Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (23)

23

Не бях стъпвала в гробище, откакто посетих гроба на майка си преди години. В деня, когато беше погребана, все още се възстановявах в болницата от инцидента с падналия електропровод, който завинаги щеше да промени живота ми. Надгробната й плоча беше обикновена, с името и датите, написани на нея. Мари Лаво имаше голяма бяла плоча, нашарена с графити и множество боклуци пред нея. Никоя от другите, покрай които бяхме минали, не беше осквернена по такъв начин и не разбирах, докато внезапно урок по история от училище не изскочи в главата ми, докато си мислех за името й.

Мари Лаво не беше известна просто като Кралицата на гуловете, както Влад я нарече. Историята я наричаше Кралицата на вуду от Ню Орлиънс. Погледнах по-близо гроба й. Това не бяха графити, а хиксове, които бяха молби за благословия, а това, което първоначално нарекох боклук, всъщност бяха дарове. Уоу. Щях да се срещна с легендарна историческа личност.

„Ти се омъжи за такава, глупачке“ беше следващата ми мисъл и се засмях въпреки нервността си.

Влад ме погледна с периферното си зрение и аз помахах с ръка.

— Не се тревожи.

Подскочих, стресната, когато камък пред гроба на Мари започна да се плъзга назад, разкривайки вход. Даровете паднаха вътре и аз се опитах да не мисля колко голяма беше приликата с тъмна уста, току-що погълнала ги. Още по-лошо, нашият водач гул кимна към дупката очаквателно. Подозренията ми бяха потвърдени, когато Влад хвана ръката ми и ме дръпна към нея.

— Прегърни ме и стъпи на стъпалата ми — каза ми той.

Разбрах защо. Дупката беше прекалено тясна да скочим в нея един до друг, а не исках нито да скачам първа, нито да остана сама с този голям, внушителен гул. Стъпих върху Влад и увих ръце около врата му. Той ме хвана здраво и скочи в тъмнината.

Падането не беше дълго, само около шест метра. Не ми харесваше как отворът над нас веднага започна да се затваря, но Влад не изглеждаше разтревожен, така че реших и аз да не бъда. След няколко секунди на усилено мигане, очите ми се приспособиха и можех да видя слабите очертания на тунел пред нас. Отново въображението ми не ми помагаше, сравнявайки тунела с гърлото на чудовище.

Влад ме пусна, но аз задържах ръката му, вървейки към тунела.

— Всичко това е тактика — каза той, вероятно усещайки неудобството ми. — Ефективно за плашене на хора, новопревърнати и лесно манипулиращите се, но не е нищо повече от пушек и огледала за останалите от нас. Все пак — усмихна ми се бързо — не мога да те критикувам. По същата причина държах набити на кол трупове.

Засмях се и нервността ми се намали.

— Подобни.

Зъбите му проблеснаха в усмивка, но под нея улових намек за жестокост. Може и да беше оставил пазачите си в хотела, но това определено не беше приятелска визита. Имаше намерение да бъде всичко или нищо и по някаква причина искаше да бъда там, когато това станеше.

Изпънах рамене и открих онова място в себе си, което щеше да убие, ако някой, когото обичам бъде наранен. Особено някой, който обичам толкова много като Влад. Само при мисълта вуду кралицата да се опита да го нарани и веднага усетих гъделичкане в дланта си и сякаш блестеше в дебелата гумена ръкавица. Когато Влад отвори металната врата в края на тунела, бях готова за каквото и да се намираше от другата страна.

Или поне така си мислех. Не бях очаквала малката чакалня с три стола, бутилка вино и три чаши. Ако не бяха каменните стени, които все още съдържаха аромата на гробище, бих се заклела, че бяхме влезли в приемната на къща.

— Влад Цепеш — каза привлекателна, чернокоса жена със силен южен акцент. — Изненада ме два пъти днес. Първо с молбата си за тази среща, а сега и с новината, че трябва да ти честитя.

Беше грубо да се зяпа, но не можех да се сдържа. Мари Лаво не съвпадаше с представата, която си бях изградила. Цветът на кожата й беше на смесена кафява захар с крем, маниерите й приличаха повече на пума, отколкото на вещица. Беше облечена с копринена блуза с цвят на червена боровинка и дълга черна пола, като и двете неща й придаваха ненатрапчива елегантност, точно като дрехите на Влад.

— Мари — каза Влад с кимване. — Позволи ми да ти представя жена си, Лейла Далтън Дракул.

Този път не промених името си на „Дракула“. В стаята като подводно течение се вихреше напрежение, въпреки че всеки се държеше прекрасно. След като имах ръкавица, се ръкувах с Мари. Тя ми се усмихна приятелски, докато очите й безмилостно ме оценяваха, както вече бях свикнала да правят неживите. Претегляйки всяка сила и търсейки слабости.

— Моля, седнете — каза тя с южняшката приветливост. — Трябва да опитате виното. Едно от любимите ми е.

С тези думи вратите се отвориха и нашият водач гул се появи, пълнейки чашите ни с почтителност, съвпадаща си с бързината му. Веднага, щом приключи, отново изчезна.

— За младоженците — каза Мари, вдигайки чаша.

Влад докосна неговата с нейната, така че и аз го направих. Отпихме и издадох малък звук на удоволствие. Наситеното червено вино имаше намек на касис, дъб и повече от намек на кръв. Трябваше да пресъздам комбинацията в бъдеще.

— Та, Влад, кога за последно се видяхме? — попита Мари, накланяйки глава, сякаш се опитваше да си спомни. Изобщо не се връзвах на преструвката й и от отговора му, нито пък той.

— На бойно поле, осеяно с телата на мъртви гулове — отговори с приятен тон Влад.

Очите й се присвиха и махна пренебрежително с ръка.

— Разбира се. Бедни, заблудени души. Тези, които оцеляха от глупавото въздигане на Аполион сега ме следват, което е в тяхна полза.

„Изобщо не беше скромна, а?“, помислих си с вътрешно поклащане на глава. Определено си приличаха с Влад.

— Жак ми каза, че имате запис на женитбата — продължи Мари, сменяйки темата. — Може ли да го видя?

„Проверява автентичността му?“, почудих се, докато Влад й подаваше телефона си. Не ми приличаше на типа да иска да го види само за да охка и ахка от женска радост. Мари го взе и натисна екрана. Скоро гласовете ни се чуха в малката стая, повтаряйки простите ни, но животопроменящи клетви.

— Чудя се защо не съм видяла това видео преди? — изкоментира тя, докато гледаше.

Ако щитовете на Влад не се бяха пропукали за секунда, за да пропуснат вълна от ярост изобщо нямаше да забележа, че тя беше натъртила на „това“. Но се беше случило и след момента на чудене защо, истината ме осени.

Жилегай не беше пратил клиповете само на Влад. Трябва да ги беше показал на целия немъртъв свят. Ярост потече по вените ми. Разбира се, че беше искал всички да разберат как беше отмъкнал жената на Влад, точно под носа му и какво ми беше причинил. За боклук като Жилегай това щеше да е подобно на пускането на дрога на отбора по футбол след успешен мач.

— Церемонията се състоя вчера — отговори Влад, тонът му предизвикваше Мари да обясни за какво намекваше.

Все още бях прекалено ядосана, освен това и засрамена. Логиката ми казваше, че нямаше за какво да се срамувам, но мисълта някой друг да ме гледа, докато в ума му изскачат сцени от онези записи ме караше да искам да избягам към най-близкия изход. Ако внезапно бях съблечена и изложена публично, щях да се чувствам по-малко уязвима.

Мари върна телефона на Влад с малка усмивка.

— Свършва доста рязко, нали?

Ноктите ми потънаха в облегалките на стола. Сега си правеше и сексуални шеги?

След като Влад си взе мобилния се пресегна и ме хвана за ръката.

— Никога не съм се колебал, когато става дума за нещо, което искам.

Плътта му излъчваше обичайната си горещина и частта от мен, която беше ядосана и засрамена, я попи, сякаш тя беше единственото нещо, което можеше да ме задържи да не се разпадна.

Мари погледна към сключените ни ръце, към Влад и едната й вежда подскочи.

— И какво искаш от мен?

Влад й се усмихна с най-очарователната си усмивка, което беше достатъчно предупреждение за мен.

— Искам да знам дали ти си некроманта, който е направил заклинанието, което почти уби жена ми.

Изражението на Мари стана опасно празно. Ако настроението в стаята и преди беше напрегнато, сега направо си беше зловещо.

— Защо би ме подозирал в подобно нещо? — попита тя, южняшкият й акцент превръщаше тона й в захаросана отрова.

Усмивката на Влад остана.

— Заклинанието е обвързано с нежива плът, така че само някой вещ в некромантията би могъл да го направи. С твоите знания в магията на гроба те прави най-очевидният заподозрян.

Плъзнах дясната си ръка под гънка на дългата си пола, за да не може Мари да ме види как си махах ръкавицата. Можехме да имаме само секунди, преди да ни атакуват онези страшни, непобедими Останки. След като бях освободена не успявах да създам камшик, но съдейки от обгорените белези във вилата, все още имах способността. Ако животите ни зависеха от това, можех да го направя отново. Алтернативата беше немислима.

— Ами ако съм била аз? — Устата на Мари се изкриви предизвикателно. — Какво ще направиш тогава?

— Ще те убия — отговори приятелски Влад.

Напрегнах се, съсредоточавайки цялата си енергия в ръката си в случай на атака, но Мари само се засмя.

— Никога не съм те мислила за глупак, Цепеш. Изненадваш ме за трети път днес.

С това кипяща сива маса се изстреля около нея, покривайки стените на малката стая. Отне ни по-малко време да бъдем заобиколени от смъртоносни, викащи Останки, отколкото можах да се изправя, без ръкавица и с блестяща в бяло ръка. Влад остана седнал и за мой шок видях как с отдалечена развеселеност огледа Останките около нас.

— Предполага се това да ме уплаши?

„Загубил си е ума“, помислих си вкочанена. „Мили Боже, Жилегай е успял да го подлуди.“

— Да — каза Мари, звучейки почти толкова шокирана от отговора му, колкото бях и аз.

Огън наводни стаята, затваряйки Останките зад светла, унищожителна линия от пурпурно, оранжево и синьо. Разбрах, че вратата беше отворена, едва когато чух викане, но бодигардът гул на Мари не можеше да мине през пламъците, толкова горещи, че започнаха да разрушават каменните стени. Ако Влад не ги държеше над трима ни като блестяща, смъртоносна завеса, никой, освен той, нямаше да оцелее.

Също толкова внезапно пламъците спряха. Ако не беше пушекът и новата овъглена повърхност на стените, никой нямаше да познае, че стаята е била в адски огън само преди моменти.

— Сега, след като сравнихме еквивалентите си на свръхестествени членове, защо не отговориш на въпроса ми? — попита Влад с толкова студен тон, колкото горещи бяха пламъците му.

Очите на Мари се присвиха и махна на Жак, който беше влязъл в стаята.

— Не се страхуваш от Останките ми. Защо?

Още една опасно очарователна усмивка.

— Отговори ми на въпроса и ще ти кажа.

Тя ме погледна, преди да поклати глава, определяйки ме като недостатъчно важна. Добре, в сравнение с показното на Влад, искрите на дясната ми ръка бяха нищо, но това не означаваше, че бях безпомощна, по дяволите! Гневът изпрати още електричество в ръката ми, но все още не направих камшик. Може да имах само един удар, за да го направя. Бързо.

— Ако някой беше искал помощта ми да я убия — каза накрая Мари, — нямаше да имам нужда от заклинание, за да го направя.

— Не е директен отговор. Може би не си знаела за кого е заклинанието? — попита Влад, навеждайки към мен глава. — Нова е в света ни, така че може да не си я разпознала от парчетата кожа, които си използвала.

Мари се наведе напред, гледайки Влад, сякаш те двамата бяха единствените в целия свят.

— Мислиш, че не си правя труда да познавам всеки нов човек в живота на противниците ми?

— Смяташ ме за противник? — попита меко Влад.

— Расата ти, полът ти и видът ти са мои врагове вече към двеста години, бял мъжки вампир — добави, докато южният й акцент не се задълбочи и стана опасно гладък.

Останките се приближиха към Влад, завихряйки се около него като буреносни облаци в торнадо. Странно, но от мен стояха надалеч, но може би Мари не мислеше, че си заслужава да губи време с мен. „Докосни го и ще видиш колко грешиш“, помислих си мрачно.

— Ако не ти си некроманта, закълни се с клетва, свързана с кръвта ти — каза Влад, също навеждайки се напред.

Мари издаде надменно изсумтяване.

— Не си в позиция да изискваш.

Влад не погледна към разпенената, въртяща се маса около него, гледаше само Мари.

— Не се страхувам от любимците ти, защото имам лично преживяване с тях. Атаката им е агонизираща, но отнема няколко минути, за да бъде смъртоносна. Аз, от друга страна, мога да накарам главата ти да експлодира за нула цяло и осем секунди, а след като умреш, те ще се върнат от там, откъдето са дошли.

При тези думи се почувствах нелепо, стоейки права с ръка, готова за удар. Явно услугите ми нямаше да бъдат нужни!

Захаросаният акцент на Мари загрубя.

— Можеш да изгаряш предмети и места, но не можеш да изгориш хора, които не си докоснал, а ти никога не си ме докосвал, Цепеш.

Влад се засмя, тихо и заплашително.

— Позволи ми да освежа паметта ти — беше човек и ръководеше магазин за алкохол на улица Дофин. Чист късмет, че тогава бях в Ню Орлиънс. Мразех блатото, но пътувах с Менчерес, който настоя да видим Боунс, който по онова време живееше тук.

— Много хора знаят, че ръководех този магазин, когато бях млада — каза Мари, но от новата грапавина в гласа й разбрах, че беше разтърсена.

Медният поглед на Влад заблестя в зелено.

— Колко хора знаят, че Грегор също беше там? Аз и той имаме един и същ господар, както знаеш, така че бяхме вързани един към друг. Затова и го придружих, когато отиде да види жената, която смяташе да добави към линията си като гул, ако се докажеше полезна. Отне ти повече от десет години, за да му го докажеш, обаче, нали?

Кокалчетата на Мари побеляха, докато стискаше лакътниците толкова силно, колкото аз го бях правила преди няколко минути.

— Ако това е истина и не вярваш на необвързаните ми думи, че не съм некроманта, защо не си се опитал да ме убиеш още?

Очите на Влад от зеленеещи станаха чисто смарагдови.

— Защото засега нямам нужда да влизам във война с хората ти, но ако се докаже, че ти си некроманта… е познаваш ме!

Мари се облегна с ледено изражение, въпреки че на устните й подскачаше усмивка.

— Аз също бих предпочела да те задържа като противник, отколкото да правя теб или съюзниците ти мои врагове.

С това прокара длан по пръстена си и малката игличка, която не бях забелязала, проряза плътта й.

— Кълна се в кръвта си, че не съм некроманта, който търсите — каза, докато червена капка падаше. — Ако думите ми са лъжа, нека собствената ми кръв се обърне срещу мен като свидетел за измамата ми.

Почти си задържах дъха, чакайки. Как щеше да изглежда, ако кръвта на някого се обърнеше срещу него? Влад явно имаше представа, защото след няколко напрегнати момента се усмихна, повдигна чашата си и отпи, сякаш огън, смъртоносни духове и заплахи не се бяха появявали между първата и последната му глътка. Погледнах го остро, сякаш да го питам дали за сега бяхме приключили да я заплашваме.

Преведох си проблясъка на зъбите му като „За сега, да“.

Най-накрая си седнах, но напрежението ми ме караше да пращам повече електричество в дясната си ръка, което я караше да прилича на детски фойерверки. Мари я погледна повече с любопитство, отколкото с притеснение.

— Казаха, че можеш да разкриеш най-лошият грях на някого само с едно докосване, а също и да прочетеш миналото и да откриеш бъдещето чрез предмети, които са докосвали. Вярно ли е?

— През повечето време — отговорих внимателно.

Мари повдигна ръка предизвикателно.

— Тогава ми кажи моя.

Ако откажех, нямаше да мине добре, след като Влад беше принудил Мари да се закълне в кръвта си. Хубавото беше, че не ме беше покрил с аурата си сутринта или нямаше да мога да направя нищо, освен да я докосна и да гадая. Не исках да зная най-лошия грях на вуду кралицата, но поех ръката й. Тя подскочи от волтажа, който се освободи при контакта, въпреки че се опитах да го задържа. Явно не се бях опитала достатъчно силно. След миг вече не бях притеснена как я бях електрифицирала.

Бях в скрита изба под къщата ми, гледайки жена, държаща бебе, отчаяно опитвайки се да го накара да замълчи. Бях й казала да го остави горе, където можеше да бъде представено като едно от децата на слугите, но тя го беше взела с нас. Когато скимтенето на детето стана по-силно, един от бягащите роби изохка.

— Ще ни чуят — прошепна тя. — Ще ни убият!

— Шшш! — изсъсках, но знаех, че беше права.

Този патрул беше известен с жестокостта си и робите, свити в малката, тъмна изба под къщата ми бяха избягали, след като въстанието в плантацията беше свършило с няколко убити бели господари. Никой не се интересуваше за жестокостите, които робите бяха изтърпели преди да се въздигнат, или дали избягалите наистина бяха участвали в убийствата. Не, тяхната кръв щеше да тече просто защото са били в околността, когато бяла кръв е била пролята, и който умреше бързо, щеше да бъде късметлия.

Детето отново изскимтя и си пое дъх, сякаш се готвеше за рев с пълен глас. Погледнах ужасените хора, които се бях заклела да защитавам, някои от които също бяха деца. Всички бяха обречени, когато ревът на бебето достигнеше до ушите на патрула, и в тази единствена, замръзнала секунда, направих избора си.

Аз бях родена свободна. Те не бяха и заслужаваха същият шанс, който бях имала и аз. Принудих се да не изплача, когато се завтекох към бебето. Ако ставаше въпрос само за моя живот, с радост щях да оставя вика на детето да примами патрула. Но ако ни откриеха, всички щяха да умрат… освен ако не се проклех сама себе си вземайки решение всички да живеят, освен един. Сърцето ми сякаш експлодира от мъка, когато прекъснах напиращият рев на бебето, слагайки ръка върху устата му…

Върнах се обратно в настоящето, овъглените стени на гроб заместиха отъпканата пръст на скритата изба, където Мари се беше скрила с избягалите роби. Бях ужасена от това, което бях разкрила, докато сърцето ми се късаше, все още чувствайки същата болка, която бе чувствала и Мари, когато беше извършила ужасния, немислим акт, защото беше живяла в ужасно, немислимо време, когато хората с нейния цвят на кожата са нямали правото дори да живеят, още по-малко да имат някакви очаквания за надежда, права или пощада.

— Какво видя? — Тонът й вибрираше от заповедта.

Не преразказах ужасното деяние. Вместо това казах името, с което тя бе белязала душата си, за да може никога да не забрави престъплението, което беше спасило двадесет и два живота за сметка на един.

— Люис — прошепнах.

Тя трепна от името на бебето, болката в погледа й беше отражение на тази, която почувствах от остатъка от връзката си с най-лошия й грях. Тогава, шокиращо, поведението й се промени от това на жена, преследвана от миналото си, към грациозна южняшка домакиня отново.

— Добре. След като способностите ти са истински, изглежда, че имаме каквото и двамата искаме, нали, Цепеш?

Усмивката на Влад беше изпълнена с толкова смъртоносно намерение, че открих как несъзнателно се отдалечавам от него от чист инстинкт.

— Да, така е. Можеш да започнеш, като ми дадеш имената на достатъчно силни магьосници, които да се занимават с некромантия, а аз ще завърша, като позволя Лейла да прочете греховете на всички, които искаш, просто защото трябва да знаеш.