Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (5)

5

Окръг Уестчестър, Ню Йорк

Онова, което във Франция му се бе сторило лесно и просто решение, когато се завърна вкъщи, се оказа сложен и дълъг за осъществяване процес.

Уил прекъсна обиколката с групата и се прибра в Щатите в деня след затъмнението, но не се свърза веднага с Мая. Искаше му се, преди да се обвърже с тази жена, да научи повече за нея. Затова се обади на Макс Епингер, негов дългогодишен адвокат и стар приятел. Макс го свърза с частен детектив на име Винсънт Терзиски.

Уил се срещна с Терзиски — едър мъж с червендалесто лице — и го нае да събере сведения за загадъчната „лечителка“, която имаше кабинет в Катона.

След два дни детективът се отби в жилището на Уил. Човекът се потеше, хриптеше и смърдеше на пепелник. Уил се замисли за кръвното му налягане и за състоянието на коронарните му артерии, но не каза нищо. От горчив опит знаеше, че някои хора се отнасят враждебно към натрапените медицински съвети.

Терзиски бе дошъл да докладва за първите си открития.

— Не са много — призна той — и повечето сведения са от второстепенни източници.

— Какво означава това?

— От молби за отваряне на кабинета, ей такива работи. В смисъл, мога да кажа къде според нея самата е получила образованието си, но не съм го проверил още в самото училище. Все пак пълното име на вашето момиче е Мая Куенел, което страшно улесни работата ми, защото няма много хора с такива имена. Родена е преди трийсет и четири години в Оран, Алжир, баща французин и майка от племето на маите. Израсла е в Париж, учила е в Сорбоната — не знам дали е завършила въобще — и уж има научна степен по философия от Бъркли.

Бъркли, повтори си наум Уил. Защо ли не се изненадвам?

— Има влог на стойност близо осемнайсет хиляди, но никакви други имущества, нито дори кола. Живее в апартамента над кабинета си. Не е арестувана за измами или за каквото и да било друго; и няма нито едно оплакване от клиент срещу нея.

Дотук добре, помисли Уил.

— Това ли е всичко?

— Засега, да. Открих наистина една Мая Куенел, която е била арестувана по време на протест срещу изсичане на дървета през 1972-ра, но това не може да е същото момиче, защото нашата Мая е твърде млада. Както вече казах, предстои да проверя информацията в учебните заведения и други подобни за потвърждение, но, общо взето, бих казал, че момичето ви изглежда доста чисто, поне за момента. Хубаво би било обаче, ако разполагах с отпечатъци от пръстите й. Някакъв шанс да…?

— Не — отсече бързо Уил.

Пред очите му моментално преминаха сцени от стари филми, в които някой прибира чаша от коктейл с нужните отпечатъци.

— Случайно да ви е давала някакъв кристал или нещо такова?

И тогава Уил се сети.

— Даде ми визитна картичка.

Отиде в спалнята и я намери върху тоалетната масичка. Хвана я за ъгълчето и я занесе на детектива.

— Може и да свърши работа — кимна Терзиски, оглеждайки лъскавата повърхност на хартията, закрепил внимателно ръбчетата на картичката между пръстите си. — А сега ми дайте нещо с вашите отпечатъци, та да мога да ги различавам.

Уил поръча на Терзиски да продължи работата си, макар да бе доста доволен, че Мая не се оказа шарлатанка. Същия следобед отиде при нея в Катона.

— Доктор Бърли — поздрави го тя, хем предпазливо, хем с надежда. — Много бързо се върнахте от пътешествието си?

— Не беше това, от което се нуждаех — заяви той, без да се впуска в обяснения. За нищо на света нямаше да й каже за затъмнението. — Реших, че ми трябва нещо малко по-екзотично. Като Мексико да речем.

— Наистина ли? — попита тя с блеснали очи. Радост ли прозвуча в гласа й? — Наистина ли искате това?

— Така смятам… ако, разбира се, предложението ви е още в сила.

— Да, в сила е. Да, абсолютно. Какво се случи? Какво направи Майката, за да промени решението ви?

— Това няма нищо общо с вашата Майка на всички. Това си е мое собствено решение.

— Да — съгласи се тя. — Разбира се.

Но Уил изобщо не бе убеден, че му е повярвала.

— Кога тръгваме?

— Веднага щом уредя нещата с другите хора, за които съм поела грижа, а вие ликвидирате всичките си авоари, както говорихме.

— Още ли смятате, че е необходимо?

— Абсолютно.

* * *

Уил започна ликвидацията. Вече бе продал лекарската си практика; продаде колекцията си от рок парчета от шейсетте на „Финил Винил“ — колекционерски магазин в Манхатън, и дари всичките си видеокасети с уестърни на обществената библиотека в Маунт Киско.

За къщата под наем лесно намери кандидат от многото търсещи квартира, който да поеме остатъка от плащането и да се нанесе вместо него.

Останалото не беше толкова лесно, най-вече защото Макс Епингер твърдо реши, че Уил си е загубил ума. Макс вече бе почти на седемдесет и отказваше да се пенсионира; тялото му се бе съсухрило, гърбът се бе изкривил, но умът — все така остър. Макс се занимаваше с всички правни дела на Уил още от пристигането му в Уестчестър — с всичко: от затварянето на къщите до узаконяването на лекарската му практика.

Макс най-напред държа речи колко пари щял да загуби Уил от удръжки и данъци заради това, че изпразва преждевременно пенсионните си фондове, а като разбра подробностите около попечителския фонд и как парите от него щяха да отидат в ръцете на някаква непозната, ако останел жив след две години, направо настоя да отиде да се освидетелства.

На моменти Уил се чудеше дали наистина не си бе навлякъл още една беля на главата с това решение. Обикновено тези съмнения го обземаха, докато лежеше буден в спалнята на къщата, която трябваше да освободи след седмица. Като се замислеше, че скоро ще бъде без дом и без пукната пара, че ще напусне родината си и ще пътува с някаква странна жена в сърцето на страна, чийто език едва-едва разбираше, тогава под лъжичката му започваше да се гърчи червеят на съмнението и безпокойството. Ами ако Макс е прав? Ако наистина стресът от нелечимото заболяване го бе извадил от равновесие?

Но все пак си наложи да се пребори с тези кризи. Беше решил и щеше да го направи: Уил Бърли щеше да си спретне едно лудо приключение, преди да умре.

Стигна дотам, че си купи и лаптоп, за да води дневник на пътешествието. Описа първата си среща с Мая и тържествено си обеща старателно да записва всичко.

Той може да не се върне, но поне разказът му ще оцелее.

Най-сетне всичко бе уредено: беше оставил няколко хиляди в банката за пътни разходи, а от останалото половината бе отишла за подпомагане на изследванията за борба с рака, а другата половина — вложена в попечителски фонд, който щеше да премине в ръцете на Кели след неговата смърт или на Мая Куенел, ако след две години Уил е още жив. Само Макс знаеше за тези фондове.

Що се отнася до пътуването, Уил съобщи на Ани само, че заминава за Мексико, без изобщо да споменава защо и с кого.

После дойде най-трудното: да съобщи на Кели.

— Какво ти става с гласа, тате? — попита тя. Обядваха в „Каминг ор гоуинг“ — малко френско ресторантче в центъра на града. Кели толкова приличаше на майка си — Уил лесно можеше да си представи, че седи с Ани преди две десетилетия. — Звучи дрезгаво.

Наистина беше дрезгав. Дали е от…

Не, туморът не може да е стигнал чак дотам.

— Малка настинка — излъга той, за да не я тревожи. — И може би много угризения.

— За какво?

— Задето не бях по-добър баща.

Беше си обещал на път за града, че няма да се държи сълзливо-сантиментално, а ето че вече започна, защото му беше ужасно мъчно за всички пропуснати възможности.

— Не започвай пак с това, моля те. — Кели се пресегна през масата и хвана ръката му. — Прекалено си строг към себе си. Дори когато не беше с мен тялом, беше духом. А не е като да си бил с друга жена или да си се мотал по барове да играеш билярд и да се напиваш. Винаги знаех къде си, винаги съм знаела, че вършиш някакво добро. Ти беше моето вдъхновение, тате. Ако не беше, щях ли сега да съм в медицинско училище? Но най-важното нещо, което си ми дал, е честността. Ти никога не лъжеш, никога не си бил лицемер. Винаги отстояваш своите ценности, тате. Това е невероятно; пример, който ще се опитам да следвам през целия си живот.

Уил усети тежест в гърдите си, непоносимо стягане в гърлото. Примигна, за да спре сълзите си, и вдигна ръка.

— Спри — прошепна той. — Ще ме разревеш като малко дете.

— Ама е истина. Няма за какво да искаш прошка… освен за това, че отказваш да лекуваш този тумор.

Усети, че и в нейните очи започват да напират сълзи. Стисна ръката й.

— Кели, скъпа, вече говорихме за…

— Знам, знам — бързо каза тя и избърса сълзите със салфетката си, — но все имам чувството, че не те отнемат от мен, а ти ме напускаш. Има нещо… почти… егоистично.

Така ли? — зачуди се Уил. — Егоистично ли постъпвам?

Но все пак ставаше дума за неговия живот, нали? Ако не може да реши как да свърши собственият му живот, какво му оставаше? Имаше ли по-важно човешко право от това?

Обеща на Кели да се обажда от Мексико по телефона или с имейли и си тръгна, питайки се дали някога отново ще види дъщеря си.

Дрезгавината на гласа му го тревожеше. Струваше му се, че усеща подутина в гърлото си при преглъщане. И когато опипа врата си същата вечер, откри още един уголемяващ се възел от лявата страна.

На другия ден отиде при Дейв, който отново прегледа врата му. Пребледнял, Дейв назначи нови ядрено-магнитни снимки за следобед и веднага след това двамата прегледаха резултатите.

— Мамка му! — изруга Дейв. — Казах ти, че е агресивен, Уил, но явно е нещо повече — разпространява се като пожар в суха гора. Господи, ако не искаш операция, поне иди на няколко облъчвания, за да забавиш растежа му.

Уил едва успя да потисне желанието да повърне, докато гледаше втренчено снимките. Не беше радиолог, но и сам виждаше буйното нарастване на тумора… „Предателската тъкан“, както го наричаше Мая.

— Капитан Карцином — каза Уил — името се бе появило в главата му изневиделица.

— Какво? — погледна го с недоумение Дейв.

— Така се казва туморът. Предвожда бунт и се опитва да превземе кораба.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Нищо. Забрави. Виж… и да не си казал дума на Ани за това, нали? Поне докато не се върна от Мексико.

— Мексико ли? — На лицето на Дейв се изписа смесица от гняв и неверие. — Нали не мислиш сериозно да пътуваш? Виж — посочи той снимките, — има вероятност да ти се спука каротидната артерия.

Да му се спука каротидната артерия… Това не му беше идвало наум. Туморът можеше да пробие стената на някоя от дебелите колкото кренвирш артерии, които минаваха от двете страни на врата му. Ако това стане, ще се получи масивен кръвоизлив, който ще изцеди живота от него за минути.

Не можеше да се сети за по-лош начин на развитие на нещата.

— Само за две седмици.

— Боже мой, Уил! Ако дотогава не получиш спукване, вече ще трябва да си на интравенозни системи, защото няма да си в състояние да преглъщаш!

Това беше тежък удар. Уил се облегна назад и затвори очи.

За две седмици?

Мая се готвеше да замине преди него — „да подготви пътя“, както се бе изразила. Той трябваше да се присъедини към нея в Мексико няколко дни по-късно. Но как да поеме риска да напусне страната, ако…

Това нищо не променяше, дявол го взел. Туморът бе станал господар на останалата част от живота му, но нямаше да му позволи да провали и тази.

И ако му беше писано да умре, може би Маината Мезоамерика бе точно мястото, където да го направи. Никой нямаше да го гледа как страда, никой нямаше да взема решения вместо него и да го овърже с животоподдържаща апаратура, ако няма сили да му се противопостави.

Да, сега повече от всякога му се искаше да тръгне на това приключение.

Но първо трябваше да помоли Дейв за голяма услуга…