Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (13)

13

През следващите два дни имах чувството, че съм си наранила мозъка от опитите да се свържа с Влад. В тази област може и да бях стигнала до задънена улица, но в друга бях постигнала напредък: хватката на слънцето.

Зората все още ме удряше като тухла по главата, но с всеки изминал ден се събуждах все по-рано. Самообладанието ми нарастваше от грозотата на положението ми, но в същото време тялото ми ставаше плашещо слабо. Дрането ме беше накарало да изгубя повечето от кръвта, която имах в себе си, и от тогава не бях получава нито капка. Преди слушах колко сърца биеха, за да разбера колко хора бяха скрити. Сега трябваше да се боря да не ги слушам, защото подсилваше глада ми до точка, където едва успявах да се съсредоточа в опита си да се свържа с Влад.

„Трябва ми кръв“, показах с устни на Максимус по време на силно охраняваната му визита на втория ден след имитацията на изнасилване. Не носеше камерата за повторение, благодаря на Бога, но вместо това носеше кофа и гъба. Беше повече от унизително да ме къпе с четирима подхилващи се пазачи, но поне коментарите, които си разменяха за анатомията ми ги разсейваше от устата ми и не успяха да видях съобщението, което дадох. Максимус обаче видя и кимването му ми каза, че ще направи най-доброто, което може.

Може би храненето щеше да ми помогне да премина през бариерата на способностите си. Връзката ми с Влад трябваше да е там. Не просто бяхме разменили кръв; той ме беше превърнал във вампир, така че всяка клетка в тялото ми трябваше да има естествена връзка с него. Просто трябваше да възстановя тези връзки и да ги последвам до източника им.

Опитвах се до края на деня. Когато изгревът най-накрая ме удари с обичайната си сила, все още се опитвах.

Замъкът на Влад вече не гореше. Това не беше единствената промяна от последният път, когато го видях. Частите от къщата, които бяха паднали, бяха изчистени, разкривайки кратери, на някои места дълбоки чак до мазетата. Големи купчини останки бяха разположени зад каквото беше останало от каменната стена. Кранове и булдозери намаляваха тези камари, прехвърляйки ги в близкостоящите контейнери за превозване. Преди замъкът изглеждаше почти изоставен, но сега беше претъпкан с хора, които разчистваха.

Северната и източната страна на къщата изглеждаха като спаднало суфле. Западната беше по-добре, но беше принизена до един етаж. В сравнение южната засенчваше останалите, всички четири етажа бяха непокътнати и се извисяваше в предизвикателно облекчение срещу ясното следобедно небе.

Там беше Влад, хванал ръце зад гърба си, докато гледаше надолу към напредъка. Менчерес също беше там, седнал на диван до бюро с компютър. Дивана разпознах; компютърът беше нов. Дори да не помнех как е изглеждала стаята преди, металната маса не съвпадаше с разкошното обзавеждане, което кулата и останалата част от северното крило някак бяха избегнали атаката на Жилегай.

Не знаех дали е истинско или сънувам, но това не ме спря да погледна Влад с глад, който засенчи сегашния ми. Опитах се да не се замислям колко ми липсва, но да го видя унищожи емоционалната защита, която имах. Болеше ме да го докосна, но не можех. Другите пъти, когато се свързвах с Влад в съня си имах тяло като на дух. Този път нямах нищо, така че може би наистина сънувах.

Ако беше така, си го представях много по-раздърпан, отколкото го бях виждала някога. Черната му коса беше сплъстена, дрехите му бяха оцапани с толкова много пепел, мръсотия и кръв, че не можех да видя какъв цвят бяха. Гъста брада покриваше челюстта му, а обувките му бяха овъглени парчета. Въпреки това стойката му беше величествена, сякаш беше облечен с перфектни царски одежди вместо мръсните му сегашни.

— Ела — каза Влад на румънски.

Марти влезе в стаята, карайки ме да се зарадвам. Беше оцелял! Благодаря на Бога! Тогава, също толкова бързо, радостта ми беше заменена от загриженост.

Марти изглеждаше почти толкова зле като Влад. Бакенбардите му ги нямаше, на главата му бяха останали само няколко туфички черна коса. Лицето му беше покрито с кръв и ми отне момент да осъзная защо.

— Това беше изпратено на един от хората ти като последния път — каза Марти, дрезгавият му глас се затрудни при следващите му думи. — Гледах го по пътя насам. Определено е тя.

Влад протегна ръка, но останалата част от тялото му остана в същата перфектна, подобна на статуя неподвижност. Погледнах към плика и алените сълзи по бузите на Марти и ме обзе ужас. Не. Нека не е този запис…

— Не искаш да го видиш — каза дрезгаво Марти, потвърждавайки подозренията ми. — Иска ми се и аз да не бях. Накрая е жива, това е всичко, което трябва да…

— Дай ми го — изръмжани три думи, които ме накараха да се свия от насилието в тях.

Менчерес не изчака за отговора на Марти. Невидима сила дръпна плика от ръцете на Марти и го занесе до Влад, след това силата на Менчерес избута Марти от стаята. След като пликът докосна Влад, той стана петно от бързината, с която се придвижи до компютъра. Сложи DVD-то и натисна „Пусни“. Сега се молех да беше само сън, но за всеки случай започнах да му крещя с мислите си.

„Не го гледай, Влад! Чуй гласа ми. Знам къде съм, само трябва да ме чуеш, за да ти кажа…“

Огън се изстреля от ръцете му, когато екранът беше запълнен с мен, гола и бореща се толкова яростно срещу оковите си, докато не потече кръв. След това се появи голият задник на Максимус, докато идваше към мен, държейки бутилката с лубрикант и ленти тиксо. Бях толкова разстроена, че Влад гледа това, че ми отне няколко момента да осъзная, че записът няма звук, което ме изненада, докато не си спомних, че Максимус беше натиснал някакъв бутон, преди да си свали дрехите. Умно, звукът можеше да бъде изолиран и проучен, докато не чуеше какво ми шепнеше, а нямах съмнение, че Жилегай го беше гледал, преди да го прати на Влад.

Нищо чудно, че Жилегай не беше се усъмнил, помислих си, чувствайки се зле, гледайки как Максимус се прави, че ме изнасилва. Трябва да е бил режисьор в предишния си живот, защото имаше свръхестествено чувство за ъглите на камерата. Нито веднъж не се видя тиксото, което беше залепил на мен или на него, докато се клатеше и тласкаше, сякаш загубил контрол от страст. Опитах се да се фокусирам върху Влад вместо кадрите, искайки да ме чуе.

„Не е истинско, не е истинско, спри да го гледаш! Чуй ме, точно тук съм и знам къде съм!“

Или наистина сънувах, или не успявах да го достигна, защото нито веднъж Влад не отлепи очи от екрана. Видеото свърши с това как Максимус ме оставя окована за стената, докато семето му ме покриваше с розови поточета. Влад не се помръдна и нищо не се промени в изражението му, но пламъците от ръцете му се разраснаха, докато не обхванаха цялото му тяло. Скоро не можех да го виждам от слоевете червено, оранжево и синьо и когато огънят продължи да се излива от него като вода от гейзер, Менчерес се надигна.

— Влад — започна той.

Стена от пламъци запратиха египетският вампир в другия край на стаята. Менчерес не се опита да говори с Влад отново. Побягна, крещейки на румънски и английски на всички да бягат.

През следващите няколко минути гледах с агонизиращо удивление как хората, които бяха работили по поправката на замъка, бягаха от подхранения от ярост огнен ад, който продължаваше да се излива от Влад, докато не покри всеки сантиметър от замъка. Тези, които не можеха да бягат достатъчно бързо, бяха хвърлени на безопасно място от телекинезата на Менчерес, изглеждаше сякаш къщата изхвърляше хора от себе си, докато се мяташе предсмъртно. Дори атаката с напалм не беше толкова унищожителна. В шокираща показност на сила, огънят на Влад гореше, докато всичко, което остана, бяха той сред морето от огън, разрушени камъни и блестяща жарава.