Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (14)

7

На следващата сутрин отново пуснахме лодката на вода — аз отпред, Мая на кърмата.

— Накъде? — попитах аз.

Дрезгавостта на гласа ми ме стресна. Последните няколко дни всеки път се събуждах с прегракнал глас, но той обикновено се прочистваше след известно време. Днес май беше по-зле.

— Гласът ти… — каза Мая.

— От вулканичния дим. Много досадно.

Мая ме изгледа — явно се съмняваше в твърдението ми. В интерес на истината и аз не бях сигурен дали си вярвам. Но ужасно се надявах да е вярно. В противен случай обяснението бе, че Капитан Карцином плъзга пръсти към гласните ми струни.

Мая посочи с ръка към далечния край на езерото.

— Отиваме на запад.

Слънцето тъкмо запалваше небето зад нас, когато размахахме гребла над огледалната повърхност на езерото.

Крайниците ми малко трепереха. Сигурно ме държи още от вчера, помислих си аз. Вложих цялата си енергия в гребането, като се надявах да преодолея умората с работа.

Бях останал на края на силите си, когато стигнахме западния бряг… който всъщност не беше бряг. Тук езерото се изливаше по наклон с леки бързеи. Лодката задра дъно, докато преминавахме над ръба, и после тръгнахме по-бързо, като се удряхме в оградени от пяна скали или задирахме бордовете в тях. Имаше няколко критични момента, но после коритото стана по-полегато и течението доста заприлича на онази река, която ни бе довела дотук.

Отпуснах рамене с облекчение, когато водата ни понесе равномерно покрай брегове, покрити със смесица от върби, борове и палми, без никакви следи от човешко присъствие. Кой ли би пуснал корен толкова близо до вулканите?

— Как си? — прозвуча гласът на Мая зад гърба ми.

Извърнах се с лице към нея.

— Добре съм.

Моят глас си бе все така дрезгав. Намерих бутилката с вода и отпих. Не помогна.

— Искам да те питам нещо — погледнах я аз.

— Не е ли по-добре да пазиш гласа си?

Не исках да пазя гласа си. Ако се дължеше на Капитан Карцином, колкото и да мълчах, нямаше да помогне. Исках да науча повече за нея, докато все още можех да говоря.

— Добре съм, наистина. Просто ми се иска да разбера доколко вярваш във всичките тези неща от Новата епоха.

— Веднъж вече ти казах — в това, което правя, няма нищо ново.

— Добре. Извинявай. Наистина ми го каза, но просто използвам единствения ми известен начин да назова бабините деветини, дето станаха толкова модерни през последните няколко десетилетия. Имах предвид… какво мислиш например за преживяванията извън тялото?

— Искаш да кажеш за полета на духа?

— Както искаш го наречи. Вярваш ли, че е възможно да напуснеш тялото си, да се носиш из пространството наоколо и да гледаш какво става?

— Смятам, че не е немислимо.

— Но ти никога не си го изпитвала?

Тя свъси вежди.

— Не съм сигурна. На няколко пъти ми се е струвало, че напускам тялото си и бродя като дух.

— Наистина?

— Но може просто да съм сънувала.

— А какво мислиш за летящите чинии и извънземните?

— Никога не съм виждала такива работи, но това не означава, че не съществуват.

— Ами онези гигантски фигури, изобразени върху земята тук, в Мезоамерика, които се виждат само от въздуха? Някои хора твърдят, че служели за насочване на космическите кораби на древни астронавти. Ти вярваш ли в това?

— Не. Това е глупаво. Ако тези „древни астронавти“ са могли да открият тази малка планета на стотици хиляди светлинни години от тяхната, защо са им били нужни пътни знаци, след като вече са стигнали дотук?

— Именно.

Най-сетне един абсолютно рационален отговор.

— Фигурите са били изваяни върху земята от хората, които започнали да почитат жестоките мъжки божества. Не са имали за цел да показват пътя на посетители от небето. Целта е била да обезобразят Майката.

Майката… Все Майката. Беше се вманиачила по тази Гея.

— А в разговорите с духове вярваш ли? Нали се сещаш — някой, дето отдавна е умрял, да говори на живите чрез медиум?

— Аз никога не съм говорила с духове, но не казвам, че е невъзможно. Чудя се обаче защо хората искат съвет от такова същество. Не значи, че е мъдър просто защото е умрял. Човек може да се свърже с някой много глупав дух.

Засмях се.

— Имаш право. Но да те попитам по друг начин — има ли нещо, в което да не вярваш?

Тя закова в мен нефритените си очи на ягуар.

— А има ли нещо, в което ти да вярваш?

— Разбира се. Аз вярвам в реалността.

— Реалността? Аз също. Има много реалности всъщност.

— Не, не — поклатих аз глава. — Има само една реалност: и тя е онова, което те спъва, когато ходиш със затворени очи. Вярвания, които противоречат на реалността, могат да ти навредят. Колкото и пламенно да вярваш, че можеш да ходиш по въздуха, реалността на гравитацията ще те опровергае бързо и решително в мига, в който пристъпиш отвъд покрива на някоя десететажна сграда.

— Но това е физическа реалност. Какво ще кажеш за духовната реалност?

— Имаш предвид всички онези работи като призраци и разни такива? Моят отговор на тази тема е: Покажи ми. Докажи.

— Тогава какво мислиш за субективната реалност? Не можеш да я отречеш, Сесил. За повечето от нас тя е по-важна от обективната реалност.

— Но това не променя обективната реалност.

— Така ли? Да вземем един прост пример. Да вземем например един богат бизнесмен, който въпреки всичките си успехи никога не постига невъзможните цели, които си поставя. Светът го слави като пример за успял човек. А той се възприема като нещастен некадърник. Кое от двете е той, Сесил — успял човек или некадърник?

Нямах отговор. Навярно защото примерът й ме накара да се почувствам неловко. Е, аз никога не съм бил бизнесмен, но въпросът спокойно можеше да се отнася до мен. Не исках да си го призная и затова реших да не вземам определено становище.

— Успехът е условен.

— Науката също. Твоите научни закони не са неприкосновени.

— Няма спор. Те дори не са закони всъщност, а теории, подлагани нееднократно на тест при контролирани условия и издържали на щателно проучване. Но това не означава, че са непоклатими. Научните закони постоянно се пренаписват с откриването на нова информация.

— Значи науката е просто една теория без никакви факти?

— Не съм казал такова нещо. Виж, Коперник е създал теорията, че не вселената се върти около земята, а земята се върти около собствената си ос. През шестнайсети век тя била наречена Коперникова теория и той бил осъден заради нея. Но оттогава Коперниковата теория вече е станала нещо, което мисля, че с пълно основание можем да наречем факт: Земята не е център на вселената и наистина се върти около оста си. Това е реалност.

На последната дума и без това дрезгавият ми глас се пропука.

Тя въздъхна.

— Така ли действа твоята реалност, Сесил? Както я описваш, прилича на някакво механично приспособление, което се търкаля по безкрайна, скучна равнина към хоризонт, който никога няма да достигне. Моята реалност е като гъста гора, пълна със смайващи същества и загадки, които могат да бъдат открити или разгадани. Къде би предпочел да си?

На мен такива не ми минаваха. Усещах гърлото си сухо и оттекло, но не можех да му дам почивка, още не. Бяхме се докоснали до нещо важно, което разкриваше самата сърцевина на моето аз. Насилих гласа, който ме предаваше, за да я предизвикам.

— Реалността е имунизирана срещу моите желания. Искам онова, което е реално, Мая. Реално. Отказвам да се правя на глупак и да вярвам в неясен спиритуализъм само защото ме кара да се чувствам добре или защото предлага заблудата, че шансът и последиците могат да се контролират. Имам нужда от доказателство, за да повярвам. Не мога да приемам нещата на вяра като теб. Не е в природата ми. Имам нужда да ровя с пръсти в раните… всеки път.

— Значи трябва да се промениш — каза тя мрачно.

— Как?

Тя ме загледа втренчено и толкова дълго, че ми стана неудобно.

— Трябва да намериш начин — заяви накрая Мая. — Мога да ти посоча път, но ти ще трябва да го извървиш. Твоята наука не може да те спаси сега, затова ще трябва да заобиколиш своето сляпо схващане за света. Ще опиташ ли?

— Опитвам се.

— Трябва да положиш повече усилия. Отвори третото си око, Сесил. Прогледни… преди да е станало твърде късно.

Не знаех дали ще мога. Как може човек да се освободи от начина на мислене, насаждан му цял живот? Как да приема напълно чужд на душата си подход към знанието?

— Остави гласа си да почива — посъветва ме тя. — Течението тук се засилва. Ще ми трябва помощта ти, за да държа прав курс.

Коритото на реката стана по-стръмно и водата ускори ход. Вливаха се още потоци в нея и тя стана по-широка. Скоро плавахме по истинска река с много завои, която се спускаше към равнините.

Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо и аз се радвах, че мога да се крия от палещите му лъчи под шапката, която Мая ми направи. Започнахме да отминаваме малки селца, после по-големи. Към обяд спряхме в едно от най-големите, които бяхме видели по пътя — с около трийсетина колиби. Беззъба стара жена в малък магазин, изграден от дъски и с покрив от вълнообразна ламарина, ни предложи тамали^[1] в бананови листа, а за пиене можехме да избираме между топла кока-кола, топла бира и сок от кокосов орех.

И двамата с Мая избрахме ко̀лата. Беше ми ужасно трудно да преглъщам царевицата и зеленчуковата плънка, затова погълнах големи количества ко̀ла.

Но пък след втората бутилка живнах. Може би просто съм имал нужда от малко кофеин. Не бях пил кафе, откакто бях пристигнал в Мезоамерика. Може да съм преминал през криза, дължаща се на липсата на кофеин.

Каквато и да бе причината, факт е, че се чувствах много по-енергичен, когато продължихме пътуването си по реката. Минавахме през места с по-буйна вода, които обаче не бих нарекъл бързеи, после земята стана равна, течението почти не се усещаше и се наложи отново да използваме греблата.

Къде, по дяволите, се намираме? — искаше ми се да попитам, но си знаех, че няма смисъл да се хабя. Най-много да чуя отговора „в страната на маите“. Едно нещо обаче знаех със сигурност — планините бяха останали зад нас. Изглежда се бяхме спуснали в огромна равнина.

Водата се разля още повече и реката се превърна в огромно мочурище, пълно с рошави дървета, които сякаш бяха кацнали върху октоподи с извити в дъга крака.

— Мангрови дървета — обясни Мая.

Мангровото мочурище забави хода ни. Налагаше се да сменяме курса на всеки няколко метра, за да следваме извивките на проходимите места, което не ни позволяваше да плаваме бързо. Бавният ход обаче ни даде шанс да се възхитим на някои представители на местната фауна.

Мангровите дървета кипяха от живот. Мая ми посочи петниста боа удушвач, навила се на един клон, от време на време се виждаше по някоя дървесна жаба, но най-чести бяха птиците. Лилаво-черни врани подскачаха от клон на клон покрай птици с извити като куки клюнове, някои от тях бяха с огромни червени гърди — Мая каза, че били фрегати.

Заобиколихме огромна туфа корени и видяхме птица, застанала във водата на около десетина метра от нас — приличаше на червена чапла с извит клюн.

— Червен ибис — обясни Мая. — Навремето са ги ловили заради перата и едва не ги унищожили като вид.

Вгледах се по-внимателно в корените, които приличаха на паяци, и забелязах, че по тях има прикрепени малки ракообразни.

— Да не би да сме близо до океана? — попитах аз.

— Много близо. На по-малко от час.

Но на мен ми се стори повече от час. Мангровите дървета задържаха толкова горещина и водни изпарения под клоните си, че джунглата бе като Сахара в сравнение с въздуха тук. Накрая обаче се поразредиха. Сега вече клонящото на запад слънце грееше в лицата ни, но се усещаше и прохладен солен ветрец. Пред нас се очертаха контурите на ниски пясъчни дюни и ние загребахме към тях. Щом лодката заби нос в пясъка, изскочих от нея и забързах нагоре по дюната.

Спрях и се втренчих в искрящото небесносиньо одеяло, което се простираше до хоризонта.

— Да! — извиках аз… или поне се опитах. Излезе само някакъв дрезгав скърцащ звук.

Учудих се на радостната тръпка, която премина през мен и ме накара да изиграя малък танц на победата на върха на дюната.

— Не може да не си виждал океан досега — обади се Мая зад мен.

— Виждал съм, разбира се. Но сега знам къде съм.

— И къде си?

— На брега на Тихия океан.

— О, това съвсем точно определя местонахождението ти — каза тя с дяволита усмивчица.

— Добре де. Нека да го кажа по друг начин: аз съм на тихоокеанския бряг на Мезоамерика.

— И се чувстваш по-добре само защото знаеш това?

— Да. Абсолютно.

— Радвам се за теб тогава. Като го отпразнуваш, ела да отнесем багажа в едно малко село в подножието на ей онези скали. — Тя посочи на север към скален бряг, който се вдаваше в морето като по-малък брат на Даймънд Хед^[2], само че отгоре бе абсолютно равен. На платото се виждаше едно-единствено дърво. — Там ще прекараме нощта.

Загледах се още веднъж в океана, наслаждавайки се на прихлупващите се вълни, на полъха на вятъра, и се зачудих защо се чувствах толкова уверен при тази гледка. Навярно защото познавах океаните и плажовете и ми се струваше, че ги разбирам. Или защото точно тази крайбрежна ивица бе особено красива, с дъга от ослепително бял плаж и високи островчета, които се подаваха тук-там сред нежните вълни на океана.

А пясъкът — безупречно загладен от вълните и вятъра.

Изгарях от желание да оставя стъпки по този плаж, но се обърнах и побързах да се върна при Мая, която вече сваляше багажа от лодката.

* * *

Крайморското селце с не повече от стотина жители приличаше на предишното село, в което бяхме пренощували, но изглеждаше някак по-весело. Стените на колибите сякаш бяха скоро боядисвани с вар, дрехите на хората ми се сториха с по-ярки цветове. Или впечатлението се дължеше на множеството приветливи усмивки, с които ни посрещнаха, щом познаха Мая.

Забелязах джипа, паркиран под някакви палми, а секунди след това се появи и Амброзио.

— Имате изгаряния, сеньор — отбеляза той, втренчил поглед в лицето ми, докато се здрависвахме.

— Можеше и да е по-зле.

— Но се сдобихте с онова, за което отидохте, нали?

Кимнах.

— За малко да не успея.

— Буено. Амброзио се радва заради вас. Утре ще е много по-добре, като отидем в Ла Мано Хундиендо.

Знаех, че мано означава ръка… Отивахме в някаква ръка.

— Какво е това?

— Нещо като остров — обади се Мая и посочи на северозапад. — Онази група големи скали ей там.

На около хиляда и двеста метра от брега стърчаха пет скални зъбера с цвят на канела, с различна височина — от петнайсет до трийсет метра, подредени в широк полукръг.

— Как казахте, че се нарича това?

— Ла Мано Хундиендо — Ръката на давещия се.

Погледнах пак и да, дявол да го вземе — с най-високия зъбер, който стърчеше по средата, и с най-ниския и дебел, който се намираше откъм нас и досущ приличаше на палец — петте остри скали наистина приличаха на мъжка ръка, отчаяно протегната за последно към повърхността.

Ръката на давещия се.

По дяволите.