Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (30)

30

След около четиридесет и пет метра започнах да виждам модерните допълнения в древната структура, които бяха нашето доказателство, че това наистина беше тайното леговище на някого. Камерите на тавана, които видях на няколко места, определено не бяха стандартни по времето на султана, и всяка една, която подминавах, я удрях с електричество, за да я спра. Влад може да го беше направил с огън, но може и да беше пропуснал, което ме тревожеше. Толкова ли беше погълнат от ярост, че не го беше грижа дали Жилегай ще знае, че беше пристигнал?

Загрижеността за Влад заедно с желанието за отмъщение, подсилени от поглъщането на електричеството, ме караха да продължавам напред като пословичната кавалерия, и ме правеше почти несъзнаваща слабите звуци зад мен. След като ги чух се напрегнах, но не се обърнах. Не можеше да бъдат Петре или Самир. Те не бяха глупави, никога нямаше да ми се промъкнат в гръб на вражеска територия, без да кажат, че са те, или пък да се опитват да вървят възможно най-безшумно.

Спрях, сякаш бях объркана, опитвайки се да скрия камшика. Не беше лесно, след като светлината от него осветяваше моята част от тунела, но въпреки това с малко късмет, който и да ме следваше можеше да си помисли, че невъоръжен вампир е по-лесна плячка. Тунелът обаче беше толкова тесен, че трудно щях да успея да ударя както трябва намиращия се зад мен. Не носех други оръжия, така че не можех да си позволя стените да поемат по-голямата част от удара ми. Може би ако успеех да стигна до една от килиите, щях да имам достатъчно пространство за хубав, смъртоносен удар. Сигурна бях, че въпросните килии се намираха някъде тук.

Взела решение започнах да бягам, слушайки усилено, за да разбера дали преследвачът ми ме следваше. Не изоставаше, съдейки по стъпките, но беше малко по-бавен. Тунелът започна да се накланя надолу, отвеждайки ме по-дълбоко под земята. Страх започна да пълзи по гърба ми, защото единствената светлина вече идваше от камшика ми. Блясъка от огъня на Влад не се виждаше и не чувах нищо от него. Сякаш подземието го беше погълнало.

Мисълта ме накара да тичам по-бързо, докато не стигнах края на тунела, който беше отворена врата. Минах през нея… и спрях изненадана. Все още не виждах Влад, но преддверието, дълго километър и половина с множество входове пред мен, показваше, че това не беше края на подземието. Беше началото.

Инстинктът за оцеляване се обади и се махнах от входа. Нямаше да се направя неподвижна мишена за преследвача си, който, от едва доловимите звуци, все още беше в тунела след мен. Освен от смайващите размери на подземието бях изненадана и от стотиците дупки в дясната стена. Простираха се до тавана, който трябваше да бъде висок поне девет метра. Напомняше ми на странна каменна медна пита и предположих, че представляваха отделения за съхранение на нещо, докато не видях прогнилото дърво и кости, които ги облицоваха. Тогава разбрах.

Не бяха отделения за складиране, а клетки, малки, тесни пространства, които караха най-лошите килии в подземието на Влад да изглеждат луксозни в сравнение с тези. Потреперих, държейки дясната си ръка до тялото. Това, което бяха преживели клетите затворници, можеше да пречупи ума ми, ако се докоснех до някоя от следите тук.

Стъпки прозвучаха до вратата. Клекнах ниско, навивайки в готовност камшика си. Веднага, щом мистериозният ми преследвач влезе в преддверието, шибнах с камшика, но той отскочи с невероятна скорост, успявайки да избегне цялата смъртоносна дължина на камшика.

— Чакай — каза, когато отново повдигнах ръка.

Послушах го, най-вече защото исках да презаредя камшика, отколкото за да бъда послушна. Движеше се по-бързо, отколкото очаквах, така че се нуждаех от по-дълъг обхват.

Блясъкът на камшика ми осветяваше с мека бяла светлина лицето на непознатия, правейки го лесен за разпознаване. Беше пътника от колата от по-ранното ми видение за Жилегай, но видението не го беше показало както трябва. Беше трудно да се определи кое беше по-зашеметяващо в него, младостта или външния му вид. Не можеше да бъде по-възрастен от осемнадесет, когато е бил променен. Къдрава черна коса заобикаляше лице, което можеше да накара Абъркромби и Фитч да посегнат към чековите си книжни, а пълните му, но все пак мъжествени устни се извиха в усмивка, която подчерта високите му скули. Единственият друг човек, който беше толкова безупречен, беше Боунс, вампирът, който Влад толкова много ненавиждаше.

Гледах го, за да печеля време, докато камшикът ми се презареждаше, но очевидно той си мислеше, че го правя, защото му се възхищавам. Медните му очи ме гледаха развеселено.

— Не се тревожи, случва се през цялото време — каза, махвайки с ръка. — Лейла, нали?

Акцентът му не беше просто румънски, беше древен румънски, като този на Влад. Това само по себе си ме накара да мисля, че беше поне на няколкостотин години и силните вибрации от аурата му го потвърдиха. Без значение колко млад и красив беше, не беше лесен противник във вампирския свят.

— Лейла — съгласих се, приближавайки се. — А ти си?

Усмихна се почти дяволито.

— Не знаеш ли кой съм?

Драскащи звуци изпълниха дясната страна на преддверието. Първият ми инстинкт беше да погледна, но се принудих да не отлепям очи от момчето. Нямаше да ме измами да пропусна този път. Ако можех да се приближа само още малко…

Безброй форми внезапно се появиха в периферното ми зрение и ме накараха да погледна в дясно. Имах намерение да хвърля бърз поглед, но не можах да се спра да не зяпам и инстинктивно отстъпих назад, докато не притиснах гръб в стена.

Напълно цели скелети изпълваха преддверието. Точно пред зашеметения ми поглед още кости от медената пита се съединяваха и скачаха долу, за да се присъединят към тълпата. Премигнах, но невъзможната гледка не се промени. Да не би да бях докоснала нещо с дясната си ръка? Да не изживявах халюцинация на някой полудял бивш затворник?

Не, реших, когато ужасните скелети започнаха да се удрят в мен с повече сила, отколкото купчина кости трябваше да има. Това беше истинско.

„Не знаеш ли кой съм?“, беше попитало момчето.

Вече знаех. Беше некромантът и за да го докаже, господарят на мъртвите показваше някои от уменията си.

Скелетите ме нападнаха вкупом, събаряйки ме на пода с кокалести пръсти, които бодяха като тъпи ножове. Бяха толкова нагъсто, че нямах пространство да удрям с камшика, затова започнах да ритам и да удрям с ръце и глава, докато опитвах да се измъкна. Кости се чупеха и хвърчаха от ударите ми, но това, което скелетите нямаха като устойчивост компенсираха с брой и бях мрачно наясно за другата опасност, която представляваха.

Разсейване.

Не можех да видя некроманта. Като нищо можеше да се катери по една от колоните от клетки и да скочи върху мен като смъртоносен паяк. Още по-лошо, ако се борех със скелети, не помагах на Влад. Къде беше той? С други свръхестествени трикове на некроманта ли се справяше? Или Жилегай и който още беше тук долу с него бяха по-голямата опасност?

— Имаш повече животи и от котка, знаеш ли?

Некромантът повиши глас, за да го чуя над звуците на чупене на множество кости. От гласа му разбрах, че се намира близо до входа, от който бяхме влезли. Исках да продължи да говори, затова извиках:

— Нима?

— Никой не е оцелявал от две от заклинанията ми преди, въпреки че, за да сме честни, Синтияна направи първото. Толкова жадна за знания ученичка. Съжалявам, че я загубих.

— Трябваше да знаем, че е имала учител — извиках. — От неефективни любовни заклинания с цветя премина към убиване на бебе за огнеупорно заклинание.

Последните ми думи бяха прекъснати, когато един от скелетите ме удари директно с глава. От удара със солидната, възстановена кост имах усещането, че бях ударена с топка за боулинг в главата. Още няколко такива удара и щях да припадна, тогава щяха да ми откъснат главата, преди да се върна в съзнание. Смених тактиката и престанах да се опитвам да се изправя. Вместо това изпънах тяло и се отритнах от стената, удряйки с камшика си кокалестите крака, докато се плъзгах.

— Това огнеупорно заклинание беше твое, нали? — извиках, докато продължавах да разчиствам път с камшика си.

— Разбира се — отговори некроманта. — Единствената причина, че не го направих аз, беше за да избегна да бъда разкрит, когато използваш способностите си, както направи със Синтияна.

Бързината и подобният на моторна резачка ефект от камшика почти ми позволи да стигна до другата страна на преддверието, където имаше най-малко скелети. Имах няколко рани и синини, но щяха да оздравеят веднага щом спрях да получавам нови. Ако спрях да получавам нови, това беше.

Защо некромантът не се беше възползвал от атаката на скелетите, за да нападне? Страхуваше се от камшика? Или се готвеше за нещо още по-лошо? Беше обвързал заклинанието за непреодолимо самоубийство в плътта ми. Ами ако се бавеше, защото правеше нещо, с което да го активира?

Замахнах към тълпата от скелети с повече отчаяние. Не бях взела оръжия с мен, защото не исках да рискувам да го използвам върху себе си, но този камшик беше повече от достатъчно, за да свърши работата. Ако го увиех около врата си и дръпнех достатъчно силно, щях да се обезглавя.

Две зелени точки проблеснаха за кратко през скелетите, които напираха да ме атакуват. Разпознах ги като очите на некроманта. Приближаваше се.

Опитах се да намеря изход, но опциите ми бяха ограничени. Не бях достатъчно наивна да очаквам някой да се появи и да ме спаси, нито можех да изчакам това да мине. Дори ако успеех да стигна до един от многото тунели, скелетите щяха да ме последват. Тогава щях да се опитвам да се преборя с тях в тясно пространство, вместо в широко такова, което щеше да им даде предимство. Ако тунелът, който изберях, беше задънен или завършваше в килия, некромантът нямаше да има нужда да активира заклинанието. Щях да бъда в капан и скелетите щяха да могат да ме разкъсат.

Не, осъзнах в прилив на решителност, ако исках да изляза от преддверието жива, трябваше да намеря начин да убия некроманта.