Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (6)

6

Тосканската къща на Влад беше малка в сравнение с румънския му замък, но все пак имаше шест спални и крило за слугите. След няколко часа в разговори, Гретчен си легна, защото не можеше да спре да се прозява. За разлика от мен, не беше свикнала цяла нощ да стои будна. Беше лесно да се разбере в коя стая стои Влад. Дори да не можех да го надуша, можех да го почувствам. Аурата му изпълваше къщата, силата му беше зловеща, дори когато беше спокоен.

„Като спящ дракон“, помислих си, шпионирайки го през полуотворената врата в края на коридора. Влад беше седнал в стола си, дългите му крака — подпрени на близката отоманка. Не се помръдна, когато влязох в стаята. Трябва да беше заспал, докато използваше таблета си. Все още беше с отключен екран в скута му, пръстите му бяха върху клавиатурата, сякаш се беше отнесъл по средата на писането на нещо.

Гледах го в тишина. Със слънцето, което ме караше да припадам от изгрев до залез, не го бях виждала да спи откакто ме промени във вампир. Дори преди това беше рядкост. Дали беше заради новото ми зрение или чертите на лицето му изглеждаха по-малко напрегнати в съня му? Разбира се, извитите му вежди бяха изразени, но устните му бяха отпуснати вместо извити в сардонична усмивка, каквато обикновено носеше. Имаше тъмна набола брада, но челюстта му не беше в обикновените си непреклонни линии. Затворените му клепачи прикриваха втренчения поглед, с който толкова често гледаше другите и за няколко мига промените ме накараха да си представя, че мога да видя следи от невинността, която Влад е трябвало да има някога, когато е бил човек.

Приближих се, чудейки се какъв е бил преди бруталността в живота му да го направи сложния, смъртоносен мъж, в когото се бях влюбила. Дали имаше щастливи спомени от детството си? Или опасните политически преживявания, в които е бил роден, бяха откраднали това от него? Като дете дали някога го е било страх от тъмното? Наведох се надолу, искайки да го докосна, но не и да го събудя…

Огън се изстреля към мен. Изкрещях, закривайки се с ръце инстинктивно, преди да си спомня, че в момента бях огнеупорна. В следващата секунда бях хваната в силна хватка, гърдите на Влад почти насиниха бузата ми от силата, с която ме дръпна. Още по-лошо, емоциите, които ме разкъсаха, бяха толкова диви, че не можех да кажа дали беше разтревожен, ядосан или комбинация от двете.

Жилегай трябваше да ни е открил! Приготвих се за следващата атака, чудейки се защо Влад не се движеше. Да не беше ранен? Опитах се да го избутам, за да го погледна, но той не се помръдна. Тогава ни удари вода, мокрейки дрехите ни и изпълвайки ме с нова паника.

— Влад, какво има? — попитах, почти крещейки.

Виковете на стражите му бяха отражение на притеснението ми. Точно толкова внезапно той ме пусна, казвайки нещо на румънски, което накара стражите, бягащи надолу по коридора, да спрат рязко.

Тогава видях, с какво бяхме намокрени. Пръскачките на тавана, активирани от огън, който трябва да беше дошъл от… Влад, осъзнах, оглеждайки стаята. Никой не беше с нас и никой не ни атакуваше отвън. Така че защо беше освободил огнената топка, която беше превърнала стаята, в която стоеше, в пушещи руини?

— Гретчен, Лейла! — Гласът на баща ми прорязаха обърканите отговори на пазачите. — Добре ли сте?

— Да — отговори Гретчен, последвала вика на баща ми през полуотворената врата. Опитваше се да мине покрай петимата вампири, които изглеждаха също толкова объркани от случилото се, колкото и мен.

— Аз също — отговорих, без да добавям „Все още умряла“ само защото бях прекалено шокирана, за да напомня на баща ми, че това беше първият път, откакто ми беше проговорил, след като откри, че бях станала вампир.

Влад каза нещо на румънски, което грубо си преведох като „обратно по станциите“, преди да затвори вратата на спалнята. Вратата на емоциите му също се затвори, прекъсвайки гейзера, който беше изригнал от него почти толкова яростно, колкото и пламъците.

Пръскачките продължаваха да ни поливат с вода. Изтрих лицето си, преди да попитам:

— Какво стана? — възможно най-спокойно.

Влад се обърна към мен. Изражението му беше затворено, но чертите му бяха толкова напрегнати, че не можех да повярвам, че си бях представила как изглежда невинен преди няколко минути.

— Лош сън — отговори кратко.

— Изригна огън в радиус от три метра заради лош сън? — Само звукът на близък пулс и присъствието на баща ми зад вратата предотвратиха това да повиша гласа си от неверие.

Отговорът му дойде през стиснати зъби.

— Да.

Погледнах съсипаните килим, стол и лаптоп, преди да върна погледа си на него.

— Това, ааа, често ли се случва?

— Не.

Още един кратък отговор, сякаш тонът му не беше достатъчно убедителен, че не иска да говори за това. Е, ако направиш на жена си огнена маска, няма да остави нещата просто така.

— Какъв беше сънят? — настоях.

Устата му се изви в усмивка, която беше отчасти раздразнена, отчасти предизвикателна.

— Наистина ли си сигурна, че искаш да знаеш?

— Казах ти и преди, тайните ти не ме плашат — отговорих, задържайки изгарящия му меден поглед. — Освен това вече не съм уморена, а очевидно и ти не си.

Този път усмивката му съдържаше отсенка на тъмнина, която все пак не ме отблъсна. Пандора трябва да се е чувствала по същия начин, когато не е можела да се спре от отварянето на небезизвестната кутия.

— Не тук. Дадох на хората си достатъчно поводи за размисъл.

Дръпна ме към себе си. След две стъпки бяхме до прозореца, след което излетяхме.