Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (8)

1

Може да съм заспал. Не знам, защото бях загубил всякакво чувство за време. Не помня бурята да е затихвала, но помня, че като отворих очи и погледнах през входа на храма, видях ясно небе, което в очакване на изгрева постепенно придобиваше цвят на мляко. Ранобудниците на джунглата вече пееха и прехвръкваха от дърво на дърво. Майката ягуар стоеше пред срещуположния вход, вперила поглед в поляната навън. Зачудих се как този хищник стои в едно помещение с паките, но после забелязах, че техният ъгъл беше празен. На рамото ми също нямаше никой. Моят приятел паякът си беше отишъл. Не можех да кажа, че ми липсва. Огледах стените около себе си. Няколко хлебарки и по-дребни паяци продължаваха да си стоят по камъните, но повечето от многокраките им себеподобни вече бяха изчезнали.

Трепнах, като усетих как остри като игли нокти се впиват в бедрото ми. Малкото в скута ми се събуждаше, протягаше лапки и се прозяваше. Накрая скочи на пода. С тихи стъпки се насочи към братчетата си, сви се на топка и скочи върху тях. След секунди и трите се въргаляха по каменния под.

Голямата котка се обърна и отиде при тях. Вдигна за врата едно и тръгна към входа до мен. Като минаваше, ми метна зелен поглед, с който сякаш каза: „Хич не си и помисляй да вземеш някое от тези и да изчезнеш!“.

„И през ум не ми е минавало“ — мислено й отговорих аз.

Другите две малки изтичаха до входа и замяукаха след майка си. Тя бързо и грациозно си проправи път надолу по стъпалата и пое през подгизналата поляна, без да се обърне мито веднъж назад.

Реших, че сега е идеалният момент да се махна оттам. Усещах, че магията, причинена от бурята и наводнението през изминалата нощ, започва да губи въздействието си. Може би все пак ще е проява на благоразумие да поувелича разстоянието между мен и мама ягуар.

Премръзнали и мокри, ставите ми заскърцаха и запротестираха, когато се разгънах, за да се измъкна от тесния си ъгъл, и с несигурни крачки тръгнах към изхода. Чувствах се като Тенекиения човек^[1] в последна степен на ръждясване. Изпъшках и извих гръб, после се запрепъвах към срещуположния изход — по-далече от ягуарчетата. С мачетето в ръка тръгнах надолу по стъпалата.

Като изключим ударената от мълния палма и подгизналата земя, поляната и пирамидата не изглеждаха много по-различно от предния ден. Небето бързо изсветляваше, докато вървях към дърветата. Застанах зад дебел, обрасъл в мъх ствол и скришом погледнах към пирамидата. Видях майката ягуар да слиза с второто си бебче. Стоях и наблюдавах, докато отнесе и третото.

— Довиждане — казах аз, когато тя излезе с последното малко в уста. Забелязах, че гласът ми е станал необичайно дрезгав. Дали бе резултат от обезводняване и една нощ прекарана сред прилепови изпражнения? Или беше от тумора?

— Да се върнем в реалността — измърморих под нос и тръгнах да прекося откритото пространство. Погледнах храма и ограждащата го джунгла.

Това ли е реалността?

Стомахът ми къркореше от глад. Умирах и от жажда. Така и не намерих кокосов орех вчера, но тази сутрин сигурно е пълно с тях по земята.

Сложих острието на мачетето на рамо като пушка и тръгнах. Вчера толкова се колебах дали да навляза в джунглата. Тази сутрин бе различно. Аз бях различен. Имах чувството, че Мезоамерика вече бе хвърлила срещу мен най-лошото и аз бях оцелял. Чувствах се готов за всичко.

Както и предположих, нямаше никакви проблеми да си намеря кокосови орехи. По друг начин обаче стоеше въпросът с отварянето им. При първите два опита разцепвах проклетите неща на две, при което деветдесет процента от млякото се разплискваше върху мен и из джунглата. А като гледах Амброзио, изглеждаше толкова лесно.

С третия обаче успях да го направя както трябва — отсякох малко парче от върха и се получи отвор. Изпих лакомо на големи глътки (доколкото ми позволяваше подутината в гърлото) прохладната леко кисела течност, като оставях излишното да ми потече по брадата. Никога не бях вкусвал нещо по-хубаво от това — не можеше да се сравнява дори с леденостудена бира след косене на трева.

Опитах с още един и го съсипах, но успях да отрежа върха на следващия. После дойде време за ядене. Нямаше много месо в тези зелени кокосови орехи, така че се заех да търся малко по-узрели. Нямах голям късмет на кокосовия фронт, но пък попаднах на бананово дърво, повалено от бурята. Яркозелена връзка банани, дълга повече от метър, лежеше в храсталака и ме чакаше.

Никога не бях ял толкова зелени банани, но нямаше да позволя този факт да ме спре. Джунглата ми предлагаше закуска и не бях в положение да отказвам. Но като хванах да отчупя два банана, от връзката изскочи огромен космат черен паяк и бързо се насочи към мен.

Отскочих назад и вдигнах мачетето. Съществото изглеждаше доста страшно, но нямаше да му позволя да ми развали закуската. Първата ми реакция бе да го ударя с плоското на острието, но се поколебах.

— Разкарай се — казах му аз. — Един твой братовчед спа на рамото ми цялата нощ. До гуша ми е дошло от паяци.

Дори не мръдна, затова внимателно пъхнах върха на мачетето под тялото му. Паякът скочи върху плоското на острието и аз бързо го пренесох на трийсетина сантиметра встрани върху широк лист. После хукна по листа и се скри в сенките.

— И без това трябва да си намериш ново дърво — подвикнах след него. — Това са го гръмнали.

По устните ми играеше усмивка, като се наведох да откъсна една шесторъка връзка банани от клона. Нямаше и ден откакто съм тук, и вече си говорех с буболечки.

Бананите бяха дребни и не особено ароматни, но запълниха стомаха ми. Изядох три. Малко ми беше трудно да гълтам — нищо сериозно, но усещах хранопровода си леко стеснен.

Започна се, помислих ужасѐн. Предателската тъкан завземаше територии в райони, където постоянно щеше да ми напомня за присъствието си. Но аз от самото начало си знаех какво ще стане и нямах намерение непрекъснато да мисля за неизбежното.

Откъснах втора връзка банани и ги понесох със себе си обратно към поляната.

Небето вече бе светло, слънцето се надигаше над върховете на дърветата и заливаше храма, увенчал пирамидата — моята пирамида — със златна светлина, но останалата част от поляната все още беше в сянка. Жалко, че не се бях сетил да взема фотоапарат.

Върнах се в дерето, където продължаваше да се стича кална вода, въпреки че потокът вече бе само няколко сантиметра дълбок. Тръгнах нагоре по течението към мястото, където бях оставил джипа — поне където си мислех, че съм го оставил — но той не бе там. Открих наистина прясно разкъсан корен, който стърчеше от дъното на дерето. Може тук да се бяха закачили колелата снощи.

Стомахът ме сви — не толкова задето джипа го нямаше — все щях да го намеря някъде надолу по дерето — ами заради онова, което бях оставил в него. В сака ми имаше изключително важни неща, които нямаше никаква надежда да си набавя тук, в дивите земи на Мезоамерика. При това нямах предвид лаптопа.

Заджапах надолу по дерето. Докъде ли го бе завлякла водата? И дали бе отнесла сака ми? Къде щях да го търся? Сакът ми беше водоустойчив, но не и непромокаем. И дори да е останал в джипа, всичко вътре вече щеше да е съсипано от водата.

Дерето направи завой и точно тогава видях джипа — обърнат към мен, стъпил на колелата си и забил задната си броня в извивката на брега. Беше изподран, очукан, мръсен и окичен с листа и клони, но ми се стори толкова хубав, че ми идеше да го разцелувам.

Забавих ход, едва дишах — по дяволите, загубил съм форма. Като приближих, пет-шест паякови маймунки с писък изскочиха от отворената странична врата и се покатериха по дърветата. Ускорих крачка. Знаех от сафаритата, на които бях ходил, какви щети бяха способни да нанесат на една кола тези малки същества. Отворих задната врата и въздъхнах с облекчение, като видях сака си — непокътнат и със затворен цип.

Но беше мокър. Пръстите ми леко трепереха, когато отворих ципа и зарових ръце в дрехите, тоалетните принадлежности, лекарствата за спешни случаи и разните други работи вътре. Всичко сякаш бе сухо. Накрая го намерих — малък кожен калъф, наполовина колкото лаптопа на размери. Отворих ципа и проверих съдържанието на чантичката. Двете опаковки от по 250 мл декстроза и вода бяха непокътнати; интравенозните игли и тръбички изглеждаха добре; здрави бяха и всички ампули с калиев хлорид.

Отпуснах глава върху ръцете си и изпуснах дълбока въздишка на облекчение. Това бе моят спасителен пояс. Ако — би трябвало да кажа „когато“ — туморът се разрасне дотам, че повече да не съм в състояние да гълтам или пък ми станеше прекалено трудно да поемам въздух през ларинкса — това бе моят изход. Вместо да се оставя да ме откарат в някоя болница, където да ме овържат с разни тръбички, през които да ме хранят и да ми помагат да дишам, аз си носех мои собствени интравенозни системи.

Като ми дойдеше времето, щях да изпразня ампулите с калиев хлорид в торбичките с декстроза и вода, да пъхна тръбичката, да окача системата на някой клон, да мушна иглата във вена и да пусна течността да се влива. Коктейлът от калиев хлорид щеше за миг да спре сърдечния мускул.

Бързо, чисто, лесно и безболезнено.

Е, сравнително безболезнено. Струваше ми се, че такава висока концентрация на калиев хлорид щеше да пари вената, като влезе в нея, а вероятно щях да изпитам и болка в гърдите, когато сърцето ми спре, но щеше да трае по-малко от минута, така че все щях да го изтърпя. Нищо работа като време. Сто пъти по-добре и по-достойно от алтернативата. А най-хубавото бе, че аз щях да дръпна шалтера, а не туморът.

Бях убедил Дейв да ми направи една последна лична услуга — ако умра тук, да уреди да откарат тялото ми в Бедфорд. Не му бях казал, че това „ако“ е само по-мека форма на неизбежното „когато“.

Чух шум от автомобилен двигател някъде далече зад мен. Ново облекчение. Това можеше да е само Амброзио. Бързо затворих ципа на кожения калъф и го пъхнах в сака.

Сега. Как да изиграя етюда? Да се направя ли на бесен, задето ме бяха оставили да прекарам цяла нощ в джунглата при тази буря, или да го раздавам хладнокръвен?

Интересното бе, че не бях бесен. Можех да загина, наистина, но вместо това бях преживял нещо неповторимо, което беше променило виждането ми за света или поне за тази част от него. Вчера се чувствах като абсолютен чужденец тук. Сега, макар и по никакъв начин да не бях станал неразделна част от Мезоамериката на Мая, вече не се чувствах като натрапник. Струваше ми се, че макар и едва доловимо, все пак бях свързан с този свят.

Бях дошъл тук за приключението и без никакво съмнение си го изживявах най-пълноценно. Така че колкото и да се опитвах, не можах да намеря нито капчица гняв в себе си.

Нямаше и да съм хладнокръвен и безразличен — щях да умра от радост, че виждам Амброзио. Направо бях готов да разцелувам грозничкото му лице, като се появи.

Обаче можех да се правя на безразличен. Много безразличен.

Затова, когато другият джип се показа иззад завоя, аз седях на покрива на моя джип с гръб към предното стъкло, с мачете пъхнато в колана и с нахапан банан в ръка.

Амброзио изскочи иззад волана, а от другата страна излезе Мая. Въпреки „несъответствията в първичните източници на информация“ на Терзиски сърцето ми подскочи малко по-силно, като я видях. Ето че не ме е изоставила в гората. Не бе Кстабей.

Тази Мая не приличаше много на жената, с която се бях запознал у дома, ала пак бе поразителна, ако не и още по-поразителна. Беше си сплела косата на две дълги плитки и носеше тясна права рокля до глезените, от груб бял памучен плат, с бродерии по врата и по подгъвите и привързана в кръста с шарен платнен колан.

— Доктор Бърли! — извика тя и забърза към мен. — Добре ли…?

— Искаш ли банан? — предложих й аз от останките от моята закуска. След като хапнах и пих, дрезгавината в гласа ми бе поизчезнала.

Тя забави ход и се усмихна. Появиха се трапчинките, а нефритените й очи светнаха.

Амброзио се засмя и зареди на скоропоговорка поредица от цъкания, шъшкане и твърди гласни, които определено нямаха нищо общо с испанския език. Сигурно бе нещо на езика на маите.

Мая вървеше вече по-спокойно към мен, сложила ръце на хълбоци, усмихната.

— Толкова се тревожех за теб, а ето как те намирам! Все едно си бил на пикник.

Тази усмивка. Беше ми хубаво, че я карах да се усмихва.

— Да видиш, че и блестящият сляп мъж от крепостта може да се приспособява.

— Очевидно.

Над рамото й видях, че от задната част на джипа излиза втори мъж. Беше направен от същия материал като Амброзио, даже зъболекарят им сякаш бе един и същ.

— Буенос диас^[2] — поздрави той с позлатена усмивка.

— Това е Хорхе — представи го Мая. — Той разбира от двигатели. Двамата с Амброзио ще останат тук да оправят този джип, а ние с теб ще пътуваме с новия.

— На мен този план ми звучи добре — казах аз.

Измъкнах сака си и го отнесох до новия джип. Изчаках Амброзио и Хорхе да извадят кутията с инструменти, тенекиите със смазочно масло и бутилките с газ от задната част и хвърлих сака вътре. Вдигнах глава и видях, че Мая се е настанила зад волана и деликатно отхапва от един от моите банани.

— Искаш ли да карам? — предложих аз.

Тя поклати глава.

— Може би по-късно, но тук аз по-добре познавам пътя.

Амброзио и Хорхе ни помахаха, като потеглихме.

Наблюдавах Мая как шофира. Беше отпусната, почти нехайна и сменяше ръчните скорости като професионалист. Дългите й крака опъваха плата на роклята при всяко движение с педалите на газта и съединителя.

— Това местна носия ли е?

— Нарича се хюипил. Много е удобна.

— С нея и с тези плитки идеално се вписваш тук.

— Благодаря. В Уестчестър щяха да си мислят, че се опитвам да изглеждам като момиче с така сплетена коса. А тук просто е по-практично да се носят плитки. — Тя ме погледна. — И ти… изглеждаш… различен.

— Като оставим настрана факта, че имам нужда от баня и бръснене ли?

— Да. Вътрешно си различен.

Разказах й за изминалата нощ. Тя слушаше, често-често кимаше и понякога се усмихваше.

— Сближил си се с Майката тази нощ — каза тя, когато свърших. — Някои от стените на твоята крепост са се поразклатили.

Не ми беше ясна тази работа с Майката, но знаех, че нощта, която прекарах седнал в онзи древен храм, ме бе отвела много по-далеч от предишния ми живот, отколкото целият ден летене вчера.

Зачудих се дали Мая не бе планирала всичко предварително: накарала е Амброзио да симулира повреда и да ме остави сам за една нощ — изпитание с огън, или в случая — с буря.

Исках да я попитам, но не знаех как би реагирала. Можеше да се обиди. Реших да видя как ще се развият нещата и да отворя дума по-късно. Искаше ми се да разбера и за „несъответствията“ в биографията й. Но май бе по-добре да изчакам и следващото съобщение на Терзиски.

Точно сега обаче, докато се движехме с плясък през зеления тунел на дерето, имах по-належащ въпрос:

— Къде отиваме?

— Да открием твоята първа хармония.

— Първа хармония ли? Какво е това?

— Помниш ли зъбците, които използвах, за да изследвам чакрите ти?

— Разбира се.

— Ще ти намерим такива и на теб и ще ги накараш да ти служат.

— Да ги намерим ли? Като те слушам, все едно че тези неща изскачат от земята като гъби.

— Не израстват от земята. Направени са и после са скрити.

— От кого?

— Никой не знае.

Започваше да ми звучи като научна фантастика.

— Добре, намираме тези зъбци и после какво?

— Ще видиш.

— Тези зъбци — продължавах аз, — те не са нещо като кристали, нали?

Лека усмивка.

— Имаш нещо против кристалите ли?

— Да — заявих аз, като си мислех за митологията, създадена около кристалните топки. — Но чакай първо да те питам. Какво означават кристалите за теб?

— Майката ги създава дълбоко в себе си, като поставя пясък и вода под въздействието на висока температура и налягане в продължение на милиони години, и после ги изтиква на повърхността. Някои казват, че това са сълзите й.

— Но ти не вярваш в това, нали?

Тя сви рамене.

— Струва ми се малко романтично, но — кой знае?

— Вярваш ли, че има загадъчна сила в тях?

— А ти в какво вярваш?

— Не искам да те засегна, Мая — започнах аз, като внимавах да подбирам думите си, защото си спомнях кристалите, окачени в кабинета й, — но аз наистина имам проблем с цялата тази работа около кристалите.

— Няма да ме засегнеш. Питай. Питай каквото искаш. Ще ти кажа всичко, което знам. Това е единственият начин да се научиш, единственият начин слепият Сесил да се научи да вижда.

— Мога ли да поставям на обсъждане всичко? Да говоря откровено и ти да нямаш нищо против?

— Дори настоявам да го направиш.

— Охо — захилих се аз. — Да не съжаляваш после?

— Ще съжалявам, сигурна съм — върна ми тя усмивката.

— Добре. Кристалите. Те са просто камъни. Всички камъни, с изключение на метеоритите, идат от земята — Майката, както я наричаш ти. Защо тогава кристалите да имат по-голяма сила или лечебни свойства, да речем, от шистите? Или от гранита?

— Ти какъв отговор би дал на този въпрос?

— Аз бих предположил, че кристалите са предпочетени, защото са по-красиви и от тях стават по-хубави бижута, отколкото от шистите или гранита и следователно държат по-добра цена.

Отново усмивка.

— Значи освен скептик си и циник.

Свих рамене.

— Не си се разправяла с разни здравноосигурителни каси и още безброй видове осигурителни компании като мен.

— Не съм — призна тя. — Осигурителните компании никога не биха одобрили моите методи.

— Е, те не си падаха особено и по моите. Много-много не се съобразявах с техните указания. Не мога да ти опиша какво ми ставаше, като чувах как техните директори носели вкъщи милиони долари годишно — четох за някакъв, който получил осем милиона в брой и в акции за една година — а в същото време лечението и услугите, осигурявани от компаниите им, са орязани до минимум. Карай пациентите с дни да се влачат из бюрократичния лабиринт, за да получат някакъв антибиотик, който е на не по-малко от десет години — няма значение, важното е накрая балансът да е в твоя полза. А що се отнася до лекарите — гледай да им пречиш максимално да лекуват хората. Изстисквай лекарите, изстисквай пациентите, за да може някой административен директор да прибере по-голяма премия в края на годината, защото, бог ми е свидетел, осем милиона не стигат, човекът трябва да получи повече. Познавам лекари, които всеки ден спасяват човешки живот и не вземат една двайсета… дори една четирийсета за това. А колко живота е спасил този административен директор?

Гласът ми стана дрезгав. Замълчах и прочистих гърло.

— Много гняв си натрупал — каза Мая.

— Да. Така е. — Не си бях дал сметка колко ме е яд. Сега, след като вече не практикувам, поне няма да се занимавам със здравноосигурителни компании и хич няма да ми е мъчно за тях. — Така че сигурно разбираш защо получавам пристъп на цинизъм, като видя да се правят много пари в медицината, било традиционната, било алтернативната. А повярвай ми, някой прави страхотни печалби от милиардите кристални висулки, които се продават, защото уж имали лечебни свойства.

— Да, така е. Когато съществува някаква потребност, винаги има хора, които гледат да се облагодетелстват. Но това говори повече за онези, които продават, отколкото за онова, което продават. Кристалите са наистина камъни, но и не „просто“ камъни.

— Всъщност говорим за кварц, нали така?

— Да. Чувал си за кварцово радио, нали?

— Разбира се.

— А да си чувал някога за шистово или гранитово радио?

— Право в целта.

Закова ме. Нито шистите, нито гранитът, нито някой друг минерал, който ми идваше наум, не притежаваше пиезоелектрични свойства.

Явно и преди бе водила подобни разговори. Колко ли пъти? Много, убеден съм. Изглеждаше толкова спокойна и уверена. А с кого ли? Гледах дългите й тънки пръсти върху волана, играта на мускулите под кожата на ръцете й, докато шофираше надолу по дерето, и се чудех дали е имало мъж в живота й. И ако не, защо ли? Толкова много неща не знаех за тази жена.

— А могат ли шистите или гранитът да въртят плоскостта на поляризирана светлина? — попита тя.

— Не, разбира се.

— Тогава няма как да не приемеш, че кварцът не е просто камък. И освен че е по-красив, има и други свойства, които го отличават от останалите минерали.

— Добре, но това не означава, че има и лечебни свойства.

Тя ме погледна със сериозно изражение.

— А ти знаеш ли, че нямат?

— Не — признах аз, — изобщо много работи не знам за тези неща. Но не съм виждал нито едно конкретно доказателство, което да ме убеди, че кварцът има лечебни свойства, а докато не…

— Ще продължиш да се съмняваш.

— Точно така. Няма друг начин. Така са ме учили. Това е научният метод. Всичко трябва да се докаже с обективни научни експерименти. Не приемам анекдотични доказателства от типа: „Леля Софи го опита и след една глътка захвърли слуховия апарат“. Трябва да се проследи плацебо ефектът, да се отстранят възможностите за грешки от страна на изследователя, а също и предразсъдъците. И освен това резултатите трябва да могат да се получат повторно. Това е ключът.

— Тогава не вярваш, предполагам, в много от нещата, в които вярват повечето хора.

— Правилно предположение. Не вярвам в телефонните разговори с екстрасенси, в летящи чинии и извънземни, дошли на земята, в астрални проекции, медиуми, карти таро, телепатия, извиване на лъжици, ясновидство, спиритични сеанси, превъплъщения, астрология, ароматерапия, паранормална хирургия, вечно движение, Сътворението, Откровението, Кабала, хиромантия, френология^[3], левитация, Бермудския триъгълник, Едгар Кейси^[4], Джийн Диксън^[5], Имануел Великовски^[6], Л. Рон Хабърд^[7], чудовището от Лох Нес и много други неща, за които сега не се сещам.

— Май наистина си създадох много работа с теб, Уилбър Сесил Бърли.

— Предупредих те.

— Ти определено си най-големият скептик на света.

— О, едва ли.

Мая натисна спирачките, колелата приплъзнаха и спряха, а тя отметна назад глава и дълго се смя с пълен глас. Чуден смях, който излизаше някъде дълбоко от гърдите й.

Ама какво беше толкова пък смешно? Тогава осъзнах какво бях казал, и също ме напуши смях.

Кога за последно се бях смял така заедно с друг човек? Не си спомнях. Със сигурност не и откакто се бях развел, а навярно и дълго преди това. Толкова бе хубаво да се облегнеш и да ревеш от смях — на себе си, на всичко. Какво прекрасно разтоварване. Не си спомням откога не се бях чувствал толкова жив.

От много време не се бях забавлявал така.