Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (8)

8

Не очаквах клетвата ми да бъде тествана толкова скоро, но само месец по-късно, Влад получи съобщение с цифрите 1088. Това означаваше, че беше от Максимус, оставил ръчно написано съобщение с важна информация за Влад на едно от трите предварително определени места. Прехвърлянето на информацията по интернет чрез съобщение, имейл или телефонен разговор щеше да бъде много по-бързо, но това оставяше неизличими следи, които Жилегай можеше и да открие. Дори ако текстът на Максимус беше прихванат и прочетен от някой друг, само Влад знаеше значението на числата 1088: годината, когато Максимус е бил роден, толкова уникални, колкото и подпис.

Разбира се, вземането на каквото и да беше оставил Максимус лично беше далеч по-опасно. Влад нямаше да вземе бодигардове поради същата причина, поради която беше настоял сам да отиде да прибере съобщението: не искаше никой да разбира, че Максимус шпионираше за него. Не мисля, че Максимус би предал Влад по желание, но все пак се притеснявах, че Влад можеше да влиза в капан. Ами ако Максимус беше осъществил контакт с Жилегай и после беше проследен до мястото, където беше оставил съобщението? Ако Жилегай беше разкрил Максимус и го беше принудил да привлече Влад в капан?

Опитах се да игнорирам ужасните сценарии, които умът ми продължаваше да рисува, докато питах:

— Колко дълго няма да те има? — във възможно най-неутрален тон.

— Вероятно само няколко дни, може би седмица — отговори той.

Неяснотата му само подхрани въртящите ми се мисли. Освен ако информацията на Максимус не му позволяваше да нападне Жилегай, тогава нямаше да се върне, докато един от двама им не беше мъртъв.

Докоснах ръката му, желаейки да можех да почувствам нещо, освен дебелата, гладка тъкан на палтото му, но способностите ми все още бяха покрити под кой знае колко пласта от аурата на Влад.

— Внимавай.

Усмивката му ми напомни, че предупреждавах един от най-силните вампири на света сякаш беше дете, което щеше да пресича улица. Усмихнах му се извинително.

— Не мога да се спра — казах, увивайки ръце около врата му. — Обичам те, така че се тревожа.

Силни ръце ме обвиха и се наведе, докато устата му не се докосна като кадифе до ухото ми.

— Разбирам те напълно и заради това премахнах всичкия излишен персонал от къщата. Няма да рискувам друг вълк в овчи кожи около теб и ако някой дори само ти се стори подозрителен, хвърли го в подземието. Щом се върна, ще се разправя с него.

Засмях се. А аз си мислех, че бях параноична. Ако Влад наистина мислеше, че някой от хората в тази къща беше заплаха, вече щяха да декорират дълъг дървен кол.

— Подземието. Разбрах. — Хей, ако го караше да се чувства по-добре…

Устата му улови моята в целувка, която се разпространи по цялото ми тяло с бавна, прекрасна топлина, след което ме пусна със знаеща усмивка.

— Това трябва да ме подсигури, че ще ти липсвам — каза с обичайната си арогантност, — но също ще ти помогне времето да мине по-приятно.

Все още клатех глава, когато ме обърна към масивните двойни врати. Те се отвориха, разкривайки високия метър и двадесет вампир с черна коса и буйни бакенбарди.

— Марти! — казах, едновременно изненадана и щастлива.

Най-добрият ми приятел ми се усмихна.

— Ела тук, хлапе.

Оставих ръцете на Влад, за да се хвърля в тези на Марти, когато го достигнах. Той ме прегърна, приготвяйки се за волтажа, който ще абсорбира, защото не носех ръкавиците си. Рядко го правех, когато бях с Влад. Напомних си да ги слагам, когато Влад тръгнеше и потупах Марти за последно с лявата си ръка.

— Толкова се радвам да те видя, но какво правиш тук?

— Караш ми се, че съм дошъл да те видя, докато си в Европа? — отговори той с престорено порицание.

— Разбира се, че не — казах, но вътрешно не му вярвах. Единствените пъти, когато Марти обичаше да пътува бяха, когато имаше изпълнения в карнавала. Още повече че мразеше Европа. Преди години ми беше казал, че не разбираше защо толкова много хора идваха тук, за да видят „старите неща“. Иронията сто тридесет и няколко годишен вампир да прави подобно заявление беше напълно загубена за него, но мен ме развеселяваше безкрайно.

Оставих причината зад посещението му на мира, защото имах само няколко оставащи момента с Влад. Освен това нямаше да започна да разпитвам Марти веднага след като е прекрачил прага. Щях да изчакам до след вечерята.

Влад вече беше зад мен, когато се обърнах. Размени някакви бързи любезности с Марти и плъзна нещо в джоба ми.

— Невинаги ще съм с нормалния си телефон, но ако има спешен случай натисни червеният бутон на този. Програмиран е за мобилния, който винаги ще бъде с мен.

— Добре. — Целунах го за последно и се спрях, преди отново да му кажа да внимава. — Знаеш как да се свържеш с мен — пошегувах се вместо това, след което станах сериозна. — Не си ми казал да не ходя никъде — голям прогрес от твоя страна, — но да знаеш, че няма да мръдна от тук. Затова не се тревожи за мен, а направи каквото трябва.

Почувствах топлата ласка на ръката му на лицето си, след което тръгна без да поглежда назад. Казах си, че въображението ми накара вратите да изглеждат така сякаш се затварят завинаги зад него.

„Ще бъде добре“, уверих се наум. Дори да беше капан, ако Влад мернеше и за миг Жилегай, можеше да го изпепели, преди Жилегай да е имал шанса да изкрещи.

Обърнах се към Марти, усмихвайки се малко пресилено, въпреки че бях щастлива да го видя.

— Гладен ли си? Аз съм, а Влад има повече от достатъчно кръвни донори в имението, така че нека слезем и да поздравим приятелите ми с пулс.