Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (31)

31

Взела решение спрях да използвам камшика си, за да удрям скелетите. Това само намаляваше енергията ми, а или в преддверието имаше безкраен запас от кости, или некромантът възстановяваше скелетите, които свалях. Вместо това навих в ръка камшика, надявайки се некроманта да реши, че бях използвала електрическата си защита. Фокусирах се върху себе си, използвайки стените като трамплини, за да се махна от скелетите. Това ми позволи само няколко секунди почивка, преди да наскачат върху ми отново, но може би това щеше да бъде достатъчно.

Без камшикът ми, който да осветява стаята, изумруденият блясък от очите на некроманта се забелязваше по-лесно. Изглежда ме заобикаляше, без да се приближава, но очевидно имаше нещо наум, иначе досега да си беше избрал удобно място за гледане. Скелетите се разделяха, в която и посока да тръгнеше, напомняйки ми на начина, по който Останките се отнасяха с Кат. „Хайде, приближи се, за да действаш“, мълчаливо го приканих. „Тогава и аз ще мога да направя хода си.“

Когато минутите минаха, без да направи нищо, освен да ме заобикаля, реших да се направя по-привлекателна цел. Рязко наклоних глава назад, сякаш бях ударена от скелет доста жестоко. Толкова добре се представих, че ударих глава в черепа на най-близкият ми нападател. Въпреки моменталната зашеметяваща болка, не беше достатъчно, за да припадна, но се престорих на загубила съзнание, отпускайки се на пода.

Приготвих се за внезапна отбрана, ако един от скелетите грабнеше главата ми с намерение да ме обезглави, но никой не го направи. Всъщност цялата атака спря, което ми се стори странно, докато не чух търкането на кост в камък и осъзнах, че се разделяха, за да позволят на некроманта да премине. Задържах очите си затворени и устата отпусната, но всяка клетка в тялото ми сякаш вибрираше, докато концентрирах електричество в дясната си ръка, държейки камшика под кожата си. С оздравяването на вампирите некромантът щеше да очаква да дойда в съзнание след няколко секунди, което ми даваше много ограничена времева рамка за действие.

Моля те, нека бъде достатъчно близо.

Когато почувствах гъделичкането на аурата му, отворих очи и замахнах. Камшикът полетя, енергията, която бях вкарала в него караше да изскачат искри, докато летеше към некроманта. Той отскочи с невероятна скорост, избягвайки смъртоносния удар. Вместо разполовяване на торса му, както трябваше да стане, камшикът го разрани от гърлото до гърдите, бавно и плитко.

Викът, който ми се изплъзна, не беше просто от разочарование. Болка пламна в горната част на тялото ми в горяща дъга. Лявата ми ръка инстинктивно полетя, за да покрие раната, но когато докоснах гърдите си, очаквайки да усетя да стърчи нож или друго оръжие, нямаше нищо. Поглед надолу не разкри източника на раната. Разкри се само кървава линия от врата до гърдите ми, сякаш бях ударена с невидимо мачете…

Погледнах некроманта. В единствения момент, когато не се владееше и погледът му срещна моя, прочетох най-странния вид ужас в медните им дълбини, и в ума ми проблесна обяснение. Не можеше да бъде, отрекох го веднага. Тогава обаче си спомних как Менчерес обяснява защо не може да премахне заклинанието, което почти ме накара да се самоубия.

„Който и да го беше направил, трябва да е свързал плът с плът и кръв с кръв. След като си вампир, това е повече от магия — това е некромантика… Заклинанието е направено с твоята плът и кръв, както и с тази на некроманта…“

Мислехме, че това беше хубаво, защото смъртта на некроманта щеше да премахне заклинанието, но какво ако имаше и усложнение, идващо от свръхестественото свързване на плътта и кръвта ни?

Преди некроманта да успее да отгатне намерението ми, грабнах една от костите, които бях махнала от скелетите, и прокарах назъбената кост по лицето си. Некромантът извика, когато бузата му се разтвори на абсолютно същото място като моята рана.

— О, по дяволите — ахнах и истината беше толкова потресаваща, че не успях да се сдържа да не я изпробвам отново.

— Спри — каза той отсечено, когато разрязах ръката си и плътта му се разрани до кокал, сякаш го бях направила на него.

— Затова не ме уби по време на атаката си със скелетите! — казах удивено. — Искаше ме прекалено разсеяна, за да помогна на Влад, но не наистина ранена, защото каквото се случи на мен се случва и на теб! Защо тогава ще правиш заклинание като това, ако се предполага да се самоубия?

— Защото не трябваше да живееш толкова дълго, за да ни свърже така — изрепчи се той. — Бях защитен от първото унищожаване на плътта ти, което се и предполагаше да бъде и последното ти, защото никой не е оцелявал от това заклинание преди. Тогава ти продължи да унищожаваш и да регенерираш плътта си, карайки частта, която трябваше да ме защити, да ни свърже. Сега усещам всяка сутрин как лудият кучи син, за когото се омъжи, да те гори!

Не можах да се сдържа, разсмях се с луда развеселеност. След всички проблеми, които бях изпитала заради способностите си, заклинанието на некроманта да го захапе за задника по такъв невероятен начин беше най-забавното нещо, което бях чувала от месец насам.

— Мислиш, че това е смешно? — попита той разгорещено. — Нека да видим колко весело ще ти бъде, когато се наложи да молиш обсебения си от желание за отмъщение съпруг за живота ми. Мислиш ли, че те обича достатъчно, за да не ме убие? Аз не, затова и двамата трябва да изчезваме, сега.

Но може би не беше толкова смешно, премислих, докато смехът ми затихваше. Бяхме разчитали смъртта на некроманта да развали проклятието, но ако всяка рана върху него рефлектираше върху мен, тогава беше прав. Да го убием щеше да означава да умра и аз. Изпълни ме раздразнение. Какво трябваше да правим? Да кажем на некроманта да се грижи за себе си, докато го съпровождахме безопасно извън подземието?

Стените изведнъж се разтресоха силно и мирисът на пушек изпълни преддверието. Бомби, тресенето на земята и вонята на пушек отвратително напомняше на атаката на Жилегай върху замъка. Да не би да бяха заредили с експлозиви подземието?

Намръщването на некроманта изчезна.

— Значи Влад е стигнал до мястото, където е Жилегай. Ако ги е взривил, за да стигне до него, ще открие колко много изненади има заложени още.

Сякаш за да го подчертае, през подземието проехтя вик, последвано от агония и ярост в емоциите ми. Влад не беше близо, но все още беше някъде там, а каквото беше причинило люлеенето на стените го беше ранило. Щеше да има още болка, ако некромантът беше прав, а Влад вече беше преживял достатъчно от подземните ужаси тук.

Огледално, помислих си, докато гледах некроманта. Ако бях принудена да го запазя жив, той беше принуден да направи същото, което означаваше, че имах какво да използвам като разменна монета.

— Ще кажеш на Влад как да избегне капаните ти — казах му.

Той ме погледна, сякаш не ме беше чул правилно, и се засмя.

— Не, няма.

— Да, има — отговорих, увивайки електрическия си камшик около врата си. — Или ще направя нещо, което ще те накара да съжаляваш наистина много.