната им височина беше метър и двадесет, ограничавайки нещастните им обитатели да бъдат постоянно наведени. Последния път, когато бях тук, Максимус беше единственият затворник и беше в една от нормалните килии в началото на коридора. Този път ниските килии не бяха празни.

След като бяхме стигнали дъното на подземието, стражите най-накрая спряха да ме носят. Докато очите ми се адаптираха, видях Шрапнел, предишния трети в командването на Влад, в килия отдясно. Беше тук долу, откакто се разбра, че предаваше Влад и беше съюзник на Жилегай, без да се споменава частта, в която беше прелетял с кола над ръба на една скала, в която бях и аз, опитвайки се да ме убие. Дебели сребърни вериги висяха от китките и глезените на Шрапнел, забити в пода с голяма скоба. Срещнах тъмния му поглед и почувствах жалост, когато погледна от другата страна на коридора. Там беше единственият друг затворник в този сектор и беше жената, заради която Шрапнел беше предал Влад. Съмнявах се, че беше инцидент, че килията на Шрапнел беше така насочена, че да има пряка видимост към нея.

Нещо покрито с тъмен цвят се удари в решетките, докато се приближавах, след което се чуха сумтящи звуци от пълната със сребърна топка с шипове уста. Ако не знаех кой трябваше да бъде, нямаше да разпозная бившата приятелка на Влад, Синтияна. Изглеждаше по-ужасно от последния път, когато я бях видяла, а тогава Влад я измъчваше за информация.

Дългата, прекрасна кафява коса на Синтияна я нямаше, заменена от плешив череп, който беше покрит с черното вещество като цялото й тяло. Не можеше да говори от нещото, което й пречеше да изрича заклинания като това, което ме беше убило, но погледът й предаваше омразата й. В сравнение с високия си, мускулест любовник беше ниска, но Синтияна имаше повече окови от Шрапнел. Всяка част от нея беше обвита със сребърни вериги, оставяйки само пръстите й свободни. Дори в състоянието й не беше пречупена. Два средни пръста се изстреляха към мен, докато се гледахме една друга.

Александру започна да укорява Синтияна, сякаш това щеше да помогне. От всичките престъпления, които бяха вкарали бившата приятелка на Влад в най-лошата част от подземието, страхливостта не беше от тях. Гледаше го, извивайки пръстите си по начин, който ясно се превеждаше като „Да ти го начукам!“

Ако ситуацията не беше толкова зловеща, можеше и да запомня как го беше направила, но вместо това факта, че бях в най-дълбоката, тъмна — и поради това безопасна — част на подземието само потвърждаваше мислите ми, че нещо ужасно щеше да се случи.

— Александру, Петре, Дориан, останете тук — каза Самир, оставяйки коридора на бегом. — Protejati-o cu vietile voastre!

Знаех какво означаваше последното изречение, след като бях чула Влад да го казва толкова много пъти. „Защитавайте я с живота си.“ Присви ме. Може и да бях в безопасност със стражите му и половин метър камъни между мен и атаката, но не за Марти и останалите? Единственият човек, който можеше да се справи с огненото последствие от въздушното нападение, го нямаше в момента!

Изведнъж си спомних, че имах телефона, който Влад ми беше дал. Ако това не се броеше като спешно, значи нищо не беше. Сложих си ръкавиците, въпреки че целият телефон беше обвит с дебела гума, след което натиснах червения бутон отпред. Светна и не чух дори едно прозвъняване, преди Влад да вдигне.

— Лейла.

— Атакувани сме — започнах.

— Знам, хората ми се обадиха — прекъсна ме той. — На път съм, но съм далеч. Извиках най-близките си съюзници на помощ, но трябва да останеш скрита, докато не пристигна. Разбираш ли?

— Да — казах принудено.

Да играя на страхливата принцеса вървеше срещу всеки инстинкт, който имах, но не можех да разсейвам хората на Влад, принуждавайки ги да ме влачат обратно тук долу, ако се опитах да се включа в битката, а щяха да ме завлекат. Вече го бяха доказали.

— Добре. — Чух облекчение в думата, преди тонът му да стане суров отново. — Не е съвпадение, че Жилегай атакува сега, така че помни какво ти казах, когато тръгнах.

Погледнах Александру, Дориан и Петре. Всичките трима бяха на входа до третата врата на подземието с напрегнати изражения, сякаш очакваха всеки момент отнякъде да изскочи Жилегай. Изглеждаха като лоялни, яростни стражи, каквито се очакваше да бъдат, но освен това не вярвах на съвпаденията. Някой беше информирал Жилегай за отсъствието на Влад и като нищо този някой можеше да бъде един от тримата пред мен.

— Разбрах — казах, държейки телефона в извивката на рамото си, докато поглеждах към дясната си ръка, най-ефективното ми оръжие.

— Обичам те.

Изръмжано точно преди да чуя кликването, след което единственият червен бутон на телефона спря да свети. Той просто ми затвори, вероятно за да се обади на съюзниците си. Пъхнах телефона в задния джоб на дънките си и погледнах към лявата си ръка. Може би щеше да се наложи да използвам целия си наличен волтаж, който можех да събера, дори тук долу, където се предполагаше да бъде безопасност.

— Насам — чух вика на Самир, почти до предната част на подземието. От многото удари на сърца разбрах, че Самир беше последвал заповедта ми да доведе хората.

С няколко бях приятелка, така че след кратък спор със стражите си се съгласиха да ме пуснат за малко в предната част, за да ги видя. Освен това исках да проверя дали Марти беше слязъл с тях. Беше ми обещал да бъде зад мен.

Успях да стигна само до втората част на подземието, когато подът внезапно се разлюля с такава сила, че паднах, а по стените се появиха големи цепнатини. Грабнах най-близкото стабилно нещо — модернизирана версия на древното легло за разтягане на човек — и паднах, докато земята продължаваше да се тресе като кораб в бурно море.

Александру и Петре се насочиха към мен, но от следващия силен трус те също паднаха, след което се чу оглушителен удар, който изпрати облак прах в нашата секция. Сред виковете чух говор на румънски от устройствата на пазачите. Повечето от тях бяха прекалено бързи, за да ги преведа, но разбрах три думи, които ме смразиха.

Експлозия. Основа. Пропада.

Жилегай не беше атакувал от горе. Някак си беше взривил основата, на която стоеше замъка.