Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (27)

27

— Не разбирам — каза Самир, звучейки също толкова зашеметен като мен. Може би затова говореше на английски. Обикновено трябваше да му се напомня, когато беше около мен.

Облекчението от това, че баща ми беше добре, се превърна в скръб, когато се срещнахме с останалите от групата ни и видяхме колко малко бяха. Освен мен, Влад, Гретчен и баща ми, само Самир, Петре и двама от новите човешки попълнения бяха оцелели. Всички останали си бяха заминали, когато самолетът се беше забил в земята след почти вертикалното си падане. Дори вампир не можеше да оцелее при такъв удар, още по-малко в последвалата експлозия, осветила небето, а Влад и Самир бяха единствените вампири, които можеха да излетят преди самолета да се разбие.

Влад беше спасил мен и семейството ми, а Самир беше грабнал Петре и двамата най-близки човека в секундите, преди да излети през аварийната врата, която Влад беше изкъртил. За мое най-голямо щастие Марти не беше на полета. Омразата му към Влад го беше накарала да предпочете да остане с Дарил, докато новият вампир преодолее глада си.

— Клод и Ерин гледаха право през мен — продължи Самир. — Познавам и двамата повече от двеста години, а бяха като непознати, когато се опитах да ги махна от пултовете, за да спася самолета.

Главата на Влад подскочи.

— Направиха ли нещо друго странно?

— Имаш предвид, освен самоубийството им заедно с още няколко човека? — попитах невярващо.

Влад не ми отговори, само продължи да гледа Самир.

— Е? — попита.

— Не изглеждаха ядосани — отговори бавно Самир, сякаш се опитваше да си спомни. — Или уплашени, съжаляващи, още каквото се очаква, имайки се предвид какво правеха. Клод и Ерин бяха просто… празни, освен от решителността си да разбият самолета.

Влад промърмори една изключително мръсна псувня на румънски.

— Когато бяхме във Вегас, напускали ли са хотела, за да се хранят?

Самир изглеждаше стреснат.

— Разбира се. Беше Вегас.

Още едно подобно проклятие, след което разбрах.

— Когато се опитах да се самоубия, съм била по същия начин, нали? Значи мислиш, че некромантът е намерил начин да омагьоса и пилотите.

Бог знаеше, че се чувствах празна, освен единствената мисъл да се обезглавя. Не ме интересуваше нищо друго и бях сигурна, че бях гледала право през Влад, когато се опита да ме спре, точно както Клод и Ерин бяха гледали през Самир.

— Това би обяснило защо хора, които са ми верни почти триста години, изведнъж се опитват да ме убият — изсумтя Влад. — Или поне да убият жена ми и остатъка от верните ми мъже, след като Жилегай знае с кого пътувам.

Жилегай. Дори когато си мислехме, че бяхме тръгнали в нападение, пак се борехме за животите си. Как се очакваше да го свалим, ако трябваше да внимаваме за всеки около нас, чудейки се дали някой от тях нямаше да е магически мотивиран да ни убие?

В отчаянието ми се роди решението.

— Всички трябва да пият от отварата, която пих аз — казах на Влад. — Ако е друго заклинание, ще ги излекува. Ако е същото, временно ще ги направи сини. Така или иначе ще знаем до кого се е докопал некроманта на Жилегай и до кого не е.

Влад извади телефона си и набра.

— Менчерес — каза след малко. — Имам нужда от съставките за лекарството ти.

Бяхме катастрофирали в Словения, но не отидохме в къщата, която Влад имаше там. Неизненадващо той вече не вярваше на когото и да ни чакаше. Вярвахме на Самир и Петре, защото се бяха опитали да спасят самолета, което означаваше, че не бяха омагьосани, а двамата оцелели мъже бяха от приюта за бездомни и все още хора, така че некромантът нямаше да се занимава с тях.

Вместо това отидохме до езерото Мисурина в Италия. На външен вид хотела, пред който Влад паркира, ми напомни на голяма конструкция, която времето и прогресът бяха накарали да изостане. Беше готическа, с планини, които се извисяваха като тъмни гиганти зад нея, докато езерото отпред рефлектираше хотела и фона като голямо огледало.

Вътре хотелът беше изчистен и реновиран с всички екстри. Също така нямаше никой, което стана ясно, когато Влад мина покрай празната рецепция без да спира.

— Празен ли е? — попитах, гласът ми проехтя от високите тавани.

— Повечето от времето — отговори ми той. — Това е безопасна къща за членовете на линията ми, така че се поддържа от местните, но те не помнят защо не е отворен.

— Както и да е, моля те кажи ми, че наблизо има болница — каза Гретчен, помагайки на баща ми да върви, след като бастунът му беше взривен заедно със самолета. — Има нужда от доктор.

Аз също не харесвах сивият цвят, който имаше кожата на баща ми, но сърцебиенето му беше добро през целия път, който включваше шофиране и летене с Влад Еър. Това можеше да докара на баща ми още един инфаркт, ако Влад не го беше омагьосал да мисли, че по целия път до тук бяхме шофирали.

— Добре съм — каза баща ми. — Просто трябва да легна за малко.

— Никакви доктори — заяви Влад. — Не можем да разкрием присъствието си на повече хора, отколкото е необходимо. Освен това имам нещо, което ще те излекува далеч по-бързо.

При това баща ми пребледня.

— Няма да пия кръвта ти.

— А аз няма да те оставя да умреш, след като съм си омърсил устата да вкарвам въздух в дробовете ти — беше моменталният отговор на Влад. — Лейла те обича и мина през достатъчно, за да се справя и със загубата на баща си, така че нямаш право да откажеш, Хю.

Не знам кое шокира повече баща ми — да открие, че Влад му беше дал въздух, уста в уста или да чуе, че няма избор дали да пие кръвта на Влад. Все още бях много притеснена за здравето на баща си, но не исках да го принуждавам да прави нещо против желанието си. Може би, ако говорех с него щеше да разбере, че това беше най-добрият избор и можеше да бъде моята кръв вместо тази на Влад.

— Татко, мисля, че трябва…

— Отвори широко — прекъсна ме Влад, сряза със зъб китката си и я сложи върху устата на баща ми.

Очите му се разшириха, но тъй като Влад го беше хванал за врата с другата ръка, не можеше да махне окървавената ръка от отворената си уста. Можеше само да се опита да ритне Влад в мълчалив, яростен протест, но с един осакатен крак и това му беше трудно.

— След малко и това ще оправя — промърмори Влад.

Гледах ги раздвоена. От една страна мразех да виждам как се отнася с баща ми. От друга това беше за негово добро и беше ужасно да го видя мъртъв, даже за кратко.

— Това няма да е постоянно, татко — казах, опитвайки се да направя ситуацията възможно най-добра за него. — Когато е безопасно, ще отидем на лекар и няма да е нужно да пиеш вампирска кръв отново.

— Разбира се, че не — каза Влад, шокирайки ме, когато свали баща ми долу на пода. — Поне не след това.

С тези думи ръката му счупи болното коляно на баща ми, преди да успея да му изкрещя да спре. Захапа китката си отново, което освободи толкова много кръв, че започна да изтича от ъгълчетата на устата на татко. Той започна да кашля и да се дави, викът му от болка беше спрян от пурпурното течение.

Гретчен ахна.

— Виж!

Нямаше нужда да ми го казва, защото не бях сваляла очи от коляното на баща ми. Секунда след като Влад го смачка, осъзнах защо го направи. Преди месеци ми беше казал, че може да оправи коляното му. Баща ми явно си спомни също, защото невярата му се превърна в разбиране, докато кървавият, безформен крайник започна да се поправя.

Ако Влад не го беше счупил първо, оздравителните способности на вампирската кръв нямаше да могат да образуват нови кости, тъкани и сухожилия, които да заменят старите и повредени такива. Нямаше нужда да виждам как баща ми извива крак по начин, по който не можеше години наред, за да знам, че „нелечимата“ рана от бомба вече я нямаше.

Влад го принуди да преглътне за последно и го освободи, усмихвайки му се ослепително, докато стоеше над него.

— Ако мислиш, че това е непростимо, чакай да видиш какво ще направя с другия си свекър.

При това Гретчен най-накрая откри гласа си.

— Ти си двуженец? Лейла, знаеше ли за това?

— Тази съпруга е умряла преди петстотин години — казах, гледайки изражението на баща ми, за да видя дали няма да откачи. — Татко, знам, че си разстроен…

— Не го дундуркай, ако не друго, той е войник — каза ми Влад, поглеждайки баща ми с твърд поглед. — Видя способностите ми и въпреки това ако вампирът, който ме създаде, още беше жив, в сравнение с него щях да бъда слаб. Толкова могъщ беше и когато го осъзнах за пръв път, бях ужасен, но дадох човечността си, защото това беше най-добрият начин, по който можех да защитя страната и семейството си. — Погледна към мен с много по-мек поглед, но емоциите, които се появиха в мен, след като махна щитовете си, бяха на чиста, неподправена любов. — Сега тя е моето семейство и страна, така че няма нещо, което да не направя за нея, включително да излекувам мъжа, който продължава да я разочарова. Ядосан си, че ти дадох кръвта си, правейки те по-силен и възстановявайки раната, която си получил при предишна битка? — Тонът му стана практичен. — Трябваше да ме молиш, точно както преди стотици години молих някой далеч по-плашещ да направи същото.

След като свърши да говори ми подаде ръка. Погледнах я, чувствайки се много объркана. Част от мен беше ядосана на Влад заради пълното му игнориране на желанията на баща ми. Дори ако грешеше, той беше сянка на този, който трябваше да бъде. Другата част от мен — вампир? оцеляващ? — беше съгласна с това, което беше направил. Баща ми оставяше ината му да ръководи действията му, а във война, в която и двете му дъщери можеха да станат случайни жертви, не трябваше да го прави. Влад се беше подсигурил, че здравето или старата рана няма да се окажат слабост, която врага да използва, а с кариера като военен баща ми също знаеше, че биха го направили, стига да спреше да бъде толкова ядосан заради обстоятелствата.

Така че, само след секунда колебание, поех ръката на Влад. Както казах по-рано на баща си, вървяхме в комплект, което означаваше, че каквито и проблеми да имаше щяхме да ги решим двамата.

Самир се изкашля, за да привлече вниманието ни, докато се приближаваше заедно с Петре и другите оцелели от катастрофата.

— И преди съм бил тук, така че мога да ви покажа къде да се почистите.

— Страхотно — каза Гретчен, най-накрая отлепяйки поглед от оздравялото коляно на баща ми. — Имам нужда от душ така, както никога досега.