Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (4)

4

Грезияк, Франция

Уил седеше сам в тъмното, на пейка от ковано желязо под черешовото дърво в основата на една от кулите на Шато дьо Мушак. Поразклати в чашата си виното „Ла Лувиер“, реколта 1988-а. Загледа се в червения водовъртеж в чашата на фона на изгряващата луна и сигурно за стотен път от залеза насам се запита: Защо съм тук?

Обиколка на винопроизводителите около Бордо — единайсет души бродеха из лозята, гледаха как се правят различните видове вина и посещаваха известни замъци, за да дегустират вино.

Яжте, пийте и се веселете, защото утре може да умрем — това съвсем не е безсмислено клише, не и за Уил. Тъпчеше се с най-различни сирена и гъши пастет и пиеше огромни количества вино. Но да се весели? Никакъв шанс.

Защо съм тук?

Заради красотата? Да, това приличаше на основателна причина. Няколко дни в провинциална Франция, да съзерцаваш прекрасните промени на светлината с напредването на деня, бяха достатъчни да разбере човек защо импресионизмът се бе появил именно тук. Щеше да е чудо, ако не се беше появил.

Френският Прованс… Докато пътуваше с влак от „Шарл дьо Гол“ към Либурн, се бе смаял от количествата обработваема земя във Франция — засети ниви се нижеха в продължение на десетки километри. Страна на стопанства и на села, с няколко града, пльоснати тук-там като пържени яйца в тиган.

Колкото по̀ на юг отиваше, толкова по-нетърпелив ставаше да види първите лозя. После, след като навлязоха в лозарския регион, започна да се чуди дали някъде ще види място без лози. Всеки квадратен сантиметър, който не се използваше за някакви абсолютно необходими за живеене цели, като например за къщи, гаражи, пътища, бе засаден с лозя.

Шато дьо Мушак бе кацнал на малко възвишение в Грезияк — селце в района на Бордо, наречен Антр дьо мер. Антр дьо мер — Между две морета. Ама не съвсем. По-скоро между две реки. Но понеже Гарона и Дордон покачваха нивото си при всеки прилив на Атлантическия океан, името не бе толкова погрешно.

Някой бе започнал да строи Мушак още през дванайсети век. Това, което бе останало от първоначалните градски стени, сега приличаше на ниски каменни зидове. Четирите кули и U-образната сграда бяха построени през четиринайсети век.

Уил с изумление си помисли, че цялата тази конструкция е била завършена много преди Христофор Колумб да е бил дори блясък в очите на баща си.

Мушак си имаше собствена марка вино, а лозята му се разпростираха по хълмовете около замъка. Тази сутрин Уил дълго стоя пред прозореца на спалнята си малко след изгрева и не можеше да откъсне очи от редиците мерло и совиньон блан, чиито върхове се къпеха в лазурните лъчи на изгряващото слънце и блестяха като позлатени.

Беше времето на гроздобера. Сортът „Совиньон блан“ бе обран и откаран във винарната зад замъка, за да го изстискат. Сокът бе изсипан в бъчви, където щеше да стои, докато започне да ферментира. И сега въздухът ухаеше на пресни джибри от люспите и дръжките, изхвърлени на кашкава купчина пред помещението за изстискване. Опиянени рояци дребни винени мушици щяха да пируват до утре, докато остатъците бъдат извозени нанякъде.

Уил бе пил пус рапиер аперитиф^[1] и бе хапнал гъши пастет, но обикновена реплика на един от винолюбците в групата бе убила апетита му. Неспособен вече да седи на едно място, той се бе извинил и бе напуснал дългата, отрупана с чаши дъбова маса, след което тръгна да се поразходи навън с бутилката „Ла Лувиер“. Отначало бе решил да повърви по пътеката със засадени от двете й страни дървета, която водеше до центъра на село Грезияк, но после се отказа. Там нямаше нищо интересно освен няколкото каменни къщи и трите най-основни и незаменими институции на цивилизацията: църквата, гробището и бара. Вместо това реши да погледа възпламенените от залязващото слънце розови облаци на фона на синьото небе.

Репликата… беше я чувал десетки пъти през последните няколко дни, но тази вечер го удари в сърцето със силата на мълния. Опитваха нов вид червено вино, направо от бъчвата, и един от мъжете каза: „Много хубаво… това след още пет до седем години ще стане превъзходно“.

Пет до седем години? — помисли си Уил. — Аз нямам пет до седем месеца!

Сега почти пълната луна се бе издигнала високо в небето, а той още седеше на желязната пейка и се измъчваше с упорития въпрос: Защо съм тук?

По дяволите. Не мога да кажа, че създавам нови приятелства… Тия хора повече никога няма да ги видя. Дори не мога да кажа, че трупам спомени… Няма да съм жив, за да си ги спомням.

Така че, когато Катрин го откри, Уил бе в доста мрачно настроение.

— Има ли място за още един на тази пейка? — попита тя.

Уил се мръдна малко и махна бутилката да не й пречи.

Катрин бе средна на ръст, на около четирийсет, малко пълничка, но жизнерадостна и хубава жена. Групата се състоеше от четири двойки, плюс Катрин и брат й, плюс Уил, който не се вписваше в схемата. Водачът на групата ги бе настанил първата вечер един до друг на масата и те започнаха да се движат заедно по време на разходките из лозята. Докато се разхождаха, Уил бе научил, че и тя е разведена, но единственото хубаво нещо, което можеше да каже за бившия си мъж, бе, че е достатъчно богат да си позволи да й плаща огромна издръжка.

Уил на няколко пъти случайно беше дочул, че другите мъже в групата са се хванали на бас кога те двамата, Уил и Катрин, ще стигнат до леглото.

Съжалявам, момчета, но няма да има победител.

С Ани бяха имали доволно активен, макар и не чак толкова разнообразен сексуален живот по време на брака си. След развода Уил бе излизал за кратко с някоя и друга жена, но нищо сериозно. Ала откакто бе прочел доклада на патолозите за тумора, сексуалният му нагон бе минал на съвсем ниска предавка. Всъщност сега почти не се сещаше за секс.

Дори и да не бе такъв случаят, Катрин щеше да му дойде малко в повече. Тя май се смяташе за авторитет във всичко и имаше склонност да обяснява надълго и нашироко всяка възникнала тема, дори и най-обсъжданата и известна на всички.

Похотливите помисли бяха обречени на забвение и от появилото се напоследък усещане за подутина в основата на езика му. Дали не си въобразяваше? Или пък първичният тумор най-накрая бе решил да възвести присъствието си?

Единствената жена, за която си мислеше, бе Мая. Не можеше да си обясни защо. Почти му се искаше да е с него сега. Беше чудата, без съмнение, но пък интересна, много по-интересна от който и да е в групата.

— Добре ли си? — попита Катрин.

— О, прекрасно — отвърна той.

— Хубаво. Защото не изглеждаше много добре, когато излезе. Всички си помислихме, че може да си болен.

— Просто имах нужда от глътка свеж въздух.

— Напълно те разбирам — каза тя и скъси разстоянието помежду им.

Уил усети как тялото й се стегна и я погледна. Катрин се бе навела напред и зяпаше в небето.

— О, господи, погледни!

Уил вдигна очи и се стресна, като видя, че от горния ъгъл на луната липсва парче, сякаш някакъв небесен хищник го бе отхапал. Само допреди минути луната си бе почти съвършено кръгла.

Катрин скочи от пейката и се втурна към шатото да вика на всички да излязат.

Уил остана на мястото си, докато другите се изнизаха от трапезарията и се скупчиха в двора, охкайки и ахкайки, загледани в небето. Катрин се върна при него, но остана права, вирнала глава към смаляващата се луна.

— В тазсутрешния вестник пишеше, че се очаква затъмнение — спомни си тя, — но съвсем ми бе излязло от ума. Обаче няма да е пълно затъмнение.

Горните три четвърти от луната вече бяха изчезнали и от нея бе останал само сияещ хоризонтално полегнал полумесец.

— Прилича на огромна усмивка, а? — каза Катрин. — Като на Чеширския котарак от „Алиса в Страната на чудесата“. — Превключи на режим изнасяне на лекции. — Появяващите се ежемесечно полумесеци на луната се дължат на различния ъгъл, под който идват слънчевите лъчи, нали се сещаш. Този е различен. Това отгоре е сянката на Земята. Така че в известен смисъл Земята прави така, че котаракът да изчезне и да остане само усмивката му.

Чашата на Уил се изплъзна измежду пръстите му, виното се разля в тревата, а той скочи на крака.

— Какво? Какво каза?

— Че добрата стара Майчица Земя рисува тази усмивка там горе.

Потресен, Уил направи крачка към нея.

— Коя си ти? Кой ти каза да говориш така?

Катрин се стъписа. В очите й проблесна тревога.

— За какво става дума, Уил?

Главата му бучеше като гнездо на оси.

— Кой те изпрати?

Тя отстъпи още по-назад.

— Ти май си пил повече, отколкото ти понася.

Обърна се и побърза да се присъедини към другите в двора на замъка, а Уил остана сам в тъмното под дървото. Той погледна към сияещия полумесец, който му се хилеше от небето, и си спомни думите на Мая.

… Майката на всички ни… Тя ще ти даде знак. Отваряй си очите на четири. Ще ти се усмихне и ще ти даде да разбереш, че иска да бъдеш спасен.

Това е лудост. Знаеше ли, че той се кани да ходи във Франция? Дали е знаела, че ще има частично лунно затъмнение? Възможно е наистина, но… по дяволите!

— Много съм пил ли? — измърмори той. Откри празната си чаша и вдигна бутилката. — О, не. Изобщо не съм пил достатъчно.

С трепереща ръка си наля половин чаша и бавно продължи да се отдалечава от Мушак. Спря в края на едно лозе и се облегна на кола на първия ред лози, като внимаваше да не се убоде на тръните на традиционно засадения там розов храст.

Успокой се, каза си той. Това затъмнение не се е появило изненадващо — очаквали са го, пресметнали са появата му. Катрин е прочела за него във вестника. Това си е просто едно обичайно явление. В него няма нищо свръхестествено. И никаква Майка на всички не му се усмихва от небето.

Е, да, ама приличаше точно на усмивка. Даде си сметка, че ако сега бе в Съединените щати вместо тук, нямаше да види нищичко — на Източното крайбрежие сега е посред бял ден.

Но аз съм тук, продължи немия си монолог Уил. И се питах защо.

Замисли се против волята си за Мая и нейното предложение.

Вече беше учредил попечителски фонд в полза на Кели, така че се бе погрижил за нея. Ани нямаше да има финансови проблеми, след като се омъжи повторно. Така че не виждаше никакви причини да не ликвидира всичките си авоари, да даде половината, да речем, за изследвания за борба с рака, а другата половина да вкара в попечителска сметка, каквато препоръча Мая. (Не си правеше никакви илюзии: преди края на годината Кели щеше да влезе във владение и на този фонд.)

И сетне какво? Да тръгне с Мая из дивите земи на Латинска Америка — които тя нарича Мезоамерика — и да търси лек?

Да бе.

Ама нали и без това искаше да прекара малкото време, което му остава, в пътуване? Защо пък да не попътува из „Мезоамерика“?

Уил си наля още вино.

Да, наистина… защо не? Защо пък не, по дяволите?

Не за да търси лек, ами просто заради проклетия, идиотски ужас да го направи. Едно наистина ненормално, безполезно и твърдоглаво начинание, но на него му харесваше по някакъв извратен начин именно заради тази лудост, безполезност и твърдоглавост.

Кога през целия си живот бе правил каквото и да било ей така, заради импулса? Никога. Сега бе моментът да опита да действа безразсъдно поне веднъж в живота си. Защото скоро не ще бъде в състояние изобщо да действа, а малко след това няма да има и импулси, нито безразсъдни, нито други.

Да, Уил Бърли, помисли той. Защо пък да не решиш да направиш нещо невероятно глупаво, за да приключиш иначе сигурния си, разумен, спокоен, праволинеен, предсказуем живот? Замини с оная лечителка, направи всяко движение, извърши всеки ритуал, който ти предпише, и всичко това без ни най-малка надежда за изцеление.

Но кой знае? — вдигна вежди той. — Може пък да се изненадам.

През целия си живот бе вярвал, че Вселената функционира по физическите закони на материята и енергията, постулирани в човешката наука. Винаги е вярвал в правотата на тези закони.

Но сега си даваше сметка, че една малка, пулсираща от отчаяние част от него би дала мило и драго да се окажат погрешни.

Вдигна чаша в безмълвна наздравица към усмивката в небето, която започна да се изкривява, тъй като сянката на Земята се беше преместила.

— Идвам, Мезоамерика!