Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (17)

10

— Как изглежда светът тази сутрин? — попита Мая.

Седяхме пред нейната колиба, слънцето се опитваше да се покаже над равното плато на планината зад нас, а ние се готвехме да хапнем лека закуска от твърдо сварени яйца. Мая беше облякла късите си панталонки в цвят каки и бяла тениска; зърната на гърдите й се очертаваха под плата, от което заключих, че не носи сутиен — опитах се да не я зяпам. Аз бях навлякъл едни бермуди вместо бански гащета, каквито нямах.

Огледах се. Всичко изглеждаше нормално. Морето бе малко по-тъмносиньо от абсолютно ясното небе, пясъкът бе кремавобял (но набразден със странен мотив рибена кост, какъвто предната вечер нямаше) и палмовите дървета си бяха с обичайния зелен цвят. Всичко си беше на мястото, но въпреки това ми се струваше някак различно.

Остатък от снощната гъбена психоза, предположих аз. Светът си беше същият, но аз не бях. Бях преживял нещо, намиращо се извън пределите на съзнанието, бях хвърлил поглед към съзидателните процеси в природата, изпитал бях чувството, че съм част от необятните цикли на живот и смърт, които се вихрят около мен, чувство за единство на цялата вселена и това ме бе променило.

Какво беше това? Някакъв вид духовно събуждане, каквото Мая имаше предвид, като искаше да прогледна със сляпото си око? Или просто биохимичен махмурлук?

— Светът изглежда добре — отговорих аз. — Нормален.

Коремът ми избоботи като далечна гръмотевица и аз си дадох сметка, че съм гладен. Отчупих малко от белтъка на едно яйце, сдъвках го внимателно, но не успях да го глътна. Обърнах се и го изплюх в ръка.

— Не можеш да преглъщаш вече нищо ли? — Мая ме гледаше с тревога.

— Нищо твърдо. Но течности мога. Поне засега.

Бях започнал да пия смес от козе мляко и мляко от кокосов орех предната вечер, но дори и тя трудно минаваше през гърлото ми. Ако бяхме близо до някакъв град, можех да си купя течни хранителни добавки. Но тук такива работи нямаше, така че трябваше да се задоволя с млечната смес.

Тази сутрин затегнах колана си с още една дупка. За тези няколко дни, откакто бях в Мезоамерика, сигурно бях отслабнал с четири-пет килограма. Не се дължеше само на промяната в храненето и увеличаването на физическите усилия, знаех — Капитан Карцином и екипажът му ме изяждаха жив.

— Чувстваш ли се достатъчно добре? — попита Мая. — Достатъчно силен, за да плуваш?

— Няма да мога да изплувам цялото разстояние дотам — отсякох аз, загледан към Ла Мано Хундиендо, където слънчевите лъчи палеха огньове по върховете на трите най-дълги пръста. — И в най-добро състояние не бих…

— Дотам ще отидем с лодка. Но като стигнем, ще трябва да се гмуркаш. Спа ли добре, след като те оставих снощи?

— Спах, макар да не знам дали бих го определил като „добре“.

Разказах й за съня си.

— Видял си си тумора? — възкликна тя с грейнали очи.

— Ами, да… в съня, халюцинацията или там каквото беше.

— И говори с него?

— Предполагам, може да се каже така, но…

— Това е добре — усмихна се тя, кимайки с глава.

— Защо?

— Точно сега едва ли ще разбереш, но да, много е добре.

Изглеждаше някак вдъхновена и това ме зарадва. Разривът помежду ни от предната вечер сякаш бе забравен и аз исках да си остане така.

Загледах се в мотива от рибена кост по повърхността на пясъка. Рисунъкът беше навсякъде. Зачудих се дали не е някакъв обичай на маите… да ходят всяка сутрин и с палмови клонки да рисуват по пясъка.

Тъкмо да питам Мая и вниманието ми бе привлечено от движение вляво от мен. Амброзио и няколко души от селото мъкнеха една неголяма лодка с малък извънбордов двигател към водата.

Мая стана.

— Почакай тук. Тръгваме след няколко минути.

Тя тръгна към една от колибите, по-голяма от останалите, където бяха започнали да се събират децата от селото. Гледах я как върви, всъщност гледах тънките й мускулести крака, движението на стегнатите й прасци и усетих възбуда въпреки слабостта си.

И тогава забелязах Амброзио, който идваше към мен откъм брега. Носеше сламена шапка, която свали, щом ме доближи. Избягваше погледа ми.

— Амброзио много съжалява за снощи, сеньор. Той, без да иска…

— Амброзио — станах и изтупах пясъка от краката си, — няма нужда да се извиняваш.

— Напротив. Трябва.

— Защото Мая ти каза така?

— Не. Защото Амброзио извърши глупост.

Стана ми неудобно от смиреното му покорство. Пък и в интерес на истината изобщо не бях сърдит. Да, определено бе направил глупост, но с нищо не ми бе навредил… изплаших се до смърт, но преживях изпитанието, а освен това усетих нещо ново, което щях да помня до края на живота си… колкото и близък да беше той.

— Амброзио — подадох му аз ръка, — ти просто се опитваше да ми помогнеш, знам, и може би наистина съм малко по-добре благодарение на цялата работа, така че да не говорим повече за това. Става ли?

Той ме погледна право в очите и щом се увери, че съм искрен, грейна с позлатената си усмивка.

— Става!

Погледнах към голямата колиба, където стоеше Мая и разговаряше с друга жена, заобиколена от децата. Наблюдавах я как гали гушналите се в нея момченца и момиченца по главите и се замислих дали има собствени деца. Терзиски не бе споменал…

Не — възпрях се аз. — Не мисли за Терзиски, снимки и отпечатъци. Просто върви напред.

— Какво е това? — обърнах се към Амброзио. — Училище ли?

— Да. На сабия е.

— На Мая ли?

— Да. Тя го построи. Тя плаща на учителката. Построила е много училища за маите.

Без да искам, току-що бях намерил отговор на въпроса защо човек като Мая бе поискал парите ми. Не за себе си, а за децата на нейния народ.

Докато я гледах сред децата, гърлото ми се стегна. Не от тумора… а от вина. Тя бе добър човек, изключителна жена, а на мен ми трябваше толкова време да се отърся от съмненията си спрямо нея.

Понякога, Сесил — казах си аз, — направо ме отвращаваш.

— Ела — подкани ме Амброзио. — Да вървим при лодката.

Мая се присъедини към нас и тримата избутахме старата дървена лодка сред леките вълни и скочихме в нея. Амброзио дръпна стартера на кафемелачката зад борда и потеглихме.

— Амброзио ми разправя, че ти си построила онова училище в селото — казах аз, като се отдалечихме от брега.

— Така ли? — изгледа ме тя и изви многозначително вежди.

— О, не — вдигнах аз ръце в знак на капитулация. — Без да го разпитвам. Честно.

Тя се усмихна и кимна.

— Да. Аз го построих. Образованието е единственият начин маите да поемат бъдещето си в свои ръце.

— Коя е учителката? Мисионерка ли?

— Абсурд! — блеснаха очите на Мая. — Мисионерите са плъзнали из Мезоамерика като хлебарки, но аз няма да им позволя да учат нашите деца. Няма да разреша душите им да бъдат омърсявани с християнски идеи.

Това ме подразни. Отново бях готов за спор. Помня как презвитерианската църква, към която се числях формално, подкрепяше мисионерите, изпращани в Централна Америка да образоват селяните. Те бяха добри хора с добри намерения.

— Омърсявани ли? Мога да се сетя за по-лоши неща от добрите дела, проповядвани от християнството — обичай съседа си, не прави на другия онова, което не искаш на теб да ти сторят, и така нататък.

— И аз мога. Но мисионерите проповядват християнското схващане, че светът е лош, място за изпитания и премеждия, на който човек не трябва да позволява да петни душата му. Толкова се тревожат за смъртта, че забравят за живота.

— Да, но това омърсяване ли е?

— Да! — разпалено настоя тя. — И християнството, и много други религии те плашат с предполагаемите опасности и изкушения на земята, на Майката. Омърсяват човека, като го учат да обърне гръб на този свят и да съсредоточи цялото си внимание към следващия — обърни гръб на Майката и гледай само Бащата. Това е лошо. Това е зло. Ето защо въпреки всичките им приказки за добри дела и любов към ближния те пак се мразят и се избиват помежду си, затова ще продължават да се мразят и да се избиват, докато разберат каква огромна грешка са допуснали.

Как да спори човек? Мая бе жител на Мезоамерика, в която испанците бяха донесли не само чумата, но и Инквизицията, а всеки ден по света се случваше нещо, което потвърждаваше думите й.

— Но хайде да си говорим за по-хубави неща — предложи тя. — Твоят воден зъбец се намира в основата на палеца на Ла Мано. Трябва да се гмурнеш там.

— Не е в подводна пещера или нещо такова, надявам се.

— Не. В основата на скалата е и ще го видиш веднага.

Слава богу.

— А на каква дълбочина е?

— На девет метра.

Девет метра… Имах сертификат за водолаз любител. През последните десетина години се бях спускал на трийсет метра дълбочина на Козумел, на Малкия Кайман и бях разглеждал множество рифове на Бахамите. Девет метра с акваланг е нищо работа. Но на свободно гмуркане…

Огледах лодката за гмуркаческа екипировка и нищо не открих.

— Без плавници ли? Без маска и без шнорхел?

Мая поклати отрицателно глава.

— Без. Трябва да се спуснеш във водите на Майката както си бил роден и да й позволиш да те поведе към твоя воден зъбец.

Започнах да си припомням каквото знаех за гмуркането, когато изведнъж се стреснах, осъзнал част от думите на Мая.

— Както съм се родил ли? Искаш да кажеш гол, така ли?

Тя кимна сериозно, явно не ме занасяше.

— Да. Както си се родил… освен ако не си се родил с дрехи.

Леле боже.

Опитах се да изглеждам спокоен, но дълбоко консервативната част от душата ми (а тя съвсем не бе незначителна) изпадна в луда паника. Никога не съм си падал по нудизма, никога не съм се чувствал удобно гол. С Ани — да, но никога пред дъщеря ми. Никога не ми е било приятно и в съблекални. Така бях възпитан. Ако някога съм виждал гърдите на майка ми, докато съм бозаел, нямах никакъв спомен за това. Определено не съм ги виждал, след като ме е отбила. Може би е свързано с факта, че бях единствено дете. Но ако познавахте семейството ми, навярно щяхте да си мислите, че всички се къпем и спим с дрехи.

Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против голотата… голотата на другите хора. Като лекар интернист се бях нагледал на съблечени човешки тела. А сега като се замисля, струва ми се, че трябва да уточня становището си: нямам нищо против женската голота. Съблеченото женско тяло е едно от зрителните чудеса на света. Мъжкото тяло обаче…

Не, ама наистина… има ли нещо по-грозно от един скротум?

Но като оставим всичко това настрани, най-важното за момента бе, че щеше да ми се наложи да се съблека гол пред Мая.

Помни, казах си аз. Ти си новият Уил Бърли. Щом можа снощи да се надрусаш като хипар, сега ще можеш и да се гмурнеш гол.

Докато приближавахме Ла Мано, си преговорих всичко, което знаех за свободното гмуркане. На всеки десет метра спускане налягането върху белите дробове се увеличаваше с по една атмосфера. Значи на девет метра ще бъда подложен на две атмосфери налягане — нищо страшно. Но бях чел нещо за причерняване в плитки води, което се случвало на свободно гмуркащите се при по-дълъг престой под вода. Номерът бе да не се хипервентилираш преди гмуркането.

Добре. Нямаше да се хипервентилирам повече от препоръчваните три-четири вдишвания. Но дали щях да мога да се гмурна до дъното и да намеря зъбеца, преди да ми свърши кислородът в кръвта? Фасулска работа за опитен гмуркач, но аз не бях.

Е, просто ще трябва да намеря начин и това е.

Ла Мано Хундиендо се оказа много по-голям, отколкото си мислех първоначално. Зъберите на пръстите се извисяваха над нас като върхове на планина, издигаща се от дъното на морето. Отблизо грубите кафеникави скали приличаха на зле шпаклован хоросан. Вълните безмилостно блъскаха основите им, заливаха с бели пръски равните повърхности и натикваха пяна в цепнатините… навътре-навън, навътре-навън, като секс.

Като секс ли? Това пък откъде ми дойде в ума?

Не беше сега моментът да мисля за секс. Ама като бях започнал, ясно си дадох сметка, че все повече се увличам по Мая. Но не биваше да подклаждам това чувство. Бях уязвим сега и ако се оставех да се увлека по тази шаманка — да се увлека, по дяволите… бях убеден, че ако се отпусна, ще се влюбя до полуда в нея. И без съмнение щях да стана за резил. Ако можех да съдя по поведението й, изобщо не я вълнувах като мъж. Да, отнасяше към мен с топлота, но на чисто професионално равнище.

Не си губи ума, Бърли.

Просто вълни… Тихоокеански вълни… нищо сексуално в едни вълни…

Зъберите на Ла Мано Хундиендо не бяха само голи скали, както изглеждаше от брега. На върха имаха някаква растителност — по някое криво дърво и тънки, но високи по четири-пет метра кактуси, които поклащаха предизвикателно глави. А над върховете, яхнали утринния бриз, кръжаха шумни гларуси, досущ като лешояди, чакащи нещо да умре.

Заобиколихме северната страна на палеца и Амброзио изключи двигателя. Забелязах релеф, изсечен върху една от равните повърхности: поредното грубо изображение на жена с големи гърди и дебел корем, каквито вече бях видял недалече от огнените зъбци.

— Водните зъбци са точно под това изображение — обясни Мая.

На девет метра дълбочина…

Можех да се справя. Налагаше се да се справя. Може пък най-трудната част да се окаже събличането. Поколебах се.

— О, какво пък. Хайде да свършваме с това.

Свалих шапката, фланелката, после се изправих, обърнах се с гръб към Мая и Амброзио, докато разкопчавах бермудите си. Смъкнах ги заедно със слиповете. Зачудих се какво ли си мисли Мая, докато гледа мършавия ми бял задник, обърнах се към изображението, вдишах и издишах четири пъти дълбоко и бавно и скочих с главата напред във водата.

Солената вода защипа оздравяващите рани от изгарянията, щипеше ми и на очите, когато ги отворих и се взрях в дълбините. Моментално започнах да греба с ръце и да ритам с крака към дъното. Водата бе топла, топла като кръв, като околоплодните води в огромна утроба.

Винаги съм обичал морето, винаги ме е привличало. Като малък бях истинска жаба — стоях във водата до посиняване, докато не дойдеше някой да ме измъкне насила. Когато се спусках с акваланг в дълбините, колкото и голяма да беше групата, винаги съм изпитвал прекрасно чувство за уединение: само аз и морето.

Но сега в тази топла вода, обгърнала голото ми тяло, усещането за връзката с морето бе още по-силна. Бях се слял с него. Имах чувството, че… съм се върнал у дома.

Продължих да се спускам, следвайки наклона на обрасла с корали скална стена. Очаквах на някаква дълбочина водата да стане по-студена, но тя си остана все така топла — наистина като кръв. Ято разноцветни рибки ми направи път да мина. Ушите ми запукаха и запищяха с увеличаване на налягането върху тъпанчетата, но не ми се искаше да спирам, нито да губя от въздуха си, за да изравнявам. Болката се засилваше, но търпях. И без това нямаше да трае дълго.

Водата беше чиста — не така кристална като на Козумел, но имаше поне петнайсет метра хоризонтална видимост. Зърнах потрепващо отражение под себе си. Това трябва да е.

И тогава белите ми дробове започнаха да се оплакват. Загребах по-силно, но сякаш плувах в меласа. Водата прави номера със светлината и един от любимите й трикове е да кара предметите да изглеждат по-близо, отколкото всъщност са — точно обратното на това, което правят страничните огледала на колите.

Виждах подводната друза току под мен, но дробовете ми вече неистово крещяха за въздух, налягането бодеше ледени игли в ушите ми. Разбрах, че няма да успея да стигна до долу. Обърнах се и заритах с крака към повърхността, изпускайки струя мехурчета през носа, докато се изкачвах към тъмното петно на лодката.

Изхвърчах над водата, хванах се за планшира и дълбоко поех въздух с широко отворена уста.

Лицето на Мая се надвеси над мен, очите й — пълни с надежда.

Поклатих глава.

— Намерих го — задъхано казах аз, — но не можах да го стигна. Ще трябва да опитам пак.

— Почини си малко преди това — посъветва ме тя и ми подаде ръка да ме издърпа през борда.

— Ей, сега.

Знаех, че трябва да се върна на лодката. Ако се гмурна от повърхността на водата, нямаше да стигна до зъбците — имах нужда от допълнителния тласък, който щях да придам на тялото си, скачайки от борда. Но не изгарях от нетърпение да се кача и да седя горе гол като червей, докато възстановя дишането си. Пък и водата бе толкова топла и приятна, изобщо не ми се излизаше от нея.

Накрая, като ми се стори, че съм си починал достатъчно, с мъка се прехвърлих през борда и веднага се изправих на кърмата. Застанах точно срещу изображението, направих четири дълбоки вдишвания и отново се гмурнах.

Сега имах по-добра представа къде отивах и видях отблясъците на подводната друза скоро след като отворих очи. Право под мен беше и сякаш ме викаше. Гребях и се оттласквах с все сила, но не се придвижвах с нужната скорост. Оставаха ми само около три метра, но белите ми дробове отново не издържаха. Разбрах, че няма да успея. Насилих се да ритна още няколко пъти, протегнах ръка. Още метър и половина. Но не можех да се спусна и сантиметър по-надолу. Нямах повече въздух.

Проклинайки слабите си, негодни бели дробове, се обърнах и заритах нагоре към повърхността с малкото силици, които ми бяха останали. Нуждата от въздух, желанието за дишане бе толкова неустоимо, че се изплаших да не отворя уста против волята си и да вдишам вода.

С мъка се изкачвах към тъмния силует на лодката, поклащаща се над мен, когато се появи втора сянка — близо два метра, с тъп нос — плуваше на плавни зигзаги, почти като змия. Мина от лявата ми страна и успях да я видя по-добре — тъмносиво тяло и перки с черни върхове. Стори ми се, че прави кръг, за да се върне при мен, но не спрях да се уверя в това. Внезапен ужас, надминал нуждата от въздух, ме изстреля към повърхността. Заритах като луд. Трябваше да изляза веднага от водата!

С едно-единствено движение изхвърчах над повърхността, хванах се за борда и се прехвърлих през него без чужда помощ. Ако лодката не бе точно там, сигурно щях да поставя плувен рекорд, за да стигна до нея. Строполих се на дъното и застанал на четири крака, хрипливо поех въздух. Вече не ми пукаше, че съм гол. Някой ме заметна с одеяло.

— Какво стана? — попита Мая.

— Акула — изхриптях аз. — Голяма.

Никаква реакция. Амброзио също мълчеше. Накрая, като възстанових дишането си, седнах и се увих с одеялото.

— Стигна ли зъбеца? — попита Мая.

— Не. Малко ми оставаше, но не успях. Не… Не знам дали ще се справя.

— Ще се справите, сеньор — увери ме Амброзио. — Амброзио ще ви научи.

— Това е добра идея — съгласи се Мая. — Амброзио е отличен гмуркач. Ще отидем на брега и той ще ти обясни някои тънкости, докато чакаме акулата да си отиде.

— Предложението ми харесва. Но откъде знаете, че ще си отиде?

— Виждала съм я и преди тази акула. Има навика да идва и да си отива и никога не е нападала никого.

— Досега, искаш да кажеш.

— След малко ще си отиде. Думата за акула е от езика на маите, знаеш ли?

— Така ли?

— Да. Нашите думи, влезли в чужди езици, се броят на пръсти, но тази е една от тях.

Мая замълча. Свъси вежди, подръпна едната си плитка и се втренчи в изображението на скалата.

— Какво има? — попитах аз.

— Толкова малко време имаме. Трябва да се сдобиеш с твоя воден зъбец днес, защото утре заминаваме за Ел Силвато дел Диабло за въздушния ти зъбец.

— Заминаваме за нещо на Дявола… какво нещо?

— Свирката на Дявола. И трябва да се върнеш с четвъртия зъбец преди пълнолуние, което ще настъпи след два дни.

— А ако не успея?

Тя ме погледна мрачно.

— Тогава всичко това ще се окаже напразно. Трябва да занесеш и четирите зъбеца на свещеното място там горе — посочи тя към платото зад селото.

Проследих посоката на жеста й и се загледах в единственото дърво, което стърчеше над равното плато.

— Свещено място ли?

— Да. Легендата гласи, че там расте издънка от Световното дърво.

— Онова високо мършаво дърво ли?

— Дърво сейба. Някои го наричат копринено-памучно дърво, ала моят народ го нарича Яксче — дървото, на което се крепят светът и небето — Световното дърво. Казват, че дървото там горе е клон от Световното дърво, пробил и излязъл отдолу. Трябва да отидеш там със зъбците си и да застанеш между Гея и Луната, когато е пълна.

— Миг във времето.

Тя кимна.

— Луната е ялова дъщеря на Гея. Когато е пълна, тя привлича силата на Гея към себе си, като прилива. Човешкото тяло се състои най-вече от вода… солена вода. Всеки от нас носи в себе си едно мъничко море. Човешкото тяло и духът му имат приливи и отливи като морето. Когато застанеш между Гея и дъщеря й в подходящия момент, луната ще изтегли силата на своята майка през теб. Гея ще те изпълни… и ще те промени. — Тя сведе поглед. — Имаме един-единствен шанс.

Беше ясно и без обяснения: ако не стане чудо, това пълнолуние щеше да е последното в живота ми.

* * *

Повечето време до ранния следобед двамата с Амброзио прекарахме в плиткото край брега да тренираме задържане на дъха при гмуркане. Той издържаше удивително дълго под вода. Но по отношение на техниката не ми каза нищо ново. Тренировки, тренировки и пак тренировки — това е ясно, но нещата, изглежда, опираха до природни дадености на човека, каквито аз нямах.

Късно следобеда, когато се разбра, че по-добър няма да стана, тримата се качихме в лодката и се върнахме при Ла Мано Хундиендо.

Направих още три опита, и всичките неуспешни. В интерес на истината при нито един от тях не се доближих толкова близо до целта, колкото при второто гмуркане сутринта.

— Мисля, че грешката не е в дишането — споделих с Мая, докато седях задъхан в лодката. — Въпрос на сила е. Мускулите ми са твърде слаби и затова не мога да преодолея разстоянието, преди да ми свърши въздухът.

— Ще опиташ ли още веднъж?

Поклатих глава.

— Няма смисъл. Всеки следващ опит е по-лош от предходния.

Унилото й изражение ме изкуши да променя решението си, но после се огледах и видях сива перка с черен връх да цепи водата на зигзаг в пространството между нас и палеца.

— Пък и как да се съсредоточа върху задачата си, като тази твар обикаля наоколо?

Всички се загледахме в акулата. Тя се повъртя, повъртя и си тръгна.

— Ами добре — обади се Мая. — Тогава ще отложим изваждането на водния зъбец. Утре рано сутринта тръгваме към Ел Силвато дел Диабло и се връщаме утре вечер. Може да тренираш дишането си по пътя и после — последния ден — пак ще направим опит да се сдобиеш с водния зъбец, преди да е настъпило пълнолуние.

— И това е план — кимнах аз.

— Първоначалният беше по-добър. Исках да имаш поне един цял ден почивка, преди да се качиш на свещеното място. А сега това е невъзможно.

— Ще имам ли нужда от толкова дълга почивка?

Тя впи очи в моите.

— Когато се срещнеш с Гея, ще ти трябва всяка капчица от силите, които са ти останали.

Да се срещам с Гея… Не вярвах в Гея, но това не ми попречи да усетя ледени тръпки по гърба си.

* * *

Дългото стоене във водата ме бе изтощило и затова след течната вечеря бях умрял за сън. Но първо трябваше да говоря с Мая. Помолих я да дойде в колибата ми. Извадих Кеворкяновия комплект от сака.

Обясних й какво е предназначението му.

— Защо ми казваш всичко това? — попита тя, втренчила поглед в торбичките с течност, ампулите калиев хлорид и тръбичките, навити като отровни змийчета.

— Защото… — Не знаех как да го кажа, но се налагаше да уредя този въпрос. — Защото може да имам нужда от помощта ти, когато дойде моментът.

— Когато дойде моментът ли? Ето това ти е проблемът, Сесил. Ти не вярваш и понеже не вярваш, нямаш надежда.

Беше права… о, колко бе права. И днес го съзнавах по-ясно от всякога.

С всеки изминал ден туморът ми растеше. Бях се примирил. Капитан Карцином вече бе плъзнал пипалата си по цялото ми тяло и ме изяждаше жив отвътре. Затова отслабвах и се смалявах. При това губех не само мазнини. Когато клетките — дори и туморните клетки — са гладни, тялото не подбира източника на храна. Мастните клетки са добри складове на хранителни вещества, но мускулните клетки също предлагаха богата трапеза. Така че не изгарях само мазнини… губех и мускулна маса.

И това най-много ме тревожеше.

— Губя сили, Мая. Никога не съм бил кой знае колко силен физически и с моята професия винаги съм водил заседнал живот. Колкото и да тренирам дишането си — а трябва да призная, че Амброзио увеличи прага ми на задържане — аз постоянно губя силата, която ми е необходима да преплувам деветте метра. Тази битка е безнадеждна, Мая, и ти го знаеш.

— Нищо подобно — заяви тя, ала отклони поглед. — Но дори и така да е, това не означава, че ще ти помогна да се убиеш.

— Да се надяваме, че изобщо няма да се стига дотам — казах аз. — Но ако нещо пострадам и не съм в състояние да си вкарам иглата? Само това те моля да направиш — да ми помогнеш да включа системата и оттам поемам нещата в свои ръце.

— Не. — Тя стана и тръгна към вратата. — Няма да го направя. Не мога да го направя.

— Тогава се махам оттук.

Тя спря. Не знаех дали го казвам сериозно, но трябваше да я накарам да си мисли, че е така. И освен това знаех, че трябва да съм непреклонен, за да я накарам да сключи сделка с мен.

Тя се обърна и се втренчи в мен.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. Искам да знам дали мога да избирам между бърза смърт и дългата агония от обезводняване и глад. Ако не обещаеш да ми помогнеш, когато и ако имам нужда от теб, ще си намеря хотел и ще дочакам края си там.

Не блъфирах и тя сигурно го разбра. Изглеждаше измъчена, неуверена. Реших да я притисна още малко.

— Говориш за моята липса на вяра и надежда. Ами ти? Ако наистина искрено вярваш в шанса ми да се излекувам, какво ти пречи просто да кажеш „да, ще ти помогна“. Какво ще ти стане, ако дадеш обещание, което няма да ти се наложи да изпълняваш? Но това е само ако наистина вярваш… и се надяваш.

Никак не ми бе приятно да я манипулирам така, но трябваше да съм сигурен, че ще ми помогне, ако се наложи. Така щях да бъда по-спокоен.

— Добре — каза тя с напрегнат равен глас. — Обещавам.

После се обърна и излезе.

Останах сам. Никак не бях горд от постъпката си. Но не познавах правилата на тази игра — за първи път ми беше, така че си измислях свои собствени в хода на играта.

В колибата бе задушно. Горещината ми пречеше да заспя, и не само тя. Глождеше ме чувство за вина, задето бях накарал Мая да приеме нещо, което я отвращаваше, напрегнат бях и от мисълта, че може да не успея да стигна до водните зъбци. А после за хиляден път ме връхлетяха и всички съжаления, натрупвани през живота ми — за Ани, за Кели, за пътищата, които не съм извървял. Отпъдих ги… съжаленията бяха безполезни, когато човек няма време да оправи нещата. Аз наистина нямах време.

Останал без дъх от горещината в колибата, изпълзях навън, легнах на хладния пясък и се загледах в нощното небе.

Луната още не бе изгряла, но Венера се бе показала ниско над хоризонта и бе толкова ярка, че хвърляше трепкащ мост от светлина върху водата като истинска миниатюрна луна. Вдигнах поглед по-нагоре и ахнах. В САЩ нямаше такива звезди — или поне в североизточната част нямаше. Откъде се взеха толкова много? Не бях виждал Млечния път от дете, почти бях забравил как изглежда, но ето че сега блестеше на небето в цялото си великолепие — бледа пътека от далечни звезди, която се простираше от хоризонт до хоризонт като петно от сперма, изхвърлена при безкрайно мощна еякулация, пръснала безброй сперматозоиди в нощта…

Сперма? Еякулация? Хайде пак сексуални сравнения. Прекалено дълго бях седял гол пред жена с нефритени очи и страхотни бедра. Усетих отдавна забравена топлина да се събира в слабините ми, докато си представях днешния ден в лодката при разменени роли — аз бях водачът, а тя трябваше да се гмурка за зъбеца. Представих си как се съблича, гледах дългото й стройно тяло, готово за скок във водата…

Нещо ме ощипа по крака и аз подскочих. Седнах и видях рак… десет рака, десетки раци, стотици… пясъкът бе оживял, покрит от тъмни, бързодвижещи се същества. Земни раци? Пясъчни раци? Малки рачета? Венера и звездите не хвърляха достатъчно светлина, за да ги разпозная, а нямах намерение да седя в това гъмжило и да чакам луната да изгрее, за да разбера.

Скочих на крака и с танцова стъпка се върнах обратно в колибата, като дадох всичко от себе си, за да не стъпвам върху раците. Останах за малко на прага да ги погледам как се щурат напред-назад из пясъка, сякаш и те танцуваха някакъв свой танц. Сега поне знаех кой рисува рибената кост по плажа.

Легнах в хамака — там щях да съм в безопасност. В колибата бе все така горещо, но беше за предпочитане пред риска да бъда оглозган целият от някакви си раци.