Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (20)

20

Първото нещо, което усетих, бяха обвитите около ръцете и краката ми вериги. За един ужасяващ момент си помислих, че бях в старата си килия и спасяването ми е било само сън. Тогава отворих очи и видях кристалния полилей над мен и обърнах глава, виждайки Влад да седи на пода на няколко крачки от мен. Облекчението, че не бях в старата си килия, се превърна в объркване. Защо бях вързана? И защо стаята изглеждаше толкова съсипана, сякаш надрусани рокзвезди са празнували цяла седмица.

— Какво става?

Влад се изправи, поглеждайки ме с твърд, почти хищнически поглед.

— Не помниш?

Това не звучеше добре, сякаш да се събудя окована в разрушена стая не беше достатъчно.

— Не — прошепнах.

Той се приближи. Веригите бяха обвити около четирите метални стълба на балдахина и заковани за пода като допълнителна мярка. Сметката за вилата щеше да бъде астрономическа, но не това беше най-голямата ми грижа в момента.

— Ако не помниш, значи заклинанието действа и докато спиш — каза той, докосвайки веригите, но без да прави движения да ги маха. — Логично е. Прекалено новопроменена си, за да бъдеш будна след като изгрее зората, още по-малко пък да имаш силата да устоиш.

Погледнах веригите, счупените мебели и дълбоките пукнатини в стените с ново, шокиращо разбиране.

— Аз съм направила това?

— Повечето — отговори той, без да отмества поглед от моя. — Някои от тях ги направих аз, докато се борехме. Беше решена да убиеш всеки, който те спре да се нараниш.

Стомахът ми се сви толкова много, че ме заболя.

— Опитала съм се да те убия. — Не въпрос, а осъзнаване, с което дойде нов спазъм, толкова силен, че започна да ми се повдига.

Ръката му веднага се премести на стомаха ми.

— Какво има?

— Какво има? — Луд смях се изплъзна от устните ми. — Опитала съм се да те убия, това има и да го знам ме кара да ми се гади!

— Лейла. — Грубият му тон накара очите ми да се отворят. Трябва да ги бях затворила от отвращение. — Знам, че никога не би ме наранила по своя воля. Беше заклинанието, така че спри да чувстваш вина за нищо. Както ти казах и преди, нямаме време за това.

Безцеремонният му отговор не трябваше да ме успокоява, но точно така се получи, а ръката му на стомаха ми, която отдаваше топлина, покриваща ме като дебело одеяло, също помогна. Кимнах, премигвайки заради сълзите, които бяха напълнили очите ми и си поех бавно и дълбоко въздух, докато принуждавах стомаха си да спре с повтарящите се спазми.

— Трябва да съм се свързала с него, докато спя — казах, опитвайки се да придам смисъл на нещо, което не помнех. — Никога не съм го правила с друг, освен с теб, но есенцията на Жилегай още е върху мен и легнах да спя без ръкавицата си.

— Предположих — каза той, играейки си с веригите. — Още една причина са тези.

Погледнах веригите и после дълбоките пукнатини по стените, които можеха да се получат само от електрическия ми камшик. Дясната ми ръка в момента дори искри не хвърляше, но смъртоносната сила все още трябваше да бъде в мен. Едно щастливо попадение можеше да обезглави Влад. В края на краищата той се бореше да ме завърже, не убие, дори ако аз не му показвах същата учтивост.

— Не ме пускай от тези — казах дрезгаво. След пленничеството ми да бъда вързана ме изпълваше с паника, но по-скоро бих полудяла, отколкото да рискувам да го раня отново.

— Няма да стоиш дълго в тях — отговори Влад, близостта му успокояваше едновременно вината и страха ми. — Менчерес ще развали проклятието.

Не бях осъзнала колко се бях стегнала, докато изявлението му не ме накара да се отпусна като спукан балон.

— Намерил ли е каквото му е нужно?

Той погледна вратата.

— Да, и от стъпките, насочващи се към нас, е буден и готов да започне.

Не исках да знам какво беше сложил Менчерес в тенджерата, вряща на печката. Картини на миши опашки и криле от прилеп танцуваха в главата ми, но това вероятно беше заради прекалено многото филми. Освен това не мислех, че тези неща биха отнели часове на Менчерес да намери, пък и мирисът от тенджерата напомняше повече на билки, отколкото на яхния от гризачи.

Радвах се, че вече не бях окована, но имах чувството, че заслужавам по-лошо. В допълнение към борбата ми с вината, която ме глождеше, се борех и с това да държа спомените си на разстояние. За разлика от другите пъти, когато бях попадала в ръцете на врагове, успявах да се отърся от посттравматичния стрес и това, че бях вързана го правеше по-лош. Влад трябва да го беше усетил, защото ми каза, че ме беше оковал само за да може Менчерес да поспи няколко часа. Преди това силата на египетския вампир ме беше държала, спестявайки на Влад да използва груба сила, за да постигне същото нещо.

Докато чакахме Менчерес да довърши готвенето на магическата си отвара, Влад държеше леко дясната ми ръка. Знаех, че щеше да се затегне, ако заклинанието се проявеше отново и това ме успокояваше, но от вниманието ми не убягна, че във вилата бяхме само тримата. Не можеше да е заради притеснение, че ще полудея отново. Само Влад би бил достатъчен да ме овладее. С присъствието на Менчерес бях смешно превъзхождана. Явно не искаха пазачите или някой друг да разбере какво правеше Менчерес, което повдигаше друг въпрос.

— Ако магията е толкова забранена във вампирския свят, защо просто не предадем, че Жилегай използва магия?

Менчерес ме погледна, преди да върне вниманието си върху отварата.

— Поради същата причина, поради която хората са избрали да не се обаждат на властите — последиците не си струват потенциалната помощ.

Влад, както обикновено, беше по-ясен.

— Пазителите на закона няма да повярват, че действията ти са причинени от магия, освен ако не те видят да се самоубиваш като доказателство.

— Но това противоречи на целта! — казах поразена.

Влад изсумтя.

— Именно.

Страхотно. Пазителите на закона бяха безполезни в случая, но биха свършили работата на Жилегай, ако откриеха, че си играехме с магия. Нищо чудно, че Влад и Менчерес не бързаха да се обадят на вампирския вариант на 911.

— Жилегай знае това, нали? — предположих, засмивайки се кратко. — Затова не се поколеба да използва заклинанието срещу нас. Знае, че не можем да направим нищо срещу него.

— Не бих казал — отговори Влад, очите му заблестяха в зелено. — Но преди да стигнем до това ще махнем това, което е сложил върху теб.

— Най-накрая е готово — отговори Менчерес с последно разбъркване на лъжицата и наля кафеникава течност във висока пластмасова чаша. — Пий.

Взех чашата с лявата си ръка, тъй като Влад още държеше дясната и от изражението му разбрах, че няма да ме пусне. Сместа изглеждаше като пасирана кал и миришеше земно и ароматно, сякаш бяха смесени гора и цветна градина. Менчерес ме гледаше с очакването на шеф-готвач, докато духах, за да изстине малко, и отпих малко от отварата. Задавих се след първата глътка, стомахът ми се сви по-яростно от момента, в който открих, че се бях опитала да убия Влад, докато спя. Бих я изплюла обратно, но устните ми се затвориха, сякаш невидими инструменти ги държаха така.

— Преглътни — каза Менчерес твърдо. — Трябва да изпиеш всичко, за да се премахне заклинанието.

Все още имах чувството, че стомахът ми избутва другите ми органи през дробилки за клони, но проклета да бъда, ако оставех една чаша с ужасно на вкус съдържание да застане между мен и свободата. Кимнах, Менчерес освободи невидимата си хватка на устата ми и започнах да пия. Вътрешностите ми горяха, все едно пиех течно сребро и на няколко пъти трябваше да преглъщам собственото си повръщано, но накрая чашата беше празна.

— Това не беше… толкова лошо — ахнах, все още задъхвайки се от толкова силно гадене. — Мислиш ли…

Не успях да довърша. Изведнъж във всяка моя клетка се зароди агония, заслепявайки ме за всичко друго, освен безпощадната, изгаряща болка. Все още крещях, когато възвърнах сетивата си и разбрах, че бях паднала на пода. Менчерес беше клекнал пред мен, а Влад ме държеше отзад.

— … защо, по дяволите, става синя? — чух Влад да ръмжи през пронизителния ми писък.

Отне ми момент да регистрирам думите му и очите ми да се фокусират достатъчно, за да забележа, че ръцете ми наистина придобиваха много светъл индигов цвят, както и краката ми, които бяха разположени така, сякаш се бях опитала да избягам от болката. Блестящата, рефлектираща повърхност на металната съдомиялна машина потвърди, че и лицето ми беше синьо. Сякаш се бях превърнала в чернокосата версия на Мистик и от изражението на Менчерес личеше, че не трябваше да се получи така.

— Това е… неочаквано — прошепна бившият фараон.

— Обясни — каза Влад смъртоносно.

Менчерес поклати глава, сякаш изненадан от това, което щеше да признае.

— Означава, че отварата не е подействала, което никога преди не се е случвало. Който и да е направил заклинанието, трябва да го е свързал плът с плът и кръв с кръв. След като Лейла е вампир, това е нещо повече от магия, става въпрос за некромантика, което е отвъд способностите ми.

Не можех да видя лицето на Влад, но тонът му беше достатъчно ясен, за да се усети, че едва сдържа гнева си. Или недоверието си.

— Извика духове от костите на убити хора и призова лодкаря на подземното царство да ти свършат работата, и ми казваш, че това е отвъд възможностите ти?

Менчерес погледна Влад и тъй като той беше зад мен, имах чувството, че погледна и мен.

— Да.

Косата ми се размърда заради изсъскването на Влад. Никой не каза нищо за известно време. Сега, когато агонията ми беше преминала, имах въпрос.

— Ако не можеш да го отмениш, кой може?

— Само смъртта — каза Менчерес, все още звучейки така, все едно още не можеше да възприеме станалото. — Не само твоята — добави успокояващо. — Смъртта на некроманта ще е достатъчна. След като лека е в теб, превръщайки кожата ти синя, доказва, че заклинанието е извършено както с твоята плът и кръв, така и от тази на некроманта, така че унищожението на когото и да е от двамата върши работа.

Влад издаде нисък, яростен звук.

— И знаем откъде некроманта е получил плътта и кръвта. Обяснява защо Жилегай не ми прати цялата й кожа с първия пакет.

Потреперих.

Сякаш споменът за дрането ми не беше достатъчен, сега имах и картината как Влад съединява кожата ми, за да види коя част липсва.

— Това отписва Синтияна — казах, опитвайки се да избутам назад емоции, с които сега нямах време да се справя. Тя беше успяла да ме убие със заклинание преди, но Жилегай я беше взривил на парчета заедно със замъка, така че не тя беше отговорна за това.

Влад ме пусна и се изправи.

— Дори и да не беше мъртва, щях да знам, че не е Синтияна. Достатъчен подвиг е да направиш заклинание, което да контролира вампир. Да направиш заклинание, което да премине в некромантика? — Погледът му ме обходи. — Ако не го бях видял, щях да кажа, че е невъзможно.

— Както и аз — добави Менчерес мрачно.

Влад потърка брадичка, белезите на ръката му привлякоха погледа ми. Вече нямах белези и странно, да видя неговите ми донесе вдъхновение.

— Заклинанието се активира, когато се свързах с Жилегай чрез кожата ми, така че я изгори — казах меко.

Влад спря да крачи и клекна, слагайки ръка ниско на корема ми.

— Ако имаш предвид есенцията му, вече го направих сутринта, докато беше в безсъзнание.

Това обясняваше миризмата на опечено месо в спалнята, но не това имах предвид.

— Не просто това — гласът ми беше дрезгав. — Всичката. Заклинанието е свързано с плът и кръв, така че ако ги махнеш, може да… намали ефекта? Поне ще изтрие есенцията му от мен и можеш да покриеш новата ми кожа с аурата си. По този начин ще добавиш още един защитен слой срещу заклинанието и няма да мога да се свържа с Жилегай инцидентно и да направя нещата по-лоши.

Нормален мъж веднага би отказал. Това, което предлагах, беше също толкова ужасно, както стореното от Харолд, и без съмнение по-болезнено. Влад не отговори по този начин. Той просто ме гледаше с тези дълбоки, медни очи, докато преценяваше плюсовете и минусите на предложението ми.

Аз вече го бях направила. Да, щеше да бъде агонизиращо, но Влад беше по-добър с огъня си от Харолд с неговите ножове, а имайки предвид, че веднъж вече се бях опитала да го убия и можех да го направя отново, болката беше малка цена.

Най-накрая Влад погледна към Менчерес и повдигна вежда. „Съгласен ли си с логиката й?“, беше тихият въпрос.

Възхитеният, но съжалителен поглед на Менчерес, беше достатъчен отговор. Ръката на Влад се вдигна от корема ми и погали лицето ми, след което се изправи и ме вдигна.

— Ще го направя след зората, когато си в безсъзнание — каза той без никаква емоция. — Дори тогава болката може да те събуди. Виждал съм го да се случва и преди.

Имаш предвид, че и преди си го правил, беше мисълта ми, но не го казах на глас. Не ми беше хрумвало, че трябва да чакаме, докато съм в безсъзнание, но нямах против промяната в плановете. След ужаса да бъда одрана, мисълта да бъда и изгорена най-малкото беше всяваща страх, но ако това беше най-добрият ми шанс да се преборя със заклинанието, тогава барбекюто беше добре дошло.

Принудих се да се усмихна, за да покажа, че не премислях нещата.

— Е, имаме планове за сутринта. Какво ще правим дотогава?

Влад ме погледна, стрели от емоции минаваха през стените му, които бяха предимно смъкнати, откакто ме беше спасил. Най-накрая усмивка изви устните му.

— Същото нещо, което хората правят, когато са във Вегас. Ще се оженим.

Изчаках да чуя финала. Когато не каза нищо повече, почти заеквах от объркването си.

— Но ние вече сме…, о, добре, не е вампирски стил и аз бих… но не можем сега. Нали?

Влад погледна търпеливо към Менчерес.

— Не обръщай внимание на това. Винаги спори, когато й предлагам.

— Сериозен си? — успях да кажа без заекване този път.

Той завъртя очи.

— Да, Лейла, сериозен съм. Имаш ли нужда да падна на колене отново?

— Но аз съм синя — слисана обявих.

— Цветът до час трябва да изчезне — услужливо се обади Менчерес, излизайки от стаята, за да ни остави да се оправим сами. — Не че някой от хората на Влад ще посмее да каже нещо, ако не изчезне.

Погледнах Влад, виждайки суровата, желязна решителност в погледа му.

— Знаеш, че те приемах за моя жена, както и хората ми, но предишната ни церемония беше легална само в очите на хората. Във вампирския свят не се брои за нищо повече от годеж, защото ти беше човек, следователно не можеше да се вречеш в задължителната кръвна клетва. Сега си вампир и нямам намерение да чакам по-дълго, за да уведомя всички, че винаги си била и винаги ще бъдеш моя жена.

Взе ръката ми, поставяйки дебел, тежък златен пръстен на пръста ми, който не бях виждала, откакто Жилегай ме беше заловил.

— Михаил ми върна пръстена с кожата ти, за да ме дразни, но се заклех, че ако оживееш, ще го видя на пръста ти отново — каза дълбоко. — Преди месеци ме накара да те помоля да се оженим. Този път не питам. Нареждам ти да кажеш „да“, така че го направи, за да бъдеш моя завинаги.

Погледнах пръстена, толкова щастлива да го нося отново, че почти не забелязах стряскащия син цвят на кожата ми, след което вдигнах очи към Влад. Изражението му беше напрегнато и хватката му върху ръката ми беше едновременно топла и нетрепваща.

В някои случаи той ме плашеше повече сега, отколкото в деня, когато се срещнахме. Влад обичаше по същия начин, по който живееше — неудържимо, опасно и на пълна скорост, точно както ме беше предупредил. Бях чувствала въздействието на тази любов повече от веднъж и щях да я почувствах отново, ако кажех „да“, но точно като преди имах само един отговор.

— Да. Вчера, днес, завинаги… да.