Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (14)

14

Въпреки множеството опити на Максимус да го придума, Жилегай отказваше да махне забраната ми за гладуване. След „съня“, който силно подозирах, че беше видение, щях да направя всичко, за да се подсиля достатъчно, за да може следващия път, когато успеех да се свържа с Влад, да може да ме чуе. Всичко.

Жилегай беше успял в опита си да докара Влад до психотична ярост, след като беше изгорил къщата, в която беше живял векове, да не споменаваме, че почти беше убил десетки от собствените си хора в процеса. Не знаех какво щеше да направи Влад после и това ме ужасяваше. След „съня“ ми не успявах да го стигна отново. Нямаше защо да се чудя. Свързването с хора ми отнемаше доста, а с гладуването продължавах да отслабвам, приличах на кола, на която й беше свършил бензина.

Затова, когато чух Максимус да урежда незаписано „убедително“ посещение, знаех, че всъщност беше прикритие, за да ми даде тайно малко кръв. Мразех мисълта за повтаряне на фалшивото изнасилване, но това беше единственото нещо, на което Жилегай се беше съгласил, така че това беше шансът ни. Все още не бях сигурна как щеше да го постигне Максимус. Да скрие шише под панталоните си и да се преструва, че издутината беше само от очакването му за втори рунд?

— Ако не искаш да бъде заснемано този път, съблечи се тук и вратата остава отворена и наблюдавана от пазача ми — чух да заповядва Жилегай и надеждите ми потънаха. Сега какво? — Не че не ти вярвам, Максимус — продължи приятелски Жилегай, — но жените могат да бъдат доста убедителни, особено когато си влюбен в някоя.

— Ауу, знаех си, че си романтик — отговори Максимус насмешливо и двамата се засмяха, сякаш не обсъждаха предстоящо изнасилване. Е, нямаше да бъда изнасилена наистина, но Жилегай не го знаеше. Гняв от безпомощността ми ме прогори отново, подхранвайки решителността ми да пия кръв по какъвто и да е начин. Без нея нямаше да издържа малкото мъчение на Жилегай още дълго.

— Имаш нужда от цяло руло? — попита Жилегай подигравателно. — Толкова ли хапе?

Нещо малко издумка зад вратата.

— Само това — каза Максимус. — Нямам нищо против захапването, но мога да мина без псуването.

Отговорът на Жилегай беше кратко засмиване и след няколко мига каменната врата се разтвори и Максимус влезе. Изместих очи, защото, както му беше заповядано, беше гол, но пак го погледнах с лошо предчувствие.

Беше напълно гол и държеше само две малки парченца тиксо. Нито едно от тях не стигаше, за да покрие важните му части, още по-малко и моите.

— Знам, ще ме мразиш завинаги за това — каза Максимус, идвайки до мен и залепяйки едното на устата ми. — Но не знаеш колко дълго наистина е завинаги. След хиляда години имам представа и нека те уверя, Лейла, нещата се променят.

Над широките му рамене видях как пазачът се наведе, за да види какво става. Максимус трябва да го беше усетил, защото се обърна, държейки другото парче скрито зад себе си.

— Жилегай каза да пазиш вратата, не да влизаш вътре да гледаш. Ако исках публика, щях да извикам всички — каза Максимус с твърд като гранит тон.

Пазачът промърмори извинение и напусна, оставяйки вратата широко отворена.

Задържах очите си на това място, докато Максимус сложи останалото парче върху мен. Да не го гледам, докато правеше това, създаде фалшиво чувство за дистанция, сякаш можех да разделя ума от тялото си. Не можех, разбира се, и мрачният решителен мирис от Максимус ми напомни, че и той не действаше по собствена воля. И двамата бяхме въвлечени в тази ужасна ситуация, и за какво? Проклет да е Жилегай! Беше се уверил, че Максимус не крие никаква кръв по себе си, така че сега трябваше да минем през това засрамващо действие за нищо.

Когато ръцете на Максимус се придвижиха от най-интимното ми място към раменете ми и докосна челото си до моето, бавно въздъхнах сякаш от душата си. Никой от нас не искаше да бъде тук, но точно в този миг се почувствах… в странна безопасност. През следващите няколко минути знаех, че никой няма да ме нарани, защото Максимус нямаше да го позволи. Когато можеш да бъдеш измъчван във всеки един момент, уверението в безопасност, без значение колко кратко, беше безценно, и го имах заради него.

Той сякаш усети нуждата ми сред страха от това, което щеше да се случи, защото погали главата и лицето ми с леки, успокояващи движения.

— Всичко е наред — прошепна ми, сивите му очи предаваха цялата подкрепа и окуражаване, което не можеше да каже силно заради многото ни подслушвачи. Тогава, с нормален глас, каза: — Исках това от дни, Лейла.

Скобите изскърцаха, когато се опънах срещу тях, въпреки че беше повече за ефект, отколкото отвращение, когато тялото му се притисна към моето. Не започна директно с преструвката на това, което Жилегай и всички останали си мислеха, че прави. Вместо това с бърз поглед над рамото му задържа бедрата си възможно най-далеч от мен и ме прегърна, доколкото позволяваха оковите.

— Не се тревожи — прошепна. — Ще ти дам това, от което имаш нужда.

След това започна да имитира това, което единственото парче тиксо му пречеше наистина да направи. Заля ме неловкост, но не толкова голяма като предишния път. Прагматикът в мен вече преглеждаше нещата, които можеха да бъдат по-лоши. Освен това Максимус беше принуден да се преструва, защото щеше да бъде странно, ако кажеше, че вече не беше в настроение, след като е получил зелена светлина от Жилегай, а с отворената врата всеки можеше да погледне, за да се увери, че беше тук заради намеренията, които беше казал, че има.

Но направи каквото можа, за да ми бъде по-лесно. Държеше ръцете си на бедрата или раменете ми, вместо да ги пуска навсякъде като първия път, когато бяхме снимани. По странен начин това ми напомни за случката от преди месеци, когато с Влад бяхме разделени и проверявах Максимус за издайнически следи под претекста, че се натискахме. Тогава, както сега, докосването му не предизвика желание, както това на Влад винаги правеше, но леката му хватка върху раменете ми беше почти успокояваща, напомняне, че бяхме заедно. Не исках да бъда с него така и бях сигурна, че и той предпочиташе да бъде навсякъде другаде, вместо преструвайки се, че ме изнасилва, но всичко, което Максимус правеше, беше доказателство за лоялността и смелостта му. Сред бруталните, опасни действия, имах приятел, сякаш пратен от Бога.

Максимус спря движенията си, поглеждайки над рамото си, за да се увери, че никой не гледаше. Издърпа тиксото от устата ми и устните му покриха моите.

Застинах в объркване. Никой не ни гледаше, тогава защо правеше това? Наистина се напрегнах, когато устата му се отвори и оформи цепнатинка, но точно когато се чудех какво по дяволите мислеше, топла течност се изля в гърлото ми.

Кръв. Сладка, прекрасна кръв. Облекчението ме накара да се отпусна в оковите си. Беше намерил начин да ми я достави, въпреки че беше принуден да се съблече до кожа!

Тогава гладът ме обзе и погълнах алената амброзия толкова бързо, че ако още дишах щях да се задавя. Малка част от мен, която още беше човек, намери начина, по който ме хранеше, за отвратителен, но гладуващият вампир мина като булдозер над това. Не бях осъзнала колко силно е лишението ми, докато кръвта не накара цялото ми тяло да гори по същия начин като първата седмица, когато бях превърната. Без смислена мисъл се залепих за Максимус, отчаяна да поема още от убиващата болката амброзия. Когато нова струя кръв ме изпълни, гладът ме завзе и нищо друго нямаше значение.

Не ме интересуваше, че голият мъж, притиснат към мен, не беше съпругът ми. Нямах никакви притеснения, че се дърпах от оковите, за да се приближа към него, и последното нещо, за което мислех, беше как ще го обясня на Влад, ако някога отново го видех.

 

 

След като свърши и Максимус си тръгна, емоциите ми бяха толкова объркани, че се радвах как беше уредил „посещението“ си близо до изгрева, за да не мога да се свържа с Влад, докато не настанеше залез. От една страна бях повече от благодарна на Максимус. Ако беше хванат, давайки ми кръв, още повече че не ме изнасилва, щеше да бъде убит. Знаеше го, както и аз, но продължи да ми помага, въпреки че ако успеех и Влад ме спасеше, първото нещо, което щеше да направи, беше да убие Максимус. Вероятно дори нямаше да имам време да кажа на Влад, че видеото беше фалшиво, преди да го опече. Освен това, дори Влад да знаеше, че записът не беше истински, пак можеше да убие Максимус. Беше убил Жокера за далеч, далеч по-малко от това, което беше направил Максимус.

От друга страна, след това, което се беше случило по време на храненето, бях толкова отвратена от себе си, че почти ми се искаше отново да бях одрана. Благодарение на почти литъра и половина кръв, който изпих от Максимус, умът ми беше ясен, чувствах тялото си обновено и отново можех да се фокусирам. Нищо чудно, че гладът беше вторият метод след отравяне със сребро за държане на вампир като мирен затворник. Това обаче означаваше, че имах кристално ясна представа за всичко, което бях направила, докато бях в хватката на ненаситния, безсъвестен глад. Ако Влад някога откриеше… Максимус можеше да не е единственият убит.

Въпреки вината и опасенията си, веднага щом се събудих на следващия ден насочих цялата си нова енергия в опитите си да се свържа с Влад. Нямаше нужда някога да разбира какво се беше случило по-рано с мен и Максимус, а след това, което бях направила, за да получа кръвта, нямаше да я похабявам. Когато повече от половината нощ мина, без да се случи нищо, раздразнението ми нарасна. Защо можех да го достигна в съня си, докато бях гладуваща и слаба, а когато бях будна и по-силна не можех?

„Защото преди не се свърза с него, беше само сън!“, подразни ме вътрешният ми глас.

Стиснах зъби. Не ме интересуваше, ако това официално ме правеше шизофреничка; един ден щях да убия кучката.

Принудих се да се успокоя, концентрирайки се отново, търсейки онези вътрешни следи, които трябваше да бъдат там. Мина още време и единственото, което се случи, беше да дочуя как Жилегай казва на Максимус, че трябва да излязат да „проучат“ през следващите няколко дни, и новината подхрани отчаянието ми. Да го няма Максимус означаваше да няма кръв, а и разбрах, че единственото нещо, което спираше стражите да се възползват от безсъзнанието ми всяка сутрин, беше знанието, че Максимус щеше да ги убие, ако направеха нещо. Ако не беше тук и не мислеха, че Жилегай ще възразява…

Докато минутите се изнизваха без никакъв напредък, започнах да се отчайвам, че вътрешният ми глас все пак беше прав. Може би последният път наистина бях сънувала. Другата алтернатива беше да правя нещо в съня си, което не правех сега, но не можех да кажа какво. Не можеше да бъда по-фокусирана в намирането на връзката, а докато спях не правех това, дори не я търсех. Единственото беше, че Влад ми липсваше с такава ярост, че не си позволявах да мисля за това, когато бях будна…

Той крачеше през гъста гора с Менчерес до себе си. Слънчева светлина пронизваше на места през дърветата, отразявайки се от парче метал на около километър.

— Защо, по дяволите, си го довел тук? — настоя глас с английски акцент и тъмнокос мъж пристъпи иззад дърво, сребърният му нож продължаваше да отразява светлината.

— Защото не си единственият вампир, когото го е грижа за семейството — отговори Влад, тонът му беше също толкова остър. — Нямам време за обичайните ни заплахи, Боунс, така че ме заведи при Кат. Веднага.

Картината се разми, оставяйки ме да се взирам в каменния си затвор в комбинация от шок, вълнение и решителност. Това не беше сън, така че способностите ми се бяха завърнали! Веднага се опитах да възстановя връзката, но след час все още се натъквах на ментална стена.

Раздразнението ме караше да искам да крещя. Правех същото нещо като преди, но не работеше! Психичните ми способности бяха там, така че защо не можех да ги използвам? Или сега бяха като телефон с лош сигнал?

Влад. Дори този малък проблясък ме накара да си ударя главата в стената, за да заглуша по-силната болка в себе си. Не беше облечен в мръсни дрехи, но изражението му съдържаше същата дивост, както когато изгаряше останките на замъка си…

— Загубих дни, претърсвайки руините на къщата си, докато осъзная, че Лейла не е закопана под тях. След това бях забавен допълнително, защото не си провери съобщенията — казваше Влад, докато той, Боунс и Менчерес вървяха през гората. — Ако беше отговорил на обажданията на Менчерес веднага, можеше и да предотвратя най-лошото от страданията на жена ми.

— Жена ти? — попита Боунс изненадано.

Влад го погледна.

— Ще обясня, когато видя Кат.

Видението се изниза и приглушено ридание се откъсна от мен, когато най-накрая осъзнах какво правех грешно. През цялото време се бях съсредоточавала върху намирането на връзката ми с Влад, не върху самия Влад. Правех го на обратно. Влад беше връзката ми, не някаква скрита есенция в мен. Затова успявах да го достигна в съня си напоследък и преди месеци, когато се криех от него. Веднъж свободна от волята си, подсъзнанието ми се насочваше към него, оформяйки собствена връзка.

Затворих очи и отпуснах емоционалните си щитове, които бях създала, за да се защитя от болката, когато мислех за него. Моментално ме завзеха спомени. Мириса му, като канела смесена с пушек от дървета. Смарагдовият пръстен около медните му очи. Колко гъста усещах косата му. Топлината, която се излъчваше от кожата му, и боцкането на брадата му, която нежно ме дразнеше всеки път, когато ме целунеше…

Тъмните сиви стени се стопиха, разкривайки дълбокото синьо небе. Оставих видението да ме поеме, докато вече не се намирах в депресиращата килия.

Стоях като невидима сянка до Влад. Той, Менчерес, Боунс и Кат бяха пред голяма, луксозно изглеждаща ферма. От три страни я заобикаляха дървета и не виждах други къщи по виещия се път, губещ се зад хълмовете.

— Кажи на детето да излезе, знам, че е там — каза Влад на красивия червенокос вампир.

Кат погледна обвинително Менчерес.

— Казал си му?

Боунс също му се намръщи, но Менчерес повдигна рамо.

— Не съм.

Сега, когато вече бях навлязла във видението, започнах да крещя на Влад с мислите си, но той явно не ме чуваше.

— Сякаш трябваше да ми каже — отговори кратко Влад. — Забравяш, че знам няколко от тайните ти, Кат, като например белязаният ти от демон шейпшифтър. Веднага щом чух, че си се скрила да тъжиш за дъщеря си, „убита“ от Пазителите на закона, знаех какво се е случило наистина.

— Тогава знаеш, че ще направим всичко, за да защитим детето си от тези, които биха я наранили, ако знаеха, че все още е жива — каза Боунс, възстановявайки се от изненадата си по-бързо от Кат.

Влад за пръв път се усмихна.

— О, разчитам на това.

— Какво искаш? — попита ниско Кат.

— Да използвам всяка услуга, която ми дължите — отговори Влад. — След като не очаквам това да е достатъчно, предлагам на дъщеря ти почетно място в линията ми. Знам защо си скрила оцеляването й от мен и си била права. При екстремни обстоятелства бих избрал хората си, въпреки приятелството ни, но ако тя е почетен член на линията ми, няма защо да се тревожите повече за това. Когато сама се умори от криене — и този ден ще дойде — ще имате още един силен съюзник в битката си да я запазите жива.

Чудейки се защо хората биха убили малко момиче ме накара да спра за момент опитите си да привлека вниманието на Влад, но след това ги засилих. Имах стабилна връзка с него, всичко, което трябваше да направя, беше да го накарам да ме чуе.

— В замяна на какво? — попита с твърд тон Боунс.

— Силата на гроба — заяви Влад и от реакцията им разбрах, че знаеха какво означава, въпреки че аз си нямах представа.

— Не — отговори веднага Боунс.

Влад го игнорира, гледайки Кат. Тя погледна към къщата два пъти, преди да отговори.

— Съжалявам, Влад. За да направя това, трябва да замина с теб за кой знае колко време, още повече че това може да ме разкрие на същите хора, от които се крием. Знам, че си във война, но…

— Виждала ли си някога одиране на животно? — прекъсна я Влад ледено. — Кървав, брутален процес при нормални обстоятелства, но си представи животното още живо и крещящо. Тогава си представи, че това не е животно, а човека, който обичаш, да бъде множество пъти накълцан, за да може кожата му да се махне по-бързо, отколкото се възстановява.

Кат ахна, вдигайки ръка до устата си. Влад я хвана за раменете, тонът му стана като бръснач.

— Това беше първото видео, което Жилегай ми прати, за да ми покаже, че е заловил Лейла по време на нападението си над къщата. Второто показваше най-старият ми приятел да я изнасилва, докато тя е прикована към стена. Сега се запитай дали би предпочела вечната ми благодарност и обещание за подкрепа за помощта ти при спасяването на жена ми или да ме имаш като най-върлият си враг при отказа ти да ми помогнеш.

Кат не свали очи от Влад, докато протягаше ръка към Боунс, който Менчерес трябваше да задържи веднага щом Влад сграбчи Кат. Очите й започнаха да светят в зелено.

— Не знаех, че Лейла е била взета за заложница. Съжалявам, но това, което искаш от мен… прекалено рисковано е да го направя повече от веднъж, така че трябва да решиш дали го искаш за нея или за вампира, отговорен за всичко, което й се е случило.

Устата на Влад се изви.

— Трябва ли да питаш наистина?

Кат се усмихна със същата студенина.

— Добър избор.

Влад я пусна и тя се обърна към къщата, повишавайки глас.

— Всичко е наред, Тейт, мамо, може да свалите оръжията. Кейти, ела да се запознаеш с чичо Влад…

— Вече спиш? — попита Жилегай, натрапвайки се като нежелан гост. Очите ми се отвориха и освободих връзката. Той беше пред мен, главата му наклонена, докато ме гледаше. Бях толкова потънала във видението, че не го бях почувствала, когато беше влязъл. Ами ако можеше да разбере, че се бях свързала с Влад?

— Само до определен момент можеш да играеш на „Виждам с малкото си око…“, преди да ти стане скучно — отговорих, опитвайки се да го разсея. — Или те игнорирах, защото наистина, наистина те мразя.

Жилегай се усмихна, оставяйки погледа му да се плъзне по мен по начин, който накара кожата ми да настръхне. Заслушах се за Максимус, но не го чувах. Молех се да не беше тръгнал още.

— Никога не бих го очаквал, но си много подобна на Влад — каза най-накрая Жилегай. — Когато беше млад, нищо, което му направих, не го пречупи, а след нещата, които направих на теб, все още ме гледаш със същото неподчинение.

— Защо го мразеше толкова много още тогава? — попитах, опитвайки се да го накарам да говори, вместо да гледа. — Знам, че той те мрази, но какво те предизвика, докато той още е бил човек?

Жилегай веднага се намръщи.

— Аз помогнах Унгария да бъде въздигната до нечувано величие, аз съм се бил в също толкова много войни, но когато Църквата имаше нужда от защитник срещу армията на Мехмед, избраха Влад. По-късно, когато нашият сир го направи вампир, Тенох даде на Влад остатъка от наследството си от сила вместо на мен.

Завист, осъзнах изумена. Назад във времето Влад беше мразил Жилегай по очевидни причини, като затварянето му, отнемането на трона му и убийството на сина му, да не споменаваме за това, което още не знаеше — че Жилегай беше убил и първата му жена. А негодуванието на другия мъж се състоеше в това, че просто се е почувствал пренебрегнат. Ако резултатите не бяха реки от кръв, щеше да бъде смешно.

— Но е важно накрая кой печели — каза Жилегай с кадифен тон, докато галеше корема ми. — Имах съмненията си, но започвам да вярвам, че Максимус беше прав. Ти си това, от което се нуждая, за да сваля Влад. Изглежда, че онзи ден е разрушил останките от дома си в пристъп на гняв. Чудя се какво го е накарало, хм?

Подигравателната усмивка на Жилегай накара дясната ми ръка да ме загъделичка, сякаш всеки момент щеше да пусне искри. Беше в ръкавица, но все още не смеех да я погледна с надеждата, че се пълнеше с електричество. Ако беше така, не можех да привличам вниманието на Жилегай към нея, защото само щеше да я откъсне отново.

— Може би Влад е искал парите от застраховката, за да може да ги предложи като награда за трупа ти — отговорих.

Жилегай смъкна ръката си под пъпа ми и я задържа там, за да подчертае, че нямаше нищо, което можех да направя, за да го спра.

— Ако има нещо, на което мога да се надявам след записите, които му пратих, това е, че Влад ще иска собственоръчно да ме убие — каза той, най-накрая махайки ръката си, и се усмихна, зловещо и очакващо. — Това, за което трябва да се надяваш, е да не стана по-креативен с новите записи, за да го накарам да направи глупава грешка от гняв и да ми падне в ръцете.