Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (1)

1

Стотици свещи блестяха от готическите полилеи в балната зала, хвърляйки мека кехлибарена светлина върху гостите отдолу. Липсата на модерно осветление не беше, защото преди къщата е била средновековна крепост. Собственикът беше вампир-пирокинетик, привързан към огъня.

Бях настанена на една от гредите на покрива, почивайки си от вечерните си дейности. Няколко етажа под мен всички гости носеха костюми и маски, но дори без да виждам зъби или блестящи зелени очи, лесно разпознавах кой беше човек и кой не. Вампирите имаха присъща грация, караща движенията им да изглеждат гладки като вода, течаща по камъни. Смъртните им колеги — е, нека просто кажем, че им липсваше въпросният финес. Не, че вината беше тяхна. За разлика от вампирите, хората нямаха този свръхестествен контрол върху всеки мускул от тялото си.

До преди няколко седмици и аз го нямах. Промяната ми във вампир имаше някои неочаквани странични ефекти, в добавка към новото ми амплоа „сега-пия-кръв“. Освен това преди нямах способността за кратко да задържам електричеството, което беше в мен, откакто докоснах паднал електропровод, когато бях на тринадесет.

Свещите в полилеите изведнъж засветиха по-ярко, съвпадайки с появата на мъж на балкона, гледащ към балната зала. Ако това не беше достатъчно, за да обяви присъствието му, аурата му също се запали, изпращайки осезаеми вълни в стаята. Когато ме уцелиха, имах чувството, че бях обвита в електрическо поле, което имайки предвид вътрешният ми висок волтаж, беше иронично. Само шепа вампири-господари в света можеха да проявят достатъчно голяма аура, която да обхване цялата гигантска зала. Влад беше толкова силен, което обявяваше личността му далеч по-ясно, отколкото ако носеше голяма неонова табела с името си.

Точно затова маскировката му беше безсмислена. Под маската, станала известна от филма „В като Вендета“, имаше тъмна набола брада, високи скули, извити вежди и медни очи, обрамчени със зелено. Черният му костюм елегантно покриваше високата му мускулеста фигура, почти предизвиквайки наблюдателите да си фантазират какво беше скрито под него. Когато вдигна ръка, за да накара музикантите да спрат да свирят, свещите рефлектираха върху сватбения му пръстен, карайки извитата златна халка да проблесне.

— Махането на маските е след един час — обяви Влад, в култивирания му глас се усетиха славянски нотки, след което се усмихна, излъчвайки чар и предизвикателство едновременно. — Дотогава се наслаждавайте на мистерията от любопитството за това кой стои до вас, ако вече не сте познали.

Лек смях и аплаузи посрещнаха изявлението му, но аз бях нащрек. Ако махането на маските беше след час, значи времето ми почти бе изтекло.

Трепване на ръката на Влад и музикантите засвириха отново, танцовата площадка се запълни с костюмирани, валсиращи двойки. Не ги погледнах, когато подскочих на близката греда, моментално запазвайки равновесие на тънката дървена дъска. Можех да използвам тези рефлекси, когато се опитвах да вляза в Олимпийския гимнастически отбор. Свръхестествената ловкост също беше още един бонус от превръщането във вампир.

Щом се върнах до тръбите на органите, по които се бях изкачила се плъзнах надолу, приземявайки се на мястото между стените. Музиката от тръбите се усили, почти оглушавайки ме, но това беше целта. Дори вампир, с техните усилени сетива, не можеше да ме чуе над звука. Промъквах се наоколо, докато не достигнах до въздушния филтър, махайки го, преди да се прокрадна в него. Хубаво беше, че носех прилепнала рокля. Ако се бях облякла като Мария Антоанета, никога нямаше да успея да вляза.

Най-накрая се измъкнах в гардероба. Сложих обратно филтъра, изтупах праха от черния си костюм и се насочих към залата, за да продължа с шпионирането си. Не успях да измина и три метра, когато върху гърба ми се отпусна ръка.

— Ето те — каза глас с тежък унгарски акцент.

Обърнах се. Вампирът зад мен носеше много по-изискана версия на лилавия костюм на Жокера и беше покрил виждащата се нормално бяла кожа с бял грим. Маската му стигаше до долната му устна и извитата усмивка, гравирана върху горната керамична част, караше лицето му да изглежда застинало в постоянно зло ухилване.

Маската ми не покриваше устата ми, така че вампирът успя да види, когато се усмихнах.

— Ето ме — съгласих се. Бях се постарала да се запозная с Жокера по-рано, защото беше в листа ми с цели за вечерта, но той беше тук с друга жена. Това означаваше, че не можех да разгърна тайното си оръжие, след като изискваше по-близък контакт, отколкото срещата му би била доволна. Сега обаче тя не беше с него, така че използвах възможността. — Надявам се, че си тук, за да ме поканиш на танц — казах, накланяйки подканящо глава или поне се надявах да изглежда така. Изкуствените рога, които носех, ме караха да се чувствам като заек с две сковани, дълги уши.

— Но разбира се — каза той, хващайки ме за ръка.

Костюмът, който обхващаше цялото ми тяло, го предпазваше от това да почувства електричеството, което течеше по мен. Ако не беше костюмът, в момента, в който ме беше докоснал, щеше да разбере истинската ми самоличност. Поради тази причина бях избрала да участвам в бала с костюм на Злодеида, с дразнещи украси за глава или не: отблъскващата електричеството материя ме покриваше от главата до петите, оставяйки само лицето ми голо. Маската се грижеше за тока, който би могъл да се усети от там, а мирисът ми беше непознат за всеки, който не ме беше срещал преди, което бяха повечето хора тук.

Повечето. Докато Жокера — да, знаех истинското му име, но това му прилягаше по-добре — ме водеше към танцовата площадка, не можех да се спра да не погледна към балкона. Мястото, където беше стоял Влад, сега беше празно. Добре. Единственият вампир, който ме притесняваше тази вечер, беше той.

Щом се присъединихме към другите танцьори, Жокера ме привлече в ръцете си, сините му очи блестяха с нечовешки зелен блясък, докато се плъзгаха по тялото ми. Костюмът ми прилягаше като ръкавица, без да оставя нищо за въображението, но той изглеждаше така, сякаш все пак си представяше. С подробности.

Потиснах потреперване, радвайки се, че гумата на костюма ми прикриваше и миризмата на отвращение, която трябваше да се отделя от мен. Облеклото от коприна и плат на Жокера не предлагаше същата бариера. Миризмата на похот, стелеща се от него, на практика запуши носа ми и дори не дишах. Но след като имах нужда от информация от него, се усмихнах и започнах да танцувам. Бях се научила как да валсувам точно един ден по-рано, но се оказа, че имам достатъчно практика. Жокера ме въртеше през стъпките, които следвах лесно. Държеше ме по-близо, отколкото се изискваше за танца, и не мисля, че беше случайност, когато ръката му се плъзна по дупето ми.

Още веднъж погледнах към балкона. Слава Богу, че все още беше празен!

— Кога ще ми кажеш името си, привлекателна непозната? — попита Жокера, ръката му все още ме галеше ниско по бедрото. — Мога да кажа, че си наскоро превърната. На кого принадлежиш?

Не бях изненадана, че ме беше засякъл като бебе вампир. Костюмът ми може и да задържаше електрическите течения и миризма, но не можеше да задържи аурата ми, а тя като всички нови вампири, беше слаба. В списъка на гостите на Влад присъстваха най-големите и лоши вампири в немъртвото общество на Източна Европа, така че при нормални обстоятелства бих присъствала като слугата на силен вампир. Да бъде гледано на мен като на някой напълно незначителен ми вършеше работа. Не знаейки коя съм означаваше, че Жокера не знаеше за способностите ми, а нямаше да му дам насоки, с които да разбере истинската ми самоличност.

Използвах следващите няколко стъпки в танца, за да махна ръката му от задника си, след което се усмихнах, както се надявах, мистериозно.

— Търпение. Ще ти кажа коя съм, когато трябва да се махнат маските.

— Търпение? — повтори с повече от намек за насмешка. Предполагам, че опитът да бъда мистериозна и съблазнителна се беше провалил.

В интерес на истината нямах много опит с флиртуването. Когато бях на тринадесет, започнах да удрям с ток всеки, когото докоснех, което ме постави в графата „без срещи“ за постоянно за следващите дванадесет години. Дори вампирите не бяха имунизирани към опасния контакт кожа до кожа с мен, а тогава дори не се опитвах да ги нараня. След като имах нужда Жокера да остане с мен за следващите няколко минути, трябваше да продължа с преструвката си, без значение липсата ми на умения за флиртуване. Скоро щях да махна изкуствените пръсти от дясната си ръкавица, да го докосна, докато задържах електричеството си и по този начин да разкрия най-тъмните му тайни.

Детекторите на лъжата бяха нищо в сравнение със способността ми да разкривам най-тъмните грехове на хората с едно-единствено докосване. Мразех психометричните си способности до съвсем наскоро, когато станаха задължителни за опазването на мен и хората, които обичах, живи.

Жокера се усмихна, изглежда решавайки да пренебрегне слабите ми опити за флиртуване. Или, осъзнах докато ни водеше към едно от прикътаните места в залата, имаше нещо напълно различно наум.

— Търпението е добродетел, а аз мразя добродетелите — прошепна той, използвайки тялото си, за да ме принуди да вляза в нишата. — Освен това наистина не ме интересува името ти или на кого принадлежиш. Всичко, което искам да зная, е колко си тясна.

Еха. Говорете за престараване!

— Не мисля така, мой нетърпеливи приятелю — казах, смеейки се, сякаш беше казал шега. — Може би по-късно, но сега нека се върнем към танца…

— Нека не го правим — прекъсна ме, дръпвайки ме към него, приземявайки ръка върху задника ми сякаш съм го молила да ме напляска. Ахнах, толкова шокирана от това, което щеше да се случи, че замръзнах. Лицето на Жокера започна да се навежда, устните му приближаваха моите…

Изкрещя, когато лицето му избухна в пламъци. Ръцете му се махнаха от мен, за да започнат да удрят пламъците, в напразен опит да ги угаси. Пламъците обаче се разпространиха, ставайки по-ярки, преди да успея да изкрещя „Спри!“.

Погледнах между завесите, за да видя как Влад си проправяше път между гостите, които бяха спрели да танцуват, за да гледат към крещящия, горящ мъж. Маската на Влад я нямаше и дългата му тъмна коса се вееше от движенията му. Ръцете му бяха покрити с пламъци, но за разлика от Жокера, който яростно удряше лице, те не го изгаряха. Същата сила, която му позволяваше да извиква и контролира огъня, го пазеше от смъртоносния му ефект.

— Да спра? — изплющя гласът на Влад през въздуха, карайки вампирите, които се бяха приближили към Жокера, да се обърнат и отдръпнат, щом разбраха кой беше причинил пожара. — Защо да го правя?

Дори ако присъстващите не бяха разбрали още, нямаше да оставя мъж да изгори до смърт, само за да запазя присъствието си в тайна.

Излязох от нишата.

— Защото не знаеше, че съм ти жена.

Махнах маската си и дръпнах рогата. Черна коса се разпиля около раменете ми, но това не беше най-характерната ми черта. Това беше белегът, тръгващ от дясната страна на лицето ми към дясната ми ръка.

Ахвания прозвучаха около мен и почти съжалих другия мъж, който беше танцувал с мен. Вероятно очакваше той да бъде следващия в пламъци. Вампирите бяха пословично териториални за това, което наричаха свое. В добавка към това Влад беше вековно стар завоевател, който си беше спечелил названието „Набивача“, когато беше човек, и се получаваше някой много по-страшен от версията на Брам Стокър.

— Заключете вратите. Никой няма да си тръгва — заповяда Влад, добавяйки към новата атмосфера зловещо чувство в залата.

Внезапни движения показаха хората, които бързаха да се подчинят. Говорете каквото си искате за замъка Дракула — дали ги виждате или не, стражата на Влад беше навсякъде.

— Спри да го гориш, мнението ти стана ясно — опитах отново.

Влад погледна към горящия мъж без угризение.

— Ако цени живота си, не трябваше да игнорира отказа ти. Дори ако не знаеше, че си моя жена, знаеше, че си мой гост.

Споменах ли, че Влад имаше склонност да изразява своята древна брутална страна? За него да гори Жокера до смърт заради настоятелността му беше перфектният правилен отговор. Модерен мъж би смятал, че случаят би бил приключен с удар в лицето.

Отидох до Влад, плъзгайки ръка около врата му, въпреки че неговите горяха. Чувствата му бяха заключени, пазейки го от мен и от всички останали вампири, които беше създал, както обикновено бихме направили. Все още беше бесен, иначе не би разкрил прикритието ми по такъв зрелищно насилствен начин.

Но пък по начало той не искаше да съм под прикритие. Трябваше да се карам с него дни наред, докато се съгласи. Сега пък това. Моленето нямаше да спаси Жокера — единствената дума, която Влад мразеше повече от „Дракула“, беше „моля“. Вместо това се изправих на пръсти, устата ми погали ухото му, докато шепнех в него.

— Не съм го докоснала, за да науча това, което ни трябва, така че не можеш да го убиеш. Знаеш колко трудно ми е да извличам информация от кости.

Той не каза нищо и тялото му продължаваше да бъде неподвижно като статуя. След малко обаче пламъците от ръцете му изчезнаха, докато ги прокарваше през косата ми, доразваляйки кока, който така или иначе се беше разпаднал.

— Направи го.

Две кратки думи, но тонът му вече не беше унищожителен. Пламъците на лицето на Жокера се угасиха толкова рязко, както ако беше залят с пожарникарски маркуч.

Изчаках, докато лицето на Жокера стане отново нормално, въпреки че беше покрито със сажди. Неестествено бързото излекуване също беше един от плюсовете да бъдеш вампир. Иначе щеше да се наложи да носи маска до края на живота си.

— Не мърдай, докато жена ми те докосва — заповяда Влад. Нямаше нужда да добавя заплаха, тонът му вече съдържаше достатъчно такава.

— Жена ти? — повтори ужасено Жокера. Трябва да беше пропуснал тази част, докато се опитваше да изгаси лицето си. Погледна ръката си, сякаш спомняйки си, че беше на задника ми само преди няколко минути.

— Ще взема това — каза студено Влад и откъсна ръката на Жокера с едно брутално завъртане.

Трепнах. Значи и това беше видял. Трябваше да работя бързо, преди Влад да откъсне още нещо, което няма да порасне. Приближих се към Жокера, който стискаше чуканчето си, докато сумтеше, но не крещеше. Загубата на ръката явно не беше боляла толкова, колкото горенето на лицето му.

— Трябва да докосна и Кхал Дрого — казах, имайки предвид вампира, облечен като военачалника от „Игра на тронове“. Вече нямаше нужда да се крия, за да почувствам някого. Погледнах раздразнено тихата, маскирана тълпа. Точно така не исках да протекат нещата тази вечер.

„Какво очакваше?“, попита омразният ми вътрешен глас. „Всичко, което правиш, приключва с провал.“

Опитах се да го игнорирам — както и стотиците хора, които ме гледаха, — докато докосвах Жокера с голата си дясна ръка. Той трепна от електричеството, което се вля в него, след като не си направих труда да го задържа. Защо да си хабя силата? Вече всеки знаеше коя съм, така че знаеха какво мога да правя. Най-старият враг на Влад, Михаил Жилегай, се беше уверил да стане така.

Веднага щом го докоснах, безцветни картини наводниха ума ми, превръщайки балната зала във ферма и мен в Жокера.

Ритнах дървената врата, обхождайки стаята с поглед. Два сламеника лежаха близо до огнището, одеялата бяха тънки и оръфани от постоянна употреба. Нещо се готвеше в гърне над пламъците, а дървата изглеждаха набързо изпуснати. Усмихнах се. Малката ферма изглеждаше празна, но не беше.

Не отне дълго да намеря скривалището под единствената маса в стаята. Крещенето започна преди да я отворя, карайки ме да се усмихна по-широко. Обичах, когато крещят и когато се съпротивляват. Двете момичета, които извадих оттам, бяха прекалено млади и слаби, за да се противят много, но поех това, което имаха…

Ръката му беше пораснала, когато излязох от спомена му. Гледах я, докато се борех с желанието да повърна или да разкъсам кожата си, което щеше да ме накара да се почувствам чиста по-бързо. Да съживявам най-лошите грехове на хората, сякаш аз бях тази, която ги извършва, ме отвращаваше. Понякога, като този, беше по-лошо. Когато психическите ми способности се проявяваха за пръв път, цялата тъмнина, която изпитвах, ме тласкаше към опити за самоубийство. Сега се фокусирах, докато гневът и отвращението се превръщаха в по-полезни емоции.

— Махнете му дрехите — казах.

Пазачите на Влад се втурнаха да се подчинят. Докато съм му жена, те щяха да направят каквото им кажа, освен ако Влад не се противопоставеше, а той знаеше защо имах нужда от гола кожа за това, което щях да правя.

Когато Жокера остана само по маската си, прокарах дясната си ръка по него, започвайки с раменете му. Не съживих най-лошия му грях отново; за щастие, това се случваше само първият път, когато докоснех някого. Докосвах оставените есенции на хора, невидими отпечатъци, оставени от личности, оставили емоционалните си чувства върху кожата му. Много бяха от предишните му жертви заради жестокостта му, въпреки че някои бяха от привързаност, напомняйки ми, че дори чудовищата имаха хора, които ги обичат. След като докоснах раменете, врата и ръцете му, отпуснах ръка. Бях почувствала десетки следи на Жокера, но никой от никоя не ми беше позната.

— Не мога да намеря следи от Жилегай — казах накрая.

Жокера се отпусна облекчено. Тъкмо щях да кажа на Влад да го изпепели, след като бях видяла най-лошия му грях, но преди да успея да кажа нещо, Жокера експлодира.

Отскочих от горящите останки на вампира. Когато погледнах към Влад, той все още се усмихваше приятелски. Ако го бях видяла по-рано, щях да се отдръпна предвидливо. Влад беше най-опасен, когато се усмихнеше спокойно и приятелски. Насочи се към мен и се напрегнах. Да, все още беше ядосан. Усмивката му, плюс факта, че не беше изчакал да се отдръпна от хвърчащите останки, преди да го детонира, ме навяха на мисълта.

— Ще получиш доста откази на поканите за следващото ти парти — казах, отърсвайки тлеещите парчета от костюма си.

Усмивката му само се разшири.

— Това не е първото парти, където по-малко гости са си тръгвали от дошлите.

Не, не беше. По-голямата част от това, което историята беше записала за Влад Басараб Дракул, познат като Дракула или Влад Цепеш, значещо „Набивача на кол“, беше грешно, но това не значеше, че някои неща, като небезизвестната вечеря през петнадесети век, където беше избил благородниците си някъде между главното блюдо и десерта, не бяха верни. Като Жокера и тези гости го бяха очаквали.

Не знаех дали го очакваше и маскирания като Кхал Дрого вампир, но щях да разбера. Трима от стражите на Влад го избутаха пред мен, без да го пускат, защото се мяташе прекалено силно. След това, което се беше случило на последния, когото докоснах, не можех да го виня. Поне не се налагаше да му нареждам да се съблича. Гърдите му бяха почти голи.

Игнорирах протестите му и сложих дясната си ръка на неговата. Както обикновено сивите картини от най-лошия му грях ме превзеха, отново доказвайки, че нямаше никакъв проблем с този аспект от способностите ми. След като се върнах ментално в настоящето, започнах да го претърсвам като Жокера, чийто останки все още тлееха на мраморния под на нишата.

Този път разпознах една от следите, маркиращи тялото на вампира. Погледнах към Влад и му кимнах веднъж. Или костюмираният Кхал Дрого си го преведе, или новата усмивка на Влад го ужаси, защото започна да отрича.

— Познавах го отдавна, преди всички да повярват, че е бил убит. Не съм го виждал от векове, кълна се!

Лъжи. Следата, която почувствах, не беше избледняла от годините. Почти подскочи към мен от свежестта си. Отстъпих, но не за да се предпазя от друго избухване, а за да не бъда изблъскана, когато Самир, новият началник на охраната на Влад, започна да влачи вампира. Влад нямаше да убие преоблечения като Кхал Дрого за конспирации с най-опасния си враг. Не, той щеше да изстрада много по-лоша съдба.

— Кой още?

Леденият тон на Влад преряза симпатията, която чувствах към вампира, влачен към подземията. Правилно, имам още работа за вършене.