Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (12)

12

Килията ми нямаше прозорци, така че отмервах времето чрез цикъла безсъзнание-съзнание. Когато припаднех, това означаваше изгрев. Когато се събудех — залез. От това знаех, че бяха минали поне пет дни от атаката. Странно, но през цялото време пазачите ми ме бяха оставили сама. За да се предпазя от отчаянието заради Влад, положението ми в момента и мислите дали Марти се беше измъкнал жив, се заех с две неща: изпробване на въжетата ми и подслушване.

Първото се оказа загуба на време. Не беше изненадващо, че Жилегай се беше оказал спец във връзването на вампири. Дебелите скоби на раменете, лактите и китките бяха толкова здраво забити в каменната стена зад мен, че стената трябваше да се събори, за да се освободя. Скобата около кръста ми значеше, че не мога да се плъзна надолу, а краката ми бяха прихванати на не по-малко от четири места.

Накратко можех да си направя едно хубаво протриване и пак нямаше да се освободя, но поне можех да разбера няколко неща от заобикалящата ме среда, слушайки.

Първо, въпреки че стражите помежду си си говореха на румънски, Жилегай говореше с тях на стар новгородски, древен, мъртъв език, от който и дума не можех да разбера. Второ, съмнявах се мястото, където се намирахме, да беше основното му скривалище. Жилегай се беше върнал само след три дни, а това беше прекалено много време далеч от основната си база, когато си играеше на победителя-взема-всичко с Влад Цепеш.

Трето, каквото и да беше това място, определено беше под земята. Липсата на естествени или пътни звуци го доказваше. Жилегай имаше склонността да си прави подземни леговища, имайки се предвид последното му скривалище под замъка, в който Влад беше живял като човек. Сегашното нямаше много хора, така че трябва да беше по-малко. Възможно беше стражите, които Жилегай беше довел със себе си, да бяха много тихи, но от броя на сърдечните удари нямаше достатъчно хора да хранят повече от шепа вампири.

Аз със сигурност не влизах в тази бройка. Не ми беше давана и капка кръв, вечно извадените ми кучешки зъби можеха да свидетелстват за това. Не че очаквах да бъде различно. Първото нещо, което правиш със затворник, беше да го оставиш да гладува. Предполагам, че трябваше да се радвам, че не бяха прибягнали към другия метод — отравяне със сребро. Може би дрането и махането на крайници беше достатъчно за Жилегай като първи опит да накара Влад да постъпи неразумно.

Както открих следващия следобед, прекалено рано се бях зарадвала.

Събудиха ме викове. От това как ме болеше тялото, бях се събудила по-рано от обикновено. Може би дори навън все още имаше слънце. Преди да успея да се порадвам на малката победа, чух някакъв разгорещен спор между Максимус и Жилегай.

— … няма да те оставя да й направиш това. Това отива прекалено далеч — каза Максимус, звучейки разярен.

— … има нужда от нещо по-драстично, за да е ефективно… — улових, преди тонът на Жилегай да се снижи и да не мога да го чувам.

— Измисли нещо друго! — беше изкрещяният отговор на Максимус.

Лед се заформи в стомаха ми и се разпростря в крайниците ми. Максимус беше дал на Жилегай идеята да бъда одрана. Ако той беше ужасен от това, което Жилегай искаше сега, трябваше да бъде наистина отвратително.

— Внимавай, Максимус — каза Жилегай. Не викаше, но можех да го чувам ясно, защото бяха точно пред килията ми. — Ценя мястото ти в организацията си, но аз съм този, който взима решенията. Не ти.

Максимус не каза нищо, очевидно нежелаещ да застраши позицията си като продължи да спори. Имах чувството, че скобите, които ме приковаваха към стената, се затягаха, въпреки че това беше само въображението ми. Сърцето ми не биеше, но имах чувството, че беше стискано от паниката, която се опитвах да преборя. Ако можех, щях да се потя. Какво щеше да ми направи този път Жилегай?

— Тогава нека аз да го направя — каза Максимус толкова меко, че почти не можех да го чувам през дебелата стена. — Ако искаш да го вбесиш най-много, по този начин ще се получи.

— Как? — попита Жилегай съмнително.

Следващите думи на Максимус прорязаха емоциите ми като бръсначи.

— Защото преди шест седмици Влад ме изпрати да те шпионирам. Не мислеше, че ще ме заподозреш, защото ме изхвърли от линията си, но част от теб се е чудила. Влад мислеше, че искаш да съм обратно в списъка му с добрите, но всичко, което искам, е Лейла. Затова и не излъгах, когато се присъединих към теб. Влад може и да се ядоса, докато гледа как най-лошия му враг изнасилва жена му, но няма да го разяри така, както ако гледа мъжа, който го е предал два пъти, да го прави.

Поех си ужасена дъх. Караха се кой да ме изнасили? Започнах да се дърпам. Максимус продължаваше да говори, звучейки развеселено.

— Никога няма да се съмняваш във верността ми след това. Влад ще измисли нови начини, за да ме измъчва, така че ще го искам мъртъв дори повече от теб. Освен това жените умеят да прощават, но Лейла ще ме мрази завинаги, ако просто стоя, докато я изнасилваш. Ако съм аз… е, нека кажем, че не мисля, че ще възразява особено.

— Собственоръчно ще те убия! — извиках.

Кръв започна да капе от местата, където металните окови се бяха търкали и бяха отворили рани по-бързо, отколкото можех да се лекувам. Смехът на Жилегай замени за момент ужаса ми с гняв. Дясната ми ръка ме боцкаше, но все още не можех да предизвикам нещо повече от искра. Никога не бях имала такава нужда от способностите си, както сега, а вместо това бях напълно безпомощна.

— Но пък може и да има нужда от малко помощ — промърмори Максимус, отваряйки каменната врата. — Донеси ми малко лубрикант.

— Нямаме — каза Жилегай, влизайки след Максимус. Държеше камерата и стойката й и видът й ме накара да осъзная, че това ще бъде записано и изпратено на Влад.

— Дванадесет мъже, нито една жена и не им е позволено да излизат? — изсумтяването на Максимус беше надменно. — Някой има лубрикант.

Жилегай сви рамене и излезе, колкото да викне нещо на стар новгородски на пазачите си. Когато смутен пазач се върна с малка бутилка, карайки Максимус да извие вежда знаещо, Жилегай беше приключил с нагласянето на камерата.

А се борих отчаяно да измисля изход, какъвто и да е, за да спра това.

— Грешиш, завинаги ще те мразя заради това — изригнах. — Спореше с Жилегай кой да бъде? На път си да унищожиш всякакъв шанс, който можеше да имаш.

Всъщност нямаше никакъв шанс, но ако го оставех да повярва…

Максимус се приближи и стената се заби в гърба ми от силата, с която се притисках към нея, в опит да избягам. Не се бях чувствала гола в новата си кожа, но в момента беше така. О, определено беше така.

— Ще бъде по-добре, отколкото с него, Лейла — каза той, хвърляйки „съжалявам, пич“ поглед към Жилегай, който се ухили. — Аз ще бъда нежен, докато той ще си изкара яда от Влад върху теб.

— Вярно е — потвърди Жилегай.

Омраза ме заля, докато не започнах да треперя от нея.

— Прав си, Влад ще намери нови начини да те измъчва, но ще стане чак след като съм приключила с това да ви направя най-жалките хора на земята!

Жилегай се засмя.

— О, има дух. Ще се наслаждавам да гледам това.

— Ти си тръгваш — каза Максимус, без да отделя очи от мен. — Чаках дълго време да съм с нея. Нямам нищо против камерата, но няма да стане да имам публика.

Жилегай въздъхна.

— Много добре. Както казах, винаги съм награждавал лоялността сред хората си, но не се бави много. Искам видеото да е на път към Влад по изгрев.

Максимус се засмя тихо и звукът ме накара да започна да се дърпам, докато не почувствах как костите ми се чупят.

— Не се тревожи, ще го имаш преди това.

— Отвращаваш ме — изплюх, зъбите ми разраниха устните ми от силата, с която стисках челюстта си.

— О, преди да тръгнеш, нека някой да ми донесе тиксо — добави Максимус, поглеждайки към кръвта, която течеше от устата ми. — Нещо ми подсказва, че ще хапе.

Със смях Жилегай излезе. Максимус отиде до камерата и натисна бутон. Светлинката стана зелена, показвайки, че записваше.

Погледнах директно в нея и казах:

— Не им давай каквото искат, Влад. Трябва да си по-устойчив от всякога. Ако знам, че няма да се пречупиш, ще оцелея.

— Ще трябва да изрежем това, нали? — каза Жилегай, връщайки се с тиксото.

Отвърнах поглед от камерата, мигайки бързо, докато яростта ми се сливаше с горчивото отчаяние. Разбира се, че щяха да го махнат. Нямаше нищо, което можех да направя, освен да изтърпя това, което ми причиняваха. С внезапна яснота разбрах как миналата безпомощност беше карала Влад да се събужда с ярост за десетилетия. Исках да убия всички тук, а не можех дори да ги спра да ми се смеят.

Жилегай намигна за последно на Максимус, докато му подаваше тиксото, и затвори след себе си каменната врата. Максимус започна да сваля дрехите си. Затворих очи, обещавайки си, както когато ме драха, че няма да се срина… поне докато не останех сама. Дни наред имах чувството, че това не беше моето тяло. Сега осъзнах, че пълно с есенции или празно, оръжие или не, беше мое.

И всеки сантиметър от новата ми кожа настръхна, когато почувствах Максимус да се приближава към мен.

Звукът на късащо се тиксо ме накара да трепна. Не исках да поглеждам към Максимус, но да не виждам какво правеше ме караше да се чувствам дори още по-безпомощна. Ако някой ми беше казал преди седмица, че Максимус щеше да бъде отговорен за това да бъда одрана жива и изнасилена, щях да нарека този човек лъжец. Как не бях усетила колко жесток е през времето, което бяхме прекарали заедно? Как изобщо му бях вярвала?

„Знаеше какъв е“, обади се вътрешният ми глас с обичайната си отрова. „Видя най-лошия му грях, така че ти от всички хора трябваше да знаеш!“

Може би трябваше, признах си слабо. Вместо това бях избрала да му повярвам, когато ми беше казал, че най-лошият му грях е било нещото, което го е накарало да промени живота си. Каква глупачка бях.

От звуците, които чувах, Максимус още късаше тиксо, но не беше сложил още на устата ми. Беше достатъчно близо; можех да почувствам аурата му в малкото пространство между нас, карайки кожата ми още повече да настръхва. С парчетата, които беше накъсал, трябваше да прави топка, с която да запуши устата ми, или пък беше нещо по-лошо? Без да мога да се спра, отворих очи…

Ръката му запуши устата ми, преди да успея да я отворя невярващо. Както се и очакваше, Максимус беше гол. Това, което не беше очаквано, беше тиксото, с което беше залепил члена си за долната част на корема си.

— Не се бори с мен, Лейла, само ще стане по-лошо — каза строго, но оформи думите „Ухапи ме“.

Не бях сигурна какво става, но не се поколебах. Яростното захапване освободи само малка част от яростта ми, но го оставих да прибере ръката си, докато голямо парче от нея все още беше в устата ми. Заплюх го с него, гледайки с удовлетворение как го удря в гърдите.

Той хвана чисто новият ми гладък скалп и залепи на устата ми голямо парче тиксо.

— Щях да те освободя, за да ти е по-удобно, но сега ще освободя само единият ти крак — изръмжа в лицето ми той. — Твоя е вината, Лейла. Не исках да бъде по този начин.

Трябваше да му изръмжа „Толкова съжалявам, че изнасилването ми не е романтично!“, но успях само да му изръмжа. Освен това една колеблива надежда беше започнала да расте в мен. Защо Максимус би залепял гениталиите си? Говори за проваляне на намеренията му.

С гръб към камерата Максимус освободи десния ми крак. Тогава, държейки лубриканта като трофей, сложи малко на дланта си, преди да се пресегне между краката ми. Това, което се виждаше на камерата, беше как ритам в слаб опит да предотвратя отварянето на краката си и как той използва колене, за да ги разтвори. Това, което почувствах, беше как сложи парче тиксо на най-интимната ми част, след което пусна бутилката и обви крака ми около кръста си.

— Исках това толкова дълго — каза той, завирайки лице във врата ми и извивайки се над мен със силен стон.

Затворих очи, за да задържа сълзите си, но този път бяха от объркване. Максимус тласна към мен в ясна мимика на проникване, но тиксото, което ни покриваше, го правеше невъзможно. Всичко, което постигна, беше да ме засрами силно, и имайки предвид през какво бях преминала миналата седмица, това беше на светове по-добре, отколкото се надявах.

— Слушат ни — прошепна Максимус толкова ниско, че едва го чувах, въпреки че устните му бяха до ухото ми.

Изсумтях при следващия силен тласък, обръщайки глава настрани, сякаш не можех да понеса да виждам камерата. Всъщност се опитвах да притисна по-силно ухото си до устата на Максимус.

— Кълна се, не знаех какво беше замислил Жилегай онзи ден — прошепнато измъчено, докато простенваше отново и хващаше бедрото ми в престорена страст. — По времето, когато излетяхме към замъка, не можех да спра атаката. Можех само да гледам как унищожава всичко.

Исках да му повярвам, но ако беше още една лъжа? Ако Максимус наистина беше на страната на Жилегай поради причините, които му беше изброил, знаеше, че не може да ме изнасили, без да си спечели неумиращата ми омраза — но как си мислеше, че бих му простила за убиването на Влад, нямах идея. Отново дръпнах оковите си, докато не почувствах да потича кръв.

С нормален глас Максимус каза:

— Спри, Лейла! Само се нараняваш. — С прекалено тихия шепот продължи: — Правиш го грешно. Така не можеш да се измъкнеш, но ако използваш достатъчно сила, можеш да счупиш костите си и да изплъзнеш ръцете си от оковите. След като ръцете ти са свободни, можеш да махнеш останалите окови.

Застинах, най-накрая позволявайки си да се надявам, че Максимус все още беше на наша страна. Той се преструваше, че ме изнасилва, вероятно за да не го мразя, обаче нямаше други причини, поради които да ми каже как да се освободя, освен ако наистина не правеше всичко, което може, за Влад и мен, дори при тези ужасни обстоятелства.

Благодарността ми се превърна в чисто засрамване при ритмичните движения, които започна да прави. Той простена гърлено и свободната му ръка се прокара от гърдите до дупето ми и обратно нагоре. Инстинктивно се дръпнах силно срещу оковите си, но той ме натисна към стената, преди да целуне врата ми с глад, който не изглеждаше съвсем престорен.

— Не сега — изръмжа ниско. — По-късно, когато Влад дойде. Трябва да си свободна тогава, за да се предпазиш от пазачите. Заповядано им е да те убият при първите знаци на атака.

Замръзнах за секунда, надеждата даде път на вълнението. Да не би Максимус да беше казал Влад къде бяхме?

Главата ми започна да се удря в каменната стена, докато се движеше по-бързо, стоновете му звучаха по-настойчиви.

— Съжалявам — прошепна той накъсано. — Ако не го направя да изглежда истинско, Жилегай ще те изнасили по-късно. Не мога да позволя това да се случи, както заради теб, така и заради Влад.

Облекчение и благодарност се смесиха със срам и неудобство, оформяйки емоционална каша. Ако ръцете ми бяха свободни, щях да прегърна Максимус за това, че рискуваше живота си, за да ме спаси от ужасна съдба. В същото време не можех да се спра да не се дърпам в опит да се отдалеча от него. Той хвана по-силно бедрото ми достатъчно, че да заболи, но осъзнах, че по този начин пазеше камерата да не види, че всъщност всичко беше преструвка.

Тогава обаче разби надеждите ми, като прошепна:

— Наблюдават ме прекалено отблизо, за да успея да се свържа с Влад и да му кажа къде сме. Трябва ти да се свържеш с него и да му кажеш, че си под старата гара Сухуми в Абхазия.

Обърнах главата си към него, за да го погледна зашеметено. Не забравяше ли нещо важно, като например че способностите ми бяха потушени, преди да се увери, че бях одрана?

— Това не е ли поне малко приятно, бейби? — каза силно за подслушвачите ни и започна да се движи по-бързо. Това може и да не беше истинско, но беше толкова оживено и интимно, че не можех повече да го гледам. Ако все още бях човек, интимните ми части щяха да имат нужда от лед, след като многократно са били удряни с определен тъп предмет, залепен или не.

— Жилегай не знае, но когато те одра, премахна аурата на Влад — шепот, който сякаш ме проряза, когато осъзнах значението му. — Няма нужда да докосваш нещо, за да се свържеш с Влад. Можеш да го достигнеш през сънищата си. Дразнеше ме с това, докато ме държеше затворник.

Не можах да спра сълзата, която ми се изплъзна. Мислех си, че Максимус беше убедил Жилегай да ме одере, за да не мога да използвам способностите си, а вместо това го беше направил, за да ги активира. Може би нямах нужда от нищо друго, за да се спася.

Докато тази надежда се издигаше, жестокият ми вътрешен глас се опита да я смаже.

„Не можеш да се свържеш с никого, откакто си вампир, а Влад вече не чува мислите ти, така че как ще му кажеш къде си, ако все пак се свържеш?“

Избутах този глас. Преди двадесет минути си мислех, че съм безпомощна. Точно сега Максимус ми напомняше, че не бях, и то докато си рискуваше живота, за да не бъда изнасилена. Нямаше нужда да ми обяснява колко ядосан щеше да бъде Жилегай, ако разбере, че всичко е фалшиво, а дори и Влад да знаеше, все пак можеше да убие Максимус заради това, което ми правеше.

Спрях да мисля за това. Ще се свържа с Влад и ще го накарам да ме послуша, точка. Максимус ми беше дал позицията ни. Всичко, което трябваше да направя, беше да я предам. Трябваше да е възможно. Влад ми беше казал, че Менчерес, вампирът, към който Влад се обръщаше като „почетен“ сир, можеше да говори директно в умовете на другите вампири, а той нямаше връзката господар/подчинен, която имах с Влад.

Максимус издаде остър звук, наполовина вик, наполовина стон, и потрепери срещу мен. Усетих нещо мокро по бедрото си, и прикривайки го с нов стон, чух отлепването на тиксо, а след това почувствах ужилването от отлепването му от най-интимната си част. Изведнъж това, че все още нямах пораснали косми там беше хубаво нещо.

Когато Максимус се отдръпна, оставяйки камерата да заснеме първият неприкрит кадър от нас, той беше без тиксо и с ерекция, докато аз имах сперма, покриваща вътрешността на бедрата ми и венериния ми хълм. Мартин Скорсезе нямаше да може да режисира по-убедителна сцена.

Знаех защо Максимус беше подходил така — всичко по-малко щеше да предизвика подозрение — но все още беше травматизиращо. Исках да се изкъпя с вряла вода, а не можех дори да изтрия следите от него.

— Съжалявам, че трябваше да стане така, бейби. Другият път ще бъде по-добре — каза Максимус, отлепяйки тиксото от устата ми и добавяйки го в ръката си при останалото.

Другият път. Щеше ли да се наложи да го повтори, за да се увери, че Жилегай имаше достатъчно видеа, които да изпрати на Влад? Не можах да спра трепета при мисълта.

Щях да намеря начин да стигна до Влад. Трябваше. Освен това отчаянието ми трябва да ме беше направило разсеяна, защото осъзнах нещо много важно, свързано с камерата в ъгъла на килията ми.

Имаше кабел, включен в електрически контакт.