Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (19)

19

Зората не беше далеч. Усещах я да се приближава в лицето на летаргията, която се промъкваше в крайниците ми, правейки трудно движението.

Разбира се, това можеше да бъде и от свръхнасита. Влад искаше да ме чуе да моля от страст още няколко пъти. Сънливо прокарвах ръка по врата му, когато усетих позната есенция под пръстите си, събуждайки ме сякаш бях полята с кофа леденостудена вода.

— Забравих да ти кажа нещо — казах, моментално проклинайки избора си на думи, да не споменаваме липсата ми на такт. Добър начин да навлезеш в деликатна тема, Лейла!

— Какво? — каза той и въпреки че тонът му беше нормален, щитовете му се бяха върнали на място.

Затворих очи, все още проклинайки се.

— Първо, нека се извиня, че не ти казах по-рано. Не че наистина забравих, просто… е, случи се доста, както знаеш, и…

— Какво? — повтори той остро.

Отворих очи, без да намирам за изненадващо, че ме гледаше с погледа си за разпит. Под твърдия, нетрепващ поглед, никой разумен не би казал друго, освен цялата истина и нищо друго, освен истината, което така или иначе възнамерявах да направя.

— Става въпрос за Клара. — Когато не последва реакция, допълних: — Първата ти съпруга, Клара.

Това накара очите му да се разширят леко, въпреки че не мигна и не погледна настрани.

— Какво за нея?

Не знаех защо, но преди да проговоря отново, докоснах мястото на врата му. Първия път, когато го почувствах, знаех, че беше нейният. Въпреки че беше избледнял от времето, отпечатъкът още пулсираше от вида любов, която дори времето не можеше напълно да заличи.

— Когато Жилегай ме намери по време на атаката на замъка, той каза, че ще ме убие, както е убил и първата ти жена.

— Клара не беше убита, тя скочи — каза Влад, повтаряйки без да знае същото отрицание, което и аз бях направила.

Отпуснах ръка.

— Жилегай каза, че е изтрил паметта на всеки, за да не разберат, че е бил там, за да си помислиш така. Искал е вината за „самоубийството“ на Клара да те смаже, но… каза ми, че той я е бутнал от онзи покрив, и след като възнамеряваше да ме убие, когато ми го сподели, нямаше причина да лъже.

Влад не каза нищо. Емоциите му все още бяха заключени, но от новата му неподвижност разбрах, че се съмнява в това, в което е вярвал над петстотин години.

Ако все още бях човек, бих задържала дъха си, чакайки отговора му. Той беше обичал Клара толкова много, че личното му осъждане заради участието му в „самоубийството“ й белязваше най-лошия му грях. Освен това, съдейки от емоциите му, Влад вече вървеше между основателна нужда за отмъщение и почти психотична обсебеност да убие Жилегай. Дали това щеше да го бутне през ръба?

След като го обмислих, май не трябваше да му казвам.

— Дори ако не е имал причина да лъже, не мога да се принудя да вярвам на думите на Жилегай — каза най-накрая Влад. — Поне в този случай няма нужда от това. Способностите ти могат да определят истината.

Поех си изненадано дъх. „Така ти се пада!“, подигра ми се вътрешният глас. „Просто трябваше да му кажеш за жена му. Сега знаеш, че цени нейното отмъщение повече от твоя живот.“

— Добре — казах, препъвайки се на думата, докато се опитвах да заровя отмъстителния си вътрешен монолог — и болка — под практично мислене. — Вече обезопаси вилата, така че би трябвало да е безопасно да се свържа с него отново…

— Не Жилегай — прекъсна ме Влад, щитовете му пропуснаха раздразнението и яростта му. — Няма да се свързваш с него никога повече, Лейла!

Погледът му сякаш искаше да добави „Колко пъти трябва да ти го повтарям?“, но вместо да се почувствам ограничена, почувствах облекчение. „На ти сега“, изстрелях към гласа.

— Имах предвид Клара — продължи Влад, без да има представа за шизофреничната битка, която се водеше в мен. — Можеш да видиш смъртта на човек в костите му. След като се справя с Жилегай, искам да прочетеш костите й и да ми кажеш дали е скочила или той я е блъснал.

— Имаш костите й? — Колко странно сантиментално от негова страна.

Той ме погледна.

— Не, но помня къде я погребах.

Влад хвана одеялата, които бяхме изритали в края на леглото и ги дръпна над мен. Бих попитала защо, но устата ми отказа да работи. Погледът ми почерня, но го почувствах, когато притисна устни към челото ми.

— Спи сега — промърмори.

Ако след това добави нещо, не го чух. Забвението ме беше обхванало.