Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (3)

3

Катона, Ню Йорк

Уил забеляза надписа ЗАТВОРЕНО на прозореца, но почука и Мая тутакси отвори.

Носеше черни спортни панталони и тъмносиня блуза, плътно прилепнала върху малките й стегнати гърди.

— Затворено ли е?

— Не исках никой друг да ни безпокои.

Той се почуди колко ли хора приемаше на ден в това затънтено място.

— Какво ще правим?

— Искам да довърша онова, което започнах онзи ден.

— Онова със зъбците и онези работи… как се наричаха?

— Чакри. Да. Така и не стигнах до последните две, а една от тях е много важна.

Имаше нещо различно в начина, по който го гледаше. Уил не можа да разбере какво, но тя изглеждаше някак… по-резервирана.

Странно, но това бе единственото определение, което му дойде на ума.

— Но…

— Моля те. Остави ме само да довърша. После може да поговорим.

Уил потисна една въздишка, докато я следваше надолу по стълбата към мазето. Беше очаквал да се разберат бързо и ясно: Можеш ли да ми помогнеш и каква е първата стъпка? Но явно трябваше да я остави да мине през ритуалите си.

Както и предишния път, той събу обувките и чорапите и се просна по гръб върху пясъка. Мая отново взе зеленикавия зъбец, онзи, който преди бе използвала над гърлото, и започна да прави с него кръгове над темето му. Гледаше мрачно, когато взе синкавия зъбец, чукна върха му и го насочи към носа на Уил. Отдръпна се назад за миг, затвори очи, после отново чукна върха на зъбеца и този път го притисна към носа му.

Накрая се изправи и се отдалечи.

— Това е. Свърших.

Уил седна и впери поглед в нея. Изглеждаше разтревожена.

— Други проблеми има ли?

Тя подреждаше зъбците на масата. Поклати глава, без да вдигне очи.

— Нищо, което да ме изненада.

Уил отиде до стола и започна да нахлузва чорапите.

— Какво означава това?

Тя придърпа другия стол, седна срещу него и впи нефритените си очи в лицето му.

— Говори сега.

— За какво?

— За себе си.

— Няма много за говорене. Водех доста скучен живот.

— Обадих се на Савана и я разпитах за теб.

— И?

— Каза, че си прекрасен лекар.

— Савана винаги ми е била симпатична — усмихна се криво той. — Много схватлива жена.

Устните на Мая също се извиха в кисела усмивка, която подчерта трапчинките й.

— Защо не ми каза, че си лекар?

— Не мислех, че има нещо общо с диагнозата.

— Но има нещо общо с начина ти на мислене.

— Толкова ли е важно това?

— Няма по-важно. Но да се върнем на Савана. Толкова много те хвали, че я помолих да ме запознае с още някои от пациентите ти.

— Така ли? — Уил не бе убеден, че идеята тази жена да го проучва му харесва. По-скоро той би трябвало да я проучва. — Защо?

— За да разбера дали си лечител или просто доктор.

— И какъв съм?

— Обичан.

Обичан? Уил изпръхтя, за да прикрие внезапно обзелото го смущение.

— Едва ли…

— Не, вярно е. Пациентите, с които разговарях, те обичат. Казват, че си мил и грижовен и им отделяш много време. Казват, че когато са с теб, имат чувството, че са единствените ти пациенти. Неколцина споменаха, че са ти се обаждали посред нощ и ти си ги изпратил в спешното отделение. Те решили, че ги прехвърляш на персонала на спешното, но когато отишли, установили, че си там и ги чакаш. Не съм чувала за много доктори, които постъпват така.

— Това е просто част от работата.

— Тогава защо има лекари, които не са обичани от пациентите си?

— Не знам за другите лекари. А и да ти кажа честно, не ме интересува. Бях се съсредоточил единствено върху моята работа. Създадох си свой собствен микросвят, където практикувах медицина в свой собствен стил. А това включваше изслушване. Ако слушаш добре, много често ще разбереш какво точно не е наред от самия пациент, той сам ще ти го каже и ще ти поднесе диагнозата на тепсия. А понякога хората имат нужда просто да бъдат изслушани, да кажат на глас проблемите си пред някого, който ще ги изслуша. Много пъти съм си мислил, че рецептата, с която си тръгват, е като перото на Дъмбо.

— Извинявай, като кое?

— Нали знаеш… Дъмбо. Слончето от филма на Дисни.

— О, да. Да, разбира се — смънка тя.

— Ами Дъмбо можел много хубаво да си лети и сам, но не му се вярвало. Смятал, че има нужда от гарваново перо, за да успее.

Тя плесна с ръце и се засмя. И звукът от смеха й му се стори прекрасен.

— Перото на Дъмбо. Да, абсолютно вярно. Ще го запомня. А това, че си го разбрал, е чудесно. Значи не се възприемаш като някакво божество, което раздава церове. Знаеш, че понякога можеш да помогнеш само с добра дума.

— Опа — възкликна той. — Да не се увличаме. Всички тия години в медицинската академия и практикуването на професията все пак струват нещо, уверявам те.

Но какво струваха сега? — горчиво се запита той. Предмедицинското образование, получено в Нюйоркския университет, Медицинският факултет в Харвард, трите години практика като интернист в Бет Израел, близо двайсетте години клинична практика — цялото това учене и трупане на опит щяха да отидат по дяволите.

Уил се отърси от тежката мисъл.

— Трябва да знаеш как функционира тялото, как се сриват процесите в него и как действат лекарствата, за да можеш да оправиш повредата. Ако не си усвоил това, убиваш човек като нищо.

— Само компетентност обаче не стига, за да накараш хората да те обичат.

— Моля те…

— Притесняваш ли се от това, че пациентите те обичат?

— Ами обич е много силна дума. Аз не бих казал, че ги обичам. Искам да кажа, харесвам ги, грижа ме е за тях, искам да направя каквото е добро за тях. Но да ги обичам…

— А обичаш ли някого?

— Обичам дъщеря си, Кели.

— Друг?

— Ани… моята бивша съпруга.

— Обичаш ли я? Тогава защо е бивша?

— Тя смята, че без мен й е по-добре.

— Тя ли те остави?

— Да — кимна Уил.

— Тормозеше ли я?

Той се поколеба, чудейки се защо тази жена си мисли, че има право да му задава такива въпроси, но после сви рамене.

— Как бих могъл, като все ме нямаше?

— И в това ли беше проблемът?

— Май всичко се свежда до това в края на краищата. С мен или без мен… за нея беше все тая, само дето ако живееше без мен, поне щеше да има шанса да намери човека, от когото има нужда. Ако беше останала с мен…

— А ти не пожела да се промениш, за да я задържиш?

— По-скоро не можех. След като Кели отиде в колеж и останахме само двамата с Ани в къщата, тя започна да иска повече от мен, а аз не можех да й го дам. Бях затънал до гуша в работата си, а тя се чудеше какво да прави в празната къща. Пък и много пъти дори когато бях там, всъщност не бях с нея… Мислех за някой пациент, който бере душа в болницата… за някой объркан случай, с който съм се сблъскал в кабинета през деня. Не бях с нея. Физически присъствах, но иначе бях другаде. И тя го знаеше. С други думи, излъгах всичките й очаквания.

Защо ли й говоря всичко това? — запита се той. После реши, че няма значение. Нямаше да живее толкова дълго, че да създаде на някого проблеми с признанията си.

— Вие опитахте ли да…?

— Опитахме всичко, повярвай ми: години наред ходихме къде ли не, брачни консултации и всякакви глупости. Просто изчерпахме всички възможности.

— Тя липсва ли ти?

— Ужасно.

— А знае ли го?

— Ако ме питаш дали съм й казал, не съм. Малко късно би било и без това. Тя си намери друг, ще се женят.

— И ти нямаш нищо против?

— Да. Той е свестен. Ще бъде добър с нея.

— И си щастлив заради нея.

— Ани е добър човек. Заслужава да бъде щастлива.

Тя го изгледа продължително.

— Мисля, че и ти си добър човек, доктор Бърли.

Това пък какво беше? — зачуди се Уил. Всички тези четки само го притесняваха.

— Опитвам се. Е, да кажем, че ставам. Предполагам.

— Предполагаш?

— Не съм от тези, дето се самоанализират. Нямам време за това.

Тя продължаваше да го гледа втренчено.

— Какъв беше онзи цитат за живота, който бил неизследван…?

— Че не си струва да се живее. На кого беше тази мисъл? На Сократ ли?

— На Платон.

— Вярно. Е, аз бих могъл да отговоря на господин Платон с една дума: Глупости. Освен това, при моята работа, прекарвам времето си да изследвам живота на другите хора, а не обратното.

— Работата си ли обвиняваш за провала на брака си?

— Себе си… работата си… то е едно и също. Пациентите ми винаги успяваха да ангажират цялото ми внимание.

Мая се наведе напред. Лицето й бе напрегнато.

— Може да е било по-силно от теб.

— Това са само оправдания.

— Не. Чуй ме. Може отвътре да те е тласкала някаква по-голяма сила. Навярно защото си нещо повече от доктор… ти си лечител. Когато Майката избира своите лечители, те не могат да се съпротивляват.

Хайде пак тая Майка.

— Нека не придаваме романтични отсенки на разговора — каза Уил. — Аз съм лекар. Човек със занаят. Човек, който е учил за тялото и знае някой и друг трик, за да го оправя.

— Лекарската професия определено е повече от занаят.

— Добре де, може и така да е. Просто понякога се хващам, че се опитвам да компенсирам заради онези доктори, които смятат, че като са получили лекарска диплома, са станали богове.

— Но фактът си е факт: толкова си бил отдаден на работата си, че това ти е провалило брака. Как си го обясняваш?

Уил сви рамене. Наистина нямаше желание да говори за това. Беше минал през всички тези теми по време на брачните консултации. Тогава не бе успял да отговори на много от въпросите, сега също не можеше.

— Винаги ли си искал да бъдеш лекар?

— Винаги… За най-голямо разочарование на баща ми. Той искаше единственият му син да стане адвокат и да работи във фирмата му. — Уил поклати глава при спомена за битките помежду им. — Така и не се отказа от амбицията си. И на смъртния си одър се опитваше да ме убеди да се запиша в правния факултет и да стана специалист по съдебна медицина. Но хайде, стига сме говорили за мен и да…

— Но нали затова сме тук, заради теб.

— Тук сме заради онова нещо в гърлото ми. Хайде да стигнем до същността на нещата: Можеш ли да направиш за мен това, което си направила за Савана?

— Не — поклати тя глава и отклони поглед. — Много ми се иска да можех, но…

Уил се изненада от тревогата, която изведнъж премина през цялото му тяло. Не можеше да го отпрати!

— Но какво?

— Савана приемаше. Остави ме да стигна до нея. А ти… ти си издигнал много, много стени между себе си и хората като мен.

— Откъде знаеш? Та ние не сме прекарали и един час заедно.

Тя отново бе впила поглед в него.

— Знам… шестата ти чакра е напълно блокирана.

— Е, и?

— Наричат я още третото око. Твоето е сляпо. Ще ми трябват години, за да ти помогна така, както помогнах на Савана.

— Нямам никакви години.

— Знам.

Седяха и мълчаха, а Уил се чудеше защо се чувства така смазан. И без това не вярваше в тези глупости.

— Как е пълното ти име? — попита тя. — На какво отговарят инициалите Дабъл Ю Сий?

Уил пое дъх. Мразеше името си.

— Уилбър Сесил Бърли.

Мая отметна глава назад и издаде някакъв звук, който бе полусмях, полустон на слисване.

— Как не се досетих?

— Какво има пък сега?

— Майка ти сигурно е предчувствала какъв ще станеш. Майките ги усещат тези неща.

— Не разбирам. Това са семейни имена.

— Изучавала съм имената. Всяко си има значение и съм убедена, че изборът на име не е случаен акт. Уилбър означава блестящ човек или по-точно непоколебимият блестящ човек. Бърли означава човек, който живее зад крепостни стени. А Сесил… — Тя поклати глава. — Сесил означава сляп.

Уил се надигна уморено от стола.

— Тогава няма смисъл, предполагам, да…

— Но все пак би могло да се намери начин — каза тя тихо.

— Слушам.

— Ще ти се стори радикално.

— Не може да е по-радикално от онова, което ми мислят хирурзите и радиолозите. Опитай.

— Ще трябва да се оставиш изцяло в моите ръце.

Той замълча, защото не искаше да каже на глас мисълта си: Говориш с маниак на тема контрол, госпожичке. Така че внимавай какво искаш.

— Това май не ми се нрави особено.

— Още не съм сигурна какво точно ще се наложи да правим, но знам, че ще ти се стори като огромна крачка. И за мен няма да е малка. Ще трябва да рискувам живота си, докато се концентрирам върху твоя.

— И защо се захващаш тогава?

— Защото… — Тя прехапа долната си устна. — Защото от страшно дълго време имам чувството, че съм пратена… или привлечена, или насочена… да дойда тук, на това място, по това време, с определена цел. И може би ти си тази цел.

Музика! Музика от филма „Зоната на здрача“, помисли си той.

— Изслушай ме — настоя тя, сякаш усети отдръпването му. — Савана идва при мен, аз й помагам; тя на свой ред отива при теб и те праща при мен. — Зелените очи на Мая блестяха от вълнение. — Не разбираш ли? Затваря се един кръг, а сега се отваря друг: Ти си лечител… ранен лечител… и аз съм убедена, че съм тук, за да ти помогна да продължиш да лекуваш. Но понеже си блестящият сляп човек от крепостта, трябва да се научиш да виждаш, преди да се излекуваш. А няма да можеш да виждаш, докато не съборим стените на твоята крепост и не пуснем вътре светлината. Ще трябва да свалим всички пластове на изолация, които си изградил около себе си през годините.

— Изолация? Срещу какво?

— Срещу най-голямата лечебна сила във Вселената.

— И тя е?

— Ще разбереш, когато й разрешиш да те намери.

Уил въздъхна.

— Добре. Ще се хвана на тази въдица. Какво трябва да направя?

Мая стана и започна бавно да обикаля помещението.

— Трябва да ликвидираш всичките си авоари, пенсионни фондове, вещи, всичко.

— А, разбирам. Старият изпитан номер: продай всичко, дай го на бедните и ме последвай.

— Последвай ме, да. Но си остави достатъчно пари за пътуване и дай само половината за благотворителни цели. Другата половина ще вложиш безвъзмездно в попечителски фонд, който след твоята смърт ще бъде прехвърлен на дъщеря ти или на бившата ти жена, или за някаква благотворителна цел.

Екстрасенс, който говори за безвъзмездно влагане на пари в попечителски фонд — сигналната лампичка на Уил, настроена на честота да регистрира глупости, започна да святка. И все пак бе слисан.

— Но цялата идея на това, да те последвам, е да заобиколим едно малко усложнение, наречено смърт.

— Ликвидацията на собствеността ще те разтовари от натрупвания през целия ти живот материален багаж. Твоите имущества са една от многото стени около теб, но тази е най-тънката, най-лесната за събаряне.

— Лесно ти е на теб да го кажеш. Какво ще стане, ако се случи невероятното и аз не умра? Ще си взема ли останалата половина обратно?

— Не. Идеята е да се откъснеш завинаги от тези имущества. Мисълта за това как и къде и дали ще си ги върнеш, само ще те разсейва. Трябва да ги махнеш от живота си без никаква надежда някога да си ги върнеш. Така те няма да те разсейват.

— Тогава кой…?

— След две години, ако още си жив, остатъкът минава в мое владение.

Сигналните лампички в главата на Уил засвяткаха като полудели.

— О, разбирам — проточи бавно той. — И това ще ти донесе неочаквано богатство. Не се ли страхуваш, че ще те „натовари“?

— Съвсем не. — Тя го погледна спокойно в очите. — Защото няма да остане в мен дълго. Намерила съм му предназначение. А ако ти наистина си жив след две години, можеш ли да кажеш, че няма да съм си го заслужила?

Закова го. Но Уил знаеше, че има някакъв номер; сигурно имаше. Той просто не можеше да го открие в момента. Ама ей така, колкото за спорта, реши да продължи играта.

— Добре, да кажем, че направя всичко това. После какво?

— После ще се срещнем в Мезоамерика, където ще търсим твоето лично лекарство.

— Мезоамерика ли?

— Страната на маите.

Маите не бяха ли от Мексико? Да търси своето „лично лекарство“… Хайде де! С всяка минута положението ставаше все по-абсурдно.

Но пък защо ли да не замине с тази странна и красива жена…

— И колко време ще продължи това малко пътуване?

— Най-много две седмици… Надявам се.

Е, това вече преля чашата. Уил подаде ръка.

— Беше ми приятно да се запознаем, Мая. Благодаря, че ми отдели от времето си, но аз трябва да вървя.

Тя сграбчи ръката му между двете си длани и я задържа.

— Не. Моля те, доктор Бърли. Не си отивай.

Той видя искрена загриженост в очите й. За какво? За парите… или за него?

— Какво ти дължа?

— Нищо. Моля те, искам да размислиш…

— При цялото ми уважение, аз буквално нямам време за това. Мислех да ти дам шанс. Представях си, че ще мога да отделя няколко дни и няколко стотачки за нищожната вероятност наистина да можеш да направиш нещо за мен. Но да ликвидирам имуществото си? Да пътувам до Мексико и да прекарам седмици в търсене на моето „лично лекарство“? Съжалявам. Намислил съм по-добър начин да прекарам последните си месеци.

— Какво може да е по-добро от това да се излекуваш?

— Да пътувам до Франция, например по време на гроздобера в Бордо, да посещавам замъци.

Преди няколко седмици бе попаднал на реклама за такава екскурзия в „Уайн спектейтър“^[1], хрумна му да отиде и веднага си бе резервирал място. Отдавна мечтаеше да види Франция. Най-сетне щеше да отдели време.

Уил внимателно изтегли ръката си.

— Желая ти щастие. Изглеждаш ми свестен човек, който искрено иска да помогне, но тия работи не са за мен.

— Не само аз искам да оздравееш — заяви тя и тръгна след него, докато той трополеше по стъпалата към първия етаж. — Иска го и Майка ти.

Той не се обърна.

— Казах ти: майка ми е мъртва… инфаркт преди шест години.

— Много добре знаеш, че не говоря за твоята биологична майка… имах предвид Майката на всички.

— О, тази майка ли. Как можах да забравя за нея!

Тя отиде до бюрото и взе една визитна картичка от чекмеджето.

— Никога не забравяй за Майката на всички ни — настоя Мая и пъхна картичката в ръката му. — Тя ще ти даде знак. Отваряй си очите на четири. Тя ще ти се усмихне и ще ти даде да разбереш, че иска да бъдеш спасен. Обади ми се, когато го усетиш.

Искам да се махна оттук!

— Ще си отварям очите. Сега обаче трябва да бягам. Довиждане.

Блъсна вратата и излезе на горещия тротоар. Отново в реалния свят. Изпита истинско облекчение.

Тръгна бързо към колата си. Пъхна се зад кормилото и вдигна поглед. Мая стоеше на прага и го гледаше с нефритените си очи. Казваше нещо. Не я чуваше, но устните й сякаш казваха: „Ще се върнеш“.