Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fifth Harmonic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023 г.)

Издание:

Автор: Франсис Пол Уилсън

Заглавие: Петата хармония

Преводач: Сашка Георгиева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Унискорп“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Милка Рускова

Художник: Живко Петров

Коректор: Милка Белчева

ISBN: 978-954-330-368-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19080

История

  1. — Добавяне

9

— Пийни си малко от това — предложи Амброзио.

Бях се върнал при огъня да чакам Мая, но времето минаваше, а тя не идваше. Потънал в мрачните си мисли, едва-едва си давах сметка, че увисналата в небето почти пълна луна бавно се движи и оставя пътека от светлина във водата, ала аз бях твърде нещастен, за да се насладя на гледката.

Бях се издънил, ама здравата.

Амброзио бъбреше ли бъбреше въпреки моите едносрични отговори и когато стана и си тръгна, реших, че му е дошло до гуша от скучния събеседник. Но той се върна със стара винена бутилка в ръка. Махна разпадащата се коркова тапа и ми предложи да опитам.

Вдигнах бутилката към огъня и надникнах през зеленото стъкло. Етикет нямаше. Бутилката бе полупълна, но тъмната мътна течност вътре не приличаше на вино.

— Какво е това?

— Специална смес. Амброзио си я прави сам.

Поредната рецепта на маите този път за домашно приготвено уиски. Добре. Ще опитам.

Дръпнах една глътка, преглътнах и се задавих от гадния вкус.

— Какво е това? — попитах, след като спрях да кашлям. Ако до този момент гласът ми бе дрезгав, сега стана още по-дрезгав.

Амброзио отпи от ужасната на вкус напитка и пак ми подаде бутилката.

— Пийни си още. Ще ти се отрази добре.

Тъкмо да откажа, но после реших — защо пък не? Освен това вкусът, който оставаше след известно време в устата, не бе чак толкова лош. Имаше нещо познато в тази смес. Отпих още една глътка и този път не се закашлях.

— Какво има вътре?

— Ром, билки, тютюн…

— Ром с аромат на тютюн? — Ето това бе познатият вкус. В колежа бях опитвал да дъвча тютюн. — За първи път чувам такова нещо. Какво друго има?

— И теонанкатъл.

— Какво означава това?

— Божия плът.

— Не, сериозно.

— Съвсем сериозно. Теонанкатъл са гъби, които растат от капчиците кръв, които Кетцалкоатл пролял от стъпалата си, след като се набол на тръни, докато вървял по земята.

Притесних се.

— Гъби ли? Ама не от онези психеделичните, нали?

— Сиколични… сиколични…? — затрудни се Амброзио с непознатото понятие. — Не я знам тази дума.

— Такива дето те карат да виждаш разни неща.

Очите му светнаха.

— Да! Отварят третото око! Ще ти помогнат да прогледнеш! Опитвал ли си теонанкатъл досега?

— Не — отговорих аз и му върнах бутилката. — И вече ми е малко късно тепърва да започвам.

Той пак ми мушна бутилката в ръцете.

— Не. Трябва да пиеш още. Ще ти се отрази добре.

Отказах да взема бутилката. Никак не ми беше приятна мисълта, че към нервната ми система пълзяха халюциногенните вещества на тези гъби. В колежа бях пушил марихуана — там всеки пуши — но никога не бях имал никакви халюцинации. От марихуаната само се размеквах, удряше ме хормонът и страшно огладнявах. Молех се и сместа на Амброзио да не стига по-далече от това. Нещата тук, в Мезоамерика, и без това си бяха достатъчно странни. Само това липсваше — един скучен средно заможен американец да вземе да се държи като невменяем в това затънтено място — ужас.

Изпълнен с лоши предчувствия, седях, гледах огъня и чаках нещо да се случи. След около пет минути все още всичко си изглеждаше нормално, затова реших, че ще е най-добре да взема да си легна.

Тъкмо се изправях, когато пламъците на огъня станаха сини.

Останах си така със свити колене. Премигнах, но пламъците си останаха ярко, трепкащо персийско сини.

Добре, казах си аз. Това е халюциногенен ефект. Просто промяна във възприятието на цветовете. Изместване в спектъра. Не е кой знае какво. Няма от какво да се страхуваш. Само запази спокойствие. Най-лошото е да изпаднеш в паника.

И тогава чух шум — нисък, бавен ритмичен тътен, идващ от дълбините на планетата, като пулс на огромно сърце.

Майката на всички ни? Гея?

Не. Просто слухова халюцинация под влияние на внушенията на Мая и всичките й приказки за тази Майка.

Последва по-висок тон, остър звук, придружен от друг — още по-висок, който се сля и хармонизира с първия. Чу се и трети и още един — по-висок, и по-нисък — и всички се обединиха в божествен резонанс.

Видях Амброзио от другата страна на огъня. Мърдаше устни, но не чувах и дума. Той сякаш сияеше… слаба светлина мъждукаше и пулсираше по очертанията на тялото му.

И тогава някаква сила сграбчи главата ми — искаше да я завърти надясно. Аз се запънах, но не можах да устоя на натиска. Достраша ме, че ще ми се счупи вратът, ако продължавам да упорствам. Затова се обърнах и видях селото, заобикалящата го джунгла и очертаващото се отзад плато.

Всичко — колибите, хората, които се движеха насам-натам, дърветата, дори самото плато — всичко сияеше със свой собствен цвят, своя блещукаща аура. Видях и други светлини, меки, празни сияния, които бродеха невидими и недоловими сред хората и къщите. А там, на върха на платото, самотното дърво светеше като маяк, чийто силен прожектор бе обърнат към небето и лъчът му пронизваше пространството високо, високо, докъдето ми стигаше погледът.

После отново ми завъртяха главата. Този път не се противопоставих и се оставих на силата, която ме накара да погледна морето. И то сякаш бе оживяло от светлините, които блещукаха над и под повърхността му.

Усетих безкрайния цикъл на живота да се върти около мен — болките от ражданията, радостта от израстването, страха от смъртта, неприятната миризма на разложението, при което хранителните вещества се връщат обратно в цикъла, за да може да продължи вечно.

После почувствах как земята се задвижи. Не като при земетресението отпреди три дни, не беше като разместване на пластове. По-скоро като че ли ми показваше посока. Усещах как земята се върти под краката ми. Буквално чувствах инерцията от въртеливото движение на земята. Усещах и стремглавия й полет през Космоса, докато обикаляше около слънцето, и движението й заедно със слънчевата система като част от нашата галактика, докато следва орбитата си около галактическия център. Усетих притеглянето на чудовищната черна дупка, която пропадаше дълбоко в този център, чух как викат ярките звезди и планети, засмукани от гладната й паст. Усетих дори по-величествените извиващи се траектории на цялата ни галактика и сродните й съзвездия, които те следват в бягството си от епицентъра на Големия взрив.

Всичко се движеше…

Движеше се прекалено бързо!

Направих няколко несигурни крачки към сияещо палмово дърво и увих ръце около ствола му. Трябваше да устоя на неизчислимата инерция, на титаничните сили, които ме бяха връхлетели. Не знаех дали ще ме притиснат към земята, или ще ме захвърлят в Космоса.

Стиснах клепачи и отворих уста да викам за помощ, но гласът ми се изгуби сред воя на тоновете, които изпълваха ушите ми. Затова само се вкопчих още по-силно в дървото и се държах на живот и смърт, защото знаех, че ако се пусна, ще бъда запратен в междузвездното пространство.

Стоях така отчаяно впит в дървото сякаш часове. Накрая усетих нечие докосване… нечии внимателни ръце галеха раменете ми, нежни пръсти по лицето ми. Постепенно шумовете заглъхнаха, ужасното чувство за движение с бясна скорост намаля и до слуха ми достигна далечен глас, който ме викаше от далечния край на дълъг коридор. Женски глас. На Мая.

Съсредоточих се върху звука, концентрирах се върху него, докато изключих всичко друго и тръгнах към него.

— Всичко е наред, Уил… Всичко е наред. Тук си в безопасност, добре си и аз съм с теб. Нищо не може да ти се случи, докато съм с теб. Чуваш ли ме, Уил? Чуваш ли ме?

Приближавах се все повече и повече, докато ми се стори, че вече е безопасно и мога да отворя очи.

Тъмнина. Нощ. Коленете ми затънали в студен пясък. Лицето ми — притиснато до ствола на палма. Увил съм ръце около дървото. И светът… не се движи.

— Мая?

— Тук съм.

Осмелих се да пусна дървото с една ръка и да потърся нейните пръсти. Тя стисна ръката ми окуражително.

— Господи, какво стана?

— Амброзио е направил голяма грешка — каза тя и в гласа й се промъкна гняв. — Дал ти е нещо, което нямаше право да ти дава.

— И защо го е направил?

— Мислел, че ще ти помогне, но това не е твоят път. Ти не си готов за теонанкатъл. Около теб все още има прекалено много стени. Още не си в хармония.

Най-сетне пуснах дървото и се изправих… предпазливо. Вселената около мен сякаш се бе стабилизирала, но тъмнината имаше странен оттенък. Обърнах се към Мая и я видях обгърната от яркожълта аура, която обаче избледня веднага щом се опитах да се съсредоточа върху нея. Сграбчих и другата й ръка… да ме задържи, ако планетата реши отново да ме захвърли в Космоса.

— Ти се върна — продумах аз.

— Да — кимна тя.

— Извинявай, ако съм те обидил. Не съм искал… Просто… Май не мога да спра да пъхам пръсти в раните.

Тя посочи с брадичка към пясъка до лявото й коляно, където проблясваше нещо черно, квадратно и мокро, чиято лъскава повърхност отразяваше лунната светлина. Лаптопът ми.

— Нямаше нужда да го хвърляш — каза тя.

— Ти не искаше да ме чуеш. Трябваше да ти покажа.

Дълбоко в себе си продължавах да искам отговори на въпросите си, но нямаше да им позволя да ми пречат. Щях да продължа напред, да става каквото ще. Ако имах достатъчно време пред себе си, както би трябвало, сигурно щеше да е различно. Но както стояха нещата сега, какво значение всъщност имаха няколко въпроса?

— Съсипан е, за съжаление — отбеляза Мая.

Да. Съвсем. Пясък и морска вода е смъртоносна комбинация за всякакви микрочипове и драйвери. Бях прекъснал връзката си с Терзиски и каквато и да било тревожна и отклоняваща вниманието информация за разните Маи Куенел, които бродеха по Земното кълбо, но изведнъж ме жегна съзнанието, че с импулсивния си жест бях сложил край и на връзката си с Кели.

Успях смело да свия рамене.

— Остават три дни до пълнолуние, нали? Решителният момент, доколкото разбрах, когато ще се прославя или ще се проваля.

— Да — кимна тя мрачно.

Ще се прославя или ще се проваля… Ще живея или ще умра — май е по-точно.

— Е, ще изкарам и без компютър дотогава, предполагам.

Тя стана и ми помогна да се изправя на крака.

— Трябва да поспиш. Почини си, събери сили за утре, когато ще трябва да намериш своя воден зъбец.

— Значи не си се отказала от мен.

Най-после усмивка — слаба, но все пак усмивка.

— Не. Ти ме предупреди, че ще ми е трудно с теб… Просто не бях осъзнала точно колко ще ми е трудно. Ти си предизвикателството на живота ми, Уилбър Сесил Бърли. И аз няма да се откажа от задачата си да те спася.

Нима наистина вярваше, че ще успее? Като я гледах и слушах, за малко и аз самият да повярвам. За малко.

— Благодаря ти, Мая.

— Поспи — каза тя, бяхме стигнали до вратата на моята колиба. — Утре тръгваме към Ла Мано Хундиендо рано призори, когато морето е най-спокойно.

Влязох вътре и за малко да се спъна в масичката, поставена току пред прага. Едва не изпищях при вида на някаква съсухрена глава, поставена върху огрения от лунна светлина плот на масата. Обърнах се да бягам… но изведнъж осъзнах, че това бе просто кокосов орех.

Трябваше да заспя и да забравя всички тези невероятни образи. Колкото по-скоро затворя очи, толкова по-добре.

Почаках, докато пулсът ми се нормализира, след това опипом намерих хамака. Легнах в него, той се залюля и за миг отново ме обхвана преживеният преди малко ужас — помислих, че еликсирът на Амброзио отново ме хваща… Успях да се овладея и всичко се успокои.

Вътрешно обаче изобщо не бях спокоен. Халюцинациите ме бяха разтърсили и още ме преследваха. Загледах се в осветения от бледата лунна светлина правоъгълник на вратата и се надявах ритмичният плясък на водата и песента на щурците да ме приспят.

Тъкмо задрямвах и пред входа на колибата премина сянка.

Събуди се!

На лунната светлина се очертаваше нечий силует. Гласът беше мъжки; мъжки, бих казал, бе и силуетът, ако очертанията му не бяха някак странно неправилни.

— Амброзио, ти ли си?

Капитанът иска да те види.

Не беше гласът на Амброзио. Този говореше на перфектен английски.

— Кой?

Капитанът, глупако! Идвай тук… веднага!

Объркан и малко замаян от неочакваното нахлуване, слязох от хамака и се запрепъвах към вратата. Аз приближавах към входа, а фигурата се отдалечаваше. Но щом прекрачих прага, вече не бях в Мезоамерика.

Бях в пещера от червен камък, осветена от… Не виждах откъде идваше светлината… беше просто… осветена. А стените всъщност не бяха от камък, защото бяха меки и гъвкави. Подът леко поддаваше под краката ми, сякаш стоях върху възглавница.

Устата ми пресъхна. Гъбеният ром на Амброзио още не бе свършил с мен. Господи, как ли щях да се измъкна оттук?

А, ето те!

Обърнах се и стреснато отскочих назад при вида на противната фигура, надвиснала над мен. Маса от кълбовидна кървавочервена маса с неясни хуманоидни очертания седеше върху нещо като трон там, където трябваше да е колибата. Без уста, без нос, само едно огромно око в центъра на лицето. Кръв капеше от смъкнатите му рамене, където бяха забити някакви еполети направо в плътта му… ако можеше да се нарече плът.

Гледах го с широко отворени от отвращение очи и той не сваляше поглед от мен.

Много се забави, докато дойдеш тук — рече чудовището. — Исках да те видя, преди да е станало твърде късно.

Не отговорих. Какъв смисъл имаше? Това беше просто халюцинация. Съществото нямаше уста, но въпреки това ми говореше. Всъщност не го чувах… думите се оформяха в главата ми.

Но изглеждаше толкова истинско.

Какво има? Не ме ли позна? Не можеш ли да се сетиш кой съм? Ти ми измисли името.

И изведнъж разбрах — изтръгнат от подсъзнанието ми с помощта на теонанкатъл, пред мен стоеше ужасът, взел власт над живота ми, ужасът, на който бях придал човешка форма…

Капитан Карцином.

Той самият. Най-лошият ти кошмар, от плът и кръв. Новият владетел на твоето царство. — Вдигна крайник, който приличаше донякъде на ръка. — Кралят е мъртъв! Да живее кралят!

Не знаех какво да правя. Какво се прави, когато изживяваш гаден кошмар? Мая не беше до мен да ме измъкне от него както преди, бях съвсем сам. Неясно си спомнях някой да казва, че било по-лошо, ако се мъчиш да се измъкнеш от кошмара, затова реших да вляза в играта.

— Крал на какво? — попитах аз.

Той махна с ръка към пещерата зад мен.

На всичко, което виждам.

Обърнах се и видях, че пещерата се е превърнала в село на маите. Хора тумори с кълбовидна плът като капитана, но облечени като маи, нахлуваха в селото, избиваха жителите му и превземаха колибите им, а маите воини стояха, въоръжени със стрели и копия, но не правеха нищо. Новите обитатели започнаха да преобразяват завзетите колиби в отвратителни, безформени палати без капчица симетрия в тях. Някогашното старомодно, подредено селце бе превърнато в пародия. А маите воини продължаваха да бездействат. Обикаляха около селото, но оставяха хората тумори да се движат съвсем свободно.

Виждаш ли колко е лесно? — обади се Капитан Карцином. — Твоите воини са безпомощни пред моите деца. Толкова са уплашени, че дори не се опитват да ги спрат.

Този микросвят на маите пресъздаваше ставащото в тялото ми: маите воини представляваха имунната ми система — те можеха да избият смъртоносните туморни клетки още при появата им, но са програмирани да се борят с нашественици. И понеже туморът се състои от мутирали клетки от собственото ми тяло, те не ги възприемат като нашественици.

— Не са уплашени — казах аз. — Щяха да ти дадат да разбереш, ако бяха видели в теб заплаха. Но тъй като си част от мен, смятат клетките ти за свои събратя. Не се досещат, че техните братя са изроди, готови да ти забият нож в гърба. Точно като теб.

Как смееш!

— А ти как би нарекъл самоунищожението? — сопнах се аз и се извърнах да погледна капитана в лицето. Досега си играех с халюцинацията, но в мен като приливна вълна се надигаше истински гняв. Защо ли да не го гръмна и с двете цеви? — Ама че си идиот.

Капитанът се засмя — отвратителен смях — хем кънти, хем приглушен.

Обидите няма да ти помогнат. Обречен си и го знаеш.

— А ти не си ли? Ти и твоите клетки сте абсолютно негодни за нищо. Вие сте паразити. Единственото, което правите, е да се храните, да растете и да се делите.

Ама се делим много по-бързо от твоите клетки. В това е силата ни. Затова победата ни е сигурна. Ние сме нов вид. Раса на господари. Ние ще те надживеем. Ще те закопаем!

— А когато запушите канала, през който влизат хранителни вещества в системата, когато децата ти накрая запечатат тръбата, която позволява на кислорода да стига до кръвообращението, което ги храни, какво ще стане тогава?

Ти ще умреш.

— И ти също, проклет канибал!

Дръж си езика зад зъбите!

— Ти си роден в моя език! Аз съм твой баща. Моите клетки са ти дали живот. Ти си по-лош и от канибал… ти си отцеяден канибал.

Отново прозвуча кънтящият приглушен смях. Капитанът поклати масивната си циклопска глава.

Не, не, не! Ние не признаваме никого за свой баща! Родили сме се от само себе си и не можем да умрем! Ние сме различни. Ние сме върховни! Носим нов ред, нов вид живот на жалкото ти тяло. Ще продължим да заменяме твоите слаби низши клетки с нашите — от новата висша раса, докато заличим и последната следа от теб. Тогава победата ни ще е пълна и ние ще сме господарите.

Капитан Карцином беше Хитлер, Пол Пот, Саддам Хюсеин и Осама бин Ладен, събрани в един луд с диагноза мономания, препуснал с колесница към Ада, където искаше да завлече и мен.

Отворих уста да се опитам да обясня, но веднага я затворих.

Къде ми беше умът? Просто се бях „нагъбил“ и кошмарът бе дело на невротрансмитерите[1] ми, побъркали се под въздействието на халюциногенните вещества на гъбите. Дори да можех да си говоря с моя тумор, едва ли щях да успея да го убедя да не ме убива. Със същия успех можех да се разхождам по Луната. Като при всички тумори, клетките на моето злокачествено образувание бяха загубили своя Rb протеин[2], който регулира делението на клетката; и сега там се вихреше оргия от неуправляеми митози[3].

Трябваше да взема нещата в свои ръце. Трябваше да сложа край на това веднага.

Седнах на мекия, лепкав червен под и затворих очи.

Да! — възтържествува Капитана. — На колене пред своя господар!

Запуших уши и оставих гласните си струни да вибрират с някакъв нисък звук, за да заглуша гласа на чудовището. Все някак щях да овладея положението. Повече никакви разговори с тумори, никакви кървавочервени пещери и ходещи и говорещи метастази. Исках да се върна в реалния свят, по дяволите, и то веднага.

Долавях как Капитан Карцином беснее около мен, но упорито не му обръщах внимание. Скоро усещането за лепкав под под голите ми стъпала започна да изчезва и отново усетих мрежата на хамака, към която се притискаше гърбът ми.

Отворих очи. Бях в колибата. Звездите в отвора на вратата избледняваха. Някъде в селото изкукурига петел.

Въздъхнах с облекчение.

Зазоряваше се.

Бележки

[1] Химическо сигнално вещество на нервната система. — Б.пр.

[2] Ретинобластомен протеин. — Б.пр.

[3] Процесът на делене на хромозомите в една клетка за образуването на две идентични клетки. — Б.пр.