Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (11)

4

Събуди ме гневен глас — мъжки. Но не беше на Амброзио. Погледнах към хамака на Мая. На бледата светлина на изгряващия ден го видях увиснал и изтънял като празен пашкул.

Обърнах се на другата страна, както си лежах в хамака, и нещо ме мушна в ребрата. Зъбецът. По настояване на Мая, преди да заспя, го бях пъхнал в ризата си. Извадих го. Усещах го топъл на дланта си. Стиснах дръжката му и почаках. Исках да почувствам нещо различно в него, в себе си.

Нищо. Просто парче метал.

Слязох от хамака, пъхнах зъбеца в джоба на панталоните и тихо тръгнах към вратата.

Слънцето не се виждаше, но ясното небе изсветляваше на изток. На три метра от колибата дребен индианец с бяла риза и широки панталони гневно жестикулираше към Мая. Очите му бяха на нивото на врата й, затова бе отметнал глава назад, за да може да гледа в лицето й.

Нямах представа какво означават всичките му гърлени и шъшкащи звуци, но без съмнение бе ядосан. Мая кимаше, опитвайки се да го успокои с думи на същия език, но той не мирясваше. Даже сякаш се ядосваше все повече и повече.

В отговор на инстинктивно появило се желание да я защитя аз направих крачка напред. Мая ме забеляза и скришом ми даде знак с ръка, че всичко е наред.

Огледах се и видях неясните фигури на други селяни, които наблюдаваха неочаквания скандал, застанали пред вратите на колибите си. После забелязах още двама мъже, които стояха вдясно от мен. Погледнах ги по-внимателно и познах Амброзио и Хорхе, а зад тях — другия джип. С няколко странични крачки отидох при Амброзио.

— Какъв е проблемът?

Дребосъкът се наклони към мен.

— Това е собственикът на къщата, в която спите. Много е ядосан, задето двамата с Мая сте спали там.

— Къде сме сбъркали? Не сме предложили достатъчно пари ли?

— Не. Той казва, че Мая не е добре дошла в неговия дом, ако ще да му даде и всичките пари на света. А на всичкото отгоре довела със себе си и куче от Америка. — Амброзио докосна ръката ми в жест на извинение. — Амброзио не ги казва тези работи, само превежда.

— Разбирам — успокоих го аз. — Какво друго разправя той?

— Казва, че сега домът му бил омърсен завинаги и затова трябвало да го изгори.

Напрежението сгъсти въздуха около мен.

— Тоя луд ли е?

— Мисля, че обича да говори и сега просто прави шоу пред съседите. Дори обвинява Мая, задето жена му не ражда деца.

— По-лесно е, отколкото да обвинява себе си — измърморих аз, после си спомних, че Амброзио ми бе казал как някои местни я наричали бруха — вещица.

— Освен това й вика полупорода — добави Амброзио.

Сега вече усетих как моят гняв се смесва с напрежението във въздуха. Дребният тъпак нямаше право да й говори така. Исках да я защитя, но не знаех езика. Можех да си представя как се чувства Мая. Предната вечер с такъв плам и гняв говореше за разорението, на което бе подложен нейният народ, а сега този наперен недорасъл петел й разправя, че не принадлежи към този народ.

Накрая мъжът направи поредица от бурни жестове, с които сочеше към края на селото — без съмнение настояваше Мая да си тръгне — после се обърна и сърдито се насочи към една от колибите.

Мая се приближи към нас. Беше облечена в груба памучна блуза и шорти от изрязани панталони.

— Трябва да си ходим — каза тя с нисък, плътен глас. Не погледна към мен, така че не можах да видя добре изражението на лицето й в сумрачната светлина, но ако съдех по гласа, бе на прага да се разплаче. — И без това бяхме дошли само да пренощуваме, но трябва да си тръгваме веднага.

— Няма проблем — опитах се да я успокоя аз. — Вече съм съвсем буден и готов за път. Ще си кача багажа в джипа.

— Не — обади се Амброзио. — Не в джипа. В лодка.

— Лодка ли? Защо в лодка?

— Поемаме по реката — обясни Мая. — Не можем да стигнем до следващия зъбец по път, а е и твърде далече да се върви пеша. Амброзио ще тръгне с джипа на запад и ще се присъедини към нас близо до водните зъбци.

— По реката значи — измърморих аз. Никога не съм обичал да пътувам с лодки. Много от лекарите, които познавам, имаха моторни лодки и яхти или лодки за спортен риболов, но аз никога не съм успявал да оценя подобен род занимания. — И с каква лодка?

— Вчера купих едно от селските канута.

По дяволите, изругах наум аз. Тези еднодръвки ми се виждаха прекалено тежки за задвижване с гребла. Гърбът ми и без това вече се бе схванал и ме болеше.

— По течението, надявам се.

Думите ми успяха да накарат Мая малко да се поусмихне.

— Да. По течението. През цялото време.

— Хубаво. Да тръгваме.

Докато носех сака към реката, се тревожех дали ще се побере в това издълбано от дънер кану. Но бях твърдо решен да намеря начин да си го нося с мен. За нищо на света нямаше да се разделя с моя Кеворкянов^[1] комплект.

Оказа се, че съм се тревожил напразно. Кануто беше голямо, издълбано от шестметров кедров ствол, и бе ужасно тежко. Трябваше да се напънем и четиримата, за да го избутаме от брега във водата. В него имаше достатъчно място и за моя сак, и за багажа на Мая, както и за още два спални чувала и хладилна чанта, която Амброзио извади от багажника на джипа.

Мая зае място отзад, аз се качих на носа, а багажа натрупахме по средата между нас. Хорхе и Амброзио ни бутнаха, ние загребахме няколко пъти с веслата и поехме надолу по реката.

Нямаше нужда от голямо гребане, за да поддържаме лодката в движение. Мая използваше греблото си като рул, за да ни държи в средата на реката, където течението вършеше останалата работа. Аз редовно потапях греблото си, но по-скоро заради шоуто, отколкото заради нещо друго; движехме се бавно и спокойно.

Зад нас небето засия в розово и златно, тъй като слънцето забиваше лъчи и се катереше към върховете на гъстата стена от дървета, издигаща се по двата бряга на реката. Маймуни крещяха с пискливи гласове, докато скачаха от клон на клон, над главите ни се носеха птици, оцветени в яркозелено и червено, в плитчините стояха чапли, неподвижни като статуи, а на ниските клонки кацаха сини рибарчета и зорко следяха реката, готови да се спуснат към всяко нещо, което мръдне под повърхността. Около нас водата бе гладка и искряща, само едва-едва забележими вълнички издаваха наличието на течение — реката бе като вълнообразно огледало, направено от джамджия, който още не е усвоил тънкостите на занаята.

Хвърлих поглед към Мая. Тя се бе загледала през рамо към селото, което се скри зад завоя на речното корито. Възхитих се на дългите мускули по дължината на стройните й стегнати бедра, видях ги как се свиха под гладката кафява кожа, когато тя коленичи на кърмата.

Когато отново се обърна напред, видях обидата в очите й.

— Защо се беше ядосал тоя човек толкова?

— Защото съм наполовина дзул. Хората в това селце са чисти маи. Много са горди, че не са допуснали да смесят кръвта си с кръвта на дзули.

— В моята родина това се нарича расизъм.

Тя въздъхна.

— От гледна точка на теорията е така, предполагам. Но тук, в страната на маите, е различно. Тук хората не оставят миналото зад гърба си. Не прощават и никога не забравят.

— Неправдите, за които ми говореше снощи ли?

— Да. Ала вековете кланета са нищо в сравнение с пораженията, нанесени от болестите, които дзулите са донесли тук от Европа. Деветдесет процента — без никакво преувеличение, Сесил — девет на всеки десет маи умират от чумата, плъзнала из Мезоамерика през шестнайсети век. Загубихме класите на жреците, кралските фамилии, гадателите, нашите най-велики умове. Градовете ни се превърнаха в морги. Броят на жертвите, дадени от ацтеки, инки и маи, грубо пресметнато, е някъде между четирийсет и петдесет милиона души.

Тя замълча — дали за да ми даде възможност да осъзная думите й, или да реагирам. Останах безмълвен.

Мая продължи:

— По това време съпротивата на ацтеките и инките е била сломена. Конквистадорите са ги завладели със своите пушки и саби, но маите все още не били преклонили глава. Нашествениците използвали микроба като съюзник срещу маите.

Сега като се замислих, си спомних, че бях чел за падането на Мексико Сити. И за това как още по̀ на юг в Перу Кортес или някой от другите варвари с железни ризници бе поискал откуп за краля на инките. Но не знаех нищо за падането на маите.

— Ние не сме имали само един-единствен цар или само една столица — продължи Мая. — Били сме пръснати из Мезоамерика в десетки самостоятелни анклави, които много приличат на гръцките градове държави. И досега има двайсет различни езика на маите. Били сме народ хидра: отсичаш една от главите, но останалите остават живи и здрави. В това била силата ни, но и голямата ни слабост. Множеството ни градове държави не могли да намерят общ водач да ги обедини и да ги поведе срещу нашествениците. Или ако е имало такъв човек, той е бил отнесен от чумата, преди да дойде на власт. До 1620 година, когато вашите поклонници са акостирали в Плимут, моят народ и цивилизацията ни вече е приличала на празна раковина.

— „Моят народ“ — повторих аз. — Хич не ми се стори, че оня недорасъл грубиян в селото те включва в своята си версия на „моя народ“.

— Така е. Жените ме приемат, но мъжете — не. Спомените за нашествието, за старите кланета, за новите кланета, за Войната на кастите^[2] се предават от баща на син. Желанието за кръвна мъст е живо. И фактът, че не си стоя тук, в страната на маите, а снова напред-назад из земите на дзулите, особено в САЩ…

— САЩ ли? Ние никога не сме нападали страната на маите.

— Напротив, нападали сте я. С Фрутера.

— С кое-кое? За какво говориш?

— Фрутера — така наричахме вашата нашественическа армия. Или понякога Зеления октопод. На теб сигурно ти е известна като Юнайтед Фрут Къмпани. Тя се опита да изкупи по-голямата част от Мезоамерика или поне всички райони, в които растат банани. Контролираше железниците, манипулираше изборите и поставяше марионетки на президентския пост. Откъде мислиш се появи понятието „бананова република“? А когато Якобо Арбенез реши, че иска да върне част от необработваемата земя на местните, Фрутера повика на помощ съюзниците си в американското правителство. И веднага изпратиха ЦРУ да организира свалянето му.

— Я стига. Щом се обърка нещо, където и да било по света, и веднага обвиняват флуоровъглеродите, Ел Ниньо или ЦРУ.

— Този път основателно. Джон Фостър Дълис беше тогава държавен секретар, а също и един от основните акционери на „Юнайтед Фрут“. Начело на ЦРУ беше брат му Алън. Арбенез бе обявен за комунист и свален от бунтовници, обучени от ЦРУ, а спорната земя бе върната на Фрутера.

Нямах достатъчно познания за политическата история на района, за да споря с нея. А и не бях сигурен, че имам желание. В историята имаше нещо грозно и доста познато.

— Оттогава в Мезоамерика цари политически хаос — каза тя. — Контрите или сандинистите, лявото или дясното крило, моят народ се оказва или винаги пред дулото на пушките, или в преселнически лагери. Все така става, че ние губим.

Обърнах се да я погледна.

— А ти къде се оказваш?

— Някъде по средата. Винаги по средата. Понякога съм добре дошла като сабия — особено там, където съм лекувала хора. На други места, където се е случило нещо лошо, след като съм минала оттам, ме обвиняват и от този момент насетне ме наричат зла бруха. Но дори и там, където съм добре дошла, не ме приемат изцяло. Навсякъде съм малко или много чужденка. Това е нормално за място като Уестчестър, но дори и в селото на майка ми се чувствам като външен човек. — Очите й заблестяха. — Никъде не се чувствам като у дома.

Можех да кажа нещо от рода, че ако човек вярва в Гея, би трябвало да се чувства навсякъде като у дома, но вместо това се съсредоточих върху гребането. Тя наистина страдаше. До този миг бях възприемал Мая като абсолютно спокоен и въздържан човек, пълен господар на своята изкривена реалност. Но току-що ми беше позволено да надзърна в сърцето на една много затворена жена, където се криеше цялата й уязвимост. Изпитах странното чувство, че ми е поверена тайна.

Чудех се как ли бих се чувствал на нейно място. Аз си бях роден и израсъл в Америка, американски гражданин, лицензиран член на уважавана гилдия, здраво втъкан в социалната и икономическата структура на нашето общество. А Мая не принадлежеше към никоя страна, към никой народ. Прекарала е живота си, носейки се из неясните очертания на ничията земя между култури, раси и народи. Дори и вярванията й — колкото и малко да знаех за тях до момента — бяха извън установените сигурни граници на основните религиозни системи. Сигурно се чувства ужасно самотна понякога.

Стана ми мъчно за нея. И същевременно й се възхищавах. Не се предаваше нито на милиметър, въпреки болката, която това явно й причиняваше. Не криеше коя е, отстояваше вярванията си. Куражлия.

Гребяхме мълчаливо, отминахме някакво малко селце и по едно време забелязах няколко ствола да се носят във водата недалече от огрения от слънцето бряг от лявата ми страна. Тъкмо се канех да питам откъде са се взели, когато чифт очи блеснаха върху един от тях, той се раздвижи и потъна в дълбокото. Не откъсвах поглед от него, чудейки си дали е решил да се приближи към нас.

Мая сигурно ме бе наблюдавала.

— Не се тревожи — успокои ме тя. — Няма да ни закача.

— Крокодил ли беше, или алигатор?

— Алигатор.

Подскочих, доловил рязко движение от дясната си страна — десет-дванайсетсантиметров гущер търчеше по повърхността на водата. Спусна се от брега, гмурна се с главата напред да сграбчи нещо под повърхността и после с остър завой хукна обратно към брега.

— Видя ли това?

— Исус Христос — каза Мая.

— И аз бих го призовал.

— Не, не! — засмя се тя. — На гущера викат Исус Христос, защото…

— Ходи по водата — довърших обяснението аз.

Какво невероятно място. Безкраен парад от чудеса. Защо не съм пътешествал преди? Защо трябваше да чакам сетните си дни, за да усетя магията на планетата?

Реката се разшири, после се сля с друг приток в още по-широко корито, вече си беше доста голяма река. Еднодръвката се залюля напред-назад сред вълните, образували се от сблъсъка на двете течения.

— Моля те, не се преобръщай — прошепнах аз, като ужасен си мислех за онези алигатори.

Мая обаче очевидно държеше всичко под контрол, насочваше лодката уверено през неравните вълни с лекота, явно придобита от дълъг опит. Вече се движехме доста по-бързо и бреговете бяха много по-раздалечени — поне на петнайсет метра един от друг. Течението на тази анонимна река — не си направих труда да питам Мая за името й — бе достатъчно бързо, така че не можех да оставя греблото на коленете си и да се правя на пасажер.

Часовникът ми все още беше в сака, нямах представа за времето, но ми се струваше, че плаваме от часове, отминахме още села, срещнахме и един местен лодкар, който ни помаха и продължи да лови риба. Слънцето се бе издигнало високо над нас и ако не беше реката да ни охлажда, навярно щяхме да сме се сварили под безмилостния му пек.

Накрая стигнахме до нещо, което отначало взех за малък остров. Мая насочи лодката към десния му бряг. Едва тогава разбрах, че тук реката се разделя, а ние бяхме избрали по-малкия от двата ръкава.

Течението стана по-бавно. Над главите ни дърветата протягаха клони едно към друго като натъжени влюбени, които се опитват да се хванат за ръце. Мая обърна носа наляво, изведе лодката от централното течение и навлязохме в благословена сянка. Скоро започнахме да се движим едва-едва. Вдигнах греблото да ускоря темпото, но Мая ме спря:

— Да починем малко.

Обърнах се да я погледна. Лицето и краката й блестяха от пот. Кичурчета коса — онези, които бяха твърде къси, за да бъдат хванати в плитките й — обграждаха лицето й с красиви мокри къдрици.

— Както кажеш — вдигнах аз рамене. — Всичката работа я вършеше ти.

Тя вдигна ръка към челото си и избърса потта от веждите. Изду бузи и шумно издиша. После унило се усмихна.

— Прекалено дълго бях в чужбина. Позагубила съм форма.

Наведе се да отвори хладилната чанта, извади две бутилки с вода и подхвърли едната на мен. Поех я с благодарност и дълго пих. Първата глътка ме затрудни, но после гърлото ми се отпусна и с лекота опразних останалото, докато лекичко се носехме по водата.

Мая отпиваше на малки глътки от своята бутилка, загледана нагоре.

— Виж — посочи тя с ръка. — Кетцал.

Погледнах, накъдето сочеше, и видях подобна на папагал птица, която седеше на палмов клон. Главата и гърбът й бяха зелени, коремчето — яркочервено, но нито един от известните ми папагали нямаше такива пера на опашката — невероятно зелени и два пъти по-дълги от тялото.

— Ценели са ги заради перата на опашката. Нито един уважаващ себе си мезоамерикански жрец не излизал без церемониална украса на главата, увенчана с ореол от пера на кетцал.

Не свалях очи от птицата, пленен от цветовете, тогава нещо изсъска и прошумоля в клоните на върбата точно над главите ни. Свих се и се дръпнах надясно — помислих, че е змия. Изведнъж с ужас си представих как гигантска анаконда се спуска от клона и се увива около мен в смъртоносна прегръдка. Но вместо това отгоре ми се плезеше игуана, дълга метър и половина.

Мая се засмя.

— Не се тревожи. Те не закачат хора.

Изплезих се на свой ред на игуаната, докато минавахме покрай нея. После до носа ми стигна някаква остра миризма. Задуших въздуха, въртейки глава насам-натам.

— Приличаш на хрътка — обади се Мая.

— Каква е тази миризма?

— Не се ли сещаш?

Подуших отново — долових миризма на сяра.

— Не се сещам.

— Огън и сяра.

— Това да не би да означава, че приближаваме Ада?

— Означава, че приближаваме мястото на огнените зъбци.

— Защо ли не изгарям от нетърпение да продължим?

Тя потопи греблото във водата.

— Сега вече можеш да гребеш.

Течението стана още по-слабо, а реката още по-широка. По този ръкав нямаше села. Мирисът на сяра във въздуха се засили. Наближихме завой надясно и когато излязохме от него, пред нас се ширна просторно езеро, спокойно и синьо, като аквамарин върху платно на художник. Ниско над неподвижната повърхност се стелеха серни изпарения, които се полюляваха като развят от вятъра муселинов покров. А над зеления ръб на джунглата се издигаше пръстен от загаснали черни вулкани.

Вулканично езеро или запълнен с вода кратер, или речен басейн между вулканите. Най-вероятно бе последното, защото водата бе хладна на пипане. Бях поразен от красотата на гледката.

— О, по дяволите — чух гласа на Мая зад себе си.

За първи път я чувах да ругае. Прозвуча ми почти като сквернословие на фона на съвършенството около нас. Обърнах се да я погледна.

— Какво има? Трябват ни само няколко монаси и град и ще си имаме Шангри-Ла^[3].

— Лавата тече — каза тя и вдигна ръка.

Проследих накъде сочи пръстът й. В далечния край на езерото се виждаше как се издигат дим и пара и подхранват бялата мараня над водната повърхност.

— Това лошо ли е?

— Може да се окаже лошо. — Тя пак вдигна ръка. — Ей там вляво. Там ще издърпаме лодката на брега.

Сочеше към пролука в дърветата и нещо като малък плаж на около двеста метра от мястото, където струеше парата. Залових се здраво за греблото. Тук нямаше никакво течение, което да ни помага, нямаше и сянка. Докато стигнахме до брега, останах без дъх и подгизнах от пот.

Еднодръвката заби нос в черната шуплеста вулканична скала, която се спускаше под наклон във водата. Изскочих от лодката и издърпах на сушата тежкото й туловище колкото можах.

Тук поне беше сенчесто.

Мая донесе хладилната чанта на брега. Седнахме на скалата и довършихме останалия от предната вечер боб с царевица. Забелязах, че преглъщам твърдата храна малко по-трудно от последния път. Дори не си направих труда да опитам тортилите.

— Затруднения ли имаш? — попита Мая, впила изпитателен поглед в мен.

— А, нищо ми няма.

— Не е вярно. Кажи ми истината. Трудно ли ти е да преглъщаш?

— Да — признах аз и я погледнах в очите. — Но съвсем малко.

— Но не е ли твърде рано за това? Ти ми каза, че имаш повече време.

— Така си мислех. Но Капитан Карцином май има други планове. Туморът е по-агресивен, отколкото смятахме първоначално.

Мая скочи на крака и закрачи напред-назад.

— Лошо! Много лошо!

Истинска мъка ли долавях в гласа й?

— То всъщност не променя нищо.

— Напротив! Променя, как да не променя. Тепърва трябва да откриеш другите си три зъбеца. Ще имаш нужда от всичките си сили, за да успееш. Ако не можеш да ядеш…

— Ще се справя — уверих я аз. — Ще имам сили.

С бързи, почти припрени движения тя започна да прибира храната, после затвори хладилната чанта.

— Нямаме време за губене.

Извади чифт дълги панталони от сака си и ги надяна върху шортите. После измъкна двата чифта ръкавици от предния ден и две мачете. Подаде ми едните ръкавици и едно от мачететата, плюс фенерчето.

— Върви след мен — нареди тя и тръгна към храсталака.