Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (10)

3

Поехме по друг неравен път, но по-кратък, по надолнище и почти право на запад. Изведнъж безкрайната джунгла се разтвори и отстъпи пред малки царевични ниви, окъпани в слънчева светлина. След няколкостотин метра стигнахме до селце от десет-дванайсет колиби, с високи островърхи сламени покриви. Мая спря джипа преди селото до една дълга ограда, на която бяха закачени да съхнат петдесет-шейсет царевични кочана.

— Почакай тук, моля те — каза тя, — докато намеря място, където да пренощуваме.

Останах в джипа, а тя влезе в една от колибите.

Колко спокойно бе тук. Недалече няколко кокошки кълвяха нещо по земята, а две жени в широки червени блузи и дълги сини поли работеха пред колибата — всяка седнала на колене пред нещо като примитивен тъкачен стан. Единият край бе закрепен за стената, а другият бе завързан за кръста, за да не мърда. Наблюдавах как бързите им и сръчни ръце боравят с дървените пречки и плъзгат совалката напред и назад — тъчаха някакво червено платно, досущ като това, от което бяха блузите им.

Те хвърляха поглед към мен и към колибата, в която влезе Мая, и бъбреха нещо. Явно темата на разговора им бях аз. Две чернооки, боси, смеещи се хлапета, облечени само в дрипави къси панталонки, се появиха, тичайки, иззад далечния край на колибата и замръзнаха на място, като видяха джипа. После внимателно приближиха, без да свалят очи от белия мъж с окървавена глава и целият в пясък, който седеше вътре. Усмихнах се и помахах с ръка, а те хукнаха към майките си.

Нещо май не ме посрещаха с добре дошъл. За тях аз бях дзул и това малко ме притесни.

След няколко минути Мая се върна.

— Можем да останем тук — каза тя. — Познавам тази жена. Мъжът й го няма и тя ще се премести при сестра си за една нощ, за да преспим в дома й.

— Не искам да изкарвам хората от къщите им.

— Ще й платя сто песос.

Пресметнах набързо — около дванайсет долара.

— Е, това честно ли е?

— Тя поиска петдесет — обясни Мая, после ми посочи една отъпкана пътека между дърветата. — Оттук ще стигнеш до един поток. Иди да се измиеш, а аз през това време ще й помогна да отнесе това-онова у сестра й.

Предложението ми хареса. Грабнах си сака и тръгнах по пътеката, която леко се спускаше надолу. На брега на потока палметите и махагоновите дървета изведнъж изчезнаха, заменени от върби. Рекичката бе широка към метър и петдесет, течеше бавно, а водата й бе с цвят на слаб чай. От лявата ми страна имаше ред канута, направени от издялани стволове. Тръгнах надясно срещу течението. Намерих място, където брегът не бе по-висок от педя и нещо, взрях се във водата за крокодили и водни змии, съблякох мръсните си дрехи, извадих сапун от сака и нагазих в потока.

Хладната вода сякаш бе дар от небесата. Свалих от себе си двудневна пот и мръсотия. Насапунисах си косата и одраното теме; раната щипеше, докато отмивах засъхналата кръв и внимателно я почиствах. После изплакнах мръсните си дрехи, подсуших се и облякох чиста риза и панталони. Не си направих труда да се бръсна.

Върнах се в селото и заварих Мая усмихната на прага на колибата.

— Като нов си.

Така се и чувствах. Подадох й тубичка антибиотичен крем, която бях извадил от моя медицински комплект.

— Ще ми намажеш ли темето с това? — помолих я аз. — Ще предпази раната от инфекция.

— Имам нещо по-добро — каза тя.

Не ми се искаше да рискувам с някакъв домашно приготвен индиански мехлем. Предпочитах да се придържам към изпитаните средства.

— По-добре това — настоях аз.

— Както искаш. С пръсти ли?

— Разбира се.

Наведох се към нея, за да може лесно да стигне върха на главата ми. Докосваше нежно и по врата ми полазиха приятни тръпки, докато размазваше лекарството.

— Готово — каза тя. — Сега е мой ред да се изкъпя — заяви тя. После направи жест към вътрешността на колибата. — Чувствай се като у дома си.

Приведох глава, за да вляза през ниската врата, и застанах в мрачното помещение. Покривът поне бе висок. Огледах единственото помещение на колибата. Стените бяха направени от стволове на палмети, завързани един за друг, а цепнатините между тях бяха запълнени с нещо като хоросан; покривът беше от пластове сено и палмови клони. От лявата ми страна се намираше готварският кът — кръг от камъни ограждаше огнището; плосък метален капак от някакъв голям варел служеше за тиган; около него бяха наредени най-различни глинени гърнета. До огнището имаше нещо като олтар с изображение на Дева Мария, отрупан с дарове — цветя, тамян и нещо, което приличаше на тютюн.

Тютюн ли? Взех няколко стръка и помирисах. Тютюн си беше. Опитвайки се да се отърся от натрапилия ми се образ на Дева Мария, палеща цигара, се обърнах да разгледам останалата част от колибата.

Два хамака бяха опънати диагонално на ъглите. И това беше. Нито маса, нито столове, нито рафтове — вещите на собствениците висяха от покривните греди, закачени на въженца.

А сега какво? Изведнъж ми се прииска да се върна при потока и да гледам как се къпе Мая, но потиснах желанието. Откъде се взе пък то? Да, бях убеден, че голата Мая щеше да е прекрасна гледка, но никога не си бях падал по воайорството и нямах намерение да променям това сега.

И като стана въпрос за Мая, се зачудих дали Терзиски бе научил повече за нея. Седнах на единия хамак и извадих лаптопа. Натраках набързо едно писъмце до Кели, за да й разкажа за пирамидата на маите, която бях открил, но без да споменавам за нощната буря, която бях преживял в нея. Успях да осъществя сателитната връзка, изпратих писмото до Кели и открих в пощата си две писма — едното от Кели, другото от Терзиски.

Кели ми пращаше много поздрави от мама, и двете се радвали, че съм пристигнал без проблеми в Мексико… и сега като съм го видял, дали не бих могъл да се върна и да започна лечението?

— Съжалявам, Кели — прошепнах аз. — Не мога да го направя.

Извадих съобщението на Терзиски на екрана.

Докторе,

Много объркани данни. Открих една Мая Куенел в списъка на получилите диплома по философия в компютъра на Бъркли^[1], която обаче няма академично досие. Никога не се е записвала (в нито един) в основните курсове, необходими за получаване на философско образование. Хората в Бъркли бяха не по-малко озадачени от мен. Сякаш някой просто е вкарал името й в компютъра.

Приятел във Франция направи проверка в Париж. Открил някой си Андре Куенел, който бил журналист в „Пари Соар“ през двайсетте и трийсетте. Открил и досие на Мая Куенел в Сорбоната, но виж това: завършила е през 1938!!! (Сигурно е майка й.) Не познавам никого в Алжир, където тя казва, че е родена, така че не мога да ти помогна там. Но ще се поразровя в случая с ареста на протестиращите през 1972. (Знам, че е твърде млада, за да е участвала, но колко жени може да има с името Мая Куенел на този свят???)

Ще ти пиша.

Терзиски

Ама че объркано. Прочетох съобщението още два пъти, после прибрах компютъра. Легнах в хамака, вперих поглед във висящите над мен инструменти и прибори, които придаваха на тавана вид на гигантска панаирджийска играчка, и се опитах да намеря някакъв смисъл в прочетеното.

Ако Терзиски бе прав, дипломата на Мая от Бъркли бе фалшива. Но защо да лъже, след като за да бъде екстрасенс, не й трябват никакви дипломи? Не намирах логично обяснение.

А ако дипломата й бе измислена, още какво друго бе нейна измислица?

Докато се полюлявах лекичко напред-назад, очите ми започнаха да се затварят.

Снощи не можах да спя… Днес се спусках в ями и лазих в пещери… Бях капнал.

Тревожните въпроси, които се вихреха в ума ми, се опитваха да ми попречат на съня.

Но нямаха никакъв шанс.

* * *

— Събуди се.

Отворих очи. Мая стоеше над мен и нежно ме буташе по рамото.

— Време е за ядене. Сготвих в друга колиба, за да не ти тропам тук.

Колко мило от нейна страна. Грижовна, красива, умна… а и може да готви. Как така бе останала без мъж?

Преметнах крака през ръба на хамака и за малко да се изтърся от него.

— Полека — усмихна се тя. — Ще ти трябва малко време, за да свикнеш.

— Нощес ще гледам да съм по-внимателен.

Протегнах се и погледнах към китката си, но си бях оставил часовника в сака, когато се къпах на потока. През вратата се виждаше, че се смрачава. Колко ли време бях спал?

— Колко е часът?

— Време е за вечеря.

— Страхотно. — Бях раздразнен и не го скрих. — Питам къде съм и ми се отговаря: в Мезоамерика. Питам колко е часът и се оказва „време за вечеря“. Защо не ми се отговаря нормално?

Съзнавах, че съм преуморен и кисел, като дете, което току-що е вдигнато от сън, но наистина всички тези извъртания плюс последното съобщение на Терзиски много ме изнервиха.

Мая ми подаде глинена купа, пълна с нещо топло и ухаещо на подправки.

— Време е за вечеря в Мезоамерика — каза тя с лека усмивка. — Какво повече ти трябва да знаеш?

— Ами например името на страната, в която се намираме, дявол да го вземе. Ако знаех, че ще си толкова потайна, щях да си донеса някаква джаджа с джипиес.

Тя седна с кръстосани крака на пръстения под близо до вратата до чиния с тортили.

— И за какво ти е това?

— Щях да знам на каква географска ширина и дължина се намирам до секунда.

Тя ме погледна.

— Пак искам да попитам: И за какво ти е това?

— Обичам да знам къде съм. Винаги, когато пътувам, се въоръжавам с географски карти. Ани и Кели казваха, че съм маниак на тема географско местоположение. Може и така да е. Щом пристигна в някой град, и веднага си купувам карта на улиците, намирам нашия хотел и виждам с кои основни пътни артерии е свързан и как се стига до местните забележителности. Чувствам се по-спокоен така… а сега, честно казано, никак не съм спокоен.

Мая изобщо не изглеждаше впечатлена. Потупа пода до себе си.

— Седни и хапни.

Намръщен, едва сгънах колене, за да седна. Навън селото бе потънало в тишина — не се чуваха ни деца, ни кокошки, а и двете тъкачки май бяха свършили за днес работата си. Над колибите се извиваха струйки дим и се носеше силна миризма на готвено.

— Какво ям?

— Царевица и боб в черен лютив сос.

Сложих една лъжица в устата си. Пикантно, но и ароматно — лютото не заличаваше вкуса на боба и царевицата. Преглътнах почти без проблем — топлата полутечна храна се плъзна сравнително лесно през гърлото ми.

— Чудесно — казах аз. — Това мексиканска храна ли е, или гватемалска, или белизска, или каква?

— Това е храна на маите.

Сигурно съм имал вид на човек, който ей сега ще изпадне в гневен пристъп, защото тя продължи да говори бързо, с нарастващ плам в гласа.

— Аз не признавам изкуствените граници, наложени върху земите на моя народ. Това е земята на маите и тя се простира от върха на Юкатанския полуостров през незаконните и престъпни държави Мексико, Белиз, Гватемала, Хондурас и Ел Салвадор. Това е земята на народа на маите, но тези други така наречени народи са я узурпирали. От векове се стремят да унищожат маите, като използват моя народ като пушечно месо, изкупителни жертви или мишени за упражнения по стрелба; крадат земите ни, изгарят посевите и селата ни, изнасилват жените ни и избиват мъжете и децата. — Тя впи в мен пламтящите си зелени очи. — Затова, моля те, не ме питай в коя страна си. Отговорът винаги ще е един и същ: в страната на маите.

Ядях мълчаливо и я оставих да се успокои. Явно бях засегнал чувствително място. Тя винаги се бе държала спокойно и овладяно. Сега показа друга своя страна — изненадващо пламенна. Надникването зад обичайната й фасада странно ме развълнува.

Ядях бавно. Трудно ми бе да преглъщам тортилите, ако не бяха обилно натопени в лютивия сос, затова повече наблягах на онова в паницата.

— Съгласен съм — казах аз накрая. — Като ме питат хората къде съм бил, просто ще им кажа „В страната на маите“ и ще ги оставя да се чудят.

Лека усмивка плъзна по устните й и тя кимна загледана навън през вратата.

— Но странно ми е, че ти не приличаш на жените тук.

То си беше очевидно — на ръст бе поне осемнайсет-двайсет сантиметра по-висока от най-високите маи. Аз знаех защо, но исках тя да ми каже. Исках да я изпитам, тя не знаеше, че съм проучвал миналото й — исках да видя дали щеше да ми каже истината.

— Аз съм само наполовина от народа на маите. Баща ми е френски журналист, дошъл тук по назначение. Запознал се с майка ми, двамата се влюбили и той я отвел в Европа.

— В Европа ли си родена?

— Не. В Алжир. Поредната командировка на баща ми. Идеята да ме кръстят Мая е била негова. Майка ми отначало не искала, казвала, че това е име на народ, а не на човек. Но баща ми толкова обичал маите и името, че тя накрая се съгласила. Баща ми водеше много интересен живот. По време на войната е участвал във Френската съпротива. Работел е с Албер Камю при списването на нелегалния вестник „Комба“.

Сега малко ме загриза съвестта, задето я бях подложил на изпитание — думите й съвпадаха с всичко, което знаех. Но въпроса със съмнителната диплома от Бъркли висеше над мен като меч. Реших да опитам да стигна до някаква следа по заобиколен начин.

— Как се захвана с тези работи, които се свързват с така наречената Нова епоха? Да не би нещо покрай образованието ти в Европа?

Тя се засмя.

— Ами! В това, което правя, няма нищо ново. Идва от древността. Научих го от майка ми. Ние често идвахме тук на гости на роднините й.

— Някога да си учила в нормално училище? Имам предвид колеж или нещо такова.

— Учила съм из целия свят, но нещата, които имат най-голямо значение, съм научила тук, в страната на маите.

Това пък какво беше сега: избягваше да отговори на въпроса или отговаряше по най-адекватния според нея начин? Докато се чудех как да докарам разговора до висшето образование в САЩ, тя взе празната ми паница и отиде до огнището.

— Искаш ли още?

Поклатих глава.

— Хапнах достатъчно. Благодаря.

Тя остави паниците на пода и тогава усетих как земята се тресе, чу се или по-скоро се долови тих тътен. Никога не бях преживявал земетресение, но бях убеден, че земята под мен току-що се бе разместила. Обърнах се и видях как Мая стои в центъра на колибата, неподвижна като чапла, наклонила глава настрани и слуша.

— Това земет…? — започнах аз, но тя ме прекъсна с рязко движение на ръката.

Замълчах и почаках. Накрая тя се отпусна и отново седна до мен.

— Да. Земетресение беше. Мъничко. Тук често стават. Вече отмина.

— Значи няма повод за тревоги, а? — попитах аз, защото си представях как всички тези инструменти и прибори започват да се сипят върху нас от тавана.

— Няма. В безопасност сме. — Тя свъси вежди. — Само се надявам…

— Какво?

— Нищо. Покажи ми твоя зъбец.

— В сака е.

Тя ме погледна разтревожена.

— О, не. Трябва да е винаги у теб. Донеси го, моля те.

С мъка се изправих на крака и отидох до сака да го взема.

— Измих го — казах аз и го протегнах към нея, загледан в танца на огнените светлини по златистата му повърхност.

— Красив е — възхити се тя. — Хубаво е, че си го измил. Това е твоят земен зъбец.

Ръцете й останаха кръстосани в скута и тогава си спомних, че ми беше казала да не позволявам на никой друг да го докосва. Седнах, чукнах изтънения му край и се заслушах в тихия тон, отново загледан в светлината, която танцуваше по сияещата триъгълна повърхност. Зачудих се от какво ли е направен. Беше твърде лек, за да е от злато.

— Какъв е този метал?

Мая сви рамене.

— Не знам. Всеки от зъбците, които трябва да намериш, е изработен от различен метал — такива метали не съм виждала никъде другаде.

— И какво трябва да правя с това?

— Дръж го винаги до себе си, дори когато спиш.

— Може да се окаже малко неудобно — опитах се да се пошегувам аз.

Тя удостои нещастния ми опит с точно толкова внимание, колкото заслужаваше: тоест с никакво.

— Твоят зъбец трябва да е до теб, за да запечата в себе си уникалната дължина на вълната на личната ти енергия.

— Енергия ли? Каква енергия? Чувам хората да говорят непрекъснато за някаква енергия, като че ли са микровълнови фурни или нещо такова, или батерия, която трябва често-често да се презарежда.

— Енергията на жизнената ти сила — отвърна тя. — Тя се произвежда във всяка клетка на тялото ти. Всяко живо същество излъчва енергия; тя създава аура около него. Всеки твой зъбец ще се настрои на вълната на твоята енергия, за да може да се хармонизира с нея. Твоят земен зъбец ще ти даде първата хармония.

— Първата ми хармония — повторих аз, въртейки предмета в ръцете си. — Това да не е нещо, дето се чува, като тона, който издава при чукане?

— Не. Това е нещо, което ще почувстваш. Ще разбереш, когато стане… Много ще прилича на духовната хармония, която си усетил на върха на пирамидата през първата ти нощ тук, но ще бъде много по-силно.

По-силно от тогава? Не знаех дали ще мога да го понеса.

— Ти говореше за четири зъбеца, това означава ли, че всеки от тях ще влезе в своя собствена хармония с мен?

— Да. Има четири хармонии от зъбци и още една. Най-важната от всички: Петата хармония.

— Тя откъде ще се вземе?

— От Гея, от теб, от всичко. Почти е невъзможно да се обясни на човек, чието трето око е сляпо. Не мисли сега за Петата хармония. Съсредоточи се върху първата. Остави земния си зъбец да открие хармонията си с теб, та да може да ти влее силата, скрита в него.

Вдигнах зъбеца и умиращата светлина на деня се отрази в него.

— И какво точно е скрито в това бебче?

— Малка капчица от силата на Майката, Сесил.

— Преди ме нарече Уил.

— Защото се изплаших за живота ти. Ти все още си Сесил. И да не отместваме разговора от темата за силата, която Майката на всички ни може да скрие в този зъбец — сила, в която ти се съмняваш.

— Така е, защото никога не съм общувал с твоята Майка на всички ни, твоята Гея.

Тя поклати глава, тъжно, стори ми се.

— Напротив. Общуваш всеки ден от живота си. Но си сляп и не виждаш, скрит зад своите стени. — Тя въздъхна. — Майката иска да излекувам ранения лечител, а за да мога наистина да те излекувам, трябва да направя много повече от това да излекувам тялото ти. Трябва да излекувам ума и духа ти.

Ето ти трудна задача, помислих аз.

— И мислиш, че тези зъбци ще свършат работата ли?

— Ако им позволиш, ако не издигаш повече стени срещу тях, те могат да отворят съзнанието ти и да освободят духа ти и така да позволят да преоткриеш връзката си с природата и божественото.

Ех, де да можеше нещо да се постигне с това…

Стиснах здраво цилиндричната дръжка на зъбеца и отново чукнах зигзагообразния изтънен триъгълник в горния му край.

Хармонии…

Нямах надежда да се излекувам от рака, но имах шанс да открия нов начин да гледам на света през последните си дни. Щях да се пробвам — това е част от приключението — но не виждах шанс да постигна духовно събуждане за толкова кратко време.

Поне щях да прекарам тези дни с красива жена в красива страна.

Отправих й най-невинната си усмивка.

— Ти поне знаеш точно какво трябва да правиш.

— Да — кимна тя, но не отвърна на усмивката ми. Изражението й дори стана по-мрачно. — И се моля да се окажа на висотата на задачата.