Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (29)

29

Влад ме гледаше, докато пишех в търсачката му по подразбиране, и раздразнение се потърка в съзнанието ми.

— Заради това имаше нужда от лаптопа ми? Ако това е шега, Лейла, не ми е смешно.

— Знам, мразиш всичко, свързано с думата Дракула — казах, кликвайки на първия линк, който се появи. — Заради това никога няма да погледнеш тези неща и никой от хората ти няма да ги спомене. Точно затова и първото леговище на Жилегай беше под замъка, в който си живял като човек. Знаел е, че няма да бъдеш хванат мъртъв в туристическия капан.

— И това води до? — попита Влад, по-малко раздразнен.

Открих, каквото търсех, и избутах лаптопа към него.

— Прочети това.

Влад погледна към статията намръщено.

— Както обикновено, лъжи. Мехмед не си направи замък до Токат, докато не минаха години от освобождението ми, така че никога не съм бил там…

— Влад — прекъснах го. — Да кажем, че си Максимус. През цялото време си наблюдаван, защото Жилегай все още не ти вярва напълно, така че не можеш да оставяш написани съобщения през цялото време на определените места. Не можеш и да рискуваш да се свържеш с някой от старите си съюзници, защото не знаеш кого е омагьосал некроманта на Жилегай. Така че как можеш да предадеш информацията къде е Жилегай, без да бъдеш хванат? — Почуках по екрана. — Може би като пратиш статия като тази на Гретчен. Тя е някой, от който некромантът на Жилегай няма да се заинтересова, защото е човек, но е в постоянен контакт с мен, следователно с теб също.

Той погледна към статията и ярост се плъзна по емоциите ми, когато навърза останалото, което още не бях казала.

— Ако е така, значи Жилегай се крие в момчешкия ми затвор. — Думите бяха изказани с толкова пламтящ гняв, че се изненадах, че от устата му не излизаха пламъци. — Избрал го е, защото е знаел, че мястото на измъчването и изнасилването ми ще са последното място, на което ще се върна.

И с откаченото чувство за ирония на Жилегай, щеше да се наслаждава да крои планове срещу Влад на същото място, на което най-старият му враг е изпитал най-лошите години от живота си.

— Значи не е Токат, където археолозите си мислят, че е — казах много меко. — Къде е тогава?

Две нощи по-късно гледах Одрин, Турция, от близо километър височина в ръцете на Влад. С подобреното ми зрение можех да различа модерните и древни сгради под нас, реките и празните площи около града. Доста се беше променило за почти шестстотинте години, откакто Влад е бил доведен като затворник, толкова, че Влад трябваше да потърси Одрин на Google Maps, за да знае накъде да се насочи.

Дори с промените връщането трябваше да боли. Всяка руина, оцеляла от четиринадесети век трябваше да е изпълнена със спомени за Влад, не че го показваше. Дори с тялото си, притисната към него, не можех да усетя аурата му. Беше я снижил до незабележими нива, а емоциите му бяха също толкова сигурно заключени.

За няколко секунди кръжахме във въздуха, докато Влад проверяване на сателитния си телефон дали се намирахме в правилната част на града. Лекото забавяне позволи на Самир да ни настигне. Държеше Петре в ръцете си и двамата изглеждаха също толкова решени като мен. Силите ни се състояха в нас четиримата тази вечер, но по-голямо присъствие можеше да предупреди Жилегай за пристигането ни. Така дори ако имаше охранителни системи, които да сканират небето, лесно щяхме да минем като ято птици.

— Там — каза Влад, сочейки един от многото мостове в града, и се наклони натам.

Приземихме се в основата на каменния мост, който свършваше на остров, на който се извисяваше триъгълна кула, висока поне осемнадесет метра. Кулата беше осветена от външни светлини, за да привлича погледа, но не това привлече вниманието на Влад. Той ме остави на земята и се загледа в моста, хващайки ръце зад гърба си и застивайки.

Исках да хвана една от ръцете му и да я стисна в мълчалива подкрепа или да обвия ръце около него, но останах на място. Беше ми казал от какво има нужда тази вечер, а то беше да се въздържам от държане на ръце или прегръдки. Освен това не искаш да бъде успокояван. Това, което искаше — от което имаше нужда — в момента беше кърваво, яростно отмъщение.

Същото исках и аз, така че нямахме проблеми.

— Това ли е мястото? — попитах тихо. — Има хора на острова. Човеци.

Устата му се изви със студенина, която рядко виждах от него.

— Да, от другата страна на моста се намираше бившият императорски дворец, затова е туристическа атракция.

— Може би трябва да почакаме. — Беше минал само един час от както се беше стъмнило. Скоро щеше да се изпразни…

— Не.

Страстта в тази единствена дума накара Самир и Петре да свалят раниците си и да извадят съдържанията. Погледнах Влад, безгласна за миг. Не можеше да има предвид, че ще нарани невинни хора заедно с Жилегай, нали?

— Аз също го искам мъртъв, но не за сметка на хора, чието единствено престъпление е да са на неподходящото място в неподходящия момент.

— Знаеш ли какво правят туристите наистина, наистина добре? — попита Влад, новата гладкост в гласа му по-плашеща от предишния гранитен. — Бягат при първия сигнал за опасност. — След това започна да върви надолу по моста, игнорирайки раницата, която беше предназначена за него, носейки само два сребърни меча в ножниците им на гърба си. — Време е да им дадем нещо, от което да бягат — промърмори. Огън се изстреля пред него, което накара мен, Самир и Петре да се спогледаме зашеметено. Бяхме се съгласили да се приближим безшумно. Какво се беше променило?

— Нов план — извика Влад, сякаш да отговори на мисълта ми. — Дръжте Лейла от тази страна на острова. Отивам сам.

Хората на острова видяха пламъци да обхващат моста и започнаха да си шепнат притеснено. Шепотът се превърна във викове, когато големи същества се оформиха от пламъците, тръгнаха пред Влад и побягнаха към острова. Огнените създания завиха, звукът беше зловещ като от ада. Още и още се сформираха, докато сякаш целият остров беше обитаван само от огнени вълци.

Тогава започна паническото бягство, доказвайки, че Влад беше прав. Туристите доста бързо се разбягаха при появата на опасност. Самир, Петре и аз бяхме почти прегазени при лудото бягство по моста за към континента, което сега беше единственото място, на което нямаше огнени създания. Влад вече беше на тридесетина метра пред нас, със запалени в оранжево и синьо ръце. Внезапно глутницата от огнени създания се сля в голяма, бушуваща топка, която се изстреля във въздуха и се върна обратно с удар, който накара земята да се разтрепери като при земетресение. Когато огнената топка изчезна, се разкри подземен тунел точно до триъгълната кула. Влад скочи в него и изчезна.

Самир свърши с разопаковането на оръжията, които раницата му съдържаше.

— Ние ще удържаме линията тук — каза ясно. — Ако Жилегай успее да избяга от Влад, ще го спрем.

— Не, няма, защото може да отлети — не се съгласих аз. — Или да плува, да скочи, каквото и да е! Влад направи грешка, като промени плана, но ние не трябва да се съгласяваме с тази грешка, подчинявайки й се.

— Той е войводата — каза Самир, сякаш с това всичко се изясняваше.

Стиснах зъби, за да се сдържа да не се развикам.

— Това означава „принц“, не Господ, така че не е безгрешен.

Те продължиха да ме гледат, сякаш им говорех на странен език. Погледнах раздразнено острова. Бързо се освобождаваше от хора, но Влад беше там, както вероятно и най-лошият му враг и най-опасният вид магьосник: некромант. Нямаше просто да стоя тук, кръстосала пръсти и надявайки се на най-доброто.

— Хубаво. Не нарушавайте заповедите на Влад, като отидете да му помогнете. Направете го, за да ме защитите, защото няма да стоя тук.

— Не можеш да отидеш, може да си опасност сама за себе си — каза Самир, хващайки ме за мишницата.

— Повярвай ми, в момента съм възможно най-далеч от самоубийство — сопнах му се, дръпвайки се. — Но Влад действа, сякаш има такова желание, така че ще продължим по плана, когато всички мислят ясно. Един от нас остава на моста, докато другите отиват да подкрепят Влад.

Не ги изчаках да отговорят, а се завъртях и пробягах през моста. На острова отидох до най-близкия ярък предмет, който не гореше. Оказа се една от външните светлини за кулата и свалих ръкавицата си, преди да пъхна ръка през една от крушките.

Потокът от електричество ме удари с внезапна, прекрасна сила. През другите хора бях усетила какво е да бъдеш надрусан с кокаин, които обаче не се чувстваха толкова добре. Точно както се случи, когато бягах от килията, открих, че не само абсорбирах енергията, а я дърпах със сила. Прекалено скоро светлините около кулата изгаснаха.

Завъртях се, отивайки към следващия източник на електричество, малка захранваща мрежа до средно голям стадион, и по-високият волтаж ме разтърси с мощта си. По времето, когато стадионът потъмня и взех и последната искра от малкия остров, треперех от почти възторжено блаженство.

Но не бях събирала цялата тази енергия само за евтино надрусване. Концентрирах я в дясната си ръка, където ослепително бяла нишка започна да блести. Няколко секунди на яростна концентрация по-късно и в ръката си държах съскащ камшик, който се гърчеше като змия, преследваща жертвата си. Преглътнах почти непреодолимото желание за повече електричество и побягнах към дупката, която беше направил Влад.

Спрях, преди да скоча в отвора, водещ до лабиринт от тунели под руините на предишния дворец. Пренасищането с електричество беше направило зрението ми леко замъглено. Това, комбинирано със страховитото шоу на огъня, все още опустошаващ острова, правеше невъзможно за мен да видя дали Петре или Самир бяха все още на моста или един от тях беше влязъл в тунелите, докато се зареждах. Реших да не се връщам, за да разбера. Прекалено много време вече беше пропиляно.

Скочих в тунела, оглеждайки грубите каменни стени. Тесният, празен коридор не показваше дали трябваше да завия на дясно или на ляво. Кой път беше избрал Влад?

Лек оранжев проблясък в ляво ми подсказа и побягнах в посоката на гаснещата светлина на пламъците му.